Джон Конъли
Душа в пламъци (30)

30

Нямаше нужда да ми бъде напомняно, че този ден трябва да следя Алън, но когато се събудих, на телефона ми бе оставено, за всеки случай, ново съобщение. То гласеше:

НАЧАЛНИК АЛЪН ПЕДОФИЛЪТ ДНЕС Е РАЗГОНЕН ПЕС

В гърлото си усещах вкус на бира и въпреки че бях спал непробудно цялата нощ, не се чувствах отпочинал. Дълго време след смъртта на Сюзън и Дженифър не бях близвал алкохол. Никога не съм бил алкохолик, но прекалявах с алкохола и пиех в нощта, когато загинаха те. Човек не се избавя лесно от подобни асоциации. Сега пиех по една бира от време на време или чаша вино, но общо взето, бях загубил вкуса си към едното и другото в големи количества. Уолш далеч бе надминал моята консумация предишната вечер, ала все пак бях пил повече, отколкото бях свикнал, и сега черният дроб и главата ми протестираха.

Проверих при Ейнджъл и Луис, но автомобилът на Алън още не бе напускал алеята му. Проследяващото устройство на камиона бе направено по подобие на друго, което по-рано бе лепнато на моята кола. Движенията на превозното средство се картографираха на компютър, като се използваше същата технология, която определя координатите за водачите, използващи джипиес устройства. Предимството бе, че нямаше нужда да се поддържа непрекъснат визуален контакт с проследяваното превозно средство, но в нашия случай това предимство малко се обезсмисляше от необходимостта не само да се установи къде отива Алън, но и с кого се среща.

През ранната част от сутринта Алън не направи нищо интересно. Показа се едва малко преди десет часа, и то само за да извади верижен трион и да окастри няколко дървета в двора си. Работи докъм обед, като наряза окастрените клони на дърва за горене и ги нареди да съхнат. Ейнджъл го наблюдаваше от гората наблизо, премръзнал и отегчен. В един идеален свят бихме могли да следим и джиесема на Алън, но това бе сложна работа и имаше смисъл само при условие че ако върши нещо нередно, ще е достатъчно глупав да прави свързаните с това обаждания по собствения си регистриран телефон. Ако наблюдението през целия ден не разкриеше нищо, това щеше да е една от останалите възможности, на които бихме могли да се спрем, но се надявах, че няма да е необходимо. Ако в анонимните съобщения имаше някаква истина, всички контакти, които би установил Алън, щяха най-вероятно да бъдат лични, а не електронни. По някое време, свежо избръснат и с чисти дрехи, Алън се качи в камиона, отиде в Пастърс Бей и тогава преследването му започна на сериозно.

Докато Ейнджъл навиваше полиетиленовата постелка, на която беше лежал, чудейки се как животът му бе стигнал до този момент, а Луис проследяваше движението на Алън от топлата си кола наблизо, аз се разправях с Ейми Прайс, която се беше обадила да ми каже за оставеното на телефонния й секретар съобщение от Рандъл Хейт. Отбих се в офиса й по пътя към Пастърс Бей: ако и когато Алън се срещнеше със своето „коте“, исках да бъда наблизо.

Тази сутрин нямаше понички и кафе. Ейми се готвеше за изслушване във връзка с пускането под гаранция на Мери Бордън, жената, която се беше опълчила с чук срещу несекващия физически тормоз от страна на съпруга си.

— Бордън ли? — рекох аз. — Така ли се казва? Слава богу, че не е пречукала майка си.^[1]

— Да не мислиш, че си първият, който си прави тази шега?

— Вероятно не съм. Какво ще кажеш за Рандъл Хейт?

— Той вече не е мой проблем. Или си търси нов адвокат, или ще бъде сам, когато седне пред детектора на лъжата.

— При положение че ще приеме да го направи.

— И преди всичко, че би имало някаква полза от теста. Щатските експерти са добри, но не обичат да изстрелват въпросите си наслуки. Трудно е да се каже каква друга полза може да има от полиграфа, освен да се постигне известен напредък в окончателното елиминиране на Хейт като заподозрян, ако са останали още съмнения след изказването на Алън вчера. Май Рандъл спечели време да си поеме въздух. Браво на него.

