Серия
Ставрос Топузоглу — Джо Арнес (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
America, America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Елия Казан

Заглавие: Америка, Америка

Преводач: Галин Йорданов

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Силви — Арт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Актив-комерс“

Редактор: Силви Гърчева; Илияна Велева

Художник: Cover Illustration S

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11158


I. Началото…

1896

Турция, в Мала Азия, земя, позната като Анадола…

Някога, преди много време, Анадола е била част от Византийската империя, населена с тогавашни гърци и арменци. През 1381 г. тази земя е била завладяна от турците и оттогава насам гърците и арменците живеят там като малцинства, подчиняващи се на волята на завоевателите мохамедани.

* * *

Планинският връх Ергюс се виждаше отдалеч, прекрасно очертан и издигащ се точно където му е мястото, а билото и склоновете му бяха покрити със сняг. Под него ечеше песен — чуваха се два мъжки гласа. Думите обаче не се разбираха, понеже бяха на непознат език.

Високо горе, в подветрената страна на планината се простираше огромен ледник. Една каруца със стар кон беше застанала близо до ръба му. Двамата мъже с брадви сечаха парчета лед.

Работата очевидно беше тежка, но те бяха млади и силни. Трудеха се в бодър ритъм, като хора, които вършат нещо за себе си. Гласовете им, макар и необработени, се сливаха в приятна хармония. Очевидно между тях цареше разбирателство, като между добри приятели.

Ставрос Топузоглу беше още момче — на двайсет години. В изражението на лицето му имаше нещо колкото изящно, толкова и чувствено. Изпълнено бе с неизказан копнеж, а тъмнокафявите му очи лъщяха като влажни маслини.

До него работеше Вартан Дамадян. Той бе на двайсет и осем. Неговото лице беше смугло, със сурово изражение. Имаше огромен нос — уж извит надолу, пък предизвикателно дързък! — и ниско чело, плътни, чувствени устни и коса, сякаш наелектризирана от жизненост. Тези черти, наред с мечешкото му телосложение, го правеха да изглежда страховит.

Двамата се очертаваха като малки фигурки на фона на огромния ледник. Зад тях се откриваше необятна гледка. Чуваше се и зловещото свистене на вятъра, който бе господар на цялото плато.

Отпред стърчеше самотна телеграфна жица, опъната върху редица прости дървени колове, чийто край се губеше от погледа в далечината и така засилваше впечатлението за необятност.

Високо горе оставаше връх Ергюс, а по-насам, в ниското, се очертаваха къщите, някои построени върху двата срещуположни скалисти хълма, други — в тясната цепка помежду им. Това градче се наричаше Гермир и още отдалеч се мяркаха едно-две минарета.

Днес бе празник. На този ден, познат като „байрам“, всеки турчин, който можеше да си позволи, колеше агне и раздаваше месото на бедните.

Стадо овце пъплеше през изпълнената с тълпи от хора главна улица. Овчарят спря по пътя, за да продаде едно от животните си на местен стопанин, зад когото се беше изправило семейството му, облечено като за празника в най-хубавите си дрехи. Разливаха се щедро питиета.

Едно вързано за кол агне заблея жално. Знаеше си то какво го чака! Докато останалите членове на семейството си подаваха чашите с напитки, бащата точеше големия кухненски нож. Личеше си, че човекът умее да го използва — и като домакински прибор и като оръжие.

Тук бе се събрало цялото семейство. Жените стояха на прага със забулени наполовина лица. Всички чакаха да видят как главата на семейството ще захване да чисти току-що закланото агне. Малкото момиченце донесе на баща си пълна чаша върху тясно подносче. Той я пое, сетне целуна детето си с любов.

Няколко добре облечени ездачи препускаха по улицата в галоп. Жените дръпнаха децата настрани. След конниците се зададе впряг, чийто кочияш издаваше гневни команди. Конете извиха, а след тях и каретата. Пред общинската сграда се трупаха хора — едни бяха пристигнали с каруци, други на кон, трети пък пеш — всичките облечени за празника. Но в атмосферата се долавяше и спотаено напрежение.

А вътре в сградата, областният управител, или както му викаха тук — валията — бе събрал градския съвет по спешност.

Вратата на канцеларията рязко се отвори. Влязоха двама снажни войника, тропайки силно с крака, както ги бе учил германецът, обучавал турската армия. Този ритуал сякаш подготвяше чакащите за появата на някой внушителен мъж… Обаче през вратата влезе дребен, угрижен бюрократ — самият валия!

Членовете на съвета мигом скочиха на крака, а управителят забърза към бюрото си.

— Сядайте, сядайте… моля — рече той с досада.

Членовете на съвета насядаха, но войниците останаха по местата си с приковано внимание.

— Ейиии, къде са ми сега…? — продължи валията с хленчещо-кисел тон.

Един от съветниците скочи, сякаш животът му зависеше от това, и занесе на управителя очилата.

Валията разгърна телеграма.

— Ето какво дойде от столицата по телеграфа преди час — каза той и започна да чете: — „Ваше Превъзходителство, днес, в навечерието на нашия свещен празник, Байрама, арменски фанатици дръзнаха да подпалят Турската национална банка в Константинопол.“

Валията млъкна и вдигна поглед. Сред членовете на съвета се зараждаше някакво отношение към чутото, но все още неясно. Гняв ли бе? Или нетърпение? Няколко души просто въздъхнаха. Валията продължи да чете телеграмата:

„Имаме основание да смятаме, че нашият султан, Абдулхамид Сияйний, божията сянка над земята, би желал подвластното му арменско население в цялата империя да бъде научено веднъж завинаги, че терористични актове няма да бъдат търпени. Нашият султан проявява търпението на пророк, но сега вече даде знак, че ще бъде доволен, ако това безредно и опасно малцинство получи добър урок. Как точно да бъде осъществено последното, Той оставя в ръцете на Техни Превъзходителства областните управители и на началниците на военните гарнизони във всеки областен център.“

Зад валията, войниците стояха под команда „мирно“ и слушаха.

* * *

Командирът на военната част — „пашата“, или иначе казано генералът — едър и набит мургав мъж, току-що бе прочел същата телеграма пред събралия се в канцеларията му щаб. Остави я настрана и въздъхна дълбоко. Ординарецът му донесе наргилето. Че кой ли военен обича да получава заповеди от такова естество?

— Няма да пратя войници да вършат това! — рече пашата, изведнъж обзет от неочаквана решителност.

— Пак имаше писано… — обади се един от офицерите. — Все обидни неща, Ваше Превъзходителство… по стените на джамията!

