Метаданни
Данни
- Серия
- Паднали ангели (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fallen, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Детско и младежко фентъзи
- Роман за съзряването
- Романтично фентъзи
- Свръхестествено
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2020)
Издание:
Автор: Лорън Кейт
Заглавие: Паднали ангели
Преводач: Деница Райкова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: intense; Локус Пъблишинг ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Гергана Рачева
Коректор: Цветана Грозева
ISBN: 978-954-783-114-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1020
История
- — Добавяне
17
Отворена книга
Лус се стовари на леглото си, при което износените пружини подскочиха. След като избяга от гробището — и от Даниел — тя се бе върнала почти тичешком в стаята си. Дори не си направи труда да светне някоя лампа, затова се препъна в стола пред бюрото и си удари силно палеца. Сви се на топка, сграбчила пулсиращия си крак. Поне болката бе нещо реално, с което можеше да се справи, нещо нормално и принадлежащо към този свят. Толкова се радваше, че най-после е сама.
На вратата се почука.
Не можеше да си отдъхне.
Не обърна внимание на почукването. Не искаше да вижда никого, и онзи отвън, който и да беше, щеше да схване намека. Ново почукване. Тежко дишане и влажен, наситен с алергии звук от прокашляне.
Пен.
Не можеше да се вижда с Пен точно сега. Или щеше да прозвучи откачено, ако се опиташе да обясни всичко, което й се беше случило през последните двайсет и четири часа, или щеше да откачи, докато се опитва да си придава нормално изражение и да не го споменава пред никого.
Накрая Лус чу как стъпките на Пен се отдалечават надолу по коридора. Изпусна тиха въздишка на облекчение, която се превърна в продължителен, самотен хленчещ звук.
Искаше да обвини Даниел, задето беше разбудил това неконтролируемо чувство в нея, и за секунда се опита да си представи живота без него. Само че беше невъзможно. Все едно да се опитваш да си спомниш първото си впечатление от някоя къща, след като си живял в нея с години. Ето колко беше хлътнала по него. А сега тя трябваше да измисли начин да премине през всички странни неща, които й беше казал тази вечер.
Но в ъгълчето на ума си Лус продължаваше да се връща спираловидно към онова, което беше казал за моментите, които бяха прекарали заедно в миналото. Може би тя не можеше да си спомни точно миговете, които беше описал, или местата, които спомена, но по някакъв странен начин думите му изобщо не бяха шокиращи. Всичко беше някак познато.
Например, винаги необяснимо беше мразила фурми. Дори от вида им й прилошаваше. Беше започнала да твърди, че е алергична, та майка й да спре да ги слага тайно в печивата си. И почти цял живот беше молила родителите си да я заведат в Бразилия, макар че така и не успя да обясни точно защо искаше да отиде. Букетът бели божури, които Даниел й беше подарил след пожара в библиотеката. В тях винаги беше имало нещо толкова необичайно, и въпреки това толкова познато.
Небето отвън пред прозореца й беше наситено тъмносиво, само с няколко мънички бели облачета. Стаята й беше тъмна, но бледите пищни цветове на цветята върху перваза изпъкваха в мрака. Стояха във вазата си вече от седмица, а нито едно цветче не беше увехнало.
Лус седна в леглото и вдъхна сладостта им.
Не можеше да го вини. Да, звучеше налудничаво, но също така беше прав — тя беше онази, която идваше при него отново и отново, намеквайки, че имат някакво минало заедно. И не беше само това. Тя беше също и онази, която виждаше сенките, онази, която непрекъснато се оказваше замесена в смъртта на невинни хора. Точно се опитваше да не мисли за Тревър и Тод, когато Даниел започна да говори за собствените й смърти — как я беше виждал да умира толкова много пъти. Ако имаше начин да проумее подобно нещо, Лус щеше да поиска да попита Даниел дали някога се е чувствал отговорен. За загубата й. Дали неговата реалност напомняше с нещо тайната, грозна, изначална вина, пред която тя се изправяше всеки ден.
Отпусна се върху стола пред бюрото, който някак се беше озовал в средата на стаята. Оу. Когато посегна под себе си, търсейки опипом твърдия предмет, върху който току-що се беше тръснала, намери дебела книга.