— Изглежда, не съжаляваш много, че губиш клиент.

— Не знам какво повече бихме могли да сторим за него. Не съм прекарала всичките онези години в юридическия факултет, за да обезпечавам нечия охрана, като жонглирам с моралните и правните си задължения. Освен това не го харесвах, макар да прикривах чувствата си по-добре от теб. От него ме побиваха тръпки. Прати ми сметката за изгубеното си време и аз ще я уредя.

— Тъкмо затова съм дошъл.

— Да не си вдигаш тарифата? Бяхме се споразумели.

— Не, ти реши, че сме се споразумели. Тарифата ми не беше посочена в договора, който ми даде да подпиша. Много си доверчива за адвокат.

— Ти си скрит моралист, но дрехата на циник ти седи добре. Знаех си, че ще съжалявам, задето те оставих да говориш, но давай. Слушам те.

— Ясно ми е, че вече не съм на работа, но имам нужда от малък бонус. Само разноските, моите и на Ейнджъл и Луис.

— Твоите мога да си ги позволя. За техните не съм сигурна.

— Ще ги държим в разумни граници.

— За колко време?

— Няколко дни.

— И защо да го правя?

— Защото си любопитна какво е скрил от нас Рандъл Хейт и какво прави в свободното си време Кърт Алън, и защото не е изключено отговорът за изчезването на Ана Кор да е някъде в тази бъркотия.

— Може просто да предадеш онова, което знаеш, на полицията.

— Бих могъл, но всичко, с което разполагам, са няколкото анонимни текстове за Алън и моето ненаситно любопитство за подробностите от живота на другите хора. Освен това така е по-интересно и по-удовлетворяващо.

— Ще ти дам два дни. И искам разписки. И нито цент повече от петстотин долара без предварително одобрение. И ако някой попита или те хванат да вършиш нещо нередно, ще отрека, че сме водили този разговор.

— А ако открием нещо полезно за ченгетата?

— Можеш да им кажеш, че съм направлявала всяко ваше движение с твърда, но нежна ръка.

— Казано по този начин, звучи мръсно.

— Мръсно е — заключи тя. — И то не в добрия смисъл на думата.

Продължих към Пастърс Бей и пътьом проведох няколко телефонни разговора. Хейт беше казал, че Лони Мидас има по-голям брат, Джери, но аз не бях успял да открия никакъв Джери Мидас в Дрейк Крийк или в неговите околности. Нито пък номер на социална осигуровка, свързана с Джери Мидас и направена в Северна Дакота. Вероятността да успея бе малка, още повече че беше неделя, но се обадих в полицейския участък на Дрейк Крийк. След забавяне, по време на което слушах същите няколко такта от „Канон“ на Пахелбел, свирени отново и отново на нещо, което звучеше като детски ксилофон, бях свързан с шериф Дъглас Пек. Шериф Дъглас Пек се споменаваше в някои от вестникарските статии след убийството на Селина Дей. След изминалите оттогава три десетилетия можеше да се предположи, че или е започнал много млад, или борбата с престъпността в окръга е семеен бизнес.

— Мога ли да ви помогна, господине? — каза той.

— Казвам се Чарли Паркър. И съм частен детектив в Мейн.

— Моите поздравления. — Не добави нищо, което говореше, че шериф Пек е човек с чувство за хумор, макар и саркастично чувство за хумор.

— Възможно ли е да сте същият Дъглас Пек, който е работил по убийството на Селина Дей?

— Аз съм Дъглас Пек трети. Баща ми бе Дъглас Пек втори и той беше шерифът по онова време. Дядо ми беше обикновеният стар Дъглас Пек, който никога и никъде не е работил като шериф. Ако е за убийството на Дей, не мога да ви кажа нищо повече от онова, което ще намерите в интернет.

— Не можете или не искате?

— И двете.

— А може ли да говоря с баща ви?

— Не, освен ако не разполагате с някой от онези медиуми. Той е мъртъв от пет години.