* * *

Пред малката джамия се бе събрала тълпа. По стените й се виждаха груби драсканици с въглен. Отвътре излезе ходжата — с кофа и четка. Заопитва се да заличи написаното. Тълпата почна тихо да мърмори и кълне. Недалеч, на едно друго място в града вече се събираха група гневни мъже. Цялата турска общност беше побесняла.

А там горе, на студения планински склон, Ставрос и Вартан току-що бяха натоварили каруцата с лед и сега, уморени, бяха спрели за момент, загледани към връх Ергюс. Толкова отморяваща за окото бе тази прекрасна планина!

— Казваш, че в Америка си имат по-големи планини от тази, а? — запита момчето.

— В Америка всичко е по-голямо — отвърна Вартан.

— Друго какво?

— Как тъй „друго какво“?

— Ами, другото в Америка… Какво ще правим, като идем там?

— Най-напред ще спрем да говорим за това. Нека стигнем, с божията помощ!… Чудя се, що още чакаме да минава време? — Вартан се наведе и продължи с изкусителен тон: — Хайде бе! Нека заминем!

Ставрос го загледа с признание. Той бе изпаднал във възторг от своя приятел.

— Я по-скоро да продадем този лед, преди да се е стопил — рече изведнъж Вартан.

Двамата покриха товара си със стари черджета и парцали, сетне скочиха на каруцата и потеглиха. Поради стръмния наклон, конят успя да докара умерен тръс. Ставрос забеляза нещо отпред и посочи с пръст.

Недалеч от тях, надолу по склона, се бе разположил около няколко лагерни огъня малък отряд войници. Един офицер вървеше право към пътя, за да пресрещне каруцата.

Вартан се огледа неспокойно наоколо, обаче не видя никакъв изход.

— Цял ден работа на вятъра! — процеди той през зъби.

— Аллах! — изрече момчето, задържайки дъха си. Това му бе любимото възклицание.

Вече стигнал средата на пътя, офицерът вдигна ръка, нареждайки им да спрат. Те спряха каруцата. Мъжът в униформа ги заобиколи.

— Заповядайте, ефенди! Заповядайте — рече Вартан с наведена глава.

В гласа му се долавяше сарказъм. Неговата игра се състоеше в това да провери докъде може да стигне, изразявайки каквото мисли, без да рискува живота си. Не постигна много, но пък тази закачка му помагаше донякъде да запази частица достойнство.

Стигнал вече зад каруцата, офицерът не долови — или не обърна внимание — на закачката. Извърна се към лагеруващите войници и извика:

— Чела’л!

От една дрипава палатка изскочи готвачът с няколко баки в ръцете. Много скоро дузина войници започнаха да грабят чевръсто парчета лед от каруцата.

Вартан продължи да седи с наведена глава, сякаш това, което ставаше отзад, въобще не го интересуваше. Ставрос се бе вторачил с нетърпение в своя герой. Изведнъж момчето реши да подхване своя игра и ръгна приятеля си с лакът — един вид „Гледай сега!“. После се обърна към офицера:

— Ефенди! Ваше Превъзходителство!

Вартан се бе загледал в гърба на коня си втренчено и очакваше да се случи нещо лошо.

— Ваше Превъзходителство! — обърна се повторно към турчина момчето, този път по-смело.

Накрая офицерът все пак го погледна. Ставрос тутакси се ухили. Усмивката му, толкова характерна за него, съдържаше и голяма доза безпокойство. Тази именно усмивка често бе запазена марка за човека от малцинството — независимо дали е негър, евреин или жълт. Тя е маската, с която потиснатият среща своя потисник лице в лице и зад която скрива враждебността, когато не смее да я покаже открито, но в същото време е и едно бягство от срама, който изпитва той, накърнявайки собствените си истински чувства.

— Заповядайте, ефенди! Заповядайте!

— Само туй му трябва сега, да го окуражаваш! — измърмори Вартан така, че никой друг освен момчето да не чуе. А Ставрос, ласкателно и същевременно дръзко, продължи:

— Обаче, Ваше Превъзходителство!…

— Какво искаш ти бе? — запита най-сетне офицерът.

— Ама не аз, Ваше Превъзходителство, ами ледът. Щото природата го е направила да се топи. И хич не го е грижа, че ние трябва да пътуваме толкоз време до пазара, за да го продадем.

Ставрос продължи да се усмихва смутено. Турчинът бе здрав и енергичен мъж. Бързо избухваше и ставаше опасен, щом се разгневи.

— Значи, искаш от мен да побързам, тъй ли? — запита той.

Момчето се извърна и погледна Вартан. Но арменецът не реагира. На Ставрос му остана само усмивката!

Изведнъж офицерът се покатери на каруцата и започна да хвърля на земята големи парчета лед. Скоро товарът бе преполовен. Вартан сякаш не виждаше нищо. А Ставрос все още се усмихваше, но вече някак насила и с тревога.

Турчинът скочи на земята. Хората му се заливаха от смях. Той се изпъчи и тръгна наперено към предния край на каруцата.

— И без туй го бяхте претоварили, горкия стар кон! Сега вече ще ви откара до пазара по-бърже. Нали тъй?… А?

Ставрос погледна пак Вартан, да види какво ще каже другарят му. Но той не каза нищо. Момчето вече се уплаши не на шега. Пък и турчинът чакаше отговор…

— Да, ефенди — изрече кротко Ставрос.

— Вие какви сте бе? — запита офицерът. — Арменци ли сте?

— Грък съм, ефенди. Беден грък — отвърна момчето.

— Ами ти? — обърна се турчинът към Вартан.

Ставрос загледа другаря си в очакване, но той не вдигаше глава.

— Аз съм арменец — рече накрая Вартан.

— Ооо, арменец, значи! А имаш ли нещо общо с подпалването на Държавната банка вчера в Константинопол?

Вартан не отговори. Ставрос едва удържаше вече положението.

— Ти що се смееш бе? — запита го турчинът.

— Ами щото се шегувате, Ваше Превъзходителство.

— Ахаа?

— Прощавайте, ама как може да сме били вчера в Константинопол? Че то дотам са две седмици път.

— Викаш, даже и с тоя кон, а?

Войниците пак прихнаха, наслаждавайки се на садистичната игра на своя командир. Ставрос сякаш се присъедини. Изведнъж Вартан скочи от каруцата и тръгна към офицера. Макар куражлия, турчинът бе изненадан и за всеки случай постави ръка на кобура.

