Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ставрос Топузоглу — Джо Арнес (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
America, America, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
2,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Елия Казан

Заглавие: Америка, Америка

Преводач: Галин Йорданов

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Силви — Арт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Актив-комерс“

Редактор: Силви Гърчева; Илияна Велева

Художник: Cover Illustration S

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11158

История

  1. — Добавяне

IV. Сривът

В една от гръцките православни черкви в Константинопол службата беше започнала. Мъжете стояха, събрани на група в главния кораб. Жените седяха на пейките отстрани. Хорът пееше.

Ставрос и чичо му влязоха, запалиха свещи и отидоха при другите мъже. Момчето бе облечено в син костюм, носеше бяла якичка и си бе оставило малки мустачки. Наглед бе леко бледен, но иначе доста мъжествен.

— Отде взе тоя хубав костюм? — запита го с ъгълчето на устата си чичото.

Ставрос не отговори. У него се забелязваше някаква странна промяна. Беше взел ново решение. Вниманието на чичото се насочи към присъстващите от рода Синьозоглу — същински еталон за буржоазно благополучие. Петимата братя от рода бяха тук, застанали в редица, със скръстени пред коремите ръце. Жените им седяха отстрани и трудно се различаваха една от друга.

Чичото зашепна нещо на Ставрос, сочейки успелите в живота мъже от рода. Момчето обаче оглеждаше жените — същински пример за набожно благоприличие. Сетне погледите и на двамата се спряха върху невзрачна млада жена, с бледо лице и дълъг нос. Името й бе Домна. Двамата се интересуваха тъкмо от нея. И Ставрос направи на чичо си знак на одобрение.

Мъжете от рода Синьозоглу също бяха забелязали присъствието на Одисей и младия мъж с него. Те закимаха. Чичото отвърна на кимането, сетне побутна с лакът Ставрос. Момчето също им кимна — гордо и дори леко надменно. Домна Синьозоглу удостои Ставрос с един сияен поглед. После сведе очи за приличие.

* * *

В дневната на Алеко Синьозоглу седяха домакинът и четиримата му братя. На гости им бе дошъл чичото на Ставрос. Мъжете бяха насядали в редица, като всеки от братята беше разкопчал горното копче на панталоните си, така че да осигури удобство на подаващия се оттам корем. Две жени на неопределена възраст сервираха върху подноси сладкиши, обилно поръсени със захар, и чаши със студена вода.

Разговорът течеше и въпреки благия тон, всичко се въртеше около „деловите въпроси“.

— Той е най-големият син от най-добрия род в цялата онази част на Анадола — обясняваше чичото. — Сигурно сте чували за тях — родът Топузоглу?

— Ами, да, разбира се — отвърна Алеко, бащата на момчето. — Въпреки това, остава следния въпрос: в състояние ли е бащата да даде на момчето значителна сума пари?

След кратка пауза, чичото запита на свой ред:

— За пари ли си говорим?

— Е, и това е нещо, за което трябва да поприказваме — рече Алеко.

— Ние също имаме въпроси — продължи чичото.

— Но вие знаете с какво се занимава нашия род.

— Все пак имате четири дъщери. Налага се някаква делба…

— Ще има достатъчно за всички. Та… не помня дали ми каза с какво се занимава момчето.

— Ами… — започна чичото. Неговата игра се състоеше в това да протака, докато Домна се запознае със Ставрос. Надяваше се, че когато това стане, въпросите по зестрата и двустранните дарения ще изглеждат по-маловажни, отколкото щастието на двамата млади, чиито съдби обсъждаха.

Няколкото сина, братовчеди и какви ли не други гледаха през прозорците отпред в очакване да пристигне Ставрос. Изведнъж…

— Дойде! Дойде! — завика едно от момчетата.

Вратата на кухнята се отвори и през пролуката надникнаха в дневната лицата на тръпнещите в очакване жени. След тях бе и Домна.

Пред къщата беше спрял файтон, от който тъкмо слизаше елегантно облечен младеж. Ставрос плати на файтонджията с усмивка. Носеше и бастун.

