Джон Конъли
Душа в пламъци (7)

7

Къщата беше обикновена във всяко отношение, просто поредната неотличаваща се с нищо кутия на улица в покрайнините на Бедфорд между многото други такива кутии, всяка със своя кола на алеята и трепкаща светлина от телевизионен екран в предната стая. Имаше украса за Хелоуин: надгробни плочи и плашила и започнали да загниват тиквени фенери, които привличаха последните нощни насекоми. Райън усети как тежестта на бирата опъва пикочния му мехур. Можеше да отиде в тоалетната на „Уондърър“, ако не беше Демпси с неговите щуротии. Ето го и сега, ругае живота на хора, които дори не познава, сякаш собственият му живот върви по мед и масло.

— Погледни всичките тези боклуци по моравите — каза той, докато паркираше колата. — Как мислиш, колко от тези хора имат собствени деца?

— Какво имаш предвид?

— Не мислиш ли, че има нещо нередно, когато самотен възрастен мъж изважда навън тези хелоуински боклуци, за да привлича децата?

— Не, не мисля, че има нещо нередно — поде Райън, но се усети и замълча.

Не изглеждаше много умно да твърди, че е редно да използваш украса за Хелоуин, за да привличаш децата, защото това неизбежно водеше до въпроса защо ще искаш да ги привличаш. Опита отново.

— Както го казваш, звучи сякаш в това има нещо лошо, а няма. Не е така. Просто хората зачитат духа на празника, както по Коледа.

— Не ми говори и за Коледата — каза Демпси.

— Знаеш ли, ти си едно жалко копеле.

— А ти си прекалено доверчив. Това ще те убие.

Демпси проверяваше пистолета си и това му попречи да види погледа, който му хвърли Райън. Ако го беше видял, може би щеше да промени своето отношение към по-младия мъж. Ала пропусна да го забележи. Когато вдигна очи, само челото на Райън бе леко навъсено.

— От нас се искаше просто да поговорим с него — каза той.

— Ще поговорим. Обаче искаме да сме сигурни, че ще ни слуша с цялото си внимание. И кога си станал толкова чувствителен?

— Той не е опасен. Виждал съм го. Няма да ни трябва пистолет.

— Искаш ли да направим един експеримент? Ето ти един експеримент. Затвори очи.

Райън не затвори очи. Не искаше да ги затваря. Не му беше приятно да седи редом с Демпси със затворени очи. Вече бе близо до извода, че не му е приятно да седи редом с Демпси дори и с широко отворени очи.

— Защо да си затварям очите?

— Просто искам да ти покажа нещо. Хайде, затвори ги.

Райън затвори очи и зачака. Минаха пет секунди и Демпси каза:

— Добре, отвори ги.

Когато Райън погледна, дулото на пистолета бе на два сантиметра от лицето му и макар да бе очаквал нещо такова, шокът беше достатъчно силен, за да накара сфинктера му да се отпусне, и той с големи усилия си възвърна контрола над него, преди да се беше изложил.

— Видя ли? — каза Демпси. — Опасен или не, това нещо ще го накара да слуша внимателно.

Райън преглътна. Не проговори, докато не се увери, че в устата и гърлото му има достатъчно влага.

— Свърши ли? — каза накрая.

— Просто се шегувам с теб. — Демпси свали пистолета. — Ти наистина си прекалено чувствителен.

Райън поклати глава. Искаше му се да поеме дълбоко въздух. Искаше му се да опре глава в студения прозорец и да чака, докато вълните на ужаса престанат да пулсират в него. Искаше му се да престане да бяга и да се крие. Започнал беше да мисли, че страхът от опасностите, които го дебнат, е по-ужасен от всичко, което може да му се случи.

— Не ми клати глава — каза Демпси. — Какво?

— Нищо.

— Ей, съжалявам, доволен ли си?

— Да бе.

— Хайде, не ставай такъв.

— Почти ме накара да се подмокря.

Демпси потисна усмивката си.

— Вината е моя.

— Заради цялата тази бира е, която ме накара да изпия.

— Цялата тази една бутилка?

— Бирата просто минава през мен. Не знам какво има в нея. Може да съм алергичен.

Демпси слезе от колата, скрил пистолета в гънките на палтото, и Райън го последва. Наоколо нямаше жива душа, по улицата не минаваха коли. Далеч от Бостън се чувстваше малко по-добре. Последната им подобна работа бе в Евърет, който първоначално е бил част от Чарлстаун, и дори историческата му връзка с града, където се бяха подвизавали преди това, го бе карала да се изпотява. Ако си покажеха физиономиите в Чарлстаун, щяха да са мъртви още преди да са се сменили светлините на най-близкия светофар.

