Лорън Кейт
Паднали ангели (17)

16
Колебания

Лус стоеше на кръстопътя между гробището в северния край на кампуса и пътеката към езерото — от южния. Беше ранна вечер и работниците по ремонта се бяха прибрали вкъщи. Надолу през клоните на дъбовете зад гимнастическия салон се процеждаше светлина и хвърляше пъстри сенки по моравата, която водеше към езерото. Изкушаваше Лус натам. Тя не беше сигурна в коя посока да тръгне. В ръцете си държеше две писма.

Първото, от Кам, беше извинението, което беше очаквала, и молба да се срещне с него след училище, за да обсъдят станалото. Второто, от Даниел, гласеше единствено: „Чакай ме при езерото“. Тя нямаше търпение. Устните й още тръпнеха от целувката им снощи. Не можеше да си избие от ума мисълта за пръстите му в косата си, или за устните му върху шията си.

Други части от нощта бяха по-смътни, като например онова, което се беше случило, след като седна до Даниел на брега. В сравнение с начина, по който ръцете му бяха обхождали жадно тялото й преди десетина минути, сега й се беше сторило, че Даниел е почти ужасен от мисълта да я докосне.

Нищо не можеше да го отърси от замайването му. Той все така мърмореше едно и също, отново и отново — „Нещо трябва да се е случило. Нещо се промени“ — и се взираше в нея с болка в очите, сякаш отговорът се съдържаше в нея, сякаш тя имаше някаква представа какво означаваха думите му. Най-накрая тя беше заспала, облегната на рамото му, с очи, отправени към ефирното море.

Когато се събуди часове по-късно, той я носеше нагоре по стълбите обратно в спалното й помещение. Тя с удивление осъзна, че беше проспала цялото пътуване с колата обратно до училище — и бе дори още по-удивена от странната светлина, проблясваща в коридора. Тя се беше върнала. Светлината на Даниел. За която тя дори не знаеше дали е видима за него самия.

Всичко около тях беше окъпано в тази мека виолетова светлина. Белите облепени с автомобилни стикери врати на другите ученици бяха придобили неонов оттенък. Матовата настилка от линолеум, имитиращ плочки, сякаш сияеше. Стъклото на прозореца, който гледаше към гробището, хвърляше виолетово сияние върху първата смътна матовожълта утринна светлина навън. И всичко това — право под втренчения поглед на „червените очи“.

— Страшно сме загазили — прошепна тя, нервна и все още полузаспала.

— Не се тревожа за „червените очи“ — каза спокойно Даниел, като проследи погледа й към камерите. Отначало думите му бяха успокояващи, но после тя започна да се чуди за някаква неловка нотка в тона му: Ако Даниел не се тревожеше за „червените очи“, значи се тревожеше за нещо друго.

Когато я положи в леглото, той я целуна леко по челото, после си пое дълбоко дъх.

— Не изчезвай от погледа ми — каза.

— Няма такава опасност.

— Говоря сериозно. — Той затвори очи и остана така дълго време. — Почини си сега — но ме намери на сутринта преди часовете. Искам да говоря с теб. Обещаваш ли?

Тя стисна ръката му, за да го притегли към себе си за една последна целувка. Задържа лицето му между дланите си и се разтопи в обятията му. Всеки път щом очите й запърхаха и се отвореха, неговите я наблюдаваха. И тя беше очарована от това.

Най-после той се дръпна назад и застана на прага, загледан в нея: очите му все още успяваха да накарат сърцето й да препуска така бясно, както същото бяха направили и устните му преди миг. Когато той се измъкна обратно в коридора и затвори вратата зад гърба си, Лус се унесе в бездънно дълбок сън.

Беше проспала сутрешните си занятия и се беше събудила в ранния следобед, чувствайки се преродена и жива. Без изобщо да я е грижа, че нямаше оправдание за отсъствието си от училище. Само разтревожена, че беше проспала срещата с Даниел. Щеше да го намери колкото се можеше по-скоро, и той щеше да разбере.

Около два часът, когато най-после й хрумна да хапне нещо или може би да се появи в часа по религия на мис София, тя неохотно се измъкна от леглото. Именно тогава видя двата пощенски плика, пъхнати под вратата й, което сериозно я възпря да изпълни целта си — да излезе от стаята.

