Елия Казан
Америка, Америка (6)

VI. Пътят

Носът на „Кайзер Вилхелм“ се насочи към откритото море. Една огромна вълна се разби в него и заля цялата предна палуба.

Ставрос и Хохан стояха на самия връх на носа, загледани напред в безкрая, и чакаха да видят земя, но тя все не се появяваше.

От каюткомпанията излезе Берта, следвана от един моряк. И двамата вече бяха пътували по този маршрут. Морякът забеляза Ставрос и се приближи към него. В това време параходът се разклати. Пътниците от трета класа инстинктивно се сгушиха на малки, мокри купчинки.

На лицето на моряка бе изписано презрението, с което човекът гледаше на всичко, различно от честния „физически“ труд. Той застана пред момчето, загледа го дяволито и се ухили:

— Мадам си иска бонбончето.

Станал вече голям специалист по прикриване на истинските си чувства, Ставрос не се поддаде на това открито предизвикателство. Макар че вече бе започнал да усеща унизителния аспект на своето положение. Хохан още не бе разбрал какво точно става, обаче забеляза, че приятелят му се чувства неловко.

— Ти какво си ме зяпнал такъв? — сопна му се Ставрос.

— Трябва ли наистина да ходиш? — отвърна кротко момчето.

— Че аз искам да отида — рече твърдо Ставрос. — Пак ще ти донеса нещо сладко за хапване.

Той сякаш долавяше упрека на целия свят към себе си. Затова доби дързък и безгрижен вид, докато се отправяше към Берта. Беше открил, че единствено по този начин е в състояние да преживее по-леко наложилите се обстоятелства.

Цялата процесия — най-отпред прислужницата, след нея момчето и отзад морякът — стигна пред вратите на състоящия се от няколко свързани каюти апартамент, нает от господин Кебабян. Берта почука на първата врата. Отвътре се разнесе потвърдителен сигнал. Жената се обърна към момчето и рече с наставнически тон:

— Мадам предпочита, когато си усмихнат.

После отвори вратата, ловко вкара Ставрос вътре, а след това отиде до следващата врата — на спалнята на Аратун — и влезе. Бързо затвори след себе си и заситни на пръсти до леглото. Върху него хъркаше дълбоко, но тихо, старецът. Берта седна на стола, поставен до леглото, взе някакво ръкоделие и захвана да бродира.

* * *

На следващия ден морето бе утихнало. Носът на кораба гладко пореше водата. Хохан стоеше на носа и гледаше Ставрос. Колкото по-твърд и упорит ставаше неговият приятел, толкова по-добре Хохан разбираше нещата. И долавяше, че Ставрос изпитва срам, въпреки маската, която беше надянал. Ето защо го обичаше още повече.

— Престани да ме гледаш тъй мазно през цялото време — смъмри го заядливо Ставрос.

Хохан извърна глава смутен. И се закашля. Всеки път, щом не успееше да овладее кашлицата, той поглеждаше уплашено към господин Агностис, който стоеше на палубата наблизо.

— Откога ти е това? — запита го Ставрос.

— Кашлицата ли? Тя е първото нещо, което изобщо си спомням.

Момъкът се наведе напред, почука се по гърдите, усмихна се тъжно и прошепна:

— Знам аз какво ми е…

— Мълчи сега! — прекъсна го Ставрос и се опита да го разсее: — Казват, че утре ще видим земя.

— … обаче, преди да ме е изяло докрай, ако успея… Не съм ли ти казвал?

— Друг път, друг път. Шшшт!

— Там, у дома, всяка сутрин ходех за вода — не спираше Хохан. — Пък тя беше далеч. Знаеш, че водата доста тежи… Та сега… понеже съм единствено дете… ходи майка ми. Затуй всяка сутрин си мисля за нея, как трябва да иде толкоз далеч. Ето защо, преди това да ме довърши — пипна се пак по гърдите Хохан, — се моля, да мога… да изкарам достатъчно пари, та да й направя един кладенец.

