Елия Казан
Америка, Америка (8)

Очаквайте продължение на житейската история на Ставрос Топузоглу — Джо Арнес — живота му на другия континент — в далечна Америка, във втора част след „Америка, Америка…“ — „Анадолецът“.

Динамичен разказ за колоритния живот и преуспяването на тъмните балкански субекти — имигранти в далечна Америка.

Не се бавете!

Тръпката е страхотна!

Тук ви представяме първите страници на следващия роман.

Анадолецът

Януари 1909

Ставрос Топузоглу, анадолецът — първороден син на Исак Топузоглу — лежеше величествено, с ръце, скръстени на гърдите. Положил глава върху едновремешна селска възглавница, лицето му бе обърнато към тавана, но не като на мъртъв цар, а като на принц от един разделен род, за който той бе останал единствената надежда на този свят. Ставрос спеше, но дишането му бе дълбоко и учестено, а веждите му образуваха гънка, която придаваше на трийсет и две годишното му лице намръщено изражение, превърнало се в постоянно. Той сънуваше баща си, както му се бе случвало толкова често от онзи ден преди дванайсет години, когато Исак — старейшината на уплашения до смърт род — беше изпратил своя най-голям син на запад, по пътя за Анкара, подкарал едно магаре, върху чийто гръб бе натоварено всичкото богатство на рода. Мисията на момчето бе тяхното избавление. Над леглото на Ставрос, при главата, имаше малка снимка в рамка — портрет на баща му. В момента висеше обърната с лицето към стената. На пода, за да бъдат под ръка, стояха черните обувки с телено копче на младия мъж, а в едната от тях имаше нож. Върхът му бе четвъртит, обаче острието беше добре наточено. Такива използваха тъкачите на килими за подрязване на вълнените възли по краищата. Ставрос го бе носил със себе си още от времето, когато беше работил като хамалин на кея в Константинопол. В краката му, на пода до леглото, лежеше жена. Ако сте от женски пол, живеете на остров Манхатън през 1909 година и Ставрос Топузоглу ви е завел у дома си, щяхте да спите само на пода. Там той постилаше грубо тъкан килим и след като приключеха нощните занимания, гостенката му се преместваше — или биваше преместена — от леглото на това по-скромно място. След декември, в Ню Йорк бе настъпил мразовит януари и малката стая, в която се намираха, беше студена. Единственият прозорец, гледащ към въздушната шахта на сградата, беше покрит с мръсотия и стар скреж. Имаше и спалня, която би била далеч по-удобна — с печка на въглища, тъй като бе в съседство с кухнята — обаче Ставрос пазеше тази стая непокътната. Никой не влизаше в нея, освен сестра му, за да я почиства всеки ден. Пристигането в Уийхоукън на баща му, повел останалите членове на рода Топузоглу от анадолското пристанище Смирна — събитие, заради което Ставрос се бе трудил цели седем години, че и повече — сега отстоеше само на трийсет и шест часа напред. Та другата стая бе предвидена за главата на семейството. Ставрос я бе обзавел така, както смяташе, че на Исак ще му се понрави. Няколко лавици стояха готови за иконите, които предстоеше да бъдат донесени. Там щяха да бъдат поставени и кандилата със светеното масло. Едно мъничко пламъче дори вече гореше денем и нощем. До преди няколко месеца никоя „външна“ жена не бе прекарвала нощта в жилището. Ставрос си бе изградил навика да не се сношава повече от веднъж седмично — в съботната вечер — и при това еднократно. Повторното „гамо“ изцеждаше енергията му, а за целенасочен човек като него, наличието на постоянен заряд от енергия бе необходимо.

Преди четири месеца обаче, в поведението му бе настъпила промяна. Откакто бе събрал и последните пари, необходими, за да доведе семейството си в Ню Йорк, от деня, в който чрез мисиите на Гръцката православна църква бе изпратил тези последни долари до Смирна — пристанищния град на онзи далечен бряг, където домашните му чакаха — оттогава упорството, придавало смисъл на живота му толкова години, се бе уталожило.

Дотогава, той беше вършил онова, което сестра му наричаше негови „мръсотии“, дискретно. Довеждаше всяка от съботните жени в апартамента, без Фофо да я види. Влизаше сам и с бързо стрелване с очи отпращаше момичето в кухнята, затваряше кухненската врата, след което повеждаше избраницата си за вечерта към своята малка и тъмна спалня.

Обаче, докато преди време сестра му можеше да бъде сигурна, че щом стане в неделя, каквото и да се е вършило, ще е приключило, и с която и да е бил брат й, ще си е заминала, то през последните няколко месеца Фофо се бе засичала с някои от проститутките на Ставрос сутринта в деня господен. Този обрат направо я смая. „Мисля, че тате пристига тъкмо навреме“, беше си казала тя, говорейки на себе си на гръцки, с което придаваше на моралната си присъда по-голяма тежест.