Лус отиде до стената и щракна ключа на лампата, после присви очи в неприятната флуоресцентна светлина. Никога преди не беше виждала книгата, която беше в ръцете й. Беше подвързана в много бледосив плат, с разръфани ъгълчета и ронещо се кафяво лепило в долния край на гръбчето.
„Пазителите: Митът в средновековна Европа“.
Книгата на праотеца на Даниел.
Беше тежка и леко миришеше на дим. Тя издърпа бележката, затъкната в предната корица.
Да, намерих резервен ключ и влязох незаконно в стаята ти. Съжалявам. Но това е СПЕШНО!!! А не можах да те открия никъде. Къде си? Трябва да погледнеш това, а после трябва да проведем съвещание. Ще намина след час. Действай предпазливо.
Любов и целувки,
Лус положи бележката до цветята и занесе книгата със себе си в леглото. Седна, провесила крака през ръба. Дори само като държеше книгата, точно под кожата й се зароди странно, топло бръждиво усещане. Книгата беше почти като жива в ръцете й.
Разгърна я, като очакваше, че ще се наложи да разшифрова някакво сковано академично съдържание или да рови из някакъв индекс отзад, преди да намери нещо, имащо дори далечна връзка с Даниел.
Така и не стигна по-далеч от заглавната страница.
В предната корица на книгата беше закрепена фотография в цвят сепия. Беше много стара снимка, в стила на визитна картичка, щампована върху пожълтяваща обработена с белтък хартия. Някой беше надраскал с мастило в най-долния край: „Хелстън, 1854 г.“
По кожата й бързо пробяга топлина. Тя рязко издърпа черния пуловер през главата си, но все още й беше горещо по късото потниче.
Споменът за гласа на Даниел прозвуча глухо в ума й. Обречен съм да живея вечно, бе казал той. Ти се появяваш на всеки седемнайсет години. Влюбваш се в мен, и аз — в теб. И това те убива.
Главата й пулсираше.
Ти си моята любов, Лусинда. За мен не съществува нищо друго, освен теб.
Тя проследи с пръсти очертанието на снимката, залепена в книгата. Бащата на Лус, стремящ се да се превърне в истинско светило във фотографията, щеше да се удиви колко добре запазен е образът, колко ли ценна трябва да е тази снимка.
От друга страна, Лус беше прехласната от хората на снимката. Защото, освен ако всяка дума, излязла от устата на Даниел, не беше вярна, видяното беше напълно нелогично.
Млад мъж, със светла подстригана коса и още по-светли очи, позираше елегантно в спретнато червено сако. Повдигнатата му брадичка и добре очертани скули караха елегантното му облекло да изпъква още повече, но всъщност устните му бяха тези, които така стреснаха Лус. Точната форма на усмивката му, в съчетание с изражението на тези очи… това допринасяше за изражение, което Лус беше виждала във всеки един от сънищата си през тези последни няколко седмици. А и през последните два дни — и на живо.
Този мъж беше абсолютно копие на Даниел. Този Даниел, който току-що й беше казал, че я обича — и че се е прераждала десетки пъти. Този Даниел, който бе казал още толкова много неща, които Лус не искаше да чува, че беше избягала. Този Даниел, когото беше зарязала под прасковените дръвчета в гробището.
Можеше да е било само забележителна прилика. Някой далечен роднина, авторът на книгата може би, който беше предал всички гени в родословното дърво чак до Даниел.
Само дето младият мъж на снимката стоеше до млада жена, която също изглеждаше обезпокоително позната.
Лус вдигна книгата на сантиметри от лицето си и загледа съсредоточено образа на жената. Носеше надиплена черна копринена бална рокля, която обгръщаше тялото й до кръста, преди да се разпери в широки черни пластове. Черни затягащи се с връзки ръкавели обгръщаха ръцете й, като оставяха белите й пръсти голи. Дребните й зъби се показваха между устните, които бяха разтворени в безгрижна усмивка. Имаше чиста кожа, с няколко тона по-светла от тази на мъжа. Дълбоко разположени очи, обточени от гъсти ресници. Водопад от черна коса, която падаше на гъсти вълни до кръста й.
