Лорън Кейт
Паднали ангели (1)

В началото

Хелстън, Англия, септември, 1854 г.

Около полунощ, очите й най-сетне се оформиха. Погледът им бе като на котка, наполовина решителен и наполовина колеблив — изпълнен с вещание за беда. Да, очите бяха точно както трябва. Издигащи се до финото й, изящно чело, на сантиметри от тъмния водопад на косите й.

Отдалечи листа на една ръка разстояние, за да прецени как напредва. Беше трудно да работи, без тя да е пред него, но пък и никога не можеше да скицира в нейно присъствие. Откакто беше пристигнал от Лондон — не, откакто я беше видял за пръв път — трябваше да внимава винаги да я държи на разстояние.

Сега тя всеки ден търсеше близост с него и всеки ден беше по-труден от предишния. Именно затова заминаваше на сутринта — за Индия, за двете Америки — нито знаеше, нито го беше грижа закъде. Където и да се озовеше накрая, щеше да е по-лесно, отколкото да бъде тук.

Наведе се отново над рисунката, като въздъхна, докато приглаждаше с палец леко размазаната й нарисувана с въглен нацупено присвита пълна долна устна. Този безжизнен лист, жесток натрапник, беше единственият начин да я вземе със себе си.

После, когато изправи гръб в коженото библиотечно кресло, го почувства — лекият топъл допир по тила си.

Почувства нея.

Дори само близостта й събуди у него най-странното усещане, като онази топлина, полъхваща, когато някой пън се разпадне на пепел в огъня. Без да се обръща, разбра: Тя беше там. Покри изображението й върху подвързаните листове в скута си, но не можеше да я избегне.

Погледът му падна върху канапето с тапицерия в цвят на слонова кост в отсрещния край на гостната, където само няколко часа по-рано тя се беше появила неочаквано, по-късно от останалите в групата си в розова копринена рокля, за да аплодира най-голямата дъщеря на техния домакин след едно чудесно изпълнение на клавесина. Хвърли поглед през стаята, през прозореца към верандата, където предишния ден тя се беше промъкнала до него, с диви бели божури в ръка. Тя все още смяташе, че привличането, което изпитва към него, е невинно, че честите им срещи насаме на остъклената веранда бяха просто… щастливи съвпадения. Каква наивност! Никога нямаше й каже нещо в обратния смисъл — беше длъжен да носи бремето на тази тайна.

Изправи се и се обърна, зарязал скиците върху кожения стол. И тя беше там, притисната към рубиненочервената кадифена завеса в простия си бял халат. Черната й коса се беше измъкнала от плитката. Изражението на лицето й беше същото като онова, което беше скицирал толкова много пъти. Бузите й започваха да пламтят. Ядосана ли беше? Смутена? Копнееше да узнае, но не можеше да си позволи да попита.

— Какво правиш тук? — Той долови ръмженето в гласа си и съжали, че е бил толкова рязък, знаейки, че тя никога нямаше да разбере.

— Не — не можах да спя — заекна тя, като тръгна към огъня и към стола му. — Видях светлината в стаята ти, а после… — тя направи пауза, свеждайки поглед към ръцете си — куфара ти пред вратата. Заминаваш ли някъде?

— Смятах да ти кажа… — Той млъкна насред изречението. Не биваше да лъже. Изобщо не беше възнамерявал да й съобщи за плановете си. Ако й кажеше, това щеше само да влоши нещата. Вече беше оставил нещата да стигнат твърде далече, с надеждата, че този път ще бъде различно.

Тя се приближи и погледът й падна върху скицника.

— Рисуваше ли ме?

Удивеният й тон му напомни колко голяма беше пропастта в разбирането между тях. Дори след цялото време, което бяха прекарали заедно през изминалите няколко седмици, тя все още не беше започнала да съзира истината, която се криеше зад привличането помежду им.

Това беше хубаво — или поне, беше за добро. През последните няколко дни, откакто беше избрал да замине, той се мъчеше да се отдръпне от нея. Усилието го изтощаваше толкова много, че, щом останеше сам, трябваше да се поддаде на насъбралото се желание да я рисува. Беше изпълнил цели листове от скицника с рисунки на извитата й шия, на бялата й като мрамор ключица, на черната бездна на косата й.

Сега той погледна отново към скицата, не засрамен, че го е хванала да я рисува, а нещо по-лошо. Студена тръпка се разпростря из тялото му, когато осъзна, че фактът, че го беше открила — разобличаването на чувствата му — щеше да я унищожи. Трябваше да е по-внимателен. Винаги се започваше така.

— Топло мляко с една супена лъжица меласа — промърмори той, все още с гръб към нея. После добави тъжно: — Помага ти да заспиш.