Имаше и други промени, които момичето все още не разбираше напълно. Беше се разкрила една нова същност на младия мъж и щеше да се превърне в определяща през по-късни периоди от живота му. Той, например, бе започнал да удължава своите удоволствия, когато с изненада беше установил новите предели на своята сексуална издръжливост и това, което досега бе вършено в дискретна тишина, вече се чуваше ясно от спящата в съседната стая Фофо. Ето защо, като лягаше върху килимчето си на пода в събота вечерта, тя си натъпкваше памук в ушите.

Понеже вече му оставаха пари за харчене, Ставрос — познат на килимарския пазар в Ню Йорк като Джо Арнес — сега си позволяваше някои западни глезотии. Купи си фонограф, „Хиз-Мастърс-Войс“, и цял сноп плочи, сред които имаше много „маанета“ — турски песни, предпочитани от анадолските гърци — но също и Карузо. Той установи, че италианският тенор сякаш изразява неговите собствени новооткрити копнежи и започна да си пуща „Ловци на бисери“, щом се върнеше вкъщи след работа.

И още — винаги държеше запас от „узо“ под ръка. До леглото му се появи и наргиле, което често влизаше в употреба, а димът, бълбукайки през водата, изпълваше жилището с аромат. Външният вид на Ставрос също се промени. Вече решеше и гласеше косата си по-грижливо, дори понякога се бръснеше по два пъти на ден. Оказа се, че от известно време бе в състояние да се радва на приятелство с жена, без тя да е проститутка. Водеше си гости вкъщи, даже в делнични дни — нови, весели приятели, които му викаха „Джо“. Фофо чуваше гласа на брат си как се смесва с техните. Понякога викаше, обсъждайки политиката, друг път се смееше на разни историйки или вицове. Също така пееха песни, а когато съдържанието на шишето намалееше, почваха танци.

За тези нови удоволствия, на които се наслаждаваше Ставрос, турците имат една дума — кеф. И той беше открил кефа. А тъй като бе платил дълга си към традицията и към своя баща, който му бе гласувал доверие във време на криза, тъй като беше изпълнил задължението си към рода, вече бе свободен да доставя радост на самия себе си.

Е, не съвсем. Денят на Ставрос бе толкова натоварен, колкото можеше да си позволи да го направи, обаче нощта донасяше загадъчни и объркани сънища. Сякаш нощем се вдигаше плочата на гробница. Случки, които го бяха тревожили дванайсет години по-рано и трябваше вече да бъдат забравени, все още търсеха някакво изкупление. Защо ли не отшумяваха, питаше се той, защо не го оставяха на мира? Отново и отново, в тези свои толкова съкровени видения, молеше баща си да одобри това, което беше извършил, или да му прости онова, което не беше. И всеки път във възкръсналите в съзнанието му стари сцени, той бе точно на възрастта, когато беше видял Исак за последен път — момче на двайсет години, подвластно на тежестта на бащиния авторитет.

Имаше нещо много странно. Ставрос чувстваше, че ако се държи достатъчно грубо с проститутките, които водеше вкъщи, може би нямаше да изгуби благоразположението на баща си. Това бе съвсем въображаемо усещане, разбира се, тъй като бащата не можеше да храни и най-малкото подозрение относно това какво върши синът му.

Ето и сега, например — в стаята му до въздушната шахта беше студено, но не и за него. Най-големият вързоп от багажа на Фофо, когато тя беше пристигнала в тази страна преди три години, изпратена от Исак да се грижи за къщата на най-големия му син, докато той събира останалите пари за пътя, съдържаше дебел юрган и една селска възглавница, която в настоящия момент се намираше под главата на сънуващия принц. Този юрган, добре натъпкан с вълна, пазеше отлично Ставрос от студа. Обаче жената на пода не разполагаше с такова защитно средство. Лежейки върху грубо тъкания килим, тя се бе сгърчила под палтото си. Лицето й бе неестествено бледо, изгубило всякакъв цвят, заради оттеклата се кръв, косата й беше станала от златиста лимоненожълта, а под очите й имаше сенки от изтощение. Нуждаеше се от още сън, но нямаше никаква надежда да го получи, докато бе изложена на студа в мразовитото утро преди разсъмване. Затова тя се протегна, без да отваря очи, и потърси опипом завивка. Сбърка, като дръпна юргана, с който се бе завил Ставрос.

— Фофо! — извика той, призовавайки сестра си, която винаги се намираше в обхвата на гласа му. Издал тази команда, Ставрос издърпа обратно юргана и потъна отново в съня си, уверен, че Фофо знае какво се очаква от нея. Все пак защо му я бяха изпратили, ако не да поддържа нещата около него „както си трябва“ и да се грижи безценният принц да не се повреди от бедната американска кухня.