На Лус й отне един миг да си спомни как да диша, а дори тогава все още не можеше да откъсне напрегнатия си поглед от книгата. Жената на снимката?
Това беше тя.
Или Лус беше права, и споменът й за Даниел беше породен от някоя забравена разходка до търговския център в Савана, където бяха позирали за безвкусни снимки, преоблечени в дрехи от стари времена, във „Вашата кабинка за стари снимки“, които тя също не можеше да си спомни — или Даниел казваше истината.
Лус и Даниел наистина се познаваха.
От съвсем различно време.
Не можеше да си поеме дъх. Целият й живот се мяташе в размътеното море на ума й, всичко будеше съмнения — противните сенки, които я преследваха, ужасната смърт на Тревър, сънищата…
Трябваше да намери Пен. Ако някой можеше да измисли обяснение за подобно невъзможно събитие, това щеше да е Пен. Пъхнала под мишница загадъчната стара книга, Лус излезе от стаята си и забърза към библиотеката.
Библиотеката беше топла и пуста, но нещо във високите тавани и безкрайните редици от книги изнервяше Лус. Подмина бързо новата рецепция, която още изглеждаше стерилна и необитавана. Подмина страховития каталог на картотеката, който вече никой не използваше, и безкрайния справочен отдел, докато стигна до дългите маси в отдела за групово четене.
Вместо Пен, Лус намери Ариана, която играеше шах с Роланд. Беше вдигнала крака върху масата и носеше раирана кондукторска шапка. Косата й беше подпъхната под шапката, и Лус отново забеляза, за първи път след сутринта, когато бе подстригала косата й, лъскавия, бял като мрамор белег по протежение на шията й.
Ариана се беше съсредоточила върху играта. Шоколадова пура се поклащаше между устните й, докато обмисляше следващия си ход. Роланд беше навил плитчиците си на два спретнати възела на темето. Наблюдаваше зорко Ариана, като почукваше с кутрето си по една от пешките.
— Шах и мат, кучи сине — заяви тържествуващо Ариана, като събори царя на Роланд, точно когато Лус спря с тежки стъпки пред масата им. — Лулулусинда — пропя тя, като вдигна поглед. — Криеш се от мен.
— Не.
— Чувам разни неща за теб — каза Ариана, при което Роланд наклони заинтригувано глава. — Смушкване, смушкване, намигване, намигване. Това значи: сядай и си признавай. На минутата.
Лус притисна книгата към гърдите си. Не искаше да сяда. Искаше да потърси Пен из библиотеката. Не можеше да води банален учтив разговор с Ариана — особено пред Роланд, който разчистваше вещите си от съседното място.
— Ела при нас — каза Роланд.
Лус неохотно се отпусна на ръба на стола. Щеше да остане само няколко минути. Вярно, че не бе виждала Ариана от няколко дни, и при нормални обстоятелства причудливото държание на това момиче щеше наистина да й липсва.
Но тези обстоятелства бяха далеч от нормалните, а Лус не можеше да мисли за нищо друго, освен за онази фотография.
— Тъй като току-що размазах Роланд на шах, нека да играем на нова игра. Какво ще кажеш за „кой видя уличаваща снимка на Лус онзи ден?“ — каза Ариана, като скръсти ръце върху масата.
— Какво? — Лус отскочи назад. Притисна силно ръка върху корицата на книгата, сигурна, че напрегнатото й изражение издаваше всичко. Изобщо не биваше да я носи тук.
— Ще ти дам право да познаеш от три пъти — каза Ариана, като завъртя очи. — Моли ти е щракнала една снимка, докато си се вмъквала в голяма черна кола вчера след часовете.
— О — въздъхна Лус.
— Канеше се да те изклюкари на Ранди — продължи Ариана. — Докато аз не я нахоках едно хубавичко. Ммм-хмм. — Тя щракна с пръсти. — Сега, за да покажеш признателността си, кажи ми — да не те измъкват тайно да посещаваш някой психиатър извън кампуса? — Тя сниши гласа си до шепот и почука с нокти по масата. — Или си си хванала любовник?