Тръгнаха по късата алея към входната врата и докато вървяха, Демпси оглеждаше неподдържаната морава и буренака в цветните лехи.

— Безобразие — каза той.

— Зимата наближава — възрази Райън. — Бурените ще замръзнат. Тревата няма да расте. Какво значение има?

— Показателно е за състоянието на духа. Човек или изпълнява всичките си задължения, или не изпълнява никое от тях. Точно така си е навлякъл тези неприятности.

— Защото не си е косил моравата ли?

— Да, защото не си е косил моравата. Какво ти става тази вечер?

Демпси натисна звънеца, но вниманието му бе насочено към неговия партньор.

— Дават бейзбол. Бих предпочел да го гледам.

— Ами, и тук се играе бейзбол. Той плаща сметките ти. Ти си с бухалката. Не внимаваш ли, правиш грешки.

— Този човек кара такси. Какво ще ни направи, ще ни надуе сметката ли?

Зад заскреженото стъкло се появи сянка и Демпси успя само да вдигне предупредително пръст, после вратата се открехна и се показа женско лице. Райън видя, че предпазната верига беше на мястото си, но му се стори хлабава. Това и фактът, че жената бе отворила вратата след мръкване, означаваше, че съпругът й навярно още не се е прибрал. Сега Демпси щеше да има още нещо, заради което да мрънка, защото Райън бе настоял да тръгнат от бара толкова рано.

— Госпожа Нейпиър? — поде Демпси.

Жената кимна. Изглеждаше уморена и много износена, също като дрехите си, но Райън си помисли, че може пък да чисти добре. Малката част от тялото й, която се виждаше през пролуката, изглеждаше в добра форма.

— Търсим съпруга ви.

— Той е на работа.

Райън виждаше как жената опитва да прецени ситуацията. Минаваше девет, пред вратата й стояха двама непознати мъже, които вече знаеха, че съпругът й не е у дома. Разполагаше с две възможности: първо, да каже, че в къщата има още някого, или…

Тя избра втората.

— Но очаквам да се върне скоро, мога да му пратя съобщение, ако желаете.

— Предпочитаме да почакаме и да му го предадем лично, ако нямате нищо против — рече Демпси.

Устата на госпожа Нейпиър се отвори и се затвори. Явно започваше да се безпокои. Може би знаеше, че съпругът й работи допълнително, или просто се беше досетила, когато парите бяха потекли по-изобилно. Райън се питаше дали е от жените, които задават въпроси. Но и да беше, Нейпиър едва ли бе от мъжете, които биха й отговорили. Той винаги му се бе струвал мрачен и мълчалив, а и тя нямаше вид на жена, глезена с излишно съпружеско внимание. Но каквото и да знаеше или да подозираше, то навярно й беше достатъчно, за да свърже появяването им пред вратата на къщата с всяко едно от съмненията си за състоянието на нещата около него. Райън бе убеден, че той самият е в състояние да се слее с тълпата и да изглежда като обикновен човек, но Демпси носеше със себе си миризмата на улицата. В най-добрия случай можеха да очакват, че тя ще се обади на мъжа си и ще го предупреди. В най-добрия.

— Ами, не съм сигурна кога ще си дойде.

— Скоро — рече Демпси. — Казахте, че ще се прибере скоро.

— Това се променя. Никога не знам. Той кара такси. Ако вечерта е добра, понякога остава до късно.

— Тази вечер е тихо навсякъде. Не очаквам да закъснее.

— Очевидно не мога да ви попреча да чакате в колата си — каза госпожа Нейпиър. — Студено е. Ще затворя вратата.

Опита се да го стори, но Демпси бе пъхнал крак в отвора. Райън видя как лицето й пребледня.

— Моля, дръпнете си крака — каза тя.

— Бихме искали да чакаме вътре — отвърна Демпси. — Както казахте, навън е студено.

— Ако не махнете крака си, ще извикам полиция.

— Това решава въпроса — каза Демпси. — Ръката му се стрелна през пролуката и сграбчи госпожа Нейпиър за косата, дръпна я към себе си и лицето й бе притиснато между вратата и рамката като в сандвич. Остави я да види пистолета.

— Махни веригата.

— Моля ви…

Той притисна силно дулото в челото й.

— Няма да повтарям.

— Не мога да я махна, без да затворя вратата.

— Няма нужда да я затваряш съвсем.

— Трябва малко да я притворя.

— Добре. Дай ми лявата си ръка.

Жената се поколеба. Демпси натисна дулото още по-силно в главата й. Тя извика от болка.