— Капитан Мехмед, не ме ли познахте? — запита го Вартан. — Заедно служихме… сиреч, аз служих на вас, пък вие на султана… преди осем години. Повече ме слагаха наряд, та сигурно затуй сте ме забравили… Е, крадях пилета за вас, ако помните…

Офицерът загледа Вартан за първи път и едва сега видя лицето му.

— Вартан! Ти ли си?

— Аз съм. Същия.

Турчинът разпери ръце и го прегърна топло и с чувство. А Ставрос за пореден път се възхити на своя герой.

— Ех, Вартанчо, Вартанчо, малкото ми агънце! — радваше се искрено турчинът. — Казвай де, какво става с теб?

— Ами, както виждате сам, опитвам се да изкарам няколко петачета с горката стара кранта.

— Енве’р! Чела’л! — извика офицерът. — Събирайте леда обратно в каруцата! Бърже! Преди да се е стопил.

Войниците захванаха да товарят чевръсто. Турчинът отведе Вартан настрана. Ставрос също се прокрадна подире им, да чуе какво ще си говорят.

— Вашите хора са запалили наша сграда и очаквате да ви благодарим, тъй ли? — рече турчинът. — Не! Днес на никой арменец няма да му бъде простено, че е арменец! По-добре остани тук горе при мен.

— Ама майка му и баща му са долу в града — обади се Ставрос. — Също и малкия му брат.

Турският офицер замълча. Накрая заключи:

— Тогаз, значи, всичко е в божиите ръце…

* * *

Уплашени хора бързаха да влязат в арменската черква. Вратата й стоеше залостена отвътре и се отваряше, само за да бъде пропуснат някой закъснял. Ужасени до истерия мъже и жени стояха скупчени зад вратата, щом я затвореха. Из цялата черква цареше суматоха.

По едно време вратата се отвори, колкото да се измъкне навън едно единайсетгодишно момче. Това бе братчето на Вартан — Дикран. Сетне хората вътре пак залостиха вратата.

Дикран хукна по улицата, която водеше към покрайнините на града. Скоро стигна пътя и задъхан до премала от тичането, започна да маха с ръка.

Каруцата с Вартан тъкмо се бе задала по склона. Когато се изравни с него, момчето се покатери на седалката до брат си и започна припряно да шепне:

— Ама, тате каза… каза да идеш веднага, Вартан!

— Аз трябва да продам този лед. Веднага!

— Така ли искаш да му кажа?

— Да. И не стой по улиците! Върни се пак в черквата. Бягай, Дикран!

* * *

Каруцата бе спряла в края на централния градски площад. Повечето от леда вече беше продаден. Ставрос се пазареше с възрастна туркиня. Вартан седеше горе в каруцата и повтаряше напевно:

— Лед! Леееед!… Малки късчета от планината!… Лед от Ергюс!

Старата жена плати на Ставрос, като междувременно му рече с поверителен глас:

— Под нашата къща има стар кладенец. Може там да се скрие.

— Вартан никога няма да направи такова нещо — отвърна момчето.

— Ей на, таквиз са тез арменци! Нали виждаш?… Е, щом е тъй, скоро ще умре!

Тя си тръгна. Ставрос погледна своя другар. Ледът почти бе свършил. Ето че Вартан скочи на земята.

— Сега най-добре си върви вкъщи — рече той.

— Ами ти? — запита момчето.

— Аз ще ида в „Китарите“.

— Защо?

— Да пия с мойте убийци.

— Ама как тъй?

— Ей тъй! За лично удоволствие!

— Аллах!!!

Докато момчето се канеше да продължи спора, Вартан му направи знак.

— Майка ти иде.

Една жена на около четирийсет и пет години, със забулено по обичайния начин лице, бързаше към каруцата. Това бе Васо Топузоглу, майката на Ставрос, и изглеждаше много ядосана.

Тя стигна до сина си, сграбчи го за ухото и се опита да го поведе настрана. Хората наоколо забелязаха това, а Вартан дори се разсмя на глас. Васо изведнъж пусна Ставрос и се обърна към другаря му:

— Да оставиш сина ми, Вартан! Играй си със своя живот!

После се обърна към Ставрос и започна да го побутва пред себе си.

— Какво ти рече баща ти на тебе бе? Да не ходиш с тоя! Така ли ти рече? Слушаш ли, като ти се приказва?

Все още разгневена, Васо поведе момчето и го буташе пред себе си през целия път до вкъщи.

* * *

Вътре бе почти тъмно. Около единствената газена лампа се бяха сгушили дузина мъже — най-личните в гръцката общност. Сред тях бе бащата на Ставрос, Исак Топузоглу, и един брадат православен поп. Влязоха Васо и момчето.

— Ей го на, Исак! Най-големия ти син! — рече майката.

Няколко от мъжете се отдръпнаха, за да направят място. В собствения си дом Исак седеше като цар. И чакаше.

— Пак беше с онзи арменец! — продължи Васо.

Исак не каза нищо. Ставрос също мълчеше.

— Да караш баща ти цял ден да се тревожи за теб! — обърна се майката към момчето. — Върви сега да му целунеш ръка и моли за прошка.

Ставрос пристъпи към баща си.

— Мнооого го глезиш ти! — не млъкваше Васо и току поглеждаш мъжа си: — Мек си с него, Исак, много си мек. Да прощаваш, че ти го казвам… Не ми е работа да ти се меся, ама…

Момчето бе стигнало вече пред баща си и стоеше в очакване. Изведнъж Исак се надигна и го шляпна през лицето.

— Ха тъй! — одобри Васо.

После бащата протегна същата ръка и Ставрос я целуна.

— Добре! — рече майка му.

Сетне бащата придърпа момчето и го целуна. Васо одобри и последното. С това церемонията приключи.

— Ял ли си за вечеря? — попита Исак момчето.

— Не съм гладен — отвърна то.

— Трябва да ядеш нещо — заключи майка му и се отправи към кухнята.

Групата пак се събра около лампата.

— Кой е тоя арменец? — попита един от мъжете.

— Вартан. Синът на Дамадян — отвърна Исак.

— Ооо, не е добра таз работа!… Хич не е добра!… И той самия не е добър човек… — измърмориха няколко гласа.

— Не си знае мястото! — отсече някой.

Ставрос слушаше всичко напрегнато. Това, което чу, го разгневи. Той стана и тръгна нагоре по стъпалата.

— Все пак, не е наша работа — заключи Исак. — Те са си… арменци. Пък ний сме гърци… Не става дума за нашите глави, я!

Докато се изкачваше към горния етаж, момчето реши да се обади:

— Вярно. Нашите глави ще бъдат за следващия им празник!