От обзелото го вълнение той отново се закашля и се озърна да види дали господин Агностис не ги чува. В този момент се разнесе остро изсвирване. От каюткомпанията излезе морякът и потърси с очи Ставрос. Момчето направи няколко крачки към него, после изведнъж спря и се върна при Хохан. За първи път беше свалил маската си.

— У дома имам три сестри и четирима братя — рече той.

— А?… Аха, значи… — Хохан все още не можеше да схване.

— Един по един ще ги отведа с мен — продължи Ставрос. — Ще видиш. Ще видиш.

— Ама, естествено… Това е най-важното. Това е единственото важно нещо наистина.

Ставрос се обърна и тръгна с наперена походка към чакащия го моряк.

Сега вече Хохан установи колко силно обича своя приятел.

— Ами да. Че кое друго е по-важно? — повтори той.

* * *

Гларуси кръжаха с писъци над мачтата на „Кайзер Вилхелм“. Изплувайки бавно от мъглата, в далечината се показа брегът на Лонг Айлънд. Застанал на носа, Хохан се обърна и извика:

— Ставрос! Ставрос!!!

Обаче Ставрос го нямаше там.

Пътниците от трета класа за първи път се надигнаха да гледат. По кръглите прозорчета се появиха глави. Тези хора бяха много бедни и идеха от различни държави в района на Средиземноморието. Все още бяха облечени както бе прието в родните им страни и държаха вързопите си винаги близо до тях. Имаше италианци, румънци, албанци, руснаци, сърби, хървати, сирийци. Имаше и брадати евреи от православните държави. Повечето — самотни мъже. Фанатици! Тук-там само се виждаше някое дете с табелка, окачена на врата.

Аратун Кебабян се събуди. Берта седеше до леглото в каютата му и бродираше.

— Каква е тая олелия? — запита той.

— Лонг Айлънд — отвърна лаконично прислужницата.

— А, хубаво — махна с ръка старецът. — Колко спах?

— Към два часа.

В това време откъм стаята на София се разнесе шум. Въпреки възраженията на госпожата, Ставрос се гласеше да хукне навън, към палубата.

— Ще кажа на госпожа Кебабян, че сте се събудили — рече припряно Берта.

Тя отиде до вратата, разделяща двете помещения и влезе много предпазливо. Аратун се заслуша.

— Господин Кебабян се събуди — съобщи прислужницата.

Последва шепот, тихи стъпки, отваряне и затваряне на външната врата. Старецът се наслади на дълга прозявка. Берта се върна.

— Госпожата ще дойде, щом се разкраси достатъчно.

— Аз не бързам за никъде — рече той. После загледа прислужницата накриво: — Я ела тук, Берта! Берта!!

Тя застана пред него.

— Господин Кебабян, правя каквото мога, да ви служа вярно и на вас, и на госпожата. Знаете я каква е понякога… Знаете, че…

— Знам също тъй и кой ти плаща заплатата! — отсече Аратун. — А ти?

— Да, господине.

— Ами тогаз нека чуя всичко от теб. Поръчай ми чай, английски чай, а после искам да ми разкажеш.

* * *

Ставрос излезе на предната палуба и се затича към Хохан. Другите момчета и господин Агностис също бяха там.

— Гледай, Ставрос! Гледай! — посрещна го момъкът. — Господин Агностис каза, че това бил град Кони Айлънд.

— Какви са онези извитите неща там? — запита Ставрос.

— Американците строят въздушни пътища — обясни авторитетно Хохан.

Двамата се загледаха към обетованата земя. Изведнъж момъкът се закашля мъчително. Обаче веднага усети, че господин Агностис ще го чуе. Затова завря лице в рамото на своя приятел, да потуши кашлицата. Ставрос се опита да утеши Хохан и му заговори като на дете:

— Стига, Хохан, хайде стига. Виж, донесъл съм ти сладкиши. Вземи.

