Елия Казан
Америка, Америка (3)

III. Усилието

Петнайсет празни щайги, натрупани една върху друга, се носеха из тясната, гъмжаща от хора улица на Константинопол. Ако някъде отдолу, под тях, имаше човек, той не се виждаше.

Щайгите носеше Ставрос. Денят бе слънчев и горещ, затова момчето беше плувнало в пот и едва си поемаше дъх.

Скоро хамалите седнаха в сянката на един склад да обядват. Ставрос нямаше своя храна и затова само гледаше как другите ядат. Един от мъжете, Гарабет, понечи да хвърли останалото му парче хляб.

— Не го хвърляй! — скочи момчето. Грабна парчето и лакомо го излапа.

— Що не похарчиш малко дребни пари за хляб? — запита Гарабет.

Ставрос се усмихна. Но вече имаше нещо налудничаво в усмивката му.

* * *

Ранна есен. Беше нощ. Ставрос и двама съвсем окаяни бедняци стояха зад един ресторант и чакаха отвътре да изнесат боклука. Щом това стана, те почнаха да ровят из него. Бездомно куче направи опит да се присъедини към тях, но момчето го отпъди.

Гарабет наблюдаваше всичко отстрани. Той минаваше за „мозъка“ сред хамалите — петдесетинагодишен, циничен, мъдър, язвителен и груб. Ставрос му се възхищаваше и го боготвореше.

— Ей, я гледай! — рече арменецът и посочи.

По улицата идеше магарица с малко. Стопанинът им в този момент хлътна в един от входовете на сградата.

— Млекце! — поясни шеговито Гарабет.

Момчето извади от пояса си тенекиено канче и тръгна към магарицата.

* * *

Минаха месеци. Вече бе студен, дъждовен ноември. Ставрос и Гарабет вече работеха като двойка. Арменецът се бе привързал към момчето, а и Ставрос беше възмъжал и позагрубял.

В края на работния ден, едва по мръкнало, дойде времето, когато хамалите получаваха надниците си. Няколко млади проститутки стояха наблизо. Гарабет улови момчето, че гледа към тях с копнеж. Едното от момичетата, дето можеше да мине за що-годе привлекателно, проследи с очи Ставрос.

— Нещо ми стана хладно — рече арменецът. — Трябва да си взема една женска за довечера… Ти искаш ли да дойдеш? — Момчето поклати глава отрицателно. — Аз ще ти платя бе… — Момчето пак поклати глава. — Ама имаш нужда от това! — И Гарабет направи недвусмислен вулгарен жест.

Ставрос дори не го погледна.

— Нямам нужда от нищо — рече след малко.

— Ти изобщо пробвал ли си някога? — не мирясваше арменецът. Момчето само поклати глава. — И не щеш, тъй ли?

— Баща ми няма да одобри.

Гарабет направи подобен жест и по адрес на бащата. В това време Ставрос вече бе получил парите си и понечи да си тръгне.

— Къде отиваш? — запита арменецът.

— Имам и друга работа.

— Сега ли? Работиш и на друго място? През нощта, а? — Ставрос кимна. — Ами щом е тъй, на ти тогаз ей туй! — Той му подаде своя сгъваем нож. — Самоубий се с него. Поне ще ти е по-лесно!

Нощната работа на момчето бе да мие чинии в голям ресторант. Работното му място бе шумно изпълнено с нечиста пара. Лицето на Ставрос бе станало бяло като сапун.

Една от кухненските работнички, момиче на петнайсет години — почти дете — се опита да флиртува с него. Скоро обаче се отказа и като въздишаше, седна да похапне нещо, за да заглуши отчаянието си.

* * *

Беше ранна утрин. Валеше сняг. Под нисък навес бяха струпани на купчина количките, с които возеха стоката. Гарабет приближи купчината. Наведе се и повдигна дрипавото палтенце, под което спеше момчето. Сетне го разтърси и Ставрос скочи рязко, стиснал кинжала в ръка — същинско диво животно, готов за всичко!

— Ох, ти ли си — рече момчето. — Пълно е с крадци наоколо. Като котки дебнат!… Колко е часът?