— Спокойно — каза инстинктивно Райън и Демпси оголи зъби предупредително.

— Дай ми ръката си — повтори той.

Тя направи каквото й бе казано. Китката й бе много тънка и крехка като на пиле. Демпси обърна дланта й така, че пръстите й легнаха върху рамката на вратата. Подаде пистолета на Райън, после извади от джоба си нож. Освободи острието и го притисна силно под горните стави на пръстите. След секунда потече кръв.

— Ако се будалкаш с мен, ще ти отрежа върховете на пръстите — каза Демпси. — Затвори вратата до ръката си и свали веригата.

Тя затвори бавно вратата. Чуваха я как опипва веригата.

— Още не може да се отвори — каза накрая.

— Постарай се повече.

Тя натисна вратата, опитвайки се да я притвори още малко, и кръвта потече по-силно.

— Боли.

— Можеш да спреш болката.

Демпси започваше да става нетърпелив. До този момент улицата бе празна, но сега от изток се задаваше мъж, разхождащ кучето си преди лягане.

Веригата падна. Вратата се отвори и те влязоха вътре.

— Прекрасно. Съпругът ти ли купи това?

Демпси бе застанал до телевизор с плосък екран, от онези, които бяха толкова големи, че човек трябваше да върти глава, за да види цялата картина. Изглеждаше като току-що изваден от кутията. Под него имаше блурей плейър, декодер за кабелна телевизия и усилвател за домашно кино. Всичко това бе грижливо подредено, впечатлението се разваляше единствено от прането, проснато на сушилка отзад до радиатора.

Госпожа Нейпиър кимна. Още бе бледа и трепереше от преживения ужас. Райън бе намерил чиста кърпа в кухнята и й я беше подал да превърже наранената си ръка. Ножът бе срязал кожата и без да се упражнява особено силен натиск и през кърпата се процеждаше доста кръв.

— Нов ли е? Изглежда нов.

Госпожа Нейпиър си върна гласа.

— Съвсем нов е.

— Карането на такси трябва да е по-доходно, отколкото съм си мислил — каза Демпси. — Ако знаех, че могат да се изкарват такива пари, и аз щях да карам такси. Ти как мислиш, дали и ние да не се захванем с този бизнес?

Райън не отговори. Струваше му се, че госпожа Нейпиър всеки момент ще повърне. Първият етаж на къщата представляваше отворено пространство само с една декоративна арка, която отделяше кухнята от дневната. Тръгна към умивалника.

— Къде отиваш?

— Тя е в шок. Отивам да й донеса вода.

Демпси погледна госпожа Нейпиър.

— В шок ли си?

За момент тя запази мълчание, после каза:

— Не знам. Повдига ми се.

— Значи си в шок — рече Демпси.

На плота за отцеждане на съдовете имаше чаши. Райън напълни една с вода и я занесе на госпожа Нейпиър. Тя взе чашата, но не каза благодаря. Не че го бе очаквал, но все пак щеше да е учтиво.

— От какво си шокирана? — попита Демпси. — Защото си наранена ли? Или защото ние сме тук? Или си шокирана, защото, както изглежда, твоят шофьор на такси може да си позволи домашно кино като на самия Доналд Тръмп?

Госпожа Нейпиър пийна вода и продължи да гледа надолу.

— Как се казваш? — попита Демпси.

— Хелън.

— Е, Хелън, мъжът ти купувал ли е още нещо, за което трябва да знаем? Напоследък да си получавала нова рокля? Или пък да сте вечеряли в хубави ресторанти? Можеш да ни кажеш. Любопитно ни е.

— Само телевизора.

— Само телевизора? — Демпси се засмя.

Отиде до библиотеката, в която нямаше много книги — няколко романа с меки корици, книга за домашното счетоводство и комплект енциклопедии, толкова стари, че в тях навярно имаше снимки на самолети с витла, — но цяла лавица бе отделена за нови блурей дискове, повечето още в пластмасовите си опаковки. Той прегледа заглавията, като прокарваше пръсти по тях, после отиде в кухнята, провери бялата техника, надникна в чекмеджетата. Когато свърши, каза на Райън да наглежда жената, докато се качи на горния етаж. Скоро чуха шум от захлопващи се врати на стенни гардероби и звън като от счупване на дребен предмет от фино стъкло. Хелън Нейпиър се опита да стане, но Райън сложи ръка на рамото й и я накара да седне отново на стола.

— Защо правите това? — попита тя.

— Съжалявам.

— Не, не съжалявате.

Опитваше се да не заплаче и успя. Видът й върна Райън към притеснителния спомен за жената в „Уондърър“.

