Джим Бъчър
Фурията на курсора (25)

Глава 24

По-нататъшният път към Калар не беше нито бърз, нито лесен. Всеки ден изискваше големи усилия от страна на рицарите Аери, за да поддържат каретата във въздуха и да се придвижват, без да се издигат на повече от няколкостотин фута над земята. Това беше изтощителна работа.

На всеки час се нуждаеха от почивка и три дни по-късно Амара и лейди Акватайн започнаха да се редуват и да участват в придвижването на каретата, за да дадат възможност на рицарите да си почиват. Всяка вечер след вечеря разработваха плана за спасяване на заложниците.

Небето беше покрито с ниски, бучащи облаци, непрекъснато се разнасяха гръмове и святкаха мълнии, въпреки че дъжд нямаше. На някои места, пред дупките на облаците, надолу се спускаше смъртоносна алена мъгла.

Един ден, при опит да се издигнат по-високо с надеждата, че това ще направи пътуването им по-бързо, Амара разбра, че случайно са навлезли в червената мъгла и видя как смъртоносните същества започват да се кондензират в нея.

Амара бързо накара екипажа да се гмурне рязко надолу от облаците и никой не пострада, но след тази случка не посмяха да летят много по-високо от короните на дърветата, така че съществата да не могат да ги атакуват отново.

Следвайки инструкциите на Амара, те прекъснаха пътуването си два часа преди залез-слънце и екипажът кацна в толкова гъст горски масив, че лейди Акватайн трябваше да кацне първа и да използва силата на своите фурии, за да накара клоните на древните дървета да се раздалечат и екипажът да може да кацне.

Задъхана от усилия и умора, Амара откачи сбруята от платформата и седна, облягайки гръб към стената на каретата. След толкова дни пътуване оформянето на лагер вечер вече се беше превърнало в рутина и не изискваше никакви допълнителни заповеди.

Тя и другите трима, които носеха платформата, седнаха да си починат, докато останалите издигаха навеса, приготвяха храна и търсеха вода. За свой собствен срам тя заспа както си беше седнала и се събуди чак когато Бърнард докосна рамото й и сложи в скута й метална походна чиния с храна.

Топлината, излъчвана от чинията в скута й, и ръцете на Бърнард на рамото й пробудиха много по-приятни, но ненавременни спомени. Тя премести поглед от ръката на съпруга си, толкова топла, силна и доста… опитна, към лицето му.

Очите на Бърнард се присвиха и тя видя ответно огънче в тях.

— Прекрасен поглед — промърмори той. — Винаги ми харесва да го виждам в очите ти.

Амара усети как устните й се разтягат в мрачна усмивка.

— Ммм — промърмори Бърнард. — Така е още по-добре.

Той седна до нея с чиния в ръце и ароматът на храната внезапно премина през носа и устата на Амара, а стомахът й реагира със същата безумна, животинска страст, както и самата тя, когато беше близо до Бърнард.

— Прясно месо — каза тя след третата или четвърта лакома хапка. — По-хубаво е от онова ужасно сушено месо, приличащо на подметка.

Тя продължи да яде, въпреки че печеното месо беше доста горещо и изгаряше небцето й.

— Еленско — съгласи се Бърнард. — Имах късмет днес.

— Ако беше успял да откриеш и пекарна и да вземеш пресен хляб — подразни го тя.

— Видях една — отвърна сериозно Бърнард, — но успя да избяга.

Тя се усмихна и леко го бутна по рамото.

— Ако не можеш да ми намериш хляб в най-глухата част на гората, в какво тогава си добър?

— След вечеря — каза той, улавяйки погледа й — можем да се поразходим. И ще ти покажа.

Сърцето на Амара заби по-бързо и тя погълна следващото парче еленско с вълчи глад, без да се оглежда.

Избърса сока от ъгъла на устата си с пръст, облиза го и каза.

— Ще видим.

Бърнард се засмя с тих, плътен смях. Известно време гледа към останалите, които седяха до огъня, и попита:

— Мислиш ли, че този план ще сработи?

Тя се замисли, без да спира да дъвче.

— Да влезем в града, дори и да е крепост, е доста просто. Да се измъкнем от него ще е проблем.

— Аха — каза Бърнард. — Курсорът е длъжен да може да лъже по-добре.

Амара направи гримаса.

— Не се притеснявам нито от Калар, нито от неговите рицари, нито от легионите му или от неговите Безсмъртни, нито от неговите Кървави врани.

— Не се притесняваш? — уточни Бърнард. — А аз — да.

Тя махна с ръка:

— Можем да планираме всичко и да се справим с тях.

Очите на Бърнард се откъснаха от огъня и се върнаха обратно на Амара. Той я погледна въпросително.

— Да — каза тя, — планът ни зависи от Рук. Мисля, че тя е искрена с нас, но ако реши да ни предаде, тогава сме свършени. А по време на отстъплението ще зависим от лейди Акватайн.