Лус хвърли поглед към Роланд, който я гледаше втренчено.
— Нито едното, нито другото — каза тя. — Просто излязох за малко да поговоря с Кам. Не мина точно…
— Бам! Плащай, Ари — каза Роланд ухилено. — Дължиш ми десет кинта.
Челюстта на Лус увисна.
Ариана я потупа по ръката:
— Нищо особено, просто сключихме малък облог, за по-интересно. Аз предположих, че си изчезнала с Даниел. Нашият Роланд заложи на Кам. Направо ме разоряваш, Лус. Това не ми харесва.
— Бях с Даниел — каза Лус, без всъщност да знае защо изпитваше нужда да ги поправи. Нямаха ли си по-добро занимание от това, да се размотават и да се чудят какво прави тя в личното си време?
— О — каза Роланд разочаровано. — Интригата се усложнява.
— Роланд. — Лус се обърна към него. — Трябва да те питам нещо.
— Слушам. — Той извади бележник и химикалка от блейзъра си на черни и бели райета. Задържа химикалката вдигната над листа, като сервитьор, който приема поръчка. — Какво искаш? Кафе? Пиячка? Твърдия алкохол го доставям само в петъците. Неприлични списания?
— Пури? — предположи Ариана, като фъфлеше заради пълната си с шоколад уста.
— Не. — Лус поклати глава. — Нищо такова.
— Добре, специална поръчка. Оставих каталога горе в стаята. — Роланд сви рамене. — Можеш да наминеш по-късно…
— Не искам да ми намираш нищо. Просто искам да разбера… — Тя преглътна на сухо. — Ти си приятел с Даниел, нали?
Той сви рамене:
— Не го мразя.
— Но нали му имаш доверие? — попита тя. — Имам предвид, ако ти каже нещо, което звучи откачено, каква е вероятността да му повярваш?
Роланд я погледна с присвити очи, като за миг придоби объркано изражение, но Ариана бързо скочи на масата и преметна крака до Лус.
— За какво точно става въпрос?
Лус се изправи:
— Няма значение. — Изобщо не биваше да повдига въпроса. Цялата бъркотия от подробности отново нахлу в ума й. Грабна книгата от масата. — Трябва да вървя — каза тя. — Съжалявам.
Бутна стола си навътре и си тръгна. Усещаше краката си натежали и изтръпнали, а ума си — претоварен. Полъх на вятъра повдигна косата на тила й и тя светкавично обърна глава, търсейки сенките. Нищо. Просто един отворен прозорец високо горе близо до наклонените покривни греди на библиотеката. Само мъничко птиче гнездо, сгушено в тесния отворен ъгъл на прозореца. Докато оглеждаше отново библиотеката, на Лус й се стори трудно да повярва на очите си. Наистина нямаше и следа от тях, никакви мастиленочерни пипала или тресяща се сива климатична инсталация, бръмчаща над главата й — но Лус чувстваше отличителната им близост, почти усещаше соления им мирис на сяра във въздуха. Къде бяха, ако не я преследваха? Винаги ги беше възприемала като единствено нейни. Никога не беше мислила, че е възможно сенките да ходят на други места, да правят други неща — да измъчват други хора. Дали Даниел също ги виждаше?
Когато зави зад ъгъла към масите с компютрите в дъното на библиотеката, където смяташе, че може би ще намери Пен, Лус се натъкна право на мис София. И двете се спънаха и мис София се хвана за Лус, за да се закрепи. Беше облечена в модни джинси и дълга бяла блуза, с украсена с мъниста червена плетена вълнена жилетка, завързана около раменете. Очилата й в металически зелен цвят висяха на пъстроцветна мънистена верижка на шията й. Лус се изненада колко здрава беше хватката й.
— Извинете — промърмори Лус.
— Но, Лусинда, какво има? — Мис София притисна длан към челото на Лус. Мирисът на бебешка пудра от ръцете й изпълни носа на Лус. — Не изглеждаш добре.
Лус преглътна, заставяйки се да не избухва в сълзи просто защото милата библиотекарка проявяваше съчувствие към нея.
— Не съм добре.