Двама от кореместите братя отидоха до прозореца. След като изгледаха внушителното пристигане на момчето, те се обърнаха към Алеко и закимаха одобрително.

В кухнята, майката на Домна, Анула, няколко лели и трите й по-малки сестри се суетяха около момичето.

— Фигурата ти из-изглежда доста до-добре, когато се изправиш и я по-покажеш както трябва — рече Анула, леко заеквайки.

— Ох, мамо — отвърна Домна, — никога не ще успееш да ме направиш хубава, затова се откажи!

— Я стига се муси — рече едната леля, — че ще ти се яви бръчка ей тук…

— То нека по-скоро се омъжи, щото и мустаци ще й покарат! — обади се другата леля.

Всички жени се разсмяха.

— Домна! — чу се гласът на Алеко откъм дневната и жените веднага се умълчаха.

Момичето отиде до вратата.

— Да, тате?

— Нашият гост ще опита кафето ти. Как го обичаш? — запита Алеко Ставрос.

— Без захар — чу се отговорът на момчето.

— Чухте ли?

— Има много силен глас — прошепна Домна, връщайки се.

Всички жени пак се разкикотиха.

* * *

Ставрос седеше в дневната и похапваше от сладкиша с цялото снизходително благоволение на живял в охолство младеж.

— Много хубаво, много хубаво — рече той.

— Това тук е брат ми Серафим — започна представянето Алеко.

— Целувам ръка на майка ви — отвърна Ставрос, съвсем по обичая.

— Този пък е брат ми Протермос.

Няколко от момичетата надзърнаха иззад кухненската врата. После се прибраха обратно да сравнят впечатленията си. Разнесе се шушукане.

— Целувам очите на майка ви — продължи Ставрос.

— А този е… — Алеко изведнъж млъкна, обърна се и извика по посока на кухнята: — Анула! Кажи им на онези жени да се укротят! Не можем тук да си чуем приказката от тяхното шушу-мушу!

Няколко развълнувани женски лица се появиха за пореден път в процепа на вратата, направиха почтителни жестове за извинение и после изчезнаха.

— Абе — женски! — рече Алеко. — Господ е сторил грешката да им даде езици!

Всички се разсмяха, както изискваше обичаят. Междувременно мъжете преценяваха с очи Ставрос и разменяха погледи.

Кафето в кухнята вече бе готово. Разляха го в чаши, наредиха ги в поднос и го дадоха на Домна да го отнесе при мъжете.

— Че той бил хубавец, Домна — рече едната й сестра. — Аз го огледах добре и ти казвам — хубав е! Ох, Домна!

— Пари има ли? — запита лелята.

— Не зная — отвърна момичето.

— Ба-баща ти ще ра-разбере — рече Анула.

Домна внесе подноса в дневната. Бавно приближи до Ставрос и му сервира кафето. Целият номер се състоеше в това нито един от двамата да не покаже, че изучава другия. Все пак той разговаряше в момента с мъжете за по-важни неща. Момчето бе още по-въздържано.

— А, за баща ми ли…? — започна Ставрос. — Баща ми се занимава с различни работи…

Ставрос и Домна не искаха другите да доловят, че всъщност са вглъбени един в друг.

— Хубаво, хубаво — рече Алеко. — Мъдро е човек да се занимава с различни дейности.

Момчето пое една от чашите с кафе:

— Ту едно запада, ту друго потръгва!

Домна успя да срещне за миг погледа му. Откъм кухнята пак се разнесе приглушения смях на жените. Докато се отдалечаваше, момичето отправи поглед към баща си и в него сияеше одобрение.

— Тъй, тъй!… Колко мъдро!… Да, да! — мърмореха междувременно чичовците.

Жените чакаха, изгубили търпение. Домна влезе в кухнята с най-великата новина на десетилетието!

— Има мустаци! — съобщи тя. И заплака. От напрежение.

— Домна, мила… — рече майка й. — Ми-мила Домна, мно-много мъ-мъже имат мустаци.