Първо трябваше да се оправи с Кам. Знаеше, че ако отиде първо на езерото, а после — на гробището, никога нямаше да може да се накара да остави Даниел. Ако отидеше първо на гробището, желанието й да види отново Даниел щеше да й вдъхне достатъчно дързост да каже на Кам нещата, които беше твърде нервна да каже преди. Преди снощи всичко да стане толкова плашещо и неконтролируемо.

Пропъждайки страховете си при мисълта, че ще го види, Лус се отправи през училищния двор към гробището. Ранната вечер беше топла, а въздухът лепнеше от влага. Щеше да бъде една от онези знойни задушни нощи, когато бризът откъм далечното море никога не се усилваше достатъчно, за да донесе прохлада. В кампуса нямаше никого, а листата на всички дървета бяха неподвижни. Лус сякаш беше единственото нещо в „Меч и Кръст“, което наистина се движеше. Всички останали сигурно бяха освободени от занятия, подкарани вкупом към столовата за вечеря, и Пен — а може би и други — досега вероятно вече се чудеха какво става с Лус.

Кам се беше облегнал на осеяните с лишеи порти на гробището, когато тя пристигна. Беше отпуснал лакти върху изваяните във форма на лози метални стълбове, раменете му бяха прегърбени напред. Подритваше едно глухарче със стоманения връх на дебелия си черен ботуш. Лус не помнеше да го е виждала толкова вглъбен — през повечето време Кам сякаш изпитваше жив интерес към заобикалящия го свят.

Но този път той дори не вдигна поглед към нея, докато тя не застана точно пред него. А когато го направи, лицето му бе пепеляво. Косата му беше прилепнала към главата и тя с изненада забеляза, че едно бръснене нямаше да му се отрази зле. Очите му се завъртяха и обходиха лицето й, сякаш съсредоточаването върху всяка от чертите й изискваше усилие. Изглеждаше разбит — не изтощен от сбиването, а просто така, сякаш не беше спал няколко дни.

— Ти дойде. — Гласът му беше дрезгав, но думите му завършиха с лека усмивка.

Лус изпука с кокалчетата на пръстите си, като си помисли, че той едва ли щеше да се усмихва още дълго. Кимна и вдигна писмото му.

Той посегна да хване дланта й, но тя отдръпна ръка, като си даде вид, че ръката й трябва, за да отметне косата от очите си.

— Предполагах, че ще си бясна заради снощи — каза той, като се оттласна от портата. Пристъпи на няколко крачки навътре в гробището, после седна с кръстосани крака на къса мраморна скамейка сред първата редица гробове. Избута мръсотията и трошливите листа, после потупа празното място до себе си.

— Бясна ли? — попита тя.

— Обикновено това е причината хората да изфучават като вихър от баровете.

Тя седна с лице към него, също с кръстосани крака. Оттук горе виждаше най-горните клони на огромния стар дъб долу в средата на гробището, където тя и Кам си бяха направили следобеден пикник сякаш преди цяла вечност.

— Не знам — каза Лус. — По-скоро озадачена. Объркана, може би. Разочарована. — Тя потръпна при спомена за очите на онзи противен тип, когато я сграбчи, ужасния вихър на юмруците на Кам, наситено черните сенки, спуснали се като покрив… — Защо ме заведе там? Знаеш какво стана, когато Джулс и Филип се измъкнаха тайно.

— Джулс и Филип бяха малоумни откачалки и всяко тяхно движение се контролираше от гривни за проследяване. Разбира се, че щяха да загазят. — Кам се усмихна мрачно, но не на нея. — Ние изобщо не приличаме на тях, Лус. Вярвай ми. И освен това, не се опитвах да се замеся в ново сбиване. — Той разтри слепоочията си и кожата около тях се събра: изглеждаше жилава и твърде тънка. — Просто не можех да понеса начина, по който ти говореше онзи тип, начина, по който те докосваше. Ти заслужаваш да се отнасят с теб изключително грижовно и внимателно. — Зелените му очи се разшириха. — Искам аз да съм този, който ще го направи. Единственият.

Тя затъкна косата си зад ушите и си пое дълбоко дъх.

— Кам, ти изглеждаш като наистина страхотен тип…

— О, не. — Той покри лицето си с ръка. — Не и тази реч в стил „как-да-го-изоставя-че-да-не-го-разстроя“. Надявам се, няма да кажеш, че трябва да си останем приятели.