Фофо представляваше дребно, но неустрашимо войниче, с ъгловати рамене и неоформена фигура. Все още носеше дебели чорапи и високите, навървени догоре обуща, които си беше донесла от Анадола преди три години. Обстоятелството, че „пачаврите“ на брат й носеха светли чорапи, потвърждаваше впечатлението, което си беше изградила в деня на пристигането й в Хобокън — че повечето американки са, или поне доскоро са били, проститутки.

Ето че тя се появи на прага, заситни тихо из стаята — какво внимание само! — и се закани с пръст на посетителката, като в същото време, за по-убедително, изви вежди и наклони глава на една страна. Въпреки красноречивото изпълнение, жената на пода не разбра какво й се казва. Затова Фофо, преодолявайки отвращението си към бельото на гостенката, се дотътри до един от ъглите в стаята, вдигна всичко, с което е била облечена госпожата, когато бе пристигнала вечерта, и тръгна да излиза. Преди да завие по коридора, момичето се обърна, усмихна се с цялата си любезност и кимвайки с глава — „След мен, моля!“ — влезе в банята. На жената не й оставаше нищо друго, освен да последва Фофо. Скоро след това тя се беше облякла и напусна апартамента. Наследникът на реда, отлично защитен, не забеляза нищо.

Фофо отиде на пръсти до брат си.

— Ставрос — зашепна тя, — отец Рондирис ще дойде скоро… Всеки момент… Ти нали каза…

— Хет бурда’н! — изръмжа принцът на турски — езикът, който мъжете, изгубили всякакво търпение, използваха, когато се обръщаха към добитъка и по-специално към жените.

Фофо се отдръпна, но все още бе разколебана. Та нали Ставрос беше помолил попа да дойде в неделята след литургия и да освети жилището, за да го очисти — както се надяваха — преди големия ден от това, което момичето не бе в състояние само с метлата и парцала — невидимите следи на греха. И тогава, от мястото, където беше застанала, все още двоумейки се дали да излезе или не, Фофо чу нещо друго, този път изречено с умолителен тон:

— Япма, баба’! Баба’, япма!

Или на турски: „Недей, тате! Тате, недей!“.

Моментът не беше подходящ да се намесва. Затова Фофо потътри чехли из коридора.

* * *

Той виждаше баща си на прозореца в голямата общинска каменна сграда, където валията — управителят на тяхната област — го беше отвел, та дребните чиновничета — ония подлизурковци, дето изпълваха останалите ъгли на стаята, огласяйки я с вечното си мърморене и съучастническо шушукане — а също и войниците на пост, застанали отстрани до входа като вкаменени, да не забележат нищо. Макар че всички добре знаеха какво предстоеше, когато валията отвеждаше някого към онзи отдалечен ъгъл и онзи именно прозорец.

Застанал с гръб към другите в стаята, областният управител вдигна ръка с обърната надолу длан, извръщайки глава настрана, та очите му да не виждат това, което щеше да се случи. Сънуващият принц — сега пак момче — можеше да подуши тежкия му парфюм, прикриващ миризмата на пот.

Ставрос видя как баща му — обектът на обожание и преклонение, откак той бе разбрал какво е това обожание и преклонение — се навежда, хваща ръката на човека, у когото бе властта, и я целува. Момчето знаеше, че при хващането ставаше предаването на парите.

Видя как го изкарват от онази дупка, която използваха да държат политическите затворници от областта, после как го повеждат под стража по пътеката край прозореца на валийската канцелария. Спомни си, че щяха да го освободят от ареста в резултат на онова, което се бе случило зад стъклото на прозореца и отново помоли баща си да не го прави:

— Япма, баба’! Баба’, япма!

Никой не чу. Освен Фофо, която седеше в предната стая и зашиваше разбридалия се ръб на един от килимите, изработени от нея и брат й през свободното време.

Ставрос можеше да подуши и чистата, тръпчиво-кисела миризма на баща му, смесваща се с тежкия парфюм на валията.

— Той е още момче — рече Исак на турчина. — Събрал се е с лоши другари… Арменци!… Ама иначе е добро момче. — И защипа бузата на сина си между кокалчетата на показалеца и средния пръст, сетне стисна, докато кръвта се оттече. — Хайде, Ставрос, кажи на Негово Превъзходителство, че се срамуваш.

Момчето срещна погледа на баща си.

— Срамувам се — изрече то с половин уста.

Но валията вече бе отишъл зад бюрото си и вършеше друго. Двамата бяха останали сами в ъгъла и бащата забеляза покрусата в очите на своя син.

— Няма значение — каза той, както бе казвал много пъти и преди. — Не си ли позволяваш да го усещаш, срамът не съществува.

— Че какъв ли избор имате? — изпъчи се валията и затропа към тях. Сега вече му бяха пораснали копита. — Ще приемете това, което ви даваме. — Той извърна задница и започнаха да падат — отпърво малки, твърди ябълки, като от магаре, после — разкапани гроздови зърна, като от заек. — Съберете си ги — продължи валията със своя благ гласец. — Хвърлете ги в пещта, вместо тамян, та да ви напомнят, че сте в тая страна, само благодарение на нашата щедрост.