— Харесва ми! Харесва ми! — не спираше да плаче момичето.

Мъжете в гостната продължаваха да разговарят.

— Това ли беше Домна? — запита Ставрос съвсем невинно.

— Да, да — отвърнаха чичовците.

Всички искаха да разберат какво впечатление е направила на Ставрос. А той изглеждаше доволен. Дори приятно изненадан.

— О!… О-хоо! — почти възкликна момчето.

Алеко кимна едва доловимо на чичо Одисей в знак на одобрение. Сделката щеше да стане! Вече на всички бе ясно. Последва общо шушукане.

— Може пък при някое пътуване по работа дотук, баща ти да се отбие да пием кафе и… — рече Алеко. Той изведнъж бе изоставил въпроса за парите. После енергично прегърна момчето през рамо: — Най-сетне ще имам и син!

Последва общ смях.

* * *

В дома на семейство Топузоглу бе пристигнало писмо, пълно с добри новини.

— Гледайте, гледайте! — вълнуваше се Васо. — И нейна снимка е изпратил.

Всички се скупчиха и дълго гледаха снимката.

— Сигурно поне хубаво готви! — рече Исак.

— Казват, че дългият нос бил знак за целомъдрие — обади се лелята.

— Че то с нос като тоя, целомъдрието ти е в кърпа вързано! — рече старият чичо.

— Е, поне имат пари — продължи Васо. — Чуйте това: „Настояха да напусна работата, която бях започнал, и…“ — Тя спря да чете и загледа другите подозрително: — Беше ли споменал каква работа точно работи? Не! — И продължи да чете: „… не можех нищо да направя. Затова приех да постъпя в тяхната фирма.“

* * *

Компанията за килими „Синьозоглу“ със сигурност бе процъфтяващо предприятие. Подобно на този на чичо Одисей, магазинът й се намираше под стъкления покрив на търговската улица. Отгоре струеше мека, приятна дневна светлина. Застанал отпред, Ставрос представляваше истински модел на проспериращ млад търговец, облечен в редингот с якичка.

Отзад, в канцеларията на фирмата, братята на Алеко и чичото на момчето водеха оживен пазарлък. Ставрос обаче не чуваше думите им.

Приближи някакъв просяк и протегна ръка. Ставрос не го удостои с внимание. Докато просякът се отдалечаваше, той се загледа в обущата му. Бяха същите, които преди време бе подарил на непознатото момче по пътя извън града!

Ставрос се вгледа по-внимателно. Наистина беше Хохан! Вече се намираше на предела на силите си — гладен, болен, изтощен. За момент просякът се подпря на витрината на съседния магазин. Отвътре излезе общ работник и започна да го пъди.

Ставрос бързо настигна Хохан. Решавайки, че това е друг неприятел, просякът наведе глава и вдигна ръце да се пази. Обаче момчето повдигна брадичката му внимателно.

— Не ме ли помниш? — И посочи в краката на просяка: — Тези обуща бяха мои!

— А?… Ааа, да, да — рече отнесено Хохан. — Спомням си.

В този момент някакво необяснимо чувство завладя Ставрос. Той запрегръща просяка диво и страстно, сякаш онзи бе единственият му приятел на света.

— Стигнал си дотук… Аллах! — изрече шепнешком Ставрос. После се наведе и продължи с фанатичен, съзаклятнически тон: — Виж какво, ще отидем там! Ще се доберем някак!

— Не знам, не знам… Преди и аз така мислех, ама…

Кашлица задави Хохан. Докато кашляше, не спираше да се усмихва виновно.

— Не се предавай! Не се предавай точно сега! — продължаваше Ставрос. — Просто си гладен. Така е. Гладен си, нали?

— Че аз винаги съм гладен — усмихна се тъжно и уморено Хохан.

— Я ела тогава!

Ставрос хвана просяка за ръката и го поведе настрана. След няколко минути вече седяха в един ресторант.