— Не искаш да ми бъдеш приятел?

— Знаеш, че искам да бъда много повече от твой приятел — каза той, като изплю „приятел“ така, сякаш беше неприлична дума. — Григори е, нали?

Тя почувства как стомахът й се свива. Предположи, че не беше твърде трудно за отгатване, но беше толкова погълната от собствените си чувства, че почти не беше имала време да размишлява какво ли си мислеше Кам за тях двамата.

— Не познаваш истински никого от нас двамата — каза Кам, като стана и се отдръпна, — но си готова да избереш точно сега, а, така ли?

Беше арогантно от негова страна да предполага, че изобщо още е в надпреварата. Особено след снощи. Да е в състояние да си мисли, че има някакво състезание между него и Даниел.

После Кам приклекна пред нея на пейката. Изражението му беше различно — умолително, искрено — когато обгърна дланите й със своите.

Лус се изненада, когато го видя толкова развълнуван.

— Съжалявам — каза тя, като се дръпна назад. — Просто се случи.

— Именно! То просто се случи. Какво беше, нека да позная — снощи той те погледна по някакъв нов романтичен начин. Лус, прибързваш и вземаш решение, преди дори да знаеш какво е заложено на карта. Залогът може да бъде… много голям. — Той въздъхна при обърканото изражение на лицето й. — Аз бих могъл да те направя щастлива.

— Даниел ме прави щастлива.

— Как можеш да кажеш това? Та той дори не те докосва.

Лус затвори очи, спомнила си как бяха преплетени устните им снощи на брега. Ръцете на Даниел около нея. Целият свят й се беше струвал толкова правилен, толкова хармоничен, толкова сигурен. Но когато отвори очи сега, Даниел не се виждаше никъде.

Тук беше само Кам.

Тя прочисти гърло:

— Да, ще го направи. Прави го.

Усещаше бузите си сгорещени. Лус притисна хладна ръка към тях, но Кам не забеляза. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Бъди по-изчерпателна.

— Начинът, по който Даниел ме целува, изобщо не е твоя работа. — Тя прехапа устна, разярена. Той й се подиграваше.

Кам се засмя:

— О? Аз мога да се справя точно толкова добре, колкото Григори — каза той, като взе ръката й и целуна опакото й, а после рязко я пусна отново отстрани до тялото.

— Нищо такова не беше — каза Лус, като се извърна.

— Ами тогава това? — Устните му докоснаха леко бузата й, преди тя да успее да го отблъсне.

— Погрешно.

Кам облиза устни.

— Искаш да кажеш, че Даниел Григори наистина те е целунал така, както заслужаваш да бъдеш целуната? — Нещо в пламтящите му като въглени очи започваше да изглежда гибелно, зло.

— Да — каза тя, — най-хубавата целувка, която някога съм получавала. — И макар че това беше единствената й истинска целувка, Лус знаеше, че ако я попитаха отново след шейсет години, след сто години, пак щеше да каже същото.

— И въпреки това ето те тук — каза Кам, като клатеше невярващо глава.

На Лус не й хареса какво намекваше той.

— Тук съм само за да ти кажа истината за мен и Даниел. Да ти кажа, че ти и аз…

Кам избухна в смях: силен, кух кикот, който отекна из пустото гробище. Смя се толкова дълго и силно, че се хвана за кръста и избърса една сълза от очите си.

— Какво е толкова забавно? — попита Лус.

— Нямаш представа — каза той, все още през смях.

Тонът на Кам в стил „няма да го схванеш“ не беше особено различен от онзи, който Даниел беше използвал снощи, когато, почти неутешим, повтаряше непрекъснато: „Невъзможно е“. Но реакцията на Лус спрямо Кам беше напълно различна. Когато Даниел се опита да я отблъсне, тя изпита още по-голямо привличане към него. Дори когато спореха, тя копнееше да бъде с Даниел повече, отколкото някога й се беше искало да бъде с Кам. Но когато Кам я караше да се чувства като външен човек, тя изпитваше облекчение. Не искаше да бъде по-близо до него.

Всъщност, точно в момента се чувстваше твърде близо.

Стигаше й толкова. Стиснала зъби, тя се надигна и тръгна бавно към портите, ядосана на себе си, че беше пропиляла дори толкова време.