— Ох, поне… онази жена — рече с усилие Хохан, — твоята… приятелка… има най-хубавите сладкиши на света! — И захапа едно от парчетата.

На другия край на палубата, няколко от по-възрастните пътници, сред които имаше семейства, че дори и няколко жени с бебета на ръце, запяха украинска песен, звучаща тъжно и носталгично.

Хохан се беше посъвзел. Двамата със Ставрос жадно поглъщаха с очи бреговата линия.

* * *

Падаше нощ, а момчетата още стояха на същото място. Палубата около тях вече почти бе опустяла. Двамата запяха, сякаш един на друг. После песента им свърши.

— Винаги ще бъдем приятели — рече Хохан.

— В живота не става така — възрази Ставрос. — Постоянно има срещи и раздели.

— Баща ми обичаше тази песен. Всяка неделя ми казваше: „Хохан! Ела! Пей!“.

Момъкът запя песента, която Ставрос и Вартан бяха пели някога на планинския склон до ледника. Ставрос, неговият приятел, се включи и докато пееше, свали от главата си Вартановия фес, който бе носил през цялото пътуване, повъртя го в ръце и накрая го пусна във водата на залива.

— Първата ми работа утре — рече Ставрос — ще бъде да си намеря сламена шапка, като онези, дето ги носят американците. Още утре!

* * *

Аратун бе изстискал цялата истина от Берта и нещата вече бяха добили нова насока. Лежейки все още в леглото си, той кастреше здраво Ставрос:

— Утре, значи, тъй като си без гарант или осигурена работа, властите ще те изпратят обратно с друг параход. Там, откъдето дойде. Затуй искам да ти дам един съвет, нали може?… Иди и падни на колене пред Алеко Синьозоглу. Пролей някоя и друга сълза — може и наужким — целуни му ръка и тъй нататък… Той ще те приеме обратно. Дъщеря му е толкоз грозна, че няма да има избор, човекът… Е, какво ще кажеш? — Ставрос упорито мълчеше. — А пък от цялата тая неприятна история трябва да запомниш следното: когато на някоя жена й се наложи да избира, тя избира винаги парите. Значи?

— Тя е добър човек — рече Ставрос.

— Сега е в съседната стая, залепила е ухо на вратата и чува всяка дума. Но защо ли си мълчи? А, защо? — Момчето не отговори. — Е, значи, какво смяташ да правиш оттук нататък? А?… Ей, знаеш ли, че не съм виждал такава физиономия като твоята, освен в клетка. И имам чувството, че не би се спрял пред нищо, а? Така ли е? Май пред нищо, а?… Имаш ли изобщо някакво достойнство?

— Достойнството ми си е вътре, дълбоко в мен. За по-сигурно! — отвърна най-сетне момчето.

В гласа на стареца се появи садистична нотка:

— Как, как? Какво? Вътре в теб ли? За по-сигурно?… Абе, момче! Какъвто и да си бил едно време, сега си просто една курва! Мъжка проститутка! Която се продава! Ясно ли ти е това?… И стига си ръмжал!… Виждал съм стотици като теб. Момчета, които напущат дома си, за да намерят достоен, чист живот, а се омърсяват все повече и повече… Казах ти да не ми ръмжиш!… Я отговори, поглеждал ли си се в огледалото напоследък? Ама честно, представяш ли си, ако баща ти те види в този момент, дали ще може да познае своя син? Дали би те познал кой си?

Страшен вопъл от болка напираше през стиснатата уста на момчето, но то не посмя да даде глас на чувствата си. В този момент вратата на спалнята рязко се отвори и вътре се втурна София. След нея се показа Берта, но остана до вратата.

— Стига! Спри! — извика госпожа Кебабян.

— Веднага се върни в стаята си — рече Аратун.

Отвън, в коридора, той бе поставил на стража двама стюарди и един моряк. За всеки случай.

— Стига си го мъчил! — продължи София. — Престани! За две седмици той направи за мен повече, отколкото ти за целия си живот!