Бърнард изстърга остатъците от храна в чинията с вилица.

— И едната, и другата са наши врагове — горната му устна потрепна и той тихо изръмжа: — Рук се опита да убие Тави и Исана. Лейди Акватайн използва сестра ми за постигане на целите си.

— Като го казваш така — каза Амара, опитвайки се да говори тихо, — този план изглежда…

— Безумен? — предположи Бърнард.

Амара сви рамене:

— Може би. Но имаме няколко варианта.

Бърнард се подсмихна:

— Не е нищо особено, лесна работа.

— Не е нищо особено — повтори Амара. — В сравнение с нашите съюзници силите на Калар не изглежда да представляват най-голямата заплаха.

Бърнард въздъхна:

— Ако се притесняваш за това, така или иначе няма да помогне.

— Не — каза Амара, — няма да помогне.

Тя се върна към чинията с храна. Когато приключи, нейният съпруг й донесе втора чиния, като отиде за нея до огъня, където вечеряха останалите, и тя се зае с нея с не по-малък апетит от първата.

— Това много сили ли отнема? — попита Бърнард тихо, като я погледна. — Да призоваваш фурии на въздуха?

Тя кимна. Раздроби сухия хляб и го пусна в чинията, така че да попие поне малко от соса, след което започна да редува залък хляб с парче месо.

— Не изглежда тежко по време на призоваване. Наслагва се за по-късно — тя кимна към огъня. — Хората на лейди Акватайн изпитват три пъти по-голямо натоварване.

— А ти длъжна ли си да го правиш? — попита Бърнард.

Тя сви рамене.

— Аз съм добре. По-лека съм от тях. Но в същото време повдигам не много по-малко.

— В смисъл че си по-силна от тях? — промърмори Бърнард.

— Защо питаш? — попита Амара.

— Лейди Акватайн не почива нито секунда.

Амара се намръщи. Тя отново си спомни за възможностите на лейди Акватайн.

— Да, по-силна съм от тях. Със Сирус мога да повдигна повече и с по-малко усилия спрямо теглото си. Фуриите на лейди Акватайн са ограничени по-скоро ментално, отколкото физически.

— Как така?

— Нейните фурии са нестабилни, непостоянни. Тя не се фокусира върху никоя от тях, както ти или аз. Поддържането на полет изисква постоянна концентрация. За лейди Акватайн това е лесно. Още по-голяма концентрация е нужна, за да се поддържа воала, който ни крие от любопитни очи.

— Ти можеш ли така?

— Да, но докато го правя — едва мога да ходя. И това е много по-уморително от летенето. Лейди Акватайн е способна да прави и двете едновременно. Това е далеч отвъд моите способности и сили.

— Но ти си по-силна в летенето. Тя едва успяваше да те следва, когато вчера се гмурнахме през облака.

Амара леко се усмихна.

— Аз имам много повече практика. Летя всеки ден и имам само една фурия. Тя трябва да разделя времето си за упражнения в много дисциплини. Но се занимава с това много по-дълго от мен, така че нейните общи умения и способност да се концентрира са много по-добри от моите. Ако тя летеше толкова, колкото и аз — щеше да чертае кръгове около мен — дори и фуриите й да са толкова силни, колкото Сирус — а това не е така — те са по-силни.

Бърнард поклати глава и се замисли.

— Всички тези фурии, умения, възможности — а тя вместо това си губи времето в заговори срещу трона.

— Не одобряваш?

— Не разбирам — уточни Бърнард. — Дълги години бях готов да дам всичко за дар на призовател на въздух.

— Всички искат да летят — каза Амара.

— Може би. Но аз исках само да мога да се противопоставя на фуриите на бурята, когато атакуват холта. Всеки път Тана и Гарадос изпращаха по една. Тя беше заплаха за хората ми, унищожаваше реколтата, нараняваше или убиваше добитъка, убиваше дивеча — и го правеше с всички холтове в долината. Дълги години се опитвахме да намерим достатъчно силни призователи на въздух, но те са скъпи и не успяхме да намерим нито един, който да се съгласи да работи за парите, които сме готови да платим.

— И така — каза Амара и хитро го погледна, — всичките ти скрити мотиви вече станаха явни.

Бърнард се усмихна. Харесваше й начина, по който гледа, когато се усмихва.

— Може би ще разгледаш това предложение след оставката си — той я погледна в очите. — Имаме нужда от теб. Искам да си там. С мен.

— Знам — прошепна тя. Опита да се усмихне, но не беше сигурна в резултата. — Може би един ден.

Тя взе ръката му и я сложи на корема си.

— Може би. Един ден. Скоро.

— Бърнард — каза тя тихо, — да.

Тя го погледна в очите.

— Вземи ме. На разходка.

Тя отпусна клепачи, а очите му засияха. Опита се да запази неутрално изражение на лицето си и учтиво кимна.

— Да, милейди. Както ви е угодно.