Но Кам я настигна, като се изпречи с олюляваща се походка пред нея и й препречи пътя за излизане. Още се смееше, като хапеше устна и се опитваше да се сдържи.

— Не си отивай — засмя се той.

— Остави ме на мира.

— Не още.

Преди тя да успее да го спре, Кам я улови в прегръдката си и я наведе назад в шеметен наклон, така че краката й се отделиха от земята. Лус извика и за миг се опита да се бори, но той се усмихна.

— Пусни ме!

— Досега Григори и аз водим доста честна битка, не мислиш ли?

Тя го погледна гневно, ръцете й го блъснаха в гърдите.

— Върви в Ада.

— Погрешно ме разбираш — каза той, като притегли лицето й по-близо до своето. Зелените му очи се забиваха в нея и й беше неприятна мисълта, че част от нея все още се чувстваше зашеметена от погледа му.

— Виж, знам, че нещата доста излязоха от контрол през последните два дни — каза той приглушено, — но аз държа на теб, Лус. Много. Не избирай него, преди да ми дадеш една целувка.

Тя почувства как ръцете му се затягат около нея и внезапно се изплаши. Бяха далече от училището и никой не знаеше къде е тя.

— Това няма да промени нищо — каза му тя, като се опитваше да звучи спокойно.

— А за да ми угодиш? Престори се, че съм войник и изпълняваш предсмъртното ми желание. Обещавам, само една целувка.

Умът на Лус се насочи към Даниел. Представи си го как чака при езерото, като едва сдържа ръцете си да не мятат камъчета във водата, когато би трябвало да държи нея в прегръдките си. Не искаше да целува Кам, но какво, ако той наистина откажеше да я пусне? Целувката можеше да е най-дребното, най-незначителното нещо. Най-лесният начин да се отскубне. И тогава щеше да е свободна да се върне при Даниел. Кам беше обещал.

— Само една целувка… — подхвана тя, но после устните му покриха нейните.

Втората й целувка за също толкова дни. Докато целувката на Даниел бе жадна и почти отчаяна, целувката на Кам беше нежна и прекалено съвършена, сякаш се беше упражнявал върху сто момичета преди нея.

И въпреки това тя почувства как нещо в нея се надига, подтиквайки я да отговори, като овладя гнева, който беше изпитвала само секунди преди това и го отвя в нищото. Кам все още държеше главата й наклонена назад в ръцете си, като балансираше цялата й тежест върху коляното си. Чувстваше се сигурна и защитена в силните му, умели ръце. А тя имаше нужда да се чувства защитена. Това беше такава промяна в сравнение с… ами, е всеки момент, в който не целуваше Кам. Знаеше, че забравя нещо, някого — кого? Не можеше да си спомни. Съществуваше само целувката, и устните му, и…

Внезапно почувства, че пада. Блъсна се в земята толкова силно, че от удара си изкара въздуха. Когато се подпря на ръце и се надигна, загледа как на няколко сантиметра от нея, лицето на Кам се допря до земята. Трепна пряко волята си.

Слънцето на ранната вечер хвърляше мъждива светлина върху две фигури в гробището.

— Колко пъти трябва да съсипеш това момиче? — чу Лус тъжния провлечен южняшки акцент.

Габ? Тя вдигна поглед, като примижа в залязващото слънце.

Габ и Даниел.

Габ се втурна да й помогне да се изправи на крака, но Даниел дори не искаше да я погледне в очите.

Лус се наруга полугласно. Не можеше да определи кое беше по-лошо — че Даниел току-що я беше видял да целува Кам, или че — беше сигурна — Даниел отново щеше да се бие с Кам.

Кам се изправи и застана с лице към тях, напълно пренебрегвайки Лус.

— Добре, кой от вас ще бъде този път? — изръмжа той.

Този път ли?

— Аз — каза Габ, като пристъпи напред с ръце на хълбоците. — Това първо дребно любовно изпълнение беше изцяло моя работа, Кам, скъпи. Какво ще правиш по въпроса?

Лус поклати глава. Габ сигурно се шегуваше. Със сигурност това беше някаква игра. Но Кам, изглежда, не смяташе, че има нещо смешно. Той оголи зъби и нави ръкавите си, като вдигна юмруци и пристъпи напред.

— Отново, Кам! — укори го Лус. — Не се ли забърка вече в достатъчно сбивания тази седмица? — Сякаш това не беше достатъчно, ами и той всъщност се канеше да удари момиче.