— Откъде разбра? Та това е точно същото, което майка ми някога…

— Знам — каза той, като се обърна да я погледне в лицето. Удивлението в гласа й не го изненада, и въпреки това не можеше да й обясни откъде знаеше, или да й каже колко пъти й беше поднасял същото това питие в миналото, когато идваха сенките, как я беше прегръщал, докато заспи.

Почувства докосването й, което го изгаряше през ризата, ръката й, положена нежно на рамото му, която го накара да ахне. Още не се бяха докосвали в този живот, а първият допир винаги го оставяше без дъх.

— Отговори ми — прошепна тя. — Заминаваш ли?

— Да.

— Тогава ме вземи със себе си — изрече на един дъх тя. Точно в този момент той я видя как си поема дъх през зъби, обзета от желание да върне молбата си назад. Виждаше как поредицата от чувства се заражда в гънката между очите й. Щеше да се почувства разгневена, после объркана, после засрамена от дързостта си. Винаги правеше така и твърде много пъти преди, той беше допускал грешката да я утешава точно в този момент.

— Не — прошепна той, спомняйки си… винаги спомняйки си… — Отплавам утре. Ако изобщо държиш на мен, няма да кажеш и дума повече.

— Ако държа на теб — повтори тя, почти сякаш говореше на себе си. — Аз… аз… те обичам…

— Недей.

— Трябва да го кажа. Аз… обичам те, напълно сигурна съм, и ако си тръгнеш…

— Ако си тръгна, ти спасявам живота. — Той говореше бавно, опитвайки се да достигне някаква частица от нея, която можеше да си спомни. Съществуваше ли изобщо, погребана някъде? — Някои неща са по-важни от любовта. Няма да разбереш, но трябва да ми се довериш.

Очите й се забиваха в него като свредели. Тя отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си. Вината за това също беше негова — той винаги събуждаше надменността й, когато й говореше снизходително.

— Искаш да кажеш, че има по-важни неща от това? — предизвика го тя, като взе ръцете му и ги притегли към сърцето си.

О, да беше на нейно място и да не знаеше какво се задава! Или поне да беше по-силен, отколкото сега, и да бе в състояние да я спре. Не я ли спреше, тя никога нямаше да се научи, и миналото щеше да продължи да се повтаря, измъчвайки и двамата отново и отново.

Познатата топлина на кожата й под дланите му го накара да наклони глава назад и да изстене. Опитваше се да не обръща внимание на това, колко близо беше тя, колко добре познаваше усещането от допира на устните й върху своите, каква горчивина изпитваше, че всичко това трябваше да свърши. Но пръстите й обхождаха неговите толкова леко. Усещаше забързаното туптене на сърцето й през тънката памучна рокля.

Тя имаше право. Нямаше нищо повече от това. Никога не беше имало. Беше на път да се предаде и да я вземе в прегръдките си, когато долови изражението в очите й. Сякаш бе видяла призрак.

Тя беше тази, която се отдръпна, вдигнала ръка към челото си.

— Изпитвам изключително странно усещане — прошепна тя.

Не — нима бе вече твърде късно?

Очите й се присвиха във формата, която имаха върху скицата му, и тя се върна при него, с ръце върху гърдите му, с разтворени в очакване устни.

— Наречи ме луда, но се кълна, че съм била точно тук преди…

Значи наистина беше твърде късно. Той вдигна очи, разтреперан, и почувства как тъмнината се спуска. Възползва се от един последен шанс да я улови, да я прегърне така здраво, както копнееше от седмици.

Устните й се сляха с неговите и двамата вече бяха безсилни. Вкусът на орлови нокти от устните й го замая. Колкото по-плътно се притискаше тя към него, толкова по-силно се бунтуваше стомахът му от тръпката и агонията на цялото преживяване. Езикът й следваше очертанията на неговия и огънят между тях се разгаряше по-ярък, по-горещ, по-силен с всяко ново докосване, с всяко ново проучване. И все пак нищо от това не беше ново.

Стаята се разтресе. Някаква аура започна да проблясва около тях.

Тя не забелязваше нищо, не осъзнаваше нищо, не разбираше нищо, освен целувката им.

Той единствен знаеше какво предстоеше да се случи, какви мрачни компаньони бяха готови да се натрапят на повторното им обединение. Макар и да не беше в състояние отново да промени хода на живота им, той знаеше.

Сенките се спуснаха с въртене право над главите им. Толкова близо, че можеше да ги докосне. Толкова близо, че се запита дали тя можеше да ги чуе какво шепнат. Гледаше как облакът премина през лицето й. За миг видя как в очите й се зароди искрица на разпознаване.

После нямаше нищо, абсолютно нищо.