После изтича нагоре и се скри.

Всички бяха удивени от неговата забележка. И не само заради изказаното в нея чувство, но и заради това, че Ставрос бе сварил възрастните неподготвени.

— Как?… Какво рече той? — запита един от мъжете.

— Всички чухме какво рече — отвърна попът.

Сред групата настъпи объркване. После отново заговориха припряно един през друг.

— Шшшт! — прекъсна ги Исак.

В миг настана тишина. Мъжете почнаха да се озъртат плахо към прозорците, страхувайки се да не би някой да ги чуе отвън. Сетне разговорът продължи, но вече шепнешком.

Ставрос влезе в стаята си, затвори вратата и отиде до прозореца. Открехна го и изскочи навън в нощта.

* * *

„Китарите“ бе нещо средно между ракиджийница, кафене и кабаре. Подът отдолу представляваше добре отъпкана пръст. Собственост бе на турци и турци го стопанисваха. Редовната клиентела, която изпълваше заведението, се състоеше от бедняци — всичките твърде мръсни, а голяма част и много пияни. Тук се събираха скитници, хамали, камилари, престъпници, войници без униформи, слуги в извънработно време. Единствената присъстваща жена беше певицата. Пък и тя приличаше повече на мъж. Седнала бе между двама китаристи, от които слабо се отличаваше, и се опитваше да докара дълбок контраалт за прочувствената си песен. Двойка хамали танцуваха върху малък дъсчен подиум, точно пред музикантите.

Ставрос се огледа за Вартан и го съзря в един ъгъл. Седеше и пиеше сам на масата. Момчето отиде при него.

Арменецът отпи и посочи тълпата наоколо:

— Сякаш са опразнили затворите!

Музиката спря. Танцуващите напуснаха подиума. Вартан стана от масата, след него и Ставрос. Отиде при музикантите и както е обичаят, хвърли няколко монети в краката им. Те засвириха наново. Момчето вече бе настигнало Вартан и двамата започнаха да танцуват. Уж всеки играеше за себе си, но спазваха един и същ ритъм, споделяха едно и също чувство. Някаква особена красота се долавяше в забавените им плавни движения и макар да не се гледаха в очите, всеки отстрани щеше да заключи, че танцуваха като двойка.

Изведнъж, тъкмо във вихъра на често повтарящите се обръщания, Ставрос прошепна:

— Америка, Америка!…

Момчето произнесе двете думи като една и с дълбок копнеж в гласа.

— Готов ли си? — запита Вартан.

Ставрос леко кимна.

— Хайде бе! Нека заминем! Ако не тръгнем утре…

Вартан не успя да довърши, защото тъкмо в това време двама мъже приближиха и казаха нещо на музикантите. Всички загледаха арменеца и момчето. Музиката спря. Главният китарист подритна монетите, които Вартан беше хвърлил в краката му и те се търкулнаха от подиума. Настъпи потискаща тишина. Присъстващите гледаха младежите, но никой не каза нищо. После от далечината се зачу глъчка. Някой изкрещя отвън пред заведението. Вратата се отвори и вътре нахълта запъхтян мъж, който явно носеше важна вест. Около него веднага се струпаха пияници.

— Почна се! — съобщи на висок глас мъжът.

* * *

Около арменската черква, в която бяха потърсили убежище мнозина уплашени, някакви други хора трупаха покрай стените дърва, сухи съчки и парчета от натрошени стари мебели. Носеха се гневни крясъци и псувни. Няколко души набързо събориха дъсчената ограда и добавиха колците към голямата клада. Това предизвика възторжен отклик от страна на наблюдаващите. Какъв хубав садистичен празник само! Турските войници, половината без униформи, надзираваха отстрани.

Появиха се Вартан и Ставрос. Няколко момчета, сред които и Дикран, се събраха около големия брат, мигайки уплашено и потръпвайки. Малкият стисна ръката на Вартан, а той го прегърна през раменете. Наоколо се носеше глъчка, смях, псувни и насърчителни викове.

Пред черквата, облякъл само куртката от униформата си, турски офицер държеше стар арменец за брадата. С другата ръка размахваше заплашително ятаган. Старецът бе протегнал ръце нагоре в умолителен жест.

— Не ни трябваш ти, отче! — крещеше офицерът. — Трябват ни онез, дето още носят семето! Влизай вътре и им кажи да излязат и да молят за милост!

Той пусна стареца, който извърна глава към прозореца на черквата и видя, че жена му стои отвътре и го гледа. Сетне събра всичкия си кураж и предприе последната стъпка в своя живот. Изплю се в лицето на офицера.

Тъкмо това чакаше турчинът. Намерил оправдание за своите действия, той извика:

— Ате’ш! Ате’ш! Огън! Огън!

Старата жена наблюдаваше през прозореца на черквата бързата смърт на съпруга си. Очите й бяха пълни с ужас, докато ятаганът на офицера се издигаше и спущаше неколкократно.

Войниците тозчас подпалиха натрупаните около стените дърва и съчки. Огнените езици гладно захапаха скромното светилище. Вътре нахлу пушек и започна да изпълва помещението. В него се бяха събрали петдесет-шейсет арменци, струпани около олтара, и се молеха отчаяно. Щом видяха пушека, хората изпаднаха в паника. Децата запищяха, мъжете завикаха.

Сериозно уплашен, Ставрос отстъпи няколко крачки назад. Дикран и другите малчугани бяха застанали толкова близо до черквата, колкото им позволяваха огънят и пушекът.

Щом пламна самата постройка, вътре настана истинска суматоха.

Вартан бе осенен от отчаяна идея. Неочаквано той извика „Дикран!“ и се хвърли върху турския офицер. Измъкна от колана му кинжала и го намушка. После изтръгна пищова от ръката на ранения турчин и с него задържа втурналите се от всички посоки мъже.

За момент вратата на черквата остана извън полезрението на турците, благодарение на отчаяния Вартанов ход. Дикран и още няколко момчета я отвориха. Тълпата изскочи навън.

Върху Вартан се нахвърли цяла глутница войници с убийствен блясък в очите. Глутница кучета срещу лисица! Ставрос не знаеше какво да прави. Пък и вече нямаше как да спаси приятеля си. Просто бе невъзможно!

През вратата на черквата излизаха и бягаха хора във всички посоки. Мъже, жени, деца. Турците се спуснаха след тях, убивайки на място когото уловят, независимо от възраст и пол. Един от преследвачите закрещя колкото му глас държи:

— Мъжете! Мъжете! Оставете женските! Дръжте мъжете!!!