Той я стрелна с коса усмивка:

— Три пъти за късмет — каза той, с глас, наситен със злоба. Обърна се назад точно когато Габ му налетя, прицелвайки се за силен ритник в челюстта му.

Лус затича назад, когато Кам падна. Очите му бяха здраво стиснати и той се държеше за лицето. Застанала над него, Габ изглеждаше толкова невъзмутима, сякаш току-що беше измъкнала идеално изпечен пай с праскови от фурната. Тя хвърли поглед надолу към ноктите си и въздъхна.

— Жалко ще е да се наложи да те натупам точно когато съм си оправила маникюра. О, добре де — каза тя, като започна да рита Кам многократно в стомаха, наслаждавайки се на всеки ритник като дете, което побеждава в компютърна игра.

Залитайки, той се надигна до приклекнало положение. Лус вече не виждаше лицето му — беше заровено между коленете му, — но той стенеше от болка и се давеше със собствения си дъх.

Лус стоеше и местеше поглед от Габ към Кам и отново назад, без да може да осмисли онова, което виждаше. Кам беше два пъти по-едър от нея, но изглежда, че Габ имаше надмощие. Едва вчера Лус беше видяла Кам да пребива онзи огромен тип в бара. А онази вечер, пред библиотеката, Даниел и Кам бяха изглеждали равностойни по отношение на силите си. Лус загледа удивено Габ, с лентата във всички цветове на дъгата, която придържаше косата й назад във високо вързана конска опашка. Сега тя беше притиснала Кам към земята и извиваше ръката му назад.

— Кажи: „Предавам се!“ — дразнеше го тя. — Само кажи вълшебната думичка, скъпи. И те пускам.

— Никога — Кам се изплю на земята.

— Надявах се, че ще кажеш това — каза тя и силно блъсна главата му надолу в пръстта.

Даниел сложи ръка на шията на Лус. Тя се отпусна, облегната на него, и погледна назад, ужасена да види изражението му. Сигурно точно в този миг я мразеше.

— Толкова съжалявам — прошепна тя. — Кам, той…

— За какво ти трябваше да идваш тук да се срещаш с него? — Даниел звучеше едновременно наранен и раздразнен. Той я хвана здраво за брадичката, за да я накара да го погледне. Допирът на пръстите му до кожата й беше смразяващ. Очите му бяха изцяло виолетови, без сиво.

Устната на Лус потрепери.

— Мислех си, че мога да се погрижа за това. Да бъда откровена с Кам, така че ти и аз да можем просто да бъдем заедно и да не се налага да се тревожим за нищо друго.

Даниел изсумтя презрително и Лус осъзна колко глупаво звучеше.

— Онази целувка… — каза тя, като кършеше ръце. Искаше й се да я изплюе от устата си. — Беше такава огромна грешка.

Даниел затвори очи и се извърна. На два пъти отвори уста да каже нещо, после размисли. Сграбчи косата си с ръце и се олюля. Като го гледаше, Лус се изплаши, че може да се разплаче. Най-накрая той я взе в прегръдките си.

— Ядосан ли си ми? — Тя зарови лице в гърдите му и вдиша сладкия мирис на кожата му.

— Просто се радвам, че стигнахме тук навреме.

Хленчещите звуци, които Кам издаваше, накараха и двамата да хвърлят поглед през рамо. А след това да направят гримаса. Даниел хвана Лус за ръката и се опита да я издърпа, но тя не можеше да откъсне очи от Габ, която притискаше главата на Кам в хватка „ключ“ и дори не се беше задъхала. Кам изглеждаше разбит и жалък. Просто нямаше никаква логика.

— Какво става, Даниел? — прошепна Лус. — Как е възможно Габ да нарита Кам почти до безсъзнание? Защо той й позволява?

Даниел издаде нещо средно между въздишка и лек смях.

— Не й позволява. Онова, което виждаш, е само образец на нещата, които това момиче може да направи.

Тя поклати глава:

— Не разбирам. Как…

Даниел я погали по бузата.

— Ще се поразходиш ли с мен? — попита той. — Ще се опитам да ти обясня нещата, но мисля, че вероятно е добре да седнеш.