Ставрос хвана жената и я поведе обратно към вратата.

— Прибери се, София. Прибери се…

— Няма да го оставя да прави това с теб! — заяви тя.

— Нищо, нищо. Вече стигнах, където исках. Благодаря ти, че ме доведе дотук.

Момчето затвори вратата след нея и се обърна с лице към Аратун. Изпитваше някакво облекчение, че всичко се бе развило по този начин, макар че сега се налагаше да търси нов път в своя живот.

— Господин Кебабян… — започна Ставрос.

— Охооо, сега той ще говори! — рече Аратун.

— Да, господине… — Последва пауза. — Не, нямам какво да кажа.

— Че какво ли би могъл да кажеш? Тя истината си е истина. Вече си знаеш какво представляваш.

— Да, господине. Обаче… Господин Кебабян, аз бях бит, ограбван, стрелян, хвърлен при мъртъвците. Ял съм от това, което хвърлят на кучетата, като съм се борил с тях за него. Станах и хамалин, за да…

— А-хааааа! Ето, значи! Сега вече ти е ясно какъв си, нали? Хамалин!

— Да, господине. Обаче сега вече съм ТУК. Видях брега и града, там, отсреща, в далечината… Смятате ли, че някой ще успее да ме удържи?

— Аз ще се погрижа за това!

— Все ще намеря начин… Все някак ще… — Изведнъж осъзнал какво бе казал старецът, Ставрос замълча. После запита: — Какво? Какво казахте?

Аратун се пресегна за звънеца, да повика пазачите.

— Рекох, че ще се погрижа за всичко. Ще се погрижа да те върнат обратно!

Ставрос се нахвърли върху него, затисна с една ръка устата му, а с другата го хвана за гушата, преди да бе достигнал звънеца. В това време от съседната стая нахълта Берта.

— Кълна се, че няма нищо да направите! Кълна се! Нищо! — рече Ставрос.

Прислужницата изтича до външната врата, отвори я широко и завика:

— Помощ! Помощ! Помощ!

Стюардите и морякът веднага се притекоха. Хванаха момчето и го откъснаха от Аратун. Последва борба, удари, псувни. И през цялото време Берта крещеше:

— Свиня! Свиня!

— Той ме нападна! — извика Аратун. — Опита се да ме убие! Опит за убийство! Опит за убийство! Той е престъпник!

Двамата стюарди и морякът извлякоха Ставрос навън през вратата на каютата. Старецът тръгна след тях, като продължаваше да вика:

— Това тук е Америка, хамалино! Чуваш ли! Тук е Америка!… Какво ще правиш сега, хамалино? Какво?… А, хамалино? Какво?

С последни отчаяни усилия момчето започна да се отбранява — заудря с юмруци, захвана да хапе, да дере, да рита с крака. Този път обаче, тримата го пребиха окончателно и го повлякоха в безсъзнание.

* * *

Корабният лекар беше дребен, но изглеждащ млад за годините си германец, облечен в захабена бяла престилка. Той напои парче марля в дезинфекционен разтвор, после го занесе до койката в лазарета на трета класа, върху която лежеше Ставрос. Хохан също бе там. Раненото момче се намръщи, когато докторът го допря с марлята.

— Не трябва да удрят така човек по главата — рече германецът. — Тя не е толкова твърда, колкото изглежда на пипане. Сега нека поспи.

— Ще остана при него — заяви Хохан.

Посред нощ Ставрос бе споходен от кошмари. Хохан седеше на пода до койката.

— Хохан! Хохан! — прошепна Ставрос.

— Да, да, тук съм — отвърна младежът.

— Баща ми още ли е тук?

— Баща ти…? Какво? О, не, не…

— Ами онзи не е ли…? Кой е той?

— Докторът.

— Слуша ли ни? Може ли да ни чуе?

— Заспа. Не се тревожи.