— Знаех си — каза мис София. — Днес пропусна часа, а снощи не беше на Социалните мероприятия. Имаш ли нужда да те прегледа лекар? Ако аптечката ми за първа помощ не беше изгоряла в пожара, щях да ти премеря температурата още тук.
— Не, ами, не знам. — Лус протегна книгата пред себе си и обмисли възможността да разкаже всичко на мис София, като започне от началото… а кога беше то?
Само че не й се наложи. Мис София хвърли един поглед към книгата, въздъхна и погледна разбиращо Лус.
— Най-сетне я намери, нали? Хайде, да поговорим.
Дори библиотекарката знаеше за живота й повече, отколкото самата Лус. За живота… или за животите й? Не можеше да проумее какво означаваше каквото и да било от това, или как нещо от него беше възможно.
Последва мис София до една маса в задния ъгъл на учебния отдел. С крайчеца на окото си още виждаше Ариана и Роланд, но поне изглеждаше, че са твърде далече, за да ги чуят.
— Как попадна на това? — Мис София потупа Лус по ръката и си сложи очилата. Малките й, подобни на черни перли очи проблясваха зад рамките на бифокалните очила. — Не се тревожи. Не си загазила, скъпа.
— Не знам. Пен и аз я търсехме. Беше глупаво. Мислехме си, че може би авторът е роднина на Даниел, но не знаехме със сигурност. Изглежда, че всеки път щом отидехме да я търсим, някой току-що я беше взел. После, като се прибрах тази вечер, Пен я беше оставила в стаята ми…
— Значи Пениуедър също е наясно със съдържанието й?
— Не знам — каза Лус, като клатеше глава. Усещаше, че говори несвързано, и въпреки това не можеше да се накара да млъкне. Мис София беше като готината, страхотна баба, каквато Лус никога не беше имала. Представата за голяма разходка за пазаруване на собствената й баба се изчерпваше с отиването до бакалията. Освен това беше й толкова хубаво просто да поговори с някого. — Още не съм успяла да я открия, само защото бях с Даниел, а обикновено той се държи толкова странно, но снощи ме целуна и останахме навън до…
— Извини ме, скъпа — каза мис София, малко прекалено високо, — но наистина ли току-що каза, че Даниел Григори те е целунал?
Лус покри устата си с две ръце. Не можеше да повярва, че току-що беше признала това пред мис София. Сигурно наистина започваше да си губи ума.
— Съжалявам, това е напълно неуместно. И смущаващо. Не знам защо се изплъзна от устата ми. — Тя размаха ръце към пламналите си бузи.
Вече беше твърде късно. От другия край на отдела за учене Ариана се обърна гръмко към Лус:
— Благодаря, че ми каза! — Лицето й изглеждаше удивено.
Но мис София рязко накара Лус отново да насочи вниманието си към нея, когато издърпа книгата от ръцете й:
— Една целувка между теб и Даниел, скъпа, е не само неуместна, а обикновено е и невъзможна. — Тя поглади брадичката си и вдигна очи към тавана. — Което значи… ами, не би могло да значи…
Пръстите на мис София полетяха през книгата, като проследяваха всяка страница с невероятна бързина.
— Какво имате предвид с „обикновено“? — Лус никога не се беше чувствала толкова изолирана от собствения си живот.
— Забрави целувката. — Мис София махна с ръка към Лус и я стресна. — Тя не е и половината от това. Целувката не означава нищо, освен ако… — Тя замърмори под носа си и отново запрелиства бързо страниците.
Какво знаеше мис София? Целувката на Даниел означаваше всичко. Лус гледаше, обзета от съмнения, летящите пръсти на мис София, докато нещо на една от страниците привлече погледа й.
— Върнете се назад — каза Лус, като сложи ръка върху тази на мис София, за да я спре.
Мис София бавно се отдръпна, когато Лус запрелиства отново тънките, полупрозрачни страници. Ето. Притисна ръка към сърцето си. В полето на листа имаше поредица рисунки, скицирани с много тъмно черно мастило. Нарисувани набързо, но с елегантен, фин стил. От някой с безспорен талант. Лус прокара пръсти по рисунките, като ги попиваше с поглед. Извивката на женско рамо, гледано отзад, с коса, прибрана в нисък кок. Гладки голи колене, кръстосани едно върху друго, издигащи се към обвита в сянка талия. Дълга, тънка китка, отстъпваща място на разтворена длан, в която почиваше едър божур с пищни цветове.