Самата Лус имаше да изясни някои неща на Даниел. Или, ако не да ги изясни, то поне да ги вметне в разговора, да види дали той ще покаже признаци, че я смята за напълно, неоспоримо побъркана. Първо, онази виолетова светлина. И сънищата, които не можеше — не искаше — да спре.

Даниел я поведе към една част от гробището, която Лус не беше виждала никога преди — чисто, равно пространство, където две прасковени дървета бяха израсли заедно. Стволовете им се накланяха един към друг, оформяйки очертанието на сърце във въздуха под тях.

Той я поведе под странното, възлесто съединение на клоните и улови ръцете й, като прокарваше пръсти по нейните.

Вечерта беше тиха, с изключение на песента на щурците. Лус си представи всички останали ученици в столовата. Как сипват картофено пюре в купичките върху подносите си, как сърбат гъсто възтопло прясно мляко през сламки. Сякаш изведнъж, най-внезапно, тя и Даниел се бяха озовали в друга плоскост на съществуване, различна от останалата част от училището. Всичко, освен ръката му, която обвиваше нейната, косата му, която блестеше на светлината на залязващото слънце, топлите му сиви очи — всичко друго й се струваше така далечно.

— Не знам откъде да започна — каза той, като усили натиска, докато масажираше пръстите й, сякаш с разтриване можеше да стигне до отговора. — Имам да ти казвам толкова много и трябва да го направя както трябва.

Колкото и да й се искаше думите на Даниел да са просто обяснение в любов, Лус беше сигурна, че не става въпрос за това. Даниел имаше да каже нещо трудно, нещо, което можеше да обясни много неща за него, но може би също така за Лус щеше да е тежко да го чуе.

— Може би да направиш нещо в стил „имам добра и лоша новина?“ — предложи тя.

— Добра идея. Коя искаш първо?

— Повечето хора искат първо добрата новина.

— Може и така да е — каза той. — Но ти си на цели светове разстояние от повечето хора.

— Добре, ще чуя първо лошата новина.

Той прехапа устна:

— Тогава обещаваш ли, че няма да си тръгнеш, преди да стигна до добрата новина?

Тя нямаше планове да си тръгва. Не и сега, сега, когато той вече не я отблъскваше. Не и когато той може би се готвеше да предложи някакви отговори на дългия списък от въпроси, по които тя не спираше да размишлява през последните няколко седмици.

Той поднесе ръцете й към гърдите си и ги задържа притиснати до сърцето си.

— Ще ти кажа истината — каза той. — Няма да ми повярваш, но ти заслужаваш да узнаеш истината. Дори ако тя те убие.

— Добре. — Силна болка затегна като на възел вътрешностите на Лус и тя почувства как коленете й започват да треперят. Зарадва се, когато Даниел я накара да седне.

Той закрачи напред-назад, после си пое дълбоко въздух:

— В Библията…

Лус изпъшка. Не успя да се сдържи: по рефлекс реагираше така на приказки в стил „проповеди в неделното училище“. Освен това искаше да обсъжда тях двамата, а не някаква поучителна притча. Библията нямаше да съдържа отговорите на никой от въпросите й по отношение на Даниел.

— Просто слушай — каза той, като я стрелна с поглед. — Нали знаеш как в Библията Бог прави голям въпрос от това, как всички трябва да го обичат от цялата си душа? Как тази любов трябва да е безусловна и да не си съперничи с никоя друга?

Лус сви рамене:

— Предполагам.

— Ами… — Даниел сякаш търсеше подходящите думи. — Това изискване не се отнася само за хората.

— Какво искаш да кажеш? За кой друг? За животните?

— Понякога, определено — каза Даниел. — Като змията. Тя била прокълната, след като изкушила Ева. Прокълната вечно да се влачи по земята.

Лус потрепери, като си спомни за Кам. Змията. Пикникът им. Онова колие. Тя разтри чистата си, гола шия, радостна, че се е отървала от украшението.

Даниел прокара пръсти надолу по косата й, покрай челюстта й, и в падинката на шията й. Тя въздъхна, обзета от блаженство.

— Опитвам се да кажа… предполагам, би могло да се каже, че аз също съм прокълнат, Лус. Прокълнат съм от много, много време. — Той говореше, сякаш думите имаха горчив вкус. — Веднъж направих избор, избор, в който вярвах — в който все още вярвам, макар че…

— Не разбирам — каза тя, като клатеше глава.