— Но това е нашата страна! Вие сте ни я отнели — отвърна предизвикателно момчето, без да се усети, че е заговорило не навреме.

Тогава чу бастунът на баща си от трънка да отеква остро от пода.

— Зухут! — заповяда Исак.

И Ставрос замълча, както бе пожелал старият.

Валията бързо хвърли едно око на монетата, да провери стойността й, преди да я пусне в джоба си. Пощръклели от жегата мухи се удряха в тавана и отскачаха.

— Това е нашата страна! Вие сте ни я отнели! — повтори настойчиво момчето, пряко волята си, обръщайки се към всички турци в стаята.

Бастунът на бащата отново удари пода.

Обаче хората из ъглите си бъбреха един на друг и не го чуха. Стражата също не помръдна. Валията не нададе ухо. Исак се обърна с гръб, пренебрегвайки изявлението на сина си.

Само Фофо го чу, както си седеше с иглата и насмоления канап в ръце. Тя се удиви, че брат й можеше да сънува едно и също нощ след нощ.

— Няма значение — прошепна с укор бащата. — Помни, щом не забелязваш едно нещо, не го и чувстваш.

Обаче синът забеляза раните по тялото му — също като онези по тялото на самия Христос. Видя и кръвта — гъста, свещена, процеждаща се през дрехата, капеща на земята и смесваща се с прахта в нозете му.

— Няма значение — повтори Исак, докато животворната кръв изтичаше от тялото му.

Тогава стаята се изпълни с войници, които застанаха „мирно“. В съня си момчето можеше да подуши миризмата на пропитите им с пот униформи от дебел вълнен плат, които носеха и зиме, и лете. Те стояха под команда „мирно“, дори клепачите им не трепнаха, когато той се спусна към валията, хвана го за косата и издърпа главата му назад, за да се открие хубаво гърлото, после резна с тъкаческия си нож — бързо, лесно и чисто, както би прерязал гърлото на агне за курбан. Войниците останаха „мирно“, не помръднаха, когато предните крака на валията се подгънаха и коленете му удариха в плочите на пода, а главата му се прекърши и разцепи на две — също като презряла тиква — изсипвайки съдържанието си — нещо белезникаво — докато кървавочервена слуз изтичаше от носа, устата му и цепката на врата.

Момчето се обърна към баща си, в очакване на похвала.

Но Исак прие тази случка така, както бе приемал много други.

— Тъй, тъй — рече той, — обаче още не му е времето. Ще дойдат по-добри дни за нас, но сега — още не. Не сега и не по тоя начин. — А кръвта не спираше да изтича от тялото му, както святата кръв на Христос, капейки и смесвайки се с прахта в нозете му. — Сега е по-добре да не забелязваме — усмихна се Исак. — Така сме оцелели. Понеже сме си мълчали. Не сме привличали вниманието върху себе си, ето защо сме тук, та да дочакаме добрите дни, когато дойдат.

Дребните чиновничета спореха за различни неща из ъглите, мърморейки неясно. Войниците стояха „мирно“, обучени да не забелязват нищо, а да действат само по команда. Валията на пода започна да се мята, задните му крака заритаха конвулсивно, също като на агне за курбан, кръвта в ноздрите му се съсири и ги запуши. Той се задави, почна да кашля и киха, изхвърляйки съсиреци, докато умираше.

И тогава стана чудото. Докато валията умираше, кръвта спря да изтича от тялото на баща му. Исак отново бе непокътнат.

Сега вече Ставрос оказа на баща си истинска чест. Отидоха заедно в „Света София“, влязоха под огромната четирикуполна детелина от камък, събувайки обущата си на прага — Исак, своите меки, прашни пантофи, а момчето — тежките си, високи чепици. То вече бе провъзгласеният герой, победителят на турчина. Най-сетне! Огромните полумесеци на исляма започнаха да падат, откъртвайки се по негово нареждане от местата, на които турците ги бяха окачили пред пет века. Падаха, в този момент на промяна, а калиграфски изписаните мъдрости от тяхната свещена книга се разбиваха на частици отделни глупости, трополейки по пода, като пулове от някаква безумна игра.

Момчето заведе баща си до мястото, където проникващата през западната арка слънчева светлина падаше върху тялото на каменния цар — там, където лежеше цар Константин, издялан от бял камък, в очакване на този ден. Денят на неговото освобождение. Двамата коленичиха и момчето най-сетне получи знак от баща си — Исак постави ръка върху раменете на своя син и заедно изрекоха молитвите, които той беше учил много, много отдавна. Тогава ги беше пял като млад дякон, а сега ги изричаше вече с мъжки глас, издигащ се и спадащ във възхвала на изместения до този момент бог на Гръцкия свят.