— Ставай! Време е. Другите вече почнаха работа… Не ти ли е студено? — хвана го за рамото арменецът. Ставрос се отдръпна. — Трябва ти повече сън.

— Нищо не ми трябва.

После момчето скочи с неочаквана пъргавина и весело викна:

— Хайде! Да вървим, старче! Аллах!

* * *

Ставрос и Гарабет бутаха количките през снега успоредно един до друг.

— Та колко ти струва билета? — запита арменецът.

— Сто и осем турски лири — отвърна момчето.

— Аман! А досега си събрал…?

— Че какво ти пука!

— Колко?

— Четири лири и нещо. Е, та?

— Е, та… колко още очакваш да живееш?

Ставрос не отговори, а само почна да си свирука гневно с уста. Гарабет го огледа от долу догоре:

— Вече и дрехата на гърба ти се разпада.

* * *

Сменили се бяха сезони. Над пазарния площад отново печеше слънце. Беше пролет.

Сред хамалите се разрази шумна разправия. Един от мъжете отказа да носи товара си, заявявайки, че е твърде тежък, и го хвърли на земята:

— Тоя товар е за животно! Намерете си животно да го носи!

Отговорникът по товаренето се огледа за някой, който никога не отказва работа.

— „Америка, Америка!“ — викна човекът.

Седейки на земята, докато си оправяше хамалската одежда, Ставрос чу утвърдилия му се прякор. Стана, намести на гърба си въжето с примките и хукна със ситни стъпки по посока на отговорника. Пътьом трябваше да мине покрай двете редици хамали, които го гледаха с презрение заради това, че е приел да носи отказан от тях товар. Няколко души дори подвикнаха след него.

* * *

Мина още време. Пак беше лято. Гарабет открадна един пъпеш от минаващата през площада натоварена каруца. После отиде при Ставрос, който спеше върху купчина зеленчукови отпадъци. Момчето бе стиснало здраво хамалската си одежда, сякаш това бе най-скъпото нещо на света, което притежаваше. Лицето му бе бледо и измъчено. Вече се намираше на ръба на крайно изтощение.

Гарабет огледа Ставрос и постави носа на обувката си на едно деликатно място от тялото на момчето. Леко го побутна. То подскочи като ужилено. Очевидно бе преуморено.

— Колко е часът? — запита като обезумяло.

— Имаш още време — отвърна арменецът. Раздели пъпеша на две и подаде едното парче на Ставрос.

— Не мога да стоя буден! — оплака се момчето. — Постоянно заспивам.

— О, хич не се тревожи. Скоро и без туй ще си умрял… Как е бебето? — потупа Гарабет момчето по корема. — Расте ли?

— Какво?… А, седем лири и нещо…

— Дребни пари са това! — заключи Гарабет, поглъщайки шумно своето парче пъпеш. — Има два вида пари: малки и големи. Малките пари са като курвата… Ей, виж тая монета. Попада в ръцете на всекиго. Събуждаш се на другия ден — няма я!… Пък има и големи пари. На тебе такива ти трябват.

Ставрос отново беше заспал. Арменецът взе другото парче пъпеш от скута на момчето и започна да го яде.

* * *

Ставрос и Гарабет наблюдаваха залеза над оживеното пристанище. Докът бе любимото място за разходка на влюбените. Минаха две момичета. Арменецът забеляза, че момчето ги гледа заинтригувано.

— Ей, на! И ти си човек! — рече той, после се върна на любимата си тема: — Та така, значи… за големите пари… Те се възпроизвеждат. Сякаш могат да раждат!… Как — не знам, ама се множат! И колкото повече ги броиш, ей на, все повече стават!… За хора като нас има само два начина да се докопаме до големите пари. Първият е да ги откраднеш. Вторият, ако си млад, да се ожениш за тях. Обаче само с работа не става. Ей на, виж ме мен! Блъскам като добиче, откак се помня! Щом проходих и почнах да нося!… Значи? Това е то — аз съм най-низшата форма на живот.

Той погледна Ставрос, който още се озърташе след момичетата.