— Естествено, че не разбираш — каза той, като се отпусна на земята до нея. — А аз не се славя със способността си да го обяснявам. — Той се почеса по главата и сниши глас, сякаш говореше на себе си. — Но всичко, което мога да направя, е да се опитвам. Едва ли ще успея.

— Добре — каза тя. Той вече я объркваше, а още не беше казал почти нищо. Но тя се опитваше да се престори, че не е толкова объркана, колкото се чувстваше.

— Влюбвам се — обясни той, като хвана ръцете й и ги стисна здраво. — Отново и отново. И всеки път това завършва катастрофално.

— Отново и отново. — От тези думи й призля. Лус затвори очи и отдръпна ръцете си. Вече й беше казал това. Онзи ден при езерото. Беше преживявал раздели. Беше се парил. Защо трябваше да споменава тези други момичета сега? Беше я заболяло тогава, и болеше още повече сега, като остра болка в ребрата. Той стисна пръстите й.

— Погледни ме — каза умолително. — Ето тук става трудно.

Тя отвори очи.

— Тази, в която се влюбвам всеки път, си ти.

Тя беше затаила дъх и възнамеряваше да издиша, но звукът излезе като остър, режещ смях.

— Правилно, Даниел — каза тя, като понечи да се изправи. — Леле, ти наистина си прокълнат. Това звучи ужасно.

— Слушай. — Той я дръпна обратно надолу със сила, от която рамото й започна да пулсира. Очите му хвърляха виолетови светкавици и Лус разбра, че той започваше да се ядосва. Е, и тя също.

Даниел погледна нагоре в балдахина от листа на прасковеното дърво, сякаш за помощ.

— Умолявам те, остави ме да обясня. — Гласът му потрепери. — Проблемът не е в това, да те обичам.

Тя си пое дълбоко дъх:

— А какъв е? — Застави се да слуша, да бъде по-силна и да не се чувства наранена. Даниел имаше вид, сякаш беше достатъчно съкрушен и за двамата.

— Обречен съм да живея вечно — каза той.

Дърветата шумоляха около тях и Лус забеляза с крайчеца на окото си съвсем мъничка сянка, като слаба струйка вода. Не ужасният, всепоглъщащ черен вихър от бара снощи, а предупреждение. Сянката се държеше на разстояние и студено набираше сили зад ъгъла, но чакаше. Чакаше нея. Лус почувства дълбока мразовита тръпка, чак до костите. Не можеше да прогони чувството, че се задава нещо огромно, черно като нощта, нещо невъзвратимо.

— Извинявай — каза тя, като бавно насочи поглед отново към Даниел. — Може ли, ъм, да повториш това?

— Обречен съм да живея вечно — повтори той. Лус още беше объркана, но той продължи да говори: от устата му се лееше поток от думи. — Обречен съм да живея и да гледам как се раждат бебета, и как растат, и се влюбват. Гледам ги как самите те раждат свои бебета и остаряват. Гледам ги как умират. Лус, аз съм осъден да гледам всичко това отново и отново. Да гледам всички, освен теб. — Очите му бяха безжизнени. Гласът му спадна до шепот. — На теб не ти се полага да се влюбваш…

— Но… — прошепна тя в отговор. — Аз се… влюбих.

— На теб не ти е писано да имаш бебета и да остарееш, Лус.

— Защо не?

— Ти се появяваш на всеки седемнайсет години.

— Моля те…

— Срещаме се. Винаги се срещаме, по някакъв начин пътищата ни винаги се събират, където и да отида, както и да се опитвам да се държа на разстояние от теб. Никога няма значение. Ти винаги ме намираш.

Сега той се взираше надолу към стиснатите си юмруци, с вид, сякаш искаше да удари нещо, неспособен да вдигне очи.

— И всеки път, когато се срещнем, ти хлътваш по мен…

— Даниел…

— Мога да опитвам да ти устоя, или да бягам от теб, или да полагам най-големи усилия да не отговарям на чувствата ти, но това не променя нещата. Ти се влюбваш в мен, и аз — в теб.

— Толкова ли е ужасно това?

— И това те убива.

— Престани! — изплака тя. — Какво се опитваш да направиш? Да ме сплашиш, за да ме прогониш?

— Не. — Той изсумтя. — И без друго няма да свърши работа.