Пръстите на Лус затрепериха. В гърлото й се надигна буца. Не знаеше защо тъкмо това, от всичко, което беше видяла и чула днес, беше достатъчно красиво — достатъчно трагично — че най-сетне да я докара до сълзи. Рамото, коленете, китката… всички те бяха нейни. И тя знаеше — всички те бяха нарисувани от ръката на Даниел.
— Лусинда. — Мис София придоби нервно изражение, докато бавно, сантиметър по сантиметър, отдръпваше стола си от масата. — Добре — добре ли се чувстваш?
— О, Даниел — прошепна Лус, изпълнена с отчаян копнеж отново да бъде близо до него. Избърса една сълза.
— Той е прокълнат, Лусинда — каза мис София с изненадващо студен глас. — И двамата сте прокълнати.
Прокълнати. Даниел беше говорил за това, че е прокълнат. Това беше думата, с която нарече всичко това. Но беше имал предвид себе си. Не нея.
— Прокълнати ли? — повтори Лус. Само че не искаше да чува нищо повече. Всичко, което искаше, беше да намери Даниел.
Мис София щракна с пръсти пред лицето на Лус. Лус срещна погледа й, бавно, апатично, като се усмихваше замаяно.
— Още не си будна — промърмори мис София. Тя затвори книгата с рязък звук, с което привлече вниманието на Лус, и положи ръце върху масата. — Той каза ли ти нещо? След целувката, може би?
— Каза ми… — подхвана Лус. — Звучи налудничаво.
— С тези неща често е така.
— Каза ми, че ние двамата… че ние сме нещо като обречени влюбени. — Лус затвори очи, като си спомни дългия списък от минали животи, които й бе изброил. Отначало тази представа й се беше струвала толкова чужда, но сега, когато започваше да свиква с нея, си помисли, че това може просто да е най-романтичното нещо, случвало се някога в историята на света. — Говори за всичките пъти, когато сме се влюбвали, в Рио, и в Йерусалим, в Таити…
— Това наистина звучи доста налудничаво — каза мис София. — Затова ти, разбира се, не му повярва?
— Отначало — не — каза Лус, като възкреси в паметта си разгорещения им спор под прасковеното дърво. — Той започна, споменавайки Библията, която аз инстинктивно отхвърлям от съзнанието си… — Тя прехапа език. — Не исках да ви обидя. Искам да кажа, мисля, че часовете при вас са наистина интересни.
— Не съм се обидила. На твоята възраст хората често се стесняват от религиозното си възпитание. Ти не си новост в това отношение, Лусинда.
— О. — Лус изпука с кокалчетата на пръстите си. — Но аз не съм получила религиозно възпитание. Родителите ми не вярват в това, така че…
— Всеки вярва в нещо. Със сигурност си кръстена?
— Не и ако не броите плувния басейн, построен под църковните скамейки там — каза свенливо Лус, като посочи с палец към гимнастическия салон на „Меч и Кръст“.
Да, празнуваше Коледа, беше ходила на църква няколко пъти, и дори когато животът й беше направил нещастни нея и всички около нея, пак беше вярвала, че там горе има някой или нещо, в което си струва да вярва. Това винаги й беше достатъчно.
В отсрещния край на стаята чу силен трясък. Когато вдигна очи, видя, че Роланд се беше изтърсил от стола си. Последния път, когато бе хвърлила поглед към него, той се облягаше назад, крепейки стола на два крака, а сега, изглежда, гравитацията най-накрая беше победила.
Когато той започна тромаво да се опитва да се изправи на крака, Ариана отиде да му помогне. Тя хвърли поглед през рамо и махна припряно с ръка:
— Добре е! — провикна се бодро. — Ставай! — високо прошепна тя на Роланд.