— Съжалявам да чуя това.

— Вие не го познавате, така че не може да съжалявате. Е, приключихме ли? Не искам да бъда груб, но това, че не искам да вали, не означава, че не се мокря, когато изляза навън, ако разбирате накъде бия.

Не бях сигурен, че разбирам.

— Работя за човек, когото баща ви може да е познавал като Уилям Лагенхаймър.

— Чакайте малко — каза Пек.

Чух как оставя слушалката и повечето от чуващия се шум заглъхна, когато затвори вратата.

— Повторете ми го още веднъж — каза той.

— Работя за Уилям Лагенхаймър, макар че сега той има друго име.

— Ще ми кажете ли в качеството си на какъв работите за него, или ще трябва да се досещам?

— Той получаваше по пощата нежелани пратки от някого, който беше научил за миналото и предишната му самоличност и искаше да открия кой стои зад това.

— И открихте ли?

— Не. После той се отказа от услугите ми.

— Нищо чудно, след като не сте успели да му помогнете.

— Опитвам се да не приемам лично тези неща. Също така се опитвам да не позволявам те да пречат на разследванията ми.

— Защо? С благотворителност ли се занимавате? Сигурно, ако обичате да работите, без да ви плащат.

— Просто не обичам да оставям работата си недовършена. Също така не ми харесва това, че тук изчезна четиринайсетгодишно момиче, и то от същия град, където живее сега Лагенхаймър.

— Мислите, че той има нещо общо с това?

— Той има алиби. Мисля, че е чист. Лони Мидас е този, който ме занимава.

— И къде е полицията във всичко това?

— До офиса на главния прокурор на Северна Дакота е изпратено искане за информацията, която се съдържа в засекретените архиви, свързани с изтърпяването на наказанието и освобождаването на Лони Мидас и Уилям Лагенхаймър.

— Е, и? Главният прокурор ще им направи услугата да им даде информацията, но тъй като вие не сте полицай, няма да имате достъп до нея. Това ли е всичко?

— Джери Мидас — казах аз.

— Какво за него?

— Вие не можете да ми кажете нищо за Лони Мидас, но можете да ми кажете как да се свържа с брат му.

— И защо да го правя, ако допуснем, че изобщо знам нещо за него?

— Защото има изчезнало момиче и аз искам то да бъде намерено не по-малко, отколкото го иска полицията. Потърсете в интернет името ми, шериф Пек. Ако искате някой да гарантира за мен, опитайте с детектив Гордън Уолш от мейнската щатска полиция. Ако имате молив, ще ви кажа номера му.

Не бях сигурен, че Уолш ще гарантира за мен, но считах, че ми е длъжник за предишната вечер. Дори да не мислеше, че ми дължи каквото и да било, интересът ми към Джери Мидас можеше да събуди собствения му интерес и може би щях да успея да го накарам да сподели с мен какво е открил.

— Дайте ми го — каза Пек.

Дадох му номера на Уолш и собствения си номер.

— Оставете това на мен — каза той. — Ще ви се обадя.

След час бях отново в Пастърс Бей, стоях в „Халоуд Граундс“, докато същият татуиран барман работеше зад тезгяха, макар че сега бе облечен в избеляла метълска тениска и музиката, която звучеше, бе кавърверсия на „Гудбай ту Лав“ на Карпинтърс, изпълнена от „Америкън Мюзик Клъб“. Имах този албум с кавърверсиите. По дяволите, дори ми се струва, че имах някъде и оригиналния албум.

— Добро утро, доноснико — казах аз. — Преди малко видях една стара дама да пресича неправилно улицата. Не й взех името, но едва ли е стигнала много далече. Дали не можеш да се обадиш на някого, за да я арестуват?

Той подръпна голямата дупка на лявото си ухо, останала му от кръгъл пиърсинг. Бих могъл да провра пръста си през нея. Представата бе изкушаваща.

— Добре ли я огледахте — попита той. — Тук имаме много стари дами. Не искам да се стигне до съдебна грешка заради мен.

— Издайник със съвест. Все пак може да се смиля над теб и да ти простя.