И изведнъж, ето — както беше предсказано — вкамененият цар доби отново своята жива плът. Както му беше обещано много отдавна, той се върна към живота и към отредената му съдба. Отново бе станал цар, заради постъпката на това момче. Константин пак царуваше в Константинопол!

— Ти беше прав — рече баща му. — Прав беше!

Ставрос заплака от щастие.

Появиха се и други хора. Момчето видя как баща му се удивлява, докато придворните изнасяха обшитите с драгоценни камъни одежди, неизползвани от пет века. Щом облякоха царската особа, те го съпроводиха към трона. А големите, извити символи на Исляма продължаваха да падат. Криволиците, възхваляващи чудесата, величието и силата на Аллах, се разбиваха на пода, също като захарни пръчки за байрама, докато царят изкачваше тристате стъпала.

Момчето видя как грееха очите на баща му.

Вече бе дошъл моментът да въведе Исак през прага на жилището, което бе приготвил за него. Това, което му бе отнело седем години, за да бъде постигнато, сега предстоеше да бъде поставено на изпитание.

Пътуването по море, както забеляза Ставрос, беше възвърнало цвета на бузите на баща му. А майка му, която не беше напускала каютата си през време на цялото пътуване — та сестрите и братята му още продължаваха да се кикотят — наблюдаваше нетърпеливо да види каква ще бъде присъдата на нейния съпруг.

Входното антре се оказа тъмно — по-тъмно, отколкото го помнеше Ставрос, че и мръсно. Защо ли Фофо не го беше почистила? Влизаха от стая в стая, без Исак да каже нищо, без дори да се огледа. Тъмни и студени бяха тези безброй стаи. „Но апартаментът не е толкова голям“, помисли си момчето. „Сигурно съм сбъркал и съм го завел на друго място. Нищо чудно, че не му харесва. Онова жилище, което бях приготвил за него, имаше две спални — моята и по-голямата, за него. Пък останалите трябваше да спят в предната стая, където изработваме килимите. Когато види колко работа съм свършил, ще остане доволен и ще заговори.“

Ето че Исак влезе в предната стая и отиде при готовите килими. Отгърна кьошето на най-близкия с върха на бастуна си и огледа внимателно мястото, което момчето и сестра му бяха довършили на ръка. Пак не каза нищо. Изведнъж с рязко движение, той повдигна и завъртя към себе си ръба на един голям килим, да провери как синът му го беше сресал, подрязал, подшил и обточил. После седна на земята, сгъна нозе пред себе си и почна да издърпва шевовете, които Ставрос бе направил, за да обточи ръба. Ръката му се движеше с бързината на шевна машина.

Чу се шум откъм коридора. Снощното момиче, все още полуоблечено, правеше несръчни приготовления, за да си тръгне. С гневно кимване на главата, Ставрос посочи на Фофо, че трябва да изведе начаса проклетата курва с лимоненожълтата коса. Голям късмет, че тате Исак не надзърна в банята, докато оглеждаше жилището!

Сега вече, доволен от ръба, който сам беше довършил със същата невероятна бързина, бащата стана, но продължи да държи бастуна в ръка. Ставрос го прихвана за лакътя, обърна го с гръб към проклетата курва, чиито огромни, провиснали цици още стояха голи, и го насочи — голямата спалня — онази, която беше подготвил за него. Блестящите икони вече бяха там, а кандилата горяха. Целият род — и момчетата, и момичетата, и майката — също бяха там. Подреждаха по местата им остатъците от божествено присъствие — изображенията на светците в червено, бронзово и златисто — като ги повдигаха и окачваха високо — така, както бяха стояли в техния предишен дом в Кайзери.

Бащата огледа стаята. „Не я харесва“, помисли си момчето, когато Исак пак не каза нищо. „Провалих се!“

Тогава обаче, Ставрос забеляза болезненото изражение на лицето на баща си — всичката онази болка, натрупана по време на изтърпените през целия му живот унижения.

— Какво има? — запита момчето.

— Нищо — отвърна Исак, а кръвта пак почна да изтича от тялото му. — Не можеш нищо да направиш.

С един скок Ставрос отново се озова върху валията, забивайки ножа си чак до дръжката, но този път в търбуха с усуканите кълба от черва. Захвана да сече, да кълца, да мушка, да дере, докато усети как цялата маса поддава и се разпада, а топлата и солена кръв омаза ръката му. Видя я как шурти, обливайки не само острието, ами и всичко наоколо. От устата и ноздрите на жертвата се разхвърчаха съсиреци, задавиха валията, а кръвта запълни всички празнини и отверстия. Накрая той падна на колене върху плочите и остана така, докато задните му крака потрепваха в последни безумни усилия.

Момчето погледна Исак, който изобщо не реагира.