— Яж, яж! Аз имам пари. Искаш ли още? — Момчето извика властно: — Келнер! Донесете още една порция. Веднага! И още хляб! — После се наведе напред и зашепна: — Пъхни малко от хляба вътре, под ризата. Ей тук и тук. Още едно парче. Хайде, ще ти потрябва по-нататък. Никой не гледа в момента… — Сетне продължи с още по-поверителен тон: — Трябва да се грижиш за себе си в този свят, разбираш ли?… Аз съм бил зле, само когато съм проявявал… хм, мекушавост. Не бива да се изоставяш, защото другите хора ще се възползват. Ето, вземи себе си например. Та ти се усмихваш през цялото време! Пък хората го приемат като… прощавай, че ти го казвам… като знак за слабост. Ето, виж мен. Сега изведнъж ме уважават повече. Също и ти, нали? Ти също ме уважаваш повече, нали?

* * *

В канцеларията на компанията „Синьозоглу“ се бяха събрали петимата братя, Ставрос и чичо му.

— И така, аз реших — рече Алеко. — Дъщеря ми ще получи от мен като зестра петстотин турски лири.

— Не приемам — отвърна Ставрос.

Настана общо удивление. Момчето бе отговорило рязко, твърдо и дори с нотка на арогантност. Озадачен, Алеко се насили да прояви търпение и разбиране:

— Защо, синко? Защо? Какво искаш?

— Сто и десет лири.

Всички избухнаха в смях. Освен чичото. Неговите протести обаче бяха заглушени от общата изненада и веселие. Алеко загледа момчето внимателно:

— Има нещо у теб, което не разбирам. — Изричайки това, той помълча известно време, преди да продължи: — Е, нека бъде както ти искаш. Значи — сто и десет лири. Доволен ли си?

— Да, толкова стигат.

— Ами, тогава, усмихни се де! Никога ли не се усмихваш?

Ставрос се усмихна. Другите пак се разсмяха. Срещата беше приключена. Алеко отиде при момчето и го поведе настрана, преметнал ръка през рамото му. Другите ги последваха.

— Та кога ще я направим? До два месеца? — рече Алеко.

— Колкото по-скоро, по-добре — отвърна Ставрос.

— Значи, след два месеца. Добре!… И още нещо, нещо малко… Според нас, трябва да останеш да живееш тук. Не искаме да отведеш дъщеря ни нанякъде…

— Няма да отведа дъщеря ви — отвърна момчето без колебание.

* * *

Няколко седмици по-късно петимата братя Синьозоглу седяха в дневната около ниска масичка за кафе. Беше неделя следобед и тъкмо бяха приключили обяда. Чувстваха се замаяни от многото храна, която бяха погълнали. Жените, както повеляваше обичаят, ядяха по-малко. Те се намираха в кухнята, където чистеха и миеха съдове.

Домна влезе в дневната с поднос, върху който имаше шест чаши с кафе. Отиде до ниската масичка и го остави там.

— Ах, ах… — изпусна нещо като въздишка Алеко.

— Ах… ах… ах… — запригласяха братята.

— Ах, че ядене! Ах, че много ядене!

— Много! Ах, че много… — допълниха братята.

И пак запъшкаха. Сетне един по един започнаха да разкопчават най-горното копче на панталоните, за да освободят коремите си.

— Казвам аз на женорята да не слагат толкоз много ядене на масата, ама те не слушат!

Неочаквано Алеко сграбчи Домна и я отведе в най-отдалечения ъгъл на стаята, където имаше масивно, тапицирано кресло. Той се тръшна в креслото, а момичето седна в скута му и положи глава върху рамото на баща си. Алеко я обгърна нежно.

Лицето на Ставрос бе непроницаемо като маска.

— Значи, още седмица и ще остана без дъщеря си — рече Алеко. Домна зарови лице в него. — Радваш ли се?

— Баба’, страх ме е!

— Естествено. Но ти го харесваш, нали?

— Ох, да, да… Ама той е толкова… загадъчен!

— Може пък и него да го е страх. Какво ти казва, когато останете насаме?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Пък и ние никога не сме оставали сами…

— Е, добре, аз ти давам позволение. Само внимавай.