Мис София седеше съвсем неподвижно, с ръце в скута под масата. Тя се прокашля няколко пъти, прелисти назад до предната корица на книгата и прокара пръсти по снимката, после попита:
— Даниел разкри ли ти още нещо? Знаеш ли кой е той?
Бавно, като седна много изправена в стола си, Лус попита:
— А вие знаете ли?
Библиотекарката настръхна:
— Аз изучавам тези неща. Аз съм човек на науката. Не се заплитам в тривиални сърдечни въпроси.
Това бяха думите, с които си послужи — но всичко, от пулсиращата вена на шията й, до почти незабележимо лекия слой пот, осеял с капчици челото й, подсказваше на Лус, че отговорът на въпроса й е „да“.
Над главите им огромният черен старинен часовник удари единайсет. Стрелката за минутите потрепери от усилието да се намести, и цялото съоръжение продължи да бие като гонг толкова дълго, че прекъсна разговора им. Лус никога не беше забелязвала колко шумен беше този часовник. Сега всеки негов звън й причиняваше болка. От твърде отдавна беше далече от Даниел.
— Даниел мислеше… — подхвана Лус. — Снощи, когато се целунахме за пръв път, той мислеше, че ще умра. — Мис София не изглеждаше толкова изненадана, колкото би се искало на Лус. Лус изпука с кокалчетата си. — Но това е налудничаво, нали? Никъде няма да отида.
Мис София свали бифокалните си очила и разтри малките си очи:
— Засега.
— О, Боже — прошепна Лус, почувствала същия прилив на страх, който я беше накарал да изостави Даниел в гробището. Но защо? Имаше нещо, което той все още не й казваше — нещо, което, тя знаеше това, имаше властта да я накара да се страхува или безкрайно повече, или много по-малко. Нещо, което тя вече и сама знаеше, но не можеше да повярва. Не и докато не видеше отново лицето му.
Книгата още беше отворена на снимката. Гледана от горе до долу, усмивката на Даниел изглеждаше разтревожена, сякаш знаеше — както казваше, че е знаел винаги — какво се задава зад следващия ъгъл. Не можеше да си представи какво ли изживяваше той точно сега. Да заговори откровено за странното минало, което споделяха — само за да бъде пренебрегнат от нея така напълно. Трябваше да го намери.
Тя затвори книгата и я пъхна обратно под мишница. После се изправи и бутна стола си навътре.
— Къде отиваш? — попита напрегнато мис София.
— Да намеря Даниел.
— Ще те придружа.
— Не. — Лус поклати глава, като си представи как се появява да прегърне Даниел, следвана от училищната библиотекарка. — Не е нужно да идвате. Наистина.
Мис София беше истинско олицетворение на деловитостта, когато се наведе да завърже на двоен възел връзките на практичните си обувки. Изправи се и положи длан на рамото на Лус.
— Довери ми се — каза тя, — нужно е. „Меч и Кръст“ трябва да пази репутацията си. Нали не мислиш, че просто оставяме учениците да се шляят без надзор през нощта?
Лус устоя на порива да осведоми мис София за неотдавнашното си приключение извън портите на училището. Изстена вътрешно. Защо да не вземат със себе си цялото ученическо тяло, та всички да могат да се насладят на драмата? Моли можеше да прави снимки, Кам можеше да си намери някой друг, с когото да се сбие. Защо да не започнат тук, и да подберат Ариана и Роланд — които, осъзна стреснато тя, вече бяха изчезнали.
Мис София, с книга в ръка, вече се беше запътила към предния вход. Лус трябваше да подтичва, за да я настигне, като профуча покрай картотечния каталог, опърпания персийски килим на рецепцията, и стъклените витрини, пълни с реликви от Гражданската война в „Специалните колекции“ в източното крило, където беше видяла Даниел да скицира гробището в най-първата й вечер тук.
Излязоха навън във влажната нощ. През луната премина облак и кампусът потъна в мастиленочерна тъмнина. После, сякаш някой беше сложил компас в ръката й, Лус почувства как нещо я насочва към сенките. Знаеше точно къде са. Не в библиотеката, но не и много далече.