* * *

Настана мрачна, сива утрин. Жени в черно бяха дошли пред изгорялата черква да приберат труповете на мъжете си. Тялото на Вартан бе покрито с парче обгоряла черга. Ставрос седеше отстрани, плачеше и хълцаше на пресекулки. В ръцете си държеше феса на арменеца.

След малко момчето понесе тялото на своя другар към къщи. Арменската махала бе обградена от турски войници, които „пазеха реда“. По улиците се въргаляше разхвърляна унищожена покъщнина. На места плячкосването продължаваше.

Ставрос се умори, тъй като Вартан тежеше доста. Направи още няколко крачки и спря. После пак тръгна. За момент се подпря на едно дърво, но се насили да продължи. В едната си ръка все още стискаше Вартановия фес.

Двама от турците съзряха момчето. Единият изтича и го препъна с крак. Трупът падна тежко и се претърколи. Ставрос се изправи и понечи да го вдигне отново. Обаче войниците се нахвърлиха върху него. Докато отвеждаха момчето, няколко жени в черно притичаха, вдигнаха тялото и го отнесоха.

* * *

Насред широкия двор на градския затвор бяха налягали около петдесетина мъже, все арменци, чиито лица изразяваха отчаяние във всичките му варианти. Мястото бе и доста мръсно. Ставрос бе седнал от края и държеше феса на Вартан в ръка. Един човек от охраната приближи и срита момчето с ботуш.

— Ставай!

* * *

Исак, бащата на Ставрос, седеше в канцеларията на валията с вид на смирен молител. Членовете на градския съвет, в различни ъгли на помещението обсъждаха шепнешком събитията от изминалата нощ.

Разговорът между валията и Исак се водеше на четири очи.

Областният управител подаде на бащата на момчето шише с одеколон да си освежи лицето и ръцете.

— Веднъж почнат ли таквиз страхотии — обясняваше валията, — трябва да си минат по реда. Търпеливият човек изчаква. Както е рекъл пророкът, „Омразата сама се уморява“. Инак мен хич не ме топли това, че арменците започнаха първи. Вярвам, един ден с помощта на Аллах, всички раси да заживеят заедно в мир. Че дори и арменците!

— Ами нали такава е надеждата на човечеството — допълни Исак.

Той не можеше да се удържи и току поглеждаше към вратата. Беше неспокоен. Забелязвайки това, валията рече:

— Ей сегичка ще го доведат, приятелю. Вече идват. Седни си спокойно на стола… Ха така!… Пък я се усмихни! Хайде де!

— Тъй, тъй… Толкоз съм ти благодарен! — Макар и насила, бащата се усмихна.

— Значи да знаеш! Не само че харесвам теб, ами ми се нрави и цялата гръцка общност.

— Всички знаем това.

— Аз съм тук за доброто на хората. Не правя обаче сам нещата, ясно ти е, нали?

Следвайки отдавнашен свой навик, Исак си бръкна в джоба.

— И гледам наистина да върша добро — продължи валията. — Помагам на хората… Нали така?

— Тъй, тъй. Много сме ти признателни.

— Аз имах предвид теб самия… Добра ти е работата тук. Турците те харесват и… работата ти върви добре…

— Преживяваме някак…

— Абе аз чух, че доста добре преживявате. И това ме радва!

Вратата на канцеларията бавно се отвори. В пролуката се показа главата на войник. Един от чиновниците веднага притича и задържа вратата наполовина отворена. Войникът му прошепна нещо. Зад гърба му надничаше Ставрос. Чиновникът забърза към валията и от средата на стаята започна с благ тон:

— Ваше Превъзходителство… Простете, ама…

— Задръж го вън още малко! — сопна се управителят.

После се обърна и погледна Исак в очите. Ръката на бащата излезе от джоба. Държеше пари!

Исак стана прав. Стана и валията. Това бе древен ритуал.

Бащата на момчето се наведе и целуна ръка на турчина. Междувременно пъхна парите в дланта му.

Стоейки на вратата на канцеларията, Ставрос стана свидетел на случката. Хвана го срам за баща му. В това време влезе слуга, който носеше поднос с напитки за членовете на съвета. По сигнал на валията слугата предложи питие и на Исак. Той го взе. С чаши в ръцете, чиновниците се събраха около своя началник. Исак се оказа също в средата. Вдигнаха тост. Всички отпиха, освен него. Забелязвайки това, един от чиновниците му направи настойчиви знаци, че ако не отпие, ще обиди домакините.

Ставрос още стоеше на прага и гледаше какво ще направи баща му. Заобиколен от турските чиновници, Исак вдигна чашата и отпи. Че какво ли друго би могъл да направи?

Избухна общ смях.

* * *

Исак и Ставрос слизаха по стъпалата пред общинската сграда. Момчето гледаше баща си косо и в очите му се долавяше нещо непознато досега. Щом обаче Исак погледна сина си, Ставрос сведе очи.

— Какво ти е, Ставрос? Какво има?

Момчето продължаваше да върви с увесена глава. Исак поизостана няколко крачки, опитвайки се да осмисли какво ли става със сина му.

Стигнаха до тясна пряка уличка. Неочаквано, без да каже дума, Ставрос кривна в уличката и побягна. Баща му също се затича и извика след него:

— Ставрос!… Ставрос!

Обаче момчето се носеше из тясната уличка, тичайки с всичка сила. Скоро изчезна от погледа на баща си. Исак се върна и си тръгна. Беше силно разтревожен.

* * *

Отдалеч се виждаше огромна скала. Преди много време, хората живели в тази област, строили домовете си по склоновете на скалата, за да се пазят от враговете и от върлуващите из равнината бандити. По-късно, много от тези домове били изоставени и се разрушили, но сред руините все още живееха хора.

Отдолу, в ниското, се появи малка фигурка, която се движеше. Това бе Ставрос. Гледаше нагоре и викаше нещо.

— Яа!… Яя! („Бабо! Бабо!“)

Сред напуканите канари и руините, превърнали се в безформени купчини камък, се забелязваше полусрутена дървена барака. На прага на потъналата в земята къщурка стоеше човешка фигура.

Старицата бе на седемдесет или повече, обаче се държеше. Лицето й напомняше сушено месо. Ставрос извика още веднъж „Яя!“. Бабата обаче гледаше приближаващото по стръмния склон момче, без никакъв знак, че го посреща като добре дошло.

Небето отгоре се изпълни с ято хвръкнали гълъби.