— Ех, що не бях на твое място! Да знаеш колко грозни щерки има в тоя град, пък с много богати бащи!

В този момент двама мъже поведоха нанякъде момичетата. Ставрос увеси глава. Странно защо, обаче се чувстваше някак разочарован.

— Я нека си намерим и за нас две малки шундички… — предложи Гарабет и прегърна момчето на шега, като имитираше любовна игра. Ставрос захвана да се брани и го отблъсна. Тогава Гарабет продължи с приятелски тон: — Виж бе, момче. Имаш нужда от това. — И му показа с неприличен жест, като дори поклащаше рамене и тъй нататък, от какво има нужда.

— От нищо нямам нужда — беше твърдо момчето.

— Имаш, имаш! След работа ела у дома. Там ще те чака една… Аз ще се погрижа…

Ставрос се поколеба. Наведе глава близо до арменеца и му пошепна:

— Ама аз… никога… Затуй не знам какво точно… да правя.

— О-о, не бери грижа! Те си знаят и ще те научат!

* * *

Стаята на Гарабет се намираше в стар бордей. Оскъдна светлина се процеждаше през отворената врата и позволяваше на момчето да види, че вътре е седнала млада жена. Както бе застанал на вратата, на лицето на Ставрос се изписа изражение, изразяващо копнеж за човешка топлина.

— Да, да. Влез — рече момичето. — Влез и затвори вратата.

Ставрос влезе.

По-късно той лежеше върху нея и спеше като пън. И двамата бяха голи. Само едно дрипаво чергило ги покриваше. Нищо не бе в състояние да събуди момчето. Беше напълно изтощено. Обаче не и момичето. С чевръсти движения то напипа колана, в който Ставрос пазеше парите си и започна да вади монетите една по една…

* * *

Призори хамалите започнаха работа на пазара.

— „Америка, Америка!“ — извика отговорникът.

Гарабет се огледа, но от момчето нямаше и следа. Дойде ред на арменеца да нарами своя товар. Той обаче го пусна на земята и хукна нанякъде. Отговорникът отново извика: „Америка, Америка!“.

Когато Гарабет влезе в стаята си, Ставрос вече бе обърнал всичко наопаки да си търси парите. Щом го видя, момчето се спусна към него:

— Гарабет!

— Какво има?

— Парите ми!… Къде е момичето!? Трябва да я намеря!… Къде е тя?

— Не знам — отвърна арменецът.

— Трябва да я открия! Девет месеца съм работил! Девет месеца!… Ама ти къде я намери? Коя е тя?

— Тя… ми е дъщеря.

— Тя ти е… Аллах!!!

— Тъй, тъй.

— Ами тогава… Тогава, значи…

— Не знам къде е.

— Но как си я…?

— Срещнах я снощи на улицата.

— Къде живее тя? — Ставрос се обнадежди.

— Ами, предполагам, там, където и другите. Има един квартал…

— Така ли се препитава тя? Като продава тялото си?

— Абе, ти дете ли си още? Че какво друго да продава?

— Гарабет, Гарабет! Девет месеца съм блъскал!

— Е, все пак тя ти свърши услуга…

— Какво?!

— Казах, че тя ти свърши услуга!

Ставрос удари Гарабет с всичка сила. Той вече бе доста як, а и юмруците му бяха станали корави. От удара арменецът отскочи назад и се блъсна в стената. Обаче веднага извади нож и се нахвърли върху момчето. Със свободната си ръка го сграбчи за косата, опитвайки се да му пререже гърлото. Едва успя да се удържи. За момент бе заслепен от ярост, но се овладя.

— Трябваше да те убия! — извика той. — Все пак не те харесвам чак толкоз… Пък и ти не си никакъв мъж, да ти кажа. Щом скачаш на бой, трябва да си готов да продължиш докрай! Нали така? — Момчето си мълчеше. Арменецът го погледна косо и повтори със заядлив тон: — Както казах, тя ти свърши услуга… — Пак нищо. — Ама ти наистина ли смяташ, че можеш да събереш сто и осем лири така, както събра тия седем? По тоя начин?… Щото човешкото тяло… То няма толкоз сили! — Гарабет загледа Ставрос втренчено: — Трябваше да те убия аз!… — И след малко: — Хубаво де! Хайде, ела!