Още не ги виждаше, но можеше да ги почувства, което беше безкрайно по-лошо. Ужасен, нетърпим сърбеж обхвана кожата й, просмуквайки се в костите и кръвта й като киселина. Те се разливаха като локви, сгъстяваха се, насищаха гробището — и пространството отвъд него — с вонята си на сяра. Сега бяха много по-едри. Сякаш целият въздух в кампуса бе замърсен с противната им воня на разложение.
— Къде е Даниел? — попита мис София. Лус осъзна, че дори библиотекарката да знае доста за миналото, изглежда, беше в неведение за сенките. Това накара Лус да се почувства ужасена и сама, отговорна за онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то.
— Не знам — каза тя, чувствайки се така, сякаш не можеше да поеме достатъчно кислород в гъстия, наситен с мирис на блато нощен въздух. Не искаше да изрече думите, за които знаеше, че ще ги приближат — твърде много — до всичко, което я караше да се страхува толкова много. Но трябваше да отиде при Даниел. — Оставих го в гробището.
Забързаха през кампуса, като заобикаляха калните участъци, останали от пороя предишния ден. Само няколко лампи светеха в спалното помещение вдясно от тях. През един от зарешетените прозорци Лус видя момиче, което едва познаваше, задълбочило се в някаква книга. Бяха в един и същи сутрешен блок занятия. Момичето беше с грубовата външност, с пиърсинг точно на преградата между двете ноздри и съвсем леко кихане, — но Лус никога не го беше чувала да говори. Нямаше представа дали това момиче беше нещастно, или се радваше на живота. В този миг Лус се запита: ако можеше да си смени мястото с това момиче — на което никога не му се беше налагало да се тревожи за минали животи, или апокалиптични сенки, или за смъртта на две невинни момчета заради нея — щеше ли да го направи?
Пред очите й се появи лицето на Даниел — окъпано във виолетова светлина, каквото беше, когато я отнесе вкъщи тази сутрин. Блестящата му златна коса. Нежните му, разбиращи очи. Начинът, по който едно докосване на устните му я пренасяше далече от всякаква тъмнина. За него беше готова да изстрада всичко това, и повече.
Само ако знаеше още колко много има.
Тя и мис София подтичваха напред, покрай скърцащите редове със седалки, обрамчващи училищния двор, после покрай футболното игрище. Мис София наистина се поддържаше във форма. Лус щеше да се разтревожи заради темпото им, ако жената не беше на няколко крачки пред нея.
Лус влачеше крака. Страхът й да се изправи пред сенките беше като насрещен вятър с ураганна сила, който я забавяше. И въпреки това тя упорито продължаваше. Силно гадене й подсказа, че едва беше зърнала какво могат да постигнат тъмните същества.
При портите на гробището те спряха. Лус трепереше, обвила ръце около тялото си в напразен опит да го скрие. Едно момиче стоеше с гръб към тях, взирайки се в гробището отдолу.
— Пен! — повика я Лус, безкрайно радостна, че вижда приятелката си.
Когато Пен се обърна към тях, лицето й беше пепеляво. Носеше черно яке от плътна материя, въпреки горещината, а очилата й се замъгляваха от влагата. Трепереше точно толкова силно, колкото и Лус.
Лус ахна:
— Какво се е случило?
— Тъкмо идвах да те търся — каза Пен, — и тогава една групичка от другите деца затича насам. Отидоха там долу. — Тя посочи към портите. — Но аз не м-м-можах.
— Какво има? — попита Лус. — Какво има там долу?
Но още докато питаше, се досети за едно нещо, което беше там долу, едно нещо, което Пен никога нямаше да е в състояние да види. Сгъстяващата се черна сянка примамваше към себе си Лус, единствено Лус.
Пен мигаше бързо. Изглеждаше ужасена.
— Не знам — каза тя накрая. — Отначало помислих, че са фойерверки. Но така и нищо не стигна до небето. — Тя потръпна. — Ще се случи нещо лошо. Не знам какво.
Лус си пое дъх и се закашля от дълбоко вдишаната сяра.
— Как, Пен? Откъде знаеш?
Ръката на Пен потрепери, когато посочи в дълбоката падина в средата на гробището.
— Виждаш ли това? — каза тя. — Нещо потрепва там долу.