— Че то няма за какво да внимавам. Той само седи и гледа в пространството, отговаря с „да“ или „не“ или нищо. Сякаш има някаква тайна…

— И никога не е говорил с теб?

— Никога… А, само веднъж. Показа ми снимки в една книга.

— Снимки ли?

— Някакъв град в Америка. С много високи сгради. Та той ми разказа за тях, колко били високи, сякаш ги е виждал.

— Ама че… хм.

— Каза, че някога мечтаел да отиде там. Аз не знаех какво да отговоря.

— О, те всички момчета си мечтаят. И аз мечтаех същото някога. Да замина за друга страна, да почна всичко наново… Обаче хората мислят по един начин, когато са без пари, а по съвсем друг, щом се появят парите.

— Ох, баба’, баба’, как бих искала той да е като… като…

Момичето го целуна, а очите й се напълниха със сълзи.

— Е, никой не е тъй добър като твоя баба’! — Двамата се разсмяха от сърце. — Ние ще го накараме да забрави всичко друго. Аз ще му дам пари, а ти — бебета. Пък майка ти ще му сложи още месо по кокалите. Ето тъй ще порасне и ще стане мъж!

— Ох, баба’, да! Да, баба’, да. Ох… По-добре ми стана!

Алеко я придърпа още по-близо и зашепна:

— Имам една малка изненада за вас двамата днес следобед. Ще видиш! — Той се извърна към Ставрос. — Я, гледай! Виж го. Виж!

Момчето разкопчаваше най-горното копче на панталоните. Обаче в този момент улови погледите на Домна и Алеко и бързо се закопча. Момичето и баща му се разсмяха. Тя отново прегърна своя „баба“ и изглеждаше щастлива.

— Давай, давай! Няма нищо срамно — окуражи момчето Алеко. — Пусни корема на воля. То си е в реда на нещата.

Ставрос се смути и поклати глава.

— Срамежлив е — рече един от братята.

Всичките се разсмяха като друсаха кореми. Анула влезе откъм кухнята да види какво става.

— Анула — викна Алеко, — за довечера никакво ядене! Нищо не мога да пипна до утре сутринта!

— Аха, след ня-няколко ча-часа ще се чу-чувстваш по̀ иначе — отвърна майката на момичето.

— Може и още след един час — обади се един от братята. И пак всичките се разсмяха.

— Днес повече не ща да видя храна! — заяви Алеко. — Това е последната ми дума!

Най-малката сестра на Домна, Кати, занесе на Ставрос албум със снимки. Тя бе на тринайсет години.

— Кати, какво му показваш? — запита баща й.

— Снимки от острова — отвърна момичето.

— О, да, острова… Имаме си прекрасно местенце там, момчето ми. Туй лято ще отидем. Имаме и две магарета. Ще ги натоварим и ще излезем на пикник…

— Е-ето, вече па-пак заговори за-за ядене — обади се Анула.

— До лятото ще съм смлял туй ядене… Да, какви хубави места има там за пикник! — Анула пак каза нещо. — Какво?… А, да. Анула хич не обича летящи насекоми. — Жена му издаде звук на отвращение. — Е, може пък да си направим пикника на верандата. Имаме хубава гледка. Всеки цар би пожелал такваз веранда! Ще си седим там, Ставрос, ти и аз. Имаме достатъчно жени да се грижат за нас. И ще чакаме! Годините ще си минават… — Анула пак каза нещо. — Какво? Аха, знам аз, че трябват само девет месеца. Колкото и да се наложи, ще чакаме. Може да са девет, може десет, стига да е момче. Син! После още един. Най-напред двама сина. Пък по-нататък не ме интересува… — Анула се обади отново. — Какво? Абе знам, че не може тез работи да се поръчват така, както човек ги иска. То аз ако не знам, кой ли?!… — Алеко се обърна към Ставрос: — Дай ми двама сина и аз ще ти дам мойто предприятие. Цялото! Искам да кажа, моя дял. Щото и братята ми участват, разбира се. Обаче има достатъчно за всички. Ти ми дай само две мъжки внучета!… Сетне стой и гледай как минават годините. Зимите — тук, летата — на острова. Преди да си се усетил, Ставрос, най-големия ти син ще дойде при теб и ще рече: „Тате! Намерих си момиче. Искам да се женя“. А ти ще го запиташ: „Колко притежава тя? Каква зестра ще донесе?“. — Всички се разсмяха. — И ти ще наедрееш, а и Домна също. На някои места особено, като Анула. — Жена му възнегодува шумно. — Хубаво де, Анула, аз не съм казал къде точно… И ще си гледаш как минават годините! После ще остарееш, а аз още повече, и ще си седим тук двамата, ще ядем и ще пием, и ще си разкопчаваме панталоните отгоре, и ще си подремваме ей тук, един до друг, а докато си подремваме, жените ще шушукат в кухнята… После ще се събуждаме и ще играем табла. А сетне вече ще е дошло време за малко „узо“ с маслинки и сиренце, и всички мои деца, и всички твои деца ще бъдат тук заедно… — Той въздъхна: — Ах, ах, аман!