— Гледай как каменния цар се съживява! — извика Ставрос. — Константин отново е жив! Виж го как изкачва тристате стъпала!…

Исак не даде знак, че го е чул.

Изведнъж той разбра защо баща му не можеше да изкаже одобрението, което така очакваше. Сега вече бе наясно на какво се дължеше това тъжно, копнеещо изражение на лицето му.

— Обещавам ти — рече Ставрос и Фофо го чу, както седеше пред килима в предната стая и оправяше ъгъла, дето го беше закачила моряшката кука. — Обещавам ти, че ще те върна обратно. Ще се върнем заедно като победители. Ще окъпем цялата страна в тяхната кръв и нашата вода. Гърция ще бъде отново цяла!

Исак срещна погледа на сина си и видя, че го е разбрал.

— Зная, че това място никога не може да бъде твой дом — продължи момчето. — Обаче чуй, баба’! Тази Америка е могъща страна. Когато се върнем обратно, ще носим със себе си пари, а в тях е силата. С тази сила ние ще си вземем обратно всичко, което е било наше. Тогава ще отидем заедно в „Света София“, ще коленичим пред каменния цар и ще се помолим, докато видим как той се съживява.

В този момент чуха как другите деца — братята и сестрите му, които седяха върху готовите килими в предната стая — пеят за тяхното изгубено отечество отвъд Егея „Амениму Патрида!“.

„Че как ли бих могъл да очаквам да му хареса тук — рече си момчето, — толкова далеч от родната му земя?“. И се обърна към баща си:

— Запомни! Аз съм патриот и ще си остана такъв завинаги. Никога не ще забравя нашия дом, нашата земя, която ни е била отнета!

И сега, най-сетне, Исак се усмихна на своя син, отиде до вратата и я затвори. Останаха сами в стаята с родовите икони и малките кандила. Бащата седна на стола, който синът беше приготвил за него. Не погледна обаче навън през прозореца, да види новата страна, както си бе представяло момчето, а дори извъртя стола така, че да остане с гръб към прозореца. В настъпилата тишина се разнесе шумът от колелетата на тежките вагонетки в бирената фабрика отсреща, като се смеси с виковете на умиращия валия, чиито задни крака потръпваха за последно. После чуха пеене откъм предната стая и Васо, майката, да вика от кухнята на своята най-голяма дъщеря, докато опитваше киселото мляко, което Фофо беше приготвила.

— Ама що за кисело мляко е това! — оплакваше се старата жена.

Исак и синът му се усмихнаха. Накрая бащата заговори.

— Мога само да чакам и да се надявам — рече той. — Ако е рекъл Господ, Гърция да стане пак велика, туй ще се случи. Обаче ние не можем да кажем, нито пък ни е по силите да направим каквото и да било. Не е работа за теб, с това твойто ножче, и с техните пари. Само Господ може да го стори, когато реши. И както той си знае! — Исак пак тропна с бастуна по пода и иконите на лавицата потрепериха, отразявайки разлюлелите се малки огнени езичета на кандилата. После бащата целуна най-големия си син отстрани до устата.

А Фофо, която пак беше застанала на прага на спалнята, приближила тихичко с чехлите си, наблюдаваше своя брат и се питаше дали да дръзне да го събуди. Видя го как вдига ръка и избърса влагата от мястото, където го беше целунал баща му.

— Обещавам — каза момчето на Исак, — че ще има още какво да допълним към историята. Няма да оставя така нещата. Ще те заведа пак с мен до „Света София“ в Константинопол, а от там до Смирна — която турците изопачено наричат Измир — градът кръстен на християнската царица на онова вътрешно море, превърнала се в мъченица, но все още чакаща. Ще навлезем навътре до Ошак, до Карахисар и Коня, сетне до Ескишехир и старата Анкара, и тъй ще стигнем чак до Кайзери, на склона на голямата бяла планина, под връх Ергюс, където съм роден, и където извира водата, дето тече през цяла Гърция…

— Само за едно те моля — настоя бащата. — Тялото ми да бъде положено там, когато умра.

— Ти ще живееш там, обещавам ти. А когато ти дойде времето, ще те погребем на същото място.

— Нека бъде както казваш — рече Исак.

— Ще бъде както ти кажеш — отвърна синът.

И тогава някой го разтърси. Отваряйки очи, Ставрос видя насреща си Фофо. Още сънен той рече:

— Глупак проклет! Едва съм го довел тук, а вече иска да се връща!

— Кой? За кого говориш?

— Баща ти, кой!… Ох, нищо, нищо. Просто сънувах лош сън… Сега пък какво има?… Казвай де! Какво…?

— За бога, ставай! — рече Фофо. — Отец Рондирис дойде.

* * *

След неколкоминутен разговор, Ставрос показа на стария поп жилището и по-специално стаята, която пазеше за Исак.

— Ще се почувства много приятно, когато я види — потвърди попът. — Трябва да се радва, че има такъв син!