Той излезе от стаята. Момчето тръгна след него.

* * *

Вартухи беше проститутка. Стаята й се намираше над едно кабаре, в което се събираше турско общество, да слуша музика и да танцува. Помещението не бе просторно. Обаче зад завесата от низани мъниста имаше голямо легло. Върху него лежаха момичето и нейния клиент. Светеше само една газена лампа.

Вратата с трясък се отвори и в стаята нахълта Гарабет, следван от Ставрос. Арменецът се насочи право към леглото и сграбчи дъщеря си. Уплашен, клиентът скочи и започна да притичва от ъгъл в ъгъл, пищейки като завардена натясно кокошка. Повечето от нещата, които Гарабет изрече по адрес на дъщеря си, бяха псувни. Сетне започна да я налага. Тя също запищя.

— На кого даде парите му? Казвай!

— Стой! Чакай! — замоли се Вартухи. — Дадох ги на управителя. Той е долу… Спри!

Той я зашлеви отново. Тя пак запищя:

— Щеше да ме изхвърли на улицата! На улицата!

Гарабет я пусна и тръгна да излиза.

— Хайде! — рече той на Ставрос.

Излязоха.

Вартухи изтича до вратата и завика след тях:

— Да не искаш да остана на улицата? Без стая и без легло какво ще правя? Без стая и легло… Като животно!

* * *

Управителят — едър, тромав турчин — седеше в своята гостна и забавляваше двама общински полицаи в униформи. Ядяха сладкиши, напоени с мед, който се стичаше по брадите им, и пиеха горещ чай от малки чашки. Появата на Гарабет и момчето не ги впечатли особено.

— Щом ходите по курви, трябваше да очаквате, че ще ви ошушкат — заключи единия полицай.

— Ами тя, дъщеря ти, три месеца не ми е плащала! — оплака се управителят.

В това време откъм кухнята се зададе жена му — цели сто и двайсет кила!

— Другата седмица пак трябва да му плати — съобщи тя. — Вече му дължи за другата седмица. Пък нашия е толкоз търпелив, все им прощава на ония… Ангел хранител!

Изведнъж другият полицай нададе страшен рев:

— Аааааах! Тъй добре си ни беше тука! — После размаха ръка: — Айде, айде! Махайте се! Излизайте, преди да съм… Марш навън!

— Ти искаш ли да кажеш нещо? — обърна се Гарабет към момчето.

— Аллах!!! — едва успя да изрече Ставрос.

И излезе. Беше съкрушен! Арменецът го последва.

* * *

Ставрос намери едно кьоше на кея, седна и заплака. Гарабет захвана на свой ред да го утешава.

— Още съм ти ядосан, да знаеш — рече той, но вече съвсем кротко. — Все пак, трябваше да те убия. Истина ти казвам — трябваше да те убия. — Момчето не можеше да спре да хълца. — Ти ме удари. И то силно! Много, много силно ме удари!… Станал си доста як…

Казаното не свърши работа, затова Гарабет смени тактиката:

— А може би ти искаш да убиеш нея, а?… Иди я убий! Няма да те спирам.

Пак нищо. Тогава арменецът заговори загрижено, със състрадателен тон:

— Така или иначе, време е да пораснеш вече, да видиш истината… А ти: „Това ще направя, онова ще направя!“. Все големи работи! — започна да имитира той момчето. — „Те ще се гордеят с мен!“

— Стига! Недей! — изплака Ставрос.

Обаче Гарабет продължи още по-язвително:

— „Ще се гордеят с мен! Един ден ще се гордеят…“ Ха-ха!

— Така да бъде! — отсече момчето.

— Ти си едно нищо и такова ще си останеш!

— Ще бъде, ще бъде, ще… Напущам! Махам се оттук! Има и по-добро място.

— Все същото е навсякъде… Я ми кажи, откак напусна дома, срещал ли си сред християните друг някой последовател на Христос? Срещал ли си истински човек сред всичките човеци, макар и един?