— Баща ми каза — започна Ставрос с доверителен тон — „Стига толкоз! Срам ме е от теб! Срам ме е от теб заради това, което си станал. Върни се, ела си, за да започнеш отново!“ — Момчето избухна в смях. — Ох, боли като се смея… Ама представяш ли си? Да започна цялото това пътуване отначало! Аллах!!!

— Шшшштт! Било е само сън. Спи.

— Аллах! Представяш ли си, Хохан? — Пак се разсмя и пак го заболя. — Стой при мен, Хохан.

— Ще бъда тук и когато се събудиш.

Ставрос се отпусна и почти се унесе в сън. Лицето му обаче остана напрегнато. Изглеждаше неспокоен.

— Искаш ли да чуеш истината? — запита той след малко. — Най-много от всичко на света бих искал да започна това пътуване отначало. Това е истината! Просто да започна отначало. И пак… и пак… и… ох, ох…

Хохан се разчувства. Изведнъж го налегна ужасната кашлица. Поглеждайки настрани видя, че бе събудил доктора.

— Как е той? — запита германецът.

— Бълнува — отвърна Хохан уплашено.

— Е, нищо чудно! Удряли са го по главата много пъти. Най-добре стой при него и го наглеждай. Стой тук…

— Ще стоя.

— Може да го прихванат да свърши някоя лудория. Лека нощ… Много е лоша тая, твоята кашлица. Най-добре гледай да не я чуят утре американците. Инак ще те върнат обратно.

* * *

На другия ден от предната палуба нямаше добра видимост, заради падналата през нощта мъгла. „Кайзер Вилхелм“ се движеше бавно напред сред обичайните пристанищни шумове. От мъглата, сякаш идеше право към парахода, се показа Статуята на свободата. Щом я видяха, пътниците станаха на крака. Истина ли беше? Хората започнаха да въздишат.

Успоредно на кораба се носеше голяма моторница. Служителите от Американската здравна служба се готвеха да се качат на борда.

Ставрос бе с превръзка на главата. Погледът му бе станал отчаян и налудничав, като на самоубиец.

Той изпрати едно от ваксаджийчетата да доведе Хохан. Момчето отиде да го търси, повика го по име, помаха с ръка, пак извика… Накрая Хохан се появи. Ставрос го дръпна настрана и шепнешком му даде последни указания:

— Кашлицата ти почва при вълнение. Затова си запуши ушите. Представи си, че току-що си направил кладенеца, а майка ти и баща ти са дошли да ти изкажат благодарност. Можеш ли да си представиш тази сцена?

— О, да, да!

— Аз ще те чакам в коридора. Щом инспекторът приключи проверката, тичаш при мен. — Ставрос му посочи с ръка, че може да тръгва, побутна го, обаче Хохан стоеше на мястото си.

— Ами ти какво ще правиш? — запита го той.

— Аз си имам мой план — отвърна Ставрос.

— Какъв?

Приятелят му направи жест с ръка, който казваше: „През борда и във водата“.

— Можеш ли да преплуваш такова разстояние?

Ставрос извъртя глава настрана.

— Казват, че човек се научавал на каквото трябва, за да си спаси живота.

— Ама, Ставрос, щом не можеш да плуваш, значи не можеш…

— Хайде, хайде. По-добре върви.

— Ами ако потънеш?

— По-добре това, отколкото да се върна. — Той побутна пак своя приятел: — Хайде, върви! Чакат те.

Хохан хвана ръката на Ставрос и я целуна.

— Ще ти се отплатя някой ден, ще ти се отплатя.

— Нека си кажем истината — рече твърдо Ставрос. — След утре, повече никога няма да се видим. Ти ще ме забравиш. А пък аз… аз ще видим къде ще бъда.

* * *

Ваксаджийчетата се бяха събрали в малката си каюта и седяха всяко на своята койка. По средата стояха прави господин Агностис и представителят на медицинската служба.

— Също като миналата година — рече господин Агностис. — Осем чудесни момчета!