Когато се върна долу, Демпси държеше в ръката си кутия от обувки. Той клекна пред госпожа Нейпиър и й показа съдържанието й. Банкнотите бяха грижливо надиплени и вързани: само двайсетачки. По преценка на Райън някъде към две-три хиляди.

— Нямате ли доверие на банките? — попита Демпси.

— Не знам какво е това — каза госпожа Нейпиър и Райън й повярва.

— Пари, ето какво е.

— Не съм знаела, че са горе.

— Съпругът ти има тайни от теб? Лоша работа. Започнат ли тайните, това е краят на брака. — Наклони се напред, почти завря лице в нейното. — Искаш ли да знаеш как са се озовали там? Ще ти кажа. Мъжът ти не само превозва пътници до посочените адреси. Наред с това той взема и предава пратки. Извършва редовни куриерски услуги, като пренася пари от рекет, кокаин, марихуана, а може би и малко хероин. Не е дилър, но работи за дилъра. Нашият проблем е, че мъжът ти може би е решил, че в крайна сметка и той самият е нещо като дилър, независим оператор. Само мъничко. — Демпси доближи палеца и показалеца си на милиметър. — И мислейки си така, пощипва от стоката: колкото да си докарва малко допълнителни доходи. Ние трябва да поговорим с него и да разберем колко е взел и колко е спечелил, и да постигнем споразумение за възстановяване на щетите. Разбираш ли?

— Моят съпруг не употребява дрога — каза госпожа Нейпиър.

— Моля? — Демпси изглеждаше искрено учуден.

— Казах, че съпругът ми не употребява дрога.

— Някой да е говорил за употреба? Съпругът ти превозва дрога. Това не включва правенето й. Ако крадеше от нея и после консумираше откраднатото, щеше да е още по-тъпо и ти щеше да гледаш „Американ Айдъл“ на скапан телевизор с антена като закачалка за палта. Знаеш ли, ти май не си много умна. Наистина е жалко, защото моят опит показва, че тъпите кучки са тези, които влачат мъжете надолу, а не обратното. Твоя ли е вината, че всичко това се е случило? Може би ти си го врънкала за скъпия телевизор и за по-хубави дрехи, и за пътувания до Флорида, за да си оправяш тена. Така ли беше?

— Не — каза тя. — Аз не искам никое от тези неща.

— Какво искаш тогава?

Жената преглътна мъчително.

— Това да се уреди.

Демпси я потупа по голия крак и задържа ръката си там няколко секунди по-дълго от необходимото.

— В крайна сметка може изобщо да не си тъпа.

Демпси погледна часовника си.

— Обади се на съпруга си. Разбери къде е.

Госпожа Нейпиър поклати глава.

— Вие ще му направите нещо.

— Не, няма. Дошли сме само да го плеснем през пръстите.

— Тогава защо носите пистолет?

— Господи, и ти ли? Омъжила си се не за когото трябва. — Демпси вдигна палец към Райън. — Двамата с него трябва да се съберете. Нося пистолет, защото хората често са раздразнителни, и знам от опит, че показването на пистолета им помага да се успокоят. От друга страна, хората понякога не схващат колко сериозна е ситуацията и в този случай пистолетът върши отлична работа за съсредоточаване на вниманието. Направи каквото ти казвам. Обади се на съпруга си и скоро всичко това ще свърши.

Госпожа Нейпиър се изправи, триейки сълзите. Демпси остана плътно зад нея, докато отиде да вземе чантата си и извади джиесема от нея.

— Какво ще му кажеш? — попита.

— Не знам. Какво искате да му кажа?

Демпси се усмихна.

— Сега знаеш за какво става дума. Попитай го кога ще се прибере. Кажи му… — Усмивката на Демпси стана още по-широка. — Кажи му, че новият му телевизор се е развалил. Включила си го и отзад е започнал да излиза пушек, затова отново си го изключила и сега се безпокоиш. Схвана ли?

— Да, разбирам.

Просто за да е сигурен, че наистина го е разбрала, Демпси отново й показа ножа и й позволи да види отражението си в него. Тя вече знаеше какво може да причини ножът и какво е способен да й направи с него Демпси. В нейния случай това бе по-ефикасно от заплашване с пистолет. Пистолетът бе оръжие за в краен случай, но хладното оръжие можеше да въздейства по-силно с болката, която бе в състояние да причини.