— Ей, без лоши чувства, приятел. Просто постъпих както бе редно.

— Да, ти и Джо Маккарти. Няма нищо. На твое място може би щях да сторя същото. За да ми се реваншираш за неприятностите, можеш да ми направиш малко прясно кафе. Тази кана мирише така, сякаш си варил в нея туткал.

Той се ухили и ми показа среден пръст: обслужване на клиента по мейнски.

— Между другото, казвам се Дани.

— Чарли Паркър. Не мисли, че това ни прави приятели.

Прелистих някои от книгите с меки корици на лавицата.

Надписът над тях ги определяше като „внимателно използвани“, но имаше пенсионирани проститутки, които бяха използвани по-внимателно. Някои от тях бяха достатъчно стари, за да има по тях отпечатъци от палците на Какстън^[2].

Вратата се отвори и влезе госпожа Шей, следвана от своя син Патрик, който пристъпваше кротко след нея. Двамата изглеждаха така, сякаш се бяха облекли за черква.

— Дани, приготви ли онази поръчка за големите сандвичи?

— Разбира се, госпожо Шей, почакайте само минутка.

— Ще ни трябват и две айскафета и толкова от онези понички, колкото успееш да събереш в плик.

Дани сложи каната за кафе да се пълни и хукна да изпълнява нарежданията на госпожа Шей.

— Аз съм резервните й две ръце — каза Пат. — Дори ме накара да ги изчистя. — И ми ги показа, за да се уверя.

— Безупречно чисти са — отвърнах. — Отчасти.

— Не разговаряй с непознати, Пат — скара му се госпожа Шей. — Господин Паркър, ще се присъедините ли към нас за обед? — Ала го каза със суха усмивка.

— Надявам се не, госпожо Шей. Всичките курабийки ли свършиха?

— Сега работя толкова дълго, че нямам време да ги пека. За радост на Дани. Знаете ли, че този бизнес е негов? Преди трябваше да се задоволяваме с онова, което може да се купи от магазина.

Повдигнах вежда към Дани, който тъкмо се беше върнал е поднос завити в пластмасово фолио сандвичи и търсеше плик за поничките.

— И после се появи той и започна да ми разправя, че мениджърството не му позволявало да пуска депресираща музика.

— Мениджърството не я позволява. Фенът я иска, но мениджърът държи да остане в бизнеса.

Госпожа Шей връчи подноса със сандвичите на Пат, сложи на купа и половин дузина бутилки айстий, подписа сметките за всичко и пое сама плика с поничките. Аз им държах вратата, докато излязоха.

— Бай-бай, засега, господин Паркър — каза тя. — Не си навличайте неприятности.

— Добър съвет — рече Пат.

Отидох до прозореца да погледам света и станах свидетел на странен момент. Група млади момичета се мотаеха пред магазина за хранителни стоки. Бяха на възраст около четиринайсет-петнайсет години и на път да се превърнат в прекрасни млади жени. За жалост още не бяха достигнали този стадий, така че се постарах да намеря нещо друго за зяпане.

Началник Алън като че ли не страдаше от подобни скрупули. Той седеше в камиона си от другата страна на улицата, пийваше си газирана вода и оглеждаше телата на момичетата. Едно от тях си бе купило списание и останалите се бяха скупчили около него, кикотеха се и сочеха нещо. Момичетата не забелязваха Алън, обаче госпожа Шей го забеляза. Видях как го засече, него и посоката на погледа му. Когато госпожа Шей и синът й пресякоха улицата, тя разгони момичетата.

— Хей, деца, вървете да си гледате работата. Струпали сте се на пътеката като кокошки.

Момичетата тръгнаха на изток по „Мейн Стрийт“. Алън включи двигателя и потегли. Госпожа Шей хвана вратата на общината и направи път на сина си, извила врат да проследи движението на камиона, преди да влезе след него.

А аз се запитах колко добър бе правописът на госпожа Шей.

 

 

Уолш позвъни, докато довършвах кафето си.

— Сега твой поръчител ли станах? — поде той. — Какво мислиш, че правиш, като даваш името ми на селски шерифи като на свой човек за връзка?