— Теб! — отвърна Ставрос.

— Мен ли? Че ти погледна ли ме веднъж в очите?… Хич не ме познаваш ти. Не знаеш какъв съм…

* * *

Гарабет говореше пред събралите се в едно мазе членове на тайна политическа организация. Той бе един от водачите на движението. Присъстваше и Ставрос.

— Аз имам своя представа за този свят. Да бъде унищожен и после построен отново. Много, твърде много мръсотия за чистене има! Чак плаче за огън! За потоп!

* * *

През една от следващите нощи, в друго мазе, се провеждаше поредното събрание. Много от същите хора присъстваха и там. Ставрос също бе дошъл. Изглеждаше уморен и обезсърчен, но седеше при тях, само защото не знаеше къде другаде да иде. Атмосферата на това събрание бе още по-конспиративна. Всички разговори се водеха шепнешком. Хората постоянно държаха вратата под око. Очакваха някого.

— Ще кажа само толкова — рече един от мъжете. — Главната жертва на турската империя е турския народ. Един ден Турция ще бъде велика държава.

— Ако това стане след като умра, хич не ме интересува — обади се Ставрос.

— Малкият още си мисли, че някъде има хубав и лек живот — обясни с подигравателен тон Гарабет. — В Америка, а?

От ъгъла на мазето се надигна човек със свирепо изражение на лицето. Беше сакат.

— Не ми говорете за Америка! — рече той. — Аз бях там. Работих на един строеж… — Мъжът повдигна ризата си и отдолу се показа дълъг, грозен белег. — После паднах и… какво? Вече никой не се интересуваше от мен. На никого не бях потребен. Ако нямаш пари в Америка, си никой. Същото, като тук. Животът е за богатите!

— И момчето така мисли — погледна дяволито Ставрос арменецът.

Той се усмихна едва-едва и кимна почти недоловимо. Не ставаше дума, че бе обърнал гръб на своята заветна цел. Просто за момента не знаеше накъде да насочи усилията си.

Изведнъж всички се умълчаха. Беше влязъл някакъв мъж, който веднага привлече вниманието на останалите.

— Ако някой смята да се отказва — рече той, — нека си тръгне сега.

Гарабет направи знак на момчето да си върви. Обаче Ставрос се намести още по-здраво на стола. Другите залостиха вратата и събранието започна.

Малко по-късно увиха бомба в една хамалска одежда и групата около бомбата зашепна.

— Още веднъж повтарям! След експлозията се разделяме — каза водачът. — Ще се съберем след един месец, считано от днес. На улицата ще се правите, че не се познавате. Ясно ли е всичко?

Мъжете кимнаха. Кимна и Ставрос.

Точно в този момент отвън по прозорците се появиха лицата на полицаи и дула на пушки. Първият изстрел угаси лампата. Сетне настана истински кошмар. Мъжете закрещяха от всички страни. Отчаяните викове се смесиха със стрелбата. После изстрелите изведнъж секнаха. Вратата бе разбита и отвън нахлу мъждива светлина. В избеното помещение се беше разстлал гъст дим. Картината вътре бе грозна. Умиращите се бореха със сетни сили за напущащия ги живот. След това всичко утихна.

* * *

Двама доктори вървяха из отделението на военната болница. Спряха пред една носилка и се загледаха. Върху носилката лежеше Ставрос. Трудно бе да се каже дали е жив. На челото на момчето имаше рана. От нея щеше да му остане белег за цял живот.

— Грозна работа! — рече първият доктор. — Виж го! Та той е още момче! Искал е нещо, но какво? Свобода?

— Шшшт! — сбута го другият доктор и посочи приближаващия санитар. Тогава първият се върна към обичайния служебен тон:

— Ей, ти, познаваш ли кога един човек е умрял?

— Мога да позная кога едно муле е умряло — отвърна санитарят.

— Тук е същото. На този му остават няколко часа. Отзад, в двора, има каруца, пълна с трупове. Отнеси това тяло и го хвърли при другите. С него е свършено.

* * *

Каруцата с мъртвите се движеше извън града. Труповете бяха покрити с мушама.