Щом наближи, Ставрос почна да маха с ръка. Бабата не помръдна, а само го следеше с очи. Най-сетне той се изкачи и върху лицето му грейна усмивка.

— Какво търсиш тук? — запита старицата.

— Дойдох да те видя, бабо — отвърна момчето.

— Защо? Нещо не ми изглеждаш добре… Как е онзи добър грък, баща ти?… Знайш ли що лисицата обичала заека? Щот заека нямал зъби!… Та как е баща ти, викам?… Ех, такъв мъж беше дядо ти!… Очаквах да дойдеш. Той ми каза, че ще дойдеш.

— Кой?

— Дядо ти. Снощи идва да ме види. Май си е намерил нова жена в страната на мъртвите. Е, какво да прави, човекът?!… Ама все си идва и мен да види… Та какво става сега, значи?

— Нищо… Защо питаш?

— Ами щото се мъкнеш като някой крадец… Сякаш те гонят!… Какво искаш?

— Дойдох просто да те видя…

— Лъжеш!… Божичко, как се надявам да не станеш като баща си! Вече си му усвоил усмивката… Така е то! Какво да правиш! Всички мъже в нашия род вече лъжат. Турчинът им плюе в лицето, пък те викат, че вали… Е, думай! Що си дошъл?… И не лъжи втори път, че дядо ти вече ми каза какво търсиш.

— Какво ти е казал, че търся?

— Пари ще искаш! Истина ли е? Казвай!

— Истина е.

— И защо да ти дам пари?

— Че на теб за какво са ти? Толкова си стара!

Тя грабна една пръчка от земята и започна да го налага колкото я държаха силите.

— Върви си! Махай се! Махай се!

Ставрос изтръгна пръчката от ръката й и я счупи на две.

— Сега чуй какво ще ти кажа, бабо… Аз заминавам!

— Хубаво!

— Заминавам… надалеч.

— Колкото по-далеч, толкова по-хубаво!

— За Америка. Отивам в Америка.

— Ти ли бе?!

— И вече никога няма да ме видиш!

— Ей, я да си идеш вкъщи при баща си! Ти си добро момче…

— Дай ми само колкото да стигна до Константинопол. Там ще работя да изкарам останалите пари за пътя. Чуваш ли?… Ти си ми единствената надежда! Не ми обръщай гръб!

Изведнъж старицата се завъртя и хлътна в подобното си на изба жилище. Ставрос я последва.

Помещението беше малко и съдържаше всичко, което бабичката някога бе имала и бе ценяла. Когато момчето влезе вътре, тя беше коленичила пред стар сандък и ровеше из него.

— Помня те като бебе — рече баба му. — Беше топчесто и меко, сякаш беше направено от масло… Помня те в онуй малкото моряшко костюмче, дето майка ти го уши… Също като на светия ти беше бледо личицето, а очичките ти светеха с божията светлина!

Лицето на Ставрос излъчваше невинност и чистота.

Бабата извади някакъв предмет, увит в стара дреха.

— Ох, колко съм мислила!… Ох, що нямаше повече хора като него на този свят!

Тя размота дрехата и отдолу лъсна зловещо острието на извит кинжал. Гласът й този път бе много твърд:

— На̀! Беше на дядо ти.

— О, господи, не ми трябва това! — извика момчето. — Трябват ми пари!

— Това ти трябва повече. Вземи го!… Да ти напомня, че нито една овца не е отървала кожата си само с блеене.

Ставрос грабна кинжала от ръцете й.

— Добре тогаз! Ще сляза в града и ще го забия на първия турски войник, когото срещна, пък после…

— Ставрос, мен не можеш да ме уплашиш — отвърна спокойно бабата.

Изведнъж, обладано сякаш от безумие, момчето се втурна и започна трескаво да раздига дъските от пода. Разхвърля наоколо чергите и килимчетата, с които бяха покрити. Баба му го гледа известно време с насмешка.

— Ей тук са — рече тя. — Отдолу, под дрехите ми.

Пръстът й сочеше към корема — крив, грозен, предизвикателен пръст. Ставрос стоеше насреща й с кинжала в ръка и вторачен поглед. Сякаш ей сега щеше да се хвърли и да я изкорми! Тръгна бавно към нея… Но опасният момент беше отминал.

— Няма да ходиш в никаква Америка — каза старицата. — Иди си вкъщи. Ти си добър син на баща си. Върви у дома и бъди какъвто трябва!

Тя му обърна гръб и започна бавно да подрежда в сандъка нещата, които бе извадила. От гърдите на момчето се откъсна силен вик — от болка, от мъка, от гняв. Беше го яд на себе си. После си тръгна, стиснало кинжала в ръка.

* * *

Ставрос вървеше пеш по пътя към града. Слънцето се гласеше да залязва. Зад момчето се зададе и скоро го задмина младеж, мършав и сух, горе-долу на неговите години. Това бе Хохан Гардашиян. Дрехите му — окаяни дрипи с множество кръпки — бяха целите в прах. На гърба му се мяткаше завързана неголяма торба. Обаче лицето му бе озарено от прекрасна надежда. И се движеше напред с решителността на човек, когото нищо не бе в състояние да спре.

Хохан подмина безмълвно Ставрос. После, на известно разстояние напред, спря, да се пребори с пристъпа на свирепа кашлица, който завърши с обилно храчене отстрани край пътя. Щом момчето го наближи, кашлицата му изведнъж секна. Той се обърна с лъчезарна усмивка и протегна отворена длан.

— Дай нещо, дай нещичко! Каквото и да е…

На Ставрос хич не му беше до това да мисли за другите, затова поклати глава със злобно изражение и отмина.

— Чуй, чуй! — извика Хохан след него. — Ще те запомня аз… И ще се моля за теб от Америка!

Ставрос се закова на място. Обърна се и погледна назад. Хохан все още клечеше край пътя и… се усмихваше.

— Дай нещо! Нещичко… — протегна ръка отново просякът.

Момчето се върна обратно.

— Ти ли ще идеш в Америка бе? Ти ли? — запита го то.

— С божията помощ — отвърна Хохан.

— И как? Пеш ли?

— Както и да е.

— Ей така, без нищо?

— Всеки ден вървя по малко… и все по-малко ми остава.

Ставрос го загледа озадачен. И се късаше вътрешно от завист!

— Че как ще стигнеш дотам с тези…? А?

Той посочи странните, изгубили всякаква форма неща на краката на пешеходеца, без да има куража да ги нарече обуща. Хохан също погледна надолу и засрамен продължи да се усмихва.