— Ах… ах… ах… — захванаха всички да въздишат.

— И само ти и аз ще говорим, Ставрос, защото аз съм научил моите женски на уважение! А когато ти заговориш, всички други ще мълчат. Пък когато аз заговоря, дори и ти ще мълчиш. А когато умрем, ще умрем както си трябва! Заобиколени от жени, които да се грижат за нас!… Как ти се струва всичко това?

Очите на Ставрос бяха полузатворени, защото се бяха овлажнили. Добрината и топлотата в това семейство бяха накарали момчето да се разчувства. Домна го наблюдаваше с нетърпение.

— Какво повече може да иска човек от живота — изрече накрая той смирено.

Влязоха момичетата, свършили с чистенето. Алеко неочаквано се изправи.

— Хайде, ставайте всички! Ставайте веднага! Трябва да ви покажа нещо. Елате! Хайде, Ставрос, ела! Елате всички!

Настъпи раздвижване. Сестрите запяха весело. Други запригласяха. Цялата група последва Алеко вън от апартамента.

С бащата начело, семейството се отправи по стъпалата към горния етаж, като някои пееха, други шушукаха, трети се смееха. Ето кое му е най-изкусителното на семейния живот!

Докато се изкачваха, Домна направи нещо, което според нейните представи, бе много смело. Прегърна Ставрос през кръста.

— Кой живее тук горе? — запита момчето.

Домна не знаеше. Тя продължи да пее, обаче направи знак, че става дума за някаква приятна изненада. На площадката горе Алеко извади ключ от джоба си и отключи една врата. Отвори я, после се обърна със сияещо лице.

— Ето, Ставрос! Заповядай! — И подаде ключа на момчето. — Влизай де! Вече е ваше. Хайде, Домна! Влизайте!

Подареното жилище бе напълно обзаведено и готово за непосредствено нанасяне. Всъщност притежаваше онзи претрупан облик на жилище, в което семейна двойка заклети домошари, с подчертана склонност към колекциониране на разни неща, бяха живели от години. Анула и момичетата се бяха трудили по въпроса няколко седмици.

На Ставрос му ставаше все по-трудно.

За Домна също бе изненада. Очите й се напълниха със сълзи и след малко се хвърли на врата на баща си. Запрегръща го, а останалите вдигнаха врява. Кати заплака с глас, чичовците се заливаха от смях и тръгнаха да оглеждат жилището. Анула отиде при Ставрос.

— То-това тук… Ту-тук… живя мо-моя баща… преди да у-умре.

— Какво?

— Всичко тук е принадлежало на някой от семейството, който по-късно е умрял! — поясни Алеко. — Не знам тя какво се опитваше да ти каже, ама хич да не се тревожиш!

— Баба’… — обади се Домна. И отиде по-близо до баща си.

— Кажи, сърчице мое!

— Ох, баба’, благодаря ти!… Обаче отведи всички сега, моля те. Искам да разбера дали на него му харесва.