— Работих седем години, за да го доведа тук.

— Седем е библейско число. Господ го е дарил с тебе!

— Обаче сънувах лош сън… снощи… току-що. Преди да дойдете.

— Недей вярва! Туй сънищата са дело на дявола! Баща ти ще се почувства добре тук.

Но младият мъж все още беше неспокоен. Дали баща му не се опитваше да му каже нещо чрез този загадъчен сън? Защо ли пък ще иска да се връща обратно? И то точно сега?

Когато попът свърши своята работа, Ставрос се наведе над протегнатата му ръка с обърната надолу длан. Миришеше на засъхнала пот и тамян от сутрешната византийска литургия. Той я целуна, пъхвайки половиндоларова монета в свитите пръсти.

— За църквата — рече попът, прибирайки парите. И си тръгна.

Тогава Ставрос влезе в спалнята, пресегна се над леглото и обърна портрета на баща си с лицето напред.

Сега вече младият мъж, познат в Америка като Джо Арнес, и сестра му Фофо най-сетне останаха сами. За последно. Той яде малко от храната, докато момичето го наблюдаваше. Опита „плаки“ — белият боб, запържен в зехтин и чесън — без да развали външния вид на блюдото, което сестра му бе приготвила, украсявайки го с морковени резенчета и магданоз. Взе си и от киселото мляко и с кимване на главата го одобри. Отчупи си от питката, която Фофо беше опекла и я намери мека и вкусна. Момичето веднага я уви пак във влажна кърпа. Той остана доволен.

След това вися на главата на сестра си, докато тя почисти всички стаи, за да се увери, че ще си свърши работата перфектно. Накара я да оправи коридора, където беше паднал прах от въглищата, дори я върна да повтори.

— Божичко! — рече Фофо. — Къде ще спят всички? Толкова хора…

— Тате ще реши това.

— Трите момичета, предполагам — в твойта стая…

— Тате ще реши!

— … пък момчетата — в предната, нали? Ти как…?

— Ако той така пожелае!

Ставрос беше поставил широка пейка покрай една от стените на предната стая, решавайки, че двама от братята му ще могат да спят върху нея, а другите двама — върху купчината килими до отсрещната стена. Що се отнасяше до него самия, той не каза дори и на Фофо, че нямаше намерение да живее в същия апартамент. Вече бе намерил за себе си обзаведена стая недалеч оттам, близо до реката, откъдето можеше да слуша шума на лодките. Така смяташе да води своя собствен живот — онзи, който беше открил през последните месеци — живот за кеф. Нали все пак беше изпълнил своя дълг. Старейшината на рода пристигаше, за да го освободи от задълженията му. Така и трябваше да стане. Ставрос беше смъртен. А Исак беше богът. Съвършеният човек. На младия мъж обаче не му се искаше да става такъв.

Той реши да не излиза навън нея вечер, а да си почине, за да бъде свеж на сутринта. Докато Фофо переше най-хубавата му бяла риза с якичката и гладеше черния му костюм, Ставрос остана да лежи в леглото, загледан в тавана. Утре вече щеше да бъде свободен. С тази последна многообещаваща мисъл, той се протегна и заспа.

* * *

Настъпи ден, в който всичко бе с еднакъв цвят — сиво. На кея в Уийхоукън, при основата на спуснатия трап, чакаха две фигури, облечени в черно. Наред с обичайния си товар от килими, дрехи и сурови кожи, шлепът беше докарал и пътници. Отдавна небоядисваните му бордове бяха охлузени и остатъците от червена боя се лющеха.

— Какво си се разскачал такъв? — запита Фофо.

— Ами тоя вятър, дето духа откъм реката, е доста студен — отвърна Ставрос. — Пък и защото тате е на борда.

— Много зле изглеждаш днес.

— Обаче съм с най-хубавите си риза и вратовръзка!

— Аз говоря за лицето ти. Днес е по-зле от обикновено. Не водиш чист живот ти! Да беше престанал по-скоро с онези, твойте уличници, че да се явиш чист пред баща си…

— Шшшт! Тихо! Не бяха всичките… дето викаш…

— Ох, да, забравих! Онази, дето я доведе вкъщи посред нощ, също като улична котка, сигурно е била до нея вечер в манастир… Смяташ ли, че тате няма да познае какво вършиш, само като види лицето ти? Благодаря на бога, че скоро ще бъде тук!… Ей, гледай! Идат! — Слизащите от борда пътници се зададоха с куфари и вързопи в ръце. — Ей там, виж!… Михаелис! — Тя замаха с ръце и извика: — Михаелис!!!

— Няма да те чуе оттук… Къде е? Не го виждам…

— Първия бе! Носи куфара на тате.

Ставрос позна куфара. Беше изработен от най-дебелата волска кожа, а месинговите му закопчалки отразяваха последната светлина на деня. Обаче не можа да познае брат си. Михаелис носеше тъмносини панталони и черен пуловер, а на главата си бе нахлузил ниско черна плетена шапка.