— Надявам се да си казал хубави неща за мен.

— Току-що получих съобщението. Не съм му се обаждал.

— Знам, че на това изречение му се губи едно „все още“. Все още не си му се обаждал.

— Може изобщо да не му се обадя.

— Дори след всичко, което направих за теб? Как е главата ти?

— Изненадващо бистра и неангажирана. Не си спомням всичко от снощи, но помня, че ти казах, че няма да видиш засекретените документи, и ето че си решил да си изпробваш късмета в Северна Дакота. Просто не знаеш кога да спреш.

— Интересува ме братът на Лони Мидас. Не мислех, че засекретените архиви имат някакво отношение към него.

— Търсиш брат му, защото мислиш, че може да знае къде е. Лони Мидас е обектът на тези засекретени архиви.

— Хайде Уолш, просто искам да поговоря с брат му. Ако той ме отсвири, ще имаме онова, което е в документите, за да продължим.

— Аз ще имам онова, което е в документите. Ти няма да имаш нищо.

Направих се, че не чувам.

— Ако брат му знае нещо, ще го споделя с теб и ти ще напреднеш. Значи или ще спечелиш, или ще останеш където си, но нищо няма да загубиш. Хайде, обади му се.

В другия край на линията се възцари тишина.

— Снощи заплаши ли ме някаква келнерка?

— Закани се, че ако продължаваш да я ядосваш, ще нахрани катериците с твоите орехи.

— И на мен ми се струва, че имаше такова нещо.

— Освен това каза да намерим Ана Кор.

— Май си спомням и това. Мамка му. — Уолш се замисли за момент. — Енгъл каза, че ще ти бъде направена услуга за случая на Рандъл Хейт, но не може да е това. Твърде близко е. Ние издирваме Джери Мидас, не искам да ни се мотаеш в краката. Остави това. Разбра ли?

— Да, разбрах. — И наистина бях разбрал. Той нямаше да се обади на шериф Пек.

— Добре — каза Уолш. — Още веднъж благодаря за возенето снощи.

— De nada^[3].

— Вярно. Mas tarde^[4].

Той затвори. В кафенето имаше безплатна безжична връзка с интернет, така че отворих лаптопа и прегледах копията от вестникарските материали за убийството на Селина Дей. „Бийкън енд Експлейнър“ продължаваше да излиза. Намерих телефонния номер и се свързах с издателя, мъж на име Евърет Данинг IV. Оказа се, че и вестникът, както полицията, беше семеен бизнес, само че Данинг бе малко по-отзивчив от шерифа. Не можа да ми каже много, но потвърди, че Лони Мидас наистина има по-голям брат на име Джери, обаче това не било кръщелното му име.

— Кръстен е Нейъм Джеремая Мидас, на пророците^[5] — каза Данинг. — Ето какво получаваш, когато имаш за баща религиозен фанатик. По-малкият му брат се отървал по-леко, главно защото дори старият Ерик Мидас не бил толкова заслепен, че да не види колко пъти първородният му син е въвличан в сбивания заради своето име. Кръстил Лони на своя баща, Ленард, и останал верен на Библията само с второто име, Амос. Не ме питайте как Ленард е станал Лон вместо Лени, макар според мен причината да е в наличието на още двама Ленардовци в училището, които е трябвало да бъдат различавани по някакъв начин. Джери Мидас се отърва от „Нейъм“ много рано, или поне се опита. Той беше няколко години по-напред от мен в училището, но помня, че доста дълго носи това име.

— Джери Мидас още ли живее в Дрейк Крийк?

— Не, тук не остана вече нито един Мидас.

— Да имате някаква представа къде може да е отишъл?

— Никаква.

Благодарих му. За отплата му описах обстановката около случващото се тук, но внимавах да не навлизам в подробности, казах му само, че някогашният Уилям Лагенхаймър сега живее в Мейн. Обещах му, че ако в някой бъдещ момент стане възможно да му разкажа повече, ще го сторя.

Пет минути по-късно, благодарение на чудесата на Гугъл, вече бях открил Джери Мидас.