— Я дръж! — Момчето събу своите обувки и ги хвърли в краката на просяка. После, без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна по пътя. След няколко крачки обаче, спря отново и извърна глава през рамо.

— Откъде идваш? — запита той Хохан.

А онзи чевръсто надяваше подарените обуща, уплашен да не би Ставрос да размисли.

— Отдалеч… От много далеч, зад онези облаци, дето има планини… Планините на Армения… Никога вече не ща да ги видя!

И той скочи на крака, обнадежден от ценния подарък, след което започна да разтъпква обущата.

— Благодаря ти! Ще те запомня!

Обърна се на запад и тръгна право срещу залязващото слънце.

* * *

Родът Топузоглу вечеряше у дома си. Направо на пода, около ниска кръгла маса, бяха насядали четиримата братя и трите сестри на Ставрос — всичките по-малки от него — две лели, още моми, и един стар чичо. Не обръщаха внимание на нищо друго, освен на храната. Васо приготвяше чинията на Исак, който обаче не си бе на мястото при масата. Щом я напълни, тя влезе с нея в спалнята им. Останалите чуха гласа й, докато ядяха:

— Исак, донесох ти малко да хапнеш.

Всички спряха за момент да ядат и се заслушаха. Обаче не чуха Исак да отговаря. Поклатиха глави и поцъкаха с езици. После продължиха да ядат.

— Исак! Искам да ядеш нещо — рече пак Васо.

— И преди го е правил — обади се старият чичо. — Веднъж стоя вътре девет дена.

Отново всички спряха да ядат, обмисляйки сериозността на положението. Пак зацъкаха. И продължиха да ядат.

В един от тъмните ъгли на родителската си спалня, с гръб към вратата, седеше бащата на Ставрос. Жена му направи последен опит:

— Исак!…

— Ти май забравяш коя си и кой съм аз, Васо! — рече накрая той с много сериозен тон. — Ако искам да ям, ще те извикам! — Сетне добави троснато, но вече по-меко: — Не ми трябваш сега. Искам да видя сина си!

Васо излезе, без да каже нищо повече.

Върна се при масата и остави чинията с храна. Момчетата тутакси я разделиха помежду си.

— Нещо му е влязло в главата — сподели майката. — И този път май е…

Отвори се външната врата. Всички извиха глави.

— Аха! Най-сетне! — рече Васо.

От спалнята, Исак също бе чул, че вратата се отваря.

— Ставрос!!! — извика той. И зачака.

След малко при него влезе момчето, следвано от разярената си майка.

— Теб чаках — каза баща му.

— И къде са ти обущата? Какво си направил с обущата си? — запита майка му.

— Васо!!! — сопна й се Исак.

— Казвай бе! Отговаряй! Къде са? — продължи тя.

— Васо!!! Веднага излез!

— Добре, Исак — рече майката. После се обърна към Ставрос, вече поукротена: — И помни! Говориш с баща си!

Тя излезе, а бащата и сина останаха насаме.

— Ела, момчето ми. Седни тук сега, близо до мен… Само един ден да не те видя и вече изглеждаш променен. Искаш ли кафе?

— Не, тате. Благодаря.

Отново влезе Васо с чифт домашни чехли в ръка. Коленичи пред Ставрос и му ги обу на краката.

— Сега ще пиеш кафе с мен — рече Исак.

— Тсъ, тсъ, тсъ! — обади се майката.

— Направи две кафета, Васо. Веднага!

— Веднага — повтори тя. Изправи се и излезе.

Тонът на Исак стана приятелски:

— Вече съм решил.

— Какво, тате?

— Ще те изпратим в Константинопол.

— Какво рече, тате?

— Родът ни ще се махне оттук. А ти тръгваш първи.

Ставрос стана и бавно приближи към баща си.

— Ще вземеш със себе и всичко, което притежаваме — продължи Исак.

Момчето коленичи, хвана ръката му, сякаш държеше свещен предмет, наведе се над нея и я целуна.

— Ще вземеш със себе си… — опита се да продължи Исак, но не успя. Толкова бе развълнуван от внезапно изразената към него синовна обич. — Ще вземеш… както казах… всичко ценно, което притежава родът.

* * *

Васо и най-голямата й дъщеря, шестнайсетгодишната Атина, седяха в една от спалните на горния етаж. Момичето дълго бе работило — когато му оставаше време извън домакинските задължения — за да приготви сандъчето си с дарове за своя бъдещ съпруг. Повечето от скромната зестра чеиз се състоеше от дребни ръкоделия. В един от ъглите на момичешката стая имаше малък стан. Атина коленичи и свали от него одеяло. То бе твърде неумело изтъкано, но за момичето представляваше ценност. Изправи се и отиде при майка си да й го занесе. После донесе още две, грижливо скатани под стана на купчинка.

— Зимата ще идвам при теб вечер и двете заедно ще си тъчем — успокояваше майката момичето. — До деня на сватбата ти ще имаш колкото одеяла ти трябват.

В съседната стая седеше пред огледалото и сваляше обеците си най-малкото момиче, тринайсетгодишната Фофо. Очите й бяха пълни със сълзи. Не беше сваляла тези обеци от деня, в който й пробиха ушите. Влезе майка й, отиде до нея и зачака. Фофо й предаде обеците. Майката я целуна и излезе.

В отдалечения ъгъл на избата бяха коленичили Исак и Ставрос. Бащата държеше газена лампа в ръка, а синът копаеше с малка кирка.

— От време на време ми се налага да върша неща, които… — говореше бащата. — Е, нали знаеш, че живеем, благодарение на милостта на турците. Обаче, Ставрос, винаги съм пазил достойнството си вътре в мен. Ей тук, вътре, за по-сигурно! И, както виждаш, още сме живи. Като мине време, човек вече не го е срам.

В една от задните стаи двете лели предаваха личното си богатство.

— За какво са ти, миличка? — говореше утешително Васо. — По-красива ли ще станеш? Късно е, Ана, твърде късно.

Тя взе дантелените якички, а лелята избухна в плач.

Ставрос все още копаеше в ъгъла на избата. Исак извади писмо от джоба си.

— Тази вечер получих отговор от моя братовчед в Константинопол. — Той започна да чете: — „Обични ми Исак, за мен ще бъде чест! Нека Ставрос донесе пари, да ги вложи в моето предприятие, а аз ще го направя съдружник.“ Нали знаеш, момчето ми, той има там солидна фирма. Ще видиш колко заможен…

— Ама, тате… по-добре ли ще ни бъде в Константинопол? — запита момчето.

— Да, ще ни бъде!… Пък и къде другаде да идем? Това е последната ни надежда.