— Този трябва да е някой от моряците — рече Ставрос. — Нали? С такива дрехи… Та Михаелис толкова ли е слаб?… Изглежда болнав.

— Писа, че работел на рибарска лодка. Не помниш ли какво ни писа?… Да, доста е слаб… ама му отива. Не е ли красив?… Виж му очите само!

— Да, да, той е! — Ставрос разпозна момчето Михаелис в стройния мъж с пронизващи очи и гордо вдигната глава. — Аллах му е дал тези очи! — допълни той на турски.

Брат си Серафим позна веднага — най-подредения от момчетата. Косата му, както винаги, бе грижливо разделена и сресана на път, а сега си беше оставил и малки мустачки, като на бизнесмен. Беше облечен в светлосиво палто и носеше мека шапка. Серафим се поколеба за миг, после се пресегна назад и издърпа майка им, Васо, нагоре по двете стъпала до мястото, откъдето се спущаха стръмните дъски на трапа. Старата жена се бе увила в едно одеяло от главата до краката. Любимецът на майката, Васили, я последва веднага, хващайки ръката й за опора, докато тя слизаше надолу бавно, стъпка по стъпка.

— Серафим носи бастуна на тате — рече Фофо. — Виж, в ръката му е.

Едно момиче се шмугна като светкавица покрай слизащата бавно по трапа двойка. Беше Елефтерия. Навела глава, докато тичаше, тя се промъкваше и заобикаляше останалите слизащи от борда пътници.

— Лудетина! — отбеляза Фофо. — Любимата ти малка сестричка си е останала толкова луда, колкото беше и преди!

— Я какви хубави дрехи носи Васили — рече Ставрос. — Такова палто! Че и шапката — като нова!

— Бил е прислужник при един богат сириец. Нали ни писа! Щом човекът поизносел някои свои дрехи, Васили ги вземал и си ги преправял за себе си. И щом събрал достатъчно, напуснал работа. Ама веднага!… Толкоз ни е мързеливичък, пустият Василики! — Тя говореше за него с любов.

— Като гледам дрехите му, по-скоро се е запознал с някоя богата вдовица — реши да я поохлади брат й.

— Ох, не разбираш ти от тези работи, Ставрос!

— Виж мама! Струва ми се, че трепери — рече той. — Къде ли е тате?

— Сигурно чака, да види, че всички са слезли. Ще се появи последен… Да доведеш, значи, оная никаквица, непорочната! Как не те беше срам! Дори само за хатъра на тате не биваше…

— Я стига! Устата ти е като някое клепало — дрън, дрън, дрън!

— Щом ти види лицето, всичко ще разбере!… Какъв живот водиш и прочее… Тогаз — нека господ ти е на помощ!

— Още една дума да чуя и ще те хвърля в реката! При умрелите кучета!… О, я виж — Елени!

При върха на трапа се бе появила средната сестра. Огледа се и спря, сякаш не щеше да продължи по-нататък.

Зад нея идеше Демостенес. Когато Ставрос го бе видял за последен път, той все още беше дете — едно пухкаво, тантуресто човече! А сега се бе превърнал в представителен осемнайсетгодишен младеж. Тъкмо се сбогуваше с някого от екипажа, разменяйки, както изглеждаше, шеговити думи. Демостенес бе единственият, който се радваше.

Ставрос си бе представял всичко доста по-различно — как ще слязат, весели и радостни, затичвайки се един след друг към него да го прегръщат и да му благодарят.

— Елени плаче — забеляза той. — Каква красавица е станала!… Защо ли плаче?

— Не искаше да идва — обясни Фофо. — Той, Серафим, и това писа, ама ти нали не четеш писмата на брат си!…

— Мнооого са дълги… Станала е красавица!… Какво правиш сега?!

— Ами имаше женски косъм на ревера ти… Стой де!… Точно сега не е толкоз красива, нашата Елени. Хич не изглежда добре, когато е нещастна. Само глупавият малък Демо, той само се радва… Какво ли им става на всички?

— Е… тук е студено — рече Ставрос. После пристъпи напред, изправи се на пръсти и помаха с ръка на майка си: — Мамо! Мамо!!

Очевидно Васо още не го беше видяла. А и Васили, който я водеше, не отвърна на махането. Само Серафим отговори на поздрава на брат си с едно вдигане на ръката.

Елефтерия настигна Михаелис, избута го от пътя си, скочи долу от трапа и се затича към тях. След няколко крачки обаче се спъна, олюля се и падна, но бързо се изправи и хукна отново. Щом стигна до Ставрос, момичето се хвърли в прегръдките му, обгърна с ръце врата на брат си, целуна го няколко пъти и изрече на един дъх:

— Ох, Ставрос! Тате умря!