Госпожа Нейпиър натисна бутона и името на съпруга й излезе на екрана. Демпси държеше главата си близо до нейната, така че да чува и двамата участници в разговора, но телефонът се включи направо на гласова поща. Той сръга госпожа Нейпиър и тя малко неохотно предаде лъжата за телевизора и помоли мъжа си да се обади и да й каже кога да го очаква. След това се върна на стола си.

Райън отиде отново в кухнята и направи кана кафе. Тримата седнаха и зачакаха в мрачно мълчание завръщането на изгубилия се Хари Нейпиър. След половин час Демпси започна да става нетърпелив. Разходи се из стаята и разгледа поставените в рамка фотографии, прерови документите в чекмеджетата и шкафовете, а госпожа Нейпиър, гневна и унизена, през цялото време го следеше с очи. Демпси намери фотоалбум и запрелиства страниците. Спря, когато стигна до снимка на госпожа Нейпиър по бански костюм. Навярно бе правена преди четири-пет години и показваше фигурата й в много добра светлина.

— Нямате деца, нали? — каза Демпси.

В очите на госпожа Нейпиър зейна мрак, като рана, открила се само за миг, но Райън я видя.

— Не, нямаме деца.

Демпси извади снимката от албума и я вдигна, за да я види госпожа Нейпиър.

— Което означава, че все още изглеждаш така, нали?

— Господи — каза Райън. — Ти…

— Млъквай — сопна му се Демпси, без дори да го погледне. Погледът му бе прикован в очите на госпожа Нейпиър. — Попитах те нещо. Още ли изглеждаш така?

— Не знам. Тази снимка е правена много отдавна.

— Колко отдавна?

— Десетина години?

— Това въпрос ли е или отговор?

— Отговор.

— Лъжеш. Тази снимка не е отпреди десет години. Може би пет, но не и десет.

— Не помня. Не гледам често старите снимки.

Демпси остави албума на един стол, но задържа снимката. Отново клекна пред госпожа Нейпиър, като поглеждаше ту към снимката, ту към нея.

— Нали помниш защо сме дошли, госпожо Нейпиър. Или Хелън? Може ли да те наричам Хелън?

Госпожа Нейпиър не отговори на втория въпрос, а само на първия.

— Казахте, че сте дошли, за да плеснете съпруга ми през пръстите. — Тя започна настървено да чеше левия си крак малко над коляното. Мястото бе силно зачервено и Райън се чудеше дали има някакво кожно заболяване, или чесането е нервен тик.

— Точно така — каза Демпси. — Дошли сме да му предадем съобщение колко е лошо да се краде и да му дадем да разбере какви са последствията от действията му. Знам, че си мислиш, че искаме да го убием, но не е така. Убийствата се отразяват зле на бизнеса. Привличат внимание. Ако го убием, тогава ще трябва да убием и теб и изведнъж ще изпаднем в положението да търсим чаршафи и чували и да предприемаме нощни пътувания до тресавища и гори, а, честно казано, не разполагаме с толкова време. Също така вече ми писва да чакам в твоя прекрасен, но скучен дом. Трябва да предадем това съобщение на съпруга ти, но ми се струва, че и ти можеш да му го предадеш вместо нас. Или по-точно вместо мен.

Демпси погледна към Райън. Райън поклати глава.

— Не.

— Не те моля за разрешение. Намеквам ти, че трябва да излезеш и да ме чакаш отвън.

— Хайде, човече, това не е редно. Тя е достатъчно изплашена. Нейпиър ще си вземе бележка. Няма друг избор.

— Чакай в колата, Франки.

Райън чу предупреждението в гласа му, стана му ясно, че ако настоява, Демпси ще се нахвърли върху му, ще последва сблъсък, който може би ще изисква сериозни действия, а не бе време за това, още не. Госпожа Нейпиър отвори уста и се разтрепери.

— Моля ви — каза тя. — Направих всичко, каквото искахте.

Погледна към Райън, търсейки помощ, но Райън нямаше да й помогне. Искаше, наистина искаше, ала не можеше.

— Съжалявам — каза отново.

— Не — промълви госпожа Нейпиър. — Не, не, не…

Демпси се изправи. Протегна ръка и помилва госпожа Нейпиър по косата.

— Затвори вратата след себе си, Франки — каза той и последното нещо, което Райън видя, бе как той хвана госпожа Нейпиър за ръката и я поведе към кушетката, а тя тътреше крака, опитвайки да се съпротивлява, извърнала очи от Демпси и все още умоляваща с поглед за помощ, каквато никога нямаше да получи.

Райън затвори вратата и тръгна към автомобила, с ръце в джобовете и наведена глава.

Това не можеше да продължава. Всичко се разпадаше.

Мислеше си, че може би скоро ще се наложи да убие Мартин Демпси.