Кати и Ставрос надникнаха през вратата към спалнята. Момичето реши да направи своя първи опит за разговор с противоположния пол.

— О-хоо… Тук е спалнята — рече то.

— Да — отвърна Ставрос.

Кати се изчерви. После чу гласа на баща си, който събираше семейството, за да го изведе навън.

— Кати! Хайде, идвай, стига си досаждала на Ставрос. — И след това към другите: — Хайде, хайде, излизайте!

Минавайки покрай баща си, момичето му прошепна:

— Той ме харесва.

Кати излезе. Алеко хвърли загрижен поглед назад към Домна, после също излезе, затваряйки вратата след себе си. Тя изтича и я заключи. Накрая влезе в спалнята.

Ставрос стоеше до прозореца. Навън грееше слънце. Домна приближи бъдещия си съпруг и го погледна в очите. За първи път оставаха сами, за първи път можеше да го погледне така, както й се бе искало през цялото време, за първи път й се отдаваше възможност да бъде близо до него. А той бе силно развълнуван от топлотата и щедростта на семейство Синьозоглу.

— Ставрос… — започна плахо момичето.

— Имаш прекрасно семейство — рече той. — Баща ти е цар! Истински цар!

— Обаче понякога си мисля, че сме твърде много момичета. Нека ме прости господ, но често съм мечтала сестрите ми да бяха братя. — И се разсмя нервно.

— Харесва ми семейството ти — продължи Ставрос.

— А мен харесваш ли? — запита го смело тя.

— Да.

— Би ли ми казал, ако отговорът беше „не“? — Въпросът й бе толкова прост, директен, но и проучващ.

На Ставрос не му оставаше друго, освен да каже истината:

— Не… Не бих.

След кратка пауза, момичето рече:

— Е, обаче…

— Обаче аз те харесвам — изпревари я той.

— По начина, по който един съпруг трябва да харесва жена си ли? — запита тя, отново набрала смелост.

— Ами…

— Извинявай! Можеш да не отговаряш.

Последва неловко мълчание.

— Ще си тръгваме ли? — рече накрая той.

— О, не, нека останем тук — заговори припряно тя. — Никога не съм си говорила с теб насаме, без семейството ми…

— Говорили сме си.

— Е, щом ти казваш… Кога?

— Няколко пъти.

— Да, да, разбира се…

Пак мълчание.

— Ставрос!

— Да, Домна?

— Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

— Не.

— Моля те, недей се засяга от това, което ще изрека сега. Често ми се струва, че имаш някаква грижа, някаква тайна, която не…

— Не, не.

— Не че очаквам да ми разкажеш всичко. Щом не щеш, не ми казвай нищо. Просто искам да бъде така, както на теб ти харесва. Чуваш ли?

— Да, Домна.

— И как бих искала да бях по-хубава за теб!

— Не се тревожи за това.

— Обаче аз съм едно добро момиче. Ще видиш. Добро момиче съм! Само ще ми казваш какво искаш да правя. Ще правя каквото ми кажеш.

— Да, Домна. Не плачи, Домна. Недей.

Изведнъж сякаш дигата, задържала напрежението му се пропука.

— Не плачи! Спри да плачеш, Домна! — рече той доста по-остро.

— Спирам… Да… Да… Спрях.

— Какво има?

— Страх ме е.

— От какво?

— От твоето мълчание. Кажи нещо!

И тогава тя на практика закрещя:

— Кажи нещо! Кажи нещо! Кажи нещо, нещо, нещо!!!

После се съвзе. Или поне така изглеждаше.

— Извинявай. Цяла сутрин нещо ми е нервно — рече Домна. — Пък и снощи сънувах един сън… Може ли да ти го разкажа?

— Щом искаш.

— Искаш ли да чуеш, или не? — почти изпадна тя отново в истерия. — Искаш ли да чуеш?

— Да ти донеса ли чаша вода?

— Не. — Домна се овладя с усилие. — Ох, колко ме е срам! Толкова ме е срам!… Аз съм… толкова глупава, глупава… Държа се като… малко момиченце. Пък иначе съм три години по-голяма от теб. Не ти ли казаха?