Следвайки съвета на Ставрос, Хохан бе притиснал глава във възглавницата. С ръка беше запушил другото си ухо. Представяше си сцената с кладенеца и благодарните му родители.

— Всичките са от добри семейства — продължи господин Агностис. — И в отлично здраве. Работата им е осигурена. Няма основание за притеснения. При нас всичко е под контрол!

Ставрос чакаше на края на коридора.

Очите на Хохан светеха, докато мислеше за родителите си.

— Окей, окей — каза най-сетне инспекторът. После излезе от каютата на ваксаджийчетата и тръгна по посока на Ставрос. Зад гърба му се разнесе весела глъчка.

Момчето зачака инспектора от медицинската служба да отмине. Ваксаджийчетата в каютата здравата се радваха. Изведнъж се разнесе ужасната кашлица на Хохан и се извиси над останалите шумове. Чувайки, Ставрос бе ненадейно обзет от желание да спре медицинския служител, за да чуе и той кашлицата. Обаче, когато човекът се изравни с него, момчето се обърна с гръб към него. Така преодоля импулса да издаде своя приятел. Дори притисна лице о стената, докато служителят го подминаваше, за да влезе в каютата насреща.

Както бе застанал, с гръб към вратата на лазарета, Ставрос потръпваше от вълнение при мисълта за това, което за малко не бе извършил. Обзет от луда радост, Хохан излезе от каютата и се затича към него, като викаше истерично от облекчение:

— Ставрос! Ставрос!

И тогава започна отново да кашля — този път неудържимо. В момента, в който стигна до своя приятел, кашлицата съвсем го задави. Той се отпусна в ръцете на Ставрос и изгуби съзнание.

Вратата на лазарета към трета класа, през която бе влязъл инспекторът, беше останала отворена. Привлечен от ужасното кашляне, служителят излезе навън. Зад него се появи и корабният лекар. Вече не оставаше никакво съмнение каква ще бъде по-нататъшната съдба на Хохан.

Както държеше момъкът на ръце, Ставрос срещна погледа на медицинския инспектор.

* * *

В каютата на ваксаджийчетата се проведе съвещание. Всички бяха там. Демос Агностис говореше на Ставрос:

— Казвам ти, че ако зависеше от мен, бих те взел. Обаче я прочети тук! Това е официален документ. Името ти го няма в него. Искаш да ме вкарат в затвора ли?

Настана тишина. Всички мълчаха.

— Вземи моето име, умолявам те — обади се Хохан. — Кажи, че си Хохан Гардашиян.

— Ама не може да сте двама! — възпротиви се господин Агностис. — Няма как да сте двама с едно име. Стига сте упорствали. Върнете се обратно заедно. Тъкмо ще си правите компания.

* * *

Същата вечер на парахода започна празник. Слизането от борда бе насрочено за седем часа сутринта и всички хора искаха да ознаменуват последната нощ на своето корабно приятелство.

Ставрос и Хохан стояха на носа, като се бяха прегърнали през раменете.

— Кога? — запита Хохан.

— Щом всички заспят — отвърна Ставрос.

— Ох, не, няма да те оставя да…

Ставрос се усмихна на своя приятел с онази негова усмивка на превъзходство и решителност — отчасти изразяваща упрек, отчасти привързаност, но иначе непоколебима.

Няколко от пътниците в първа класа излязоха на палубата и се затичаха към носа на парахода. Жените бяха облечени в дълги, светли на цвят рокли.

— О, в трета класа е толкова романтично! — възкликна едно момиче.

— Тук е най-приятното място от целия кораб — отвърна мъжът с него.

Хохан бе силно развълнуван.

— Хич няма да се чудя — рече той. — Скочиш ли, скачам и аз… А не мога да плувам. Ще се държа за теб. И ще викам… Не, не, няма да те пусна. Няма! — Сетне започна да убеждава своя приятел: — Моля те, Ставрос, моля те, не бъди неразумен. Моля те! — Започна да плаче.