Но за Ставрос това не бе неговата последна надежда. Той продължи да копае.

Отстрани на къщата имаше малка пристройка, в която опушваха месо. Васо и две от малките момчета захванаха да увиват парчета пастърма в кърпи.

— А какво ще ядем ний тая зима? — запита едното от братчетата.

— Че кога си останал гладен бе, шишко? — сопна се майка му.

— Китайците ядат и кучешко — обади се другото братче.

В ъгъла на избата Ставрос още копаеше.

— Ще вземеш със себе си и всичкото пушено месо — рече Исак. — Ще вземеш двата килима от горния етаж… Значи, всичко, което ще можеш да продадеш… И магарето ще вземеш, нашия Гуджук, та и него ще продадеш, като стигнеш в Константинопол… Ще вземеш и бижутата от това сандъче.

В този момент кирката удари о капака на заритото сандъче. Ставрос и баща му го изровиха.

— Тези ги донесе Васо, когато я взех за жена — обясни Исак.

* * *

Родът се беше събрал на горния етаж около сандъчето. Исак го отвори. Най-отгоре се показа…

— Ооо!… О-хооо! — възкликнаха всички.

Васо извади златна верижка, на която бе окачен медальон с капаче.

— Това беше на майка ми — рече тя. — Ей там е с него. Вижте! — посочи една стара снимка, окачена на стената. На нея се виждаше жена, облечена според модата от началото на XIX век. Майката на Васо изглеждаше волева натура и беше с леко монголоидни черти. Верижката с медальона висеше на врата й.

— Щях да ти го дам, когато се ожениш — обърна се тя към Ставрос.

— А пък може така да е по-добре, мамо — рече Атина.

* * *

В навечерието на заминаването на Ставрос, родът се бе събрал с особена тържественост. Исак започна историческа реч:

— След време ще отведеш и трите си сестри в Константинопол. Като най-голям, на теб се пада отговорността да се омъжат удачно.

Ставрос изгледа важно сестрите си. Видяха му се доста невзрачнички. Той се усмихна неуверено.

— После, щом работата ти потръгне, ще вземеш и четиримата си братя при тебе. Твоя грижа ще бъде, като най-голям. Да ги уредиш на работа.

Ставрос изгледа важно и братчетата си.

— Сетне иде ред на майка ти. От теб се иска последните й дни да бъдат честити.

— Исак, нека не искаме толкоз много от него! — обади се Васо.

— Всичко ще стане както си трябва — рече бащата.

— Да, Исак — отвърна майката.

И двамата погледнаха към най-големия си син. Цял куп отговорности се бяха стоварили на гърба на момчето.

По-късно целия род седна с наведени глави пред иконите и запалените свещи за молитва. Само Васо седеше отделно и шиеше с настървение нещо по палтото на момчето.

Исак започна:

— Боже мой, велики Исусе, праведни господи Христосе, ти, който възкръсна от мъртвите, за да се погрижиш за живите човеци, предаваме в твоите ръце нашия най-голям син. Грижи се за него. Той ни е надеждата!

Васо се премести по-близо до Ставрос.

— Чу ли? — запита го тя шепнешком.

— Да — отвърна момчето.

— Той ти поверява всичко, което притежава родът. Ясно ли ти е това?

— Васо!!! — скастри я остро бащата.

— Прощавай, Исак — рече смирено тя. И продължи да шие мълчешком.

— Пресвети сине божи — продължи бащата, — научи го, че смирените люде ще наследят земята.

— Само не и в тази страна! — допълни шепнешком старият чичо, който се бе прокраднал отстрани до момчето.

Макар да долови думите му, Исак не намери сили да сгълчи стареца. Просто изчака. След малко продължи:

— Научи го, че всички хора са братя!

— Ама все пак, на никой вяра да няма! — обади се чичото.

— Че благата дума и християнската усмивка надвиват гнева!

Васо отиде при момчето с палтото в ръка.

— Зашила към парите под хастара. Ей тука, пипни!… А в малката кесийка са скъпоценностите. Ще стоиш през цялото време с палтото… Слушаш ли? Даже и като спиш!

— Ама ще спиш с едното око отворено — обади се пак старецът. И затваряйки едното си око, завъртя другото насам-натам, като сочеше с пръст ту на едната, ту на другата страна.

Този път Исак извиси глас по-настойчиво:

— Васо!!! Че млъкни най-сетне!

Майката увеси глава. После изведнъж я отметна настрана, сякаш да отпъди завладялото я чувство.

— Какво има, Васо?… Какво? — запита я Исак кротко.

— Ох, божичко! Че то до фурната за хляб да го пратиш, не е сигурно дали ще се върне, пък сега — в Константинопол!… Я го виж! Погледни го само!

И тя захлипа горчиво. Никой от рода не я беше виждал да плаче. Децата седяха слисани.

Исак изчака да й попремине плачът. Сетне заговори, без да я утешава, казвайки истината, както я виждаше:

— Васо, ако ти и аз сме отгледали сина си такъв, че да се провали в толкоз важен момент, значи заслужаваме да ни опропасти.

Всички погледнаха Ставрос. А той бе седнал сред тях, с всичкото бреме от отговорности на гърба си. По едно време момчето стана, отиде при майка си и се изпъчи гордо пред нея. В думите му бяха събрани всички чувства, които идеха от сърцето:

— Няма да се проваля! Няма да ви опропастя!

Изведнъж майката и сина се прегърнаха и сякаш тя вече го би приела в новото му положение на глава на семейството.

* * *

Групичка хора — родът Топузоглу — стоеше на малката могилка и гледаше към ширналата се анадолска равнина. Далеч, далеч напред, тъкмо на склона на първата планинска гънка, се виждаха две малки фигурки. Това бяха момчето Ставрос и тежко натовареното му магаренце. Щом изкачиха полегатото било, той спря и се обърна. Облечен бе в палтото, което майка му му беше приготвила за път. Под него носеше якичка и вратовръзка. На главата си бе сложил Вартановия фес.

Отдалече Ставрос вдигна ръка и помаха за сбогом. После обърна гръб на изпращачите си и смъмри остро Гуджук:

— Хайде бе! Да вървим!

Ставрос и магарето превалиха билото и вече почти се бяха изгубили от погледа.

Родът му го виждаше може би за последен път. Те се обърнаха и бавно тръгнаха обратно към града.

Дребните фигурки на момчето и неговото магаре постепенно намаляха и се превърнаха в точици върху ширналото се необятно плато. Зад тях слънцето вече залязваше.