— Това няма значение.

— Сънувах, че си имаме дете. Изглеждаше също като тебе — с кестенява, гъста коса по цялата глава и меко навсякъде, а вратът му изправен — гордо, като твоя. И беше гладно, мъничкото. Затова аз се разкрих, да го нахраня, а то идва с устичка към мен… Обаче нямах мляко. Нямах никакво мляко! А то дърпаше ли дърпаше и искаше да суче…

— Не се тревожи, ще имаш.

— Не знам дали да ти разкажа по-нататък…

— Разбира се, давай — рече той, разчувстван.

Домна се изсмя нервно:

— Обърни си главата малко настрана… То имаше зъби. И от тях ме заболя. После бебето се превърна в теб… Искам да кажа, че беше самият ти. И ме дърпаше със зъби, и ме гледаше с такова разочарование… Накрая си тръгна и не те видях повече.

— О!

— Вярваш ли на сънища?

— Да.

— А така ли ще постъпиш наистина?

— Да.

Ставрос изобщо не очакваше, че ще изрече това. Въпросът му бе зададен толкова бързо и изненадващо, че неговият отговор просто изхвръкна спонтанно. Тутакси бе изпълнен със състрадание към момичето.

Тя помълча известно време. После запита:

— Ставрос? Какво каза, Ставрос? Ставрос!

Беше я страх да зададе този въпрос, но трябваше. Едва сега Домна разбра какво всъщност бе разкрил той. А момчето стоеше като замаяно след неочакваното противоречие между представата, която бе създал за себе си, и това, което току-що бе направил.

— Ставрос…

— Това беше… Казах това, защото… — Не знаеше как да продължи. — Смятай се за щастлива. Няма да ме видиш никога вече.

— Ставрос…

— Сто и десетте турски лири ми трябваха за билет до Съединените американски щати.

— Америка ли? Америка?

— С първия параход!

— Не разбирам… — Но тя веднага разбра: — О… Америка?

— Да.

— Значи ти…?

— Да.

— О! — За момент Домна изгуби дар слово. После продължи: — Все пак не разбирам… Толкова много си го желал, че…?

— Трябва да станеш като мен, за да разбереш.

— И какво ще правиш сега?

— Не зная. А и не ми пука. Ще измисля нещо.

Тя застана пред него.

— Ако искаш… — започна кротко, — … вземи всичките наши пари и… замини за… за Америка.

— Не — отвърна Ставрос.

— Аз съм твоя. Каквото имам е твое.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Как е възможно да си такава?

— Нямам за какво друго да живея, освен за теб — рече Домна. Гледаше го с любов, съвсем открито. — Бих искала да съм по-хубава за теб…

— Как е възможно изобщо човек да е такъв?

Най-сетне той вече мислеше за нея.

— Домна, не ми се доверявай. Заради собственото си щастие, не ми се доверявай!

— Ти си всичко, което имам.

— Не ми се доверявай! — повтори Ставрос и наведе глава.

Този път Домна заговори спонтанно:

— Ама, Ставрос, любов моя, това ще отмине. Баба’ каза така! Ще мине, като болест. Веднъж щом имаме деца, няма да изпитваш същото. Няма да можеш, нали няма да можеш? — Забелязвайки някаква реакция от негова страна, тя продължи: — Какво има? Кажи ми. Какво? — Не последва отговор. — Ще отмине, Ставрос. Знам го и разчитам на това.

— Недей разчита на това.

Пак мълчание. Имаше нещо зловещо в мълчанието на момчето. Изведнъж Ставрос рязко стана и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика Домна след него.

Той спря и почака, но нищо повече не му идваше наум.

— Една година. Изчакай една година. И после, ако ти…

Домна замълча. Той не й отговори. Беше се прибрал окончателно в черупката си.

— Е, ти решаваш. Няма да казвам нищо на баща ми. Ще чакам.

Той излезе. А Домна остана да седи там, в техния апартамент, сама.