Празнуващите бяха довели със себе си и музиканти, които започнаха да свирят. Цялата първа класа подхвана валс.

Ставрос бе изпълнен със завист, огорчение и желание за мъст. Изведнъж скочи и се втурна в средата на танцуващите със странни, налудничави подскоци и завъртания.

— Ей, внимавай бе! По-леко! — обади се някакъв мъж.

Но момчето скачаше и риташе като обезумяло. От устата му се сипеха диви и неудържими крясъци. Цялата болка, трупана толкова дълго, сега излизаше навън.

Хохан наблюдаваше своя приятел с любов. Ето, Ставрос почна да се върти в кръг като дервишите от Коня, с глава, отметната на една страна, и блеснали фанатично очи. Без да откъсва поглед от приятеля си, момъкът се надигна. Ставрос танцуваше все по-диво и по-диво. Все по-отчаяно и по-отчаяно! Хохан се обърна рязко и погледна надолу през парапета. Видя тъмните води на залива и го завладя безумно намерение. Всеки път, когато бе казвал „преди това да ме довърши“, беше докосвал гърдите си с дланта на дясната си ръка. Сега направи същото за последен път.

Ставрос вече беше спечелил възхищението на празнуващите. Всички му се радваха.

Без никой да го забележи, Хохан прекрачи парапета и скочи във водата.

Пътниците от първа класа аплодираха гръмко Ставрос. Щом видя това, момчето спря да танцува. Не искаше нищо от тях, дори възхищението им. Огледа се с открита неприязън, изрече своето „Аллах!“ и се отдалечи с наперена походка.

Сковаващ страх обзе Хохан във водата. Започна да кашля. Ту потъваше, ту излизаше на повърхността, а силите му бавно го напущаха. Накрая потъна за последно.

Празнуващите тръгнаха след Ставрос, като го молеха да продължи да танцува. Момичетата му се усукваха, флиртуваха с непознатото щуро момче и не искаха да го пуснат.

Хохан вече се бе изгубил окончателно сред тъмните води на залива.

Ставрос отблъсна празнуващите и се отправи към мястото, където бе оставил своя приятел. Огледа се и извика силно:

— Хохан! Хохан!!!

После приседна, но продължи да повтаря все по-тихо:

— Хохан… Хохан…

* * *

Пътниците от първа класа слизаха от борда. Оркестър свиреше весел марш. Онези от трета класа гледаха. Техният ред идеше по-късно.

Осемте ваксаджийчета, вече със Ставрос вместо Хохан, наблюдаваха напущащите парахода хора. Зададоха се София и Аратун. Докато минаваха по трапа, никой от двамата не погледна назад. Ставрос и не очакваше да се сбогува с тях. Камо ли пък потупване по рамото!

Обаче към него се зададе Берта. Бързаше, затова рече само:

— Ето! От госпожа Кебабян. — И подаде на момчето книжна торба и плик. После се обърна и замина.

Ставрос разтвори торбата и извади отвътре мъжка сламена шапка. Огледа я, усмихна се и я постави на главата си. Тихичко възкликна „Аллах!“. После разтвори плика. Вътре имаше пачка банкноти. Нищо друго. Момчетата и господин Агностис се събраха около него.

— Яааа! Петдесет долара! — възкликна господин Агностис. — О-хооо!

* * *

При дълги опашки от хора водеха към трите бюра, зад които седяха чиновниците от имигрантската служба на Елис Айлънд. Скоро дойде ред и на осемте ваксаджийчета да минат под навеса за проверка. Водеше ги господин Агностис, който държеше в ръка документи и ги представяше едно по едно на служителя. Ставрос бе със сламената шапка на главата. Очевидно чиновникът бе виждал господин Агностис.

— Я, я! Гледай кой идва! — рече той. — И си води още осем новички! Все пристигат ли пристигат. Как са малките ти робчета?

Господин Агностис се разсмя нервно. Момчетата замигаха обезпокоени.