Изведнъж едно от телата се размърда изпод мушамата, после се претърколи и тупна на земята. Каруцата го отмина.

В тялото бе останал някакъв живот, но не много.

С отчаяно усилие Ставрос се довлече до канавката край пътя. Свлече се вътре и остана да лежи на дъното. Този последен напън бе изчерпал силите му окончателно.

Момчето лежеше в канавката, мъчейки се някак да поддържа дишането. Едно бездомно куче се отправи към него.

* * *

Скалата стърчеше на около петдесет метра над синьото Мраморно море. Войници хвърляха труповете отгоре в бездната.

Тялото на Гарабет цопна в искрящата вода. Веднага потъна, после изплува, понесе се известно време по повърхността и изчезна в дълбокото.

На известно разстояние от войниците се бе събрала неголяма група хора, сред които беше и Вартухи. Когато и последния труп полетя от скалата, момичето се обърна и си тръгна.

* * *

По пътя назад към града хората забелязаха нещо отстрани в канавката. Поколебаха се, започнаха да се споглеждат, но после заобиколиха и отминаха. Нещото бе Ставрос, който се опитваше да се добере до града, влачейки се на лакти и колене. Главата му бе окървавена, а дрехите му бяха станали съвсем на парцали. Току падаше, надигаше се с мъка и пак падаше. Накрая остана да лежи насред пътя, в очакване на оскъдните останки от сили в тялото му да се възстановят. И тогава в полезрението на момчето попаднаха нозете на задаващата се по пътя Вартухи. Тя спря и му помогна да се изправи.

* * *

Родът Топузоглу седеше в градината под една лоза. Беше се получило писмо с лоши новини.

— „Не зная къде вече да го търся, скъпи братовчеде“ — четеше Исак. — „Навсякъде проверих. Сякаш е изчезнал от лицето на тази черна земя.“

Бащата остави писмото. Семейството седеше в мълчание.

* * *

Стаята на Вартухи в Константинопол бе силно затоплена. Управителят отвори вратата.

— Ако си се омъжила, върви другаде! Ние тук работа вършим.

— Ама него вече го няма — отвърна момичето. — Отиде си.

— Надушвам го аз, надушвам го!

Той влезе в стаята. След като огледа навсякъде, рязко отвори вратичката на малък, тесен гардероб. На пода седеше Ставрос. Очите му светеха като на уловено в капан животно. Беше плувнал целия в пот. Едната си ръка държеше скрита.

— Чуй сега — рече управителят на Вартухи. — Оставям за утре. Обаче утре искам някакви пари. Цели три седмици не съм видял от теб и петаче! Значи — утре, нали? Последно!

Той излезе. Вратата зад гърба му се хлопна.

— Ссст! Ссст! Вартухи, ела тук! — зашепна настойчиво Ставрос.

Момичето отиде при него и седна на пода. Той стисна ръката й с всичка сила. Другата му ръка се показа изпод дрехата. Държеше дядовия му кинжал.

— Не позволявай на онзи да те плаши. Трябват ми само още няколко дни. Вече се оправям. Силите ми се връщат!

— Да, да… — отвърна като в унес Вартухи.

— Ето, вземи това — подаде й Ставрос кинжала. — Иди го продай и ми донеси храна!

— Миличък… Мили мой! Защо не се върнеш у дома при вашите?

— Върви, върви! — настоя той. — Донеси ми няколко парчета месо! Купи хляб и месо!

— Да, да… — повтори Вартухи. — Слушай, смяташ ли, че ще имаш достатъчно сили да се поразходиш днес следобед? Я какво слънце грее! Иди поседи следобед край водата. Когато се върнеш, ще съм събрала малко пари. И така, мъничко по мъничко, ще ти върна всичко. Обещах на баща ми, а сега обещавам и на теб. Всичко ще ти върна!

— Я остави! Забрави! Вече не ми трябват дребни пари. Сега имам нужда от дрехи. Един син костюм ми трябва!

— Ами… аз имам един приятел… Един стар човек, дето идва тук. Той шие мъжки дрехи и…