— Май са уплашени до смърт, а? — продължи служителят. Сетне се обърна към своя колега от съседното бюро: — Джек! Как беше онова… гърчето… дето трябва да го задържим? За нападение, нали?

Ставрос наблюдаваше като на тръни. Господин Агностис се наведе, сякаш си връзваше обувката. Всъщност беше приготвил в ръката си десетдоларова банкнота, която приплъзна към обувката на чиновника, а онзи я пое също толкова предпазливо, както си седеше.

— Ей тук го пише — рече в това време служителят на име Джек. — На жълтия лист.

Момчето беше видяло банкнотата и само прошепна „Аллах!“. Произнесе го съвсем тихо, но това бе неговата форма на протест. Мечтата му беше разбита!

Служителят загледа Ставрос. После се усмихна по един не особено приятен начин и се пресегна да поеме жълтия лист от Джек.

— Ста-врос… То-пу-зо-глу — прочете той с усилие необичайното име. — Казва ли се някой от вас така? — запита момчетата.

— Този човек умря снощи — притече се на помощ господин Агностис.

— Ей, ти! Как се казваш? — Служителят гледаше отново Ставрос.

— Хохан — рече господин Агностис.

— Не ти, нека той отговори! Може да приказва, нали? Как се казваш?

— Хохан Гардашиян — включи се в играта Ставрос.

— И искаш да станеш американец, а?

— Ох, да, господине, иска и още как — обади се господин Агностис.

— Хубаво де, обаче най-напред трябва да си смени това име. Искаш ли американско име, момче?

Господин Агностис направи знак на Ставрос да се съгласи, обаче момчето още не разбираше за какво става дума.

— Хохан Гардашиян — повтори то.

— Чух, чух — рече служителят.

— Хо-хан! — почти извика Ставрос.

— Стига! — сопна се мъжът. — Хохан, ето какво ти трябва. — Той написа нещо на един лист хартия и го подаде на момчето. — Я, сега? Можеш ли да го прочетеш?

Ставрос, естествено, не можеше. Господин Агностис се притече на помощ.

— Джо Арнес — прочете той. — Хохан… Джо Арнес… — Схванал беглата звукова прилика, погледна Ставрос: — Джо Арнес. Джо.

— Джо — повтори момчето.

— Арнес.

— Арнес.

— Джо Арнес — рече господин Агностис и посочи Ставрос.

— Джо Арнес — кимна с разбиране момчето.

— Отлично! — обърна се към служителя господин Агностис.

— Джо Арнес — усмихна се на чиновника Ставрос.

— Харесваш ли си го? — запита мъжът, горд със своето авторство.

— Джо Арнес, Джо Арнес — закима момчето и започна да прави знаци. — Добро, добро!

— Е, момче, вече си прероден. Пак те прекръстихме, при това без църковна такса. Следващият!

Осемте момчета и господин Агностис се отправиха към ферибота за Манхатън. Под навесите на имиграционната служба останаха само тримата служители. Един от тях забеляза нещо на земята и го вдигна. Беше хамалската одежда на Ставрос.

— Какво ли е това, по дяволите? — учуди се човекът.

— Ами сигурно някой от онези го е оставил. Явно вече не му трябва — реши другият служител.

* * *

Намираха се на ферибота.

— Значи… и тук е същото, а!? — рече Ставрос. — Онзи взе пари!

— Хората навсякъде вземат пари — поясни господин Агностис. — Обаче видя ли го как подскочи, когато ти заговори? — радваше се човекът. — Видя ли го само как подскочи!

— Да — рече момчето. — Аллах!

Господин Агностис се разсмя. Сега вече и Ставрос се присъедини, а смехът му беше за първи път силен, чист, освободен — за първи път, откакто бе напуснал дома. После и другите се включиха. Всички се смееха.

При пристигането им на кея, Ставрос тръгна напред първи. Другите момчета и господин Агностис вървяха след него. Щом слезе от трапа, той падна на колене и целуна земята. Сетне се изправи и нададе радостен вик.