— Ако не искаш да бъдеш с мен… — каза тя, с надеждата, че всичко това е някаква сложна шега, реч от онези, които се държат преди раздяла, предназначена да сложи край на всички подобни речи, а не истината. Не можеше да е истината. — … вероятно можеш да разкажеш по-правдоподобна история.

— Знам, че няма да ми повярваш. Именно затова не можех да ти кажа досега — а сега трябва да ти кажа. Защото си мислех, че съм разбрал правилата, и… се целунахме, и сега не разбирам нищо.

Думите му от предишната нощ възкръснаха в ума й. Не знам как да го спра. Не знам какво да правя.

— Защото ме целуна.

Той кимна.

— Целуна ме и когато свършихме, се изненада.

Той кимна отново, като прояви благоприличието да придобие леко смутен вид.

— Целуна ме — продължи Лус, като търсеше начин да сглоби всичко, — и си мислеше, че няма да оцелея след това?

— Въз основа на минал опит — каза той дрезгаво. — Да.

— Това е просто налудничаво — каза тя.

— Този път не става дума за целувката, става дума какво означава това. В някои животи можем да се целуваме, но в повечето не можем. — Той я погали по бузата и тя се опита да се пребори с мисълта колко хубаво беше усещането. — Трябва да кажа, че предпочитам животите, когато можем да се целуваме. — Той сведе очи. — Макар че това наистина прави загубата ти много по-тежка.

Искаше й се да му се разгневи. За това, че измисля такава чудата история, когато би трябвало да са вкопчени в прегръдка. Но имаше нещо, подобно на сърбеж в дъното на ума й, което й казваше да не бяга от Даниел сега, а да остане и да слуша, докато можеше.

— Когато ме губиш — каза тя, опитвайки формата на думата в устата си. — Как се случва? Защо?

— Зависи от теб, от това колко можеш да видиш за миналото ни, от това колко добре си ме опознала, кой съм. — Ръцете му подскочиха нагоре, когато сви рамене. — Знам, че звучи невероятно…

— Налудничаво?

Той се усмихна:

— Смятах да кажа „неясно“. Но се опитвам да не крия нищо от теб. Просто това е много, много деликатна тема. Понякога, в миналото, само това, че сме си говорили така…

Тя следеше как устните му ще оформят думите, но той не казваше нищо.

— Това ме е убивало?

— Щях да кажа „разбиваше сърцето ми“.

Той очевидно изпитваше болка и Лус искаше да го утеши. Чувстваше се привлечена, нещо в гърдите й я теглеше напред. Но не можеше. Точно тогава изпита увереност, че Даниел знаеше за сияйната виолетова светлина. Че безспорно имаше нещо общо с това.

— Какво си ти? — попита тя. — Някакъв…

— Скитам се по земята, винаги знаейки някъде в потайните кътчета на ума си, че идваш. Някога те търсех. Но после, когато започнах да се крия от теб — от силната мъка, от разбиването на сърцето, за което знаех, че е неизбежно — ти започна да ме намираш. Не ми отне дълго време да осъзная, че се появяваш на всеки седемнайсет години.

Седемнайсетият рожден ден на Лус беше в края на август, две седмици преди да се запише в „Меч и Кръст“. Беше тъжно празненство — само Лус, родителите й и купена от магазина торта. Нямаше свещи, даже за всеки случай. Ами семейството й? И те ли се връщаха на всеки седемнайсет години?

— Никога не ми остава достатъчно време да преодолея предишния път — каза той. — Само достатъчно време отново да снижа бдителността си.

— Значи знаеше, че ще се появя? — попита тя със съмнение. Изглеждаше сериозен, но тя още не можеше да му повярва. Не искаше.

Даниел поклати глава:

— Не и деня, в който ще се появиш. Не става така. Не помниш ли реакцията ми, когато те видях? — Той вдигна очи, сякаш сам си го спомняше. — През първите няколко секунди всеки път съм обзет от такъв възторг, че направо се забравям. После си спомням.

— Да — каза тя бавно. — Ти се усмихна, а после… затова ли ми показа среден пръст?

Той се намръщи.

— Но ако това се случва на всеки седемнайсет години, както твърдиш — каза тя, — все пак си знаел, че ще дойда. В известен смисъл си знаел.

— Сложно е, Лус.

— Онзи ден те видях, преди ти да ме видиш. Смееше се с Роланд пред „Августин“. Смеехте се толкова силно, че ви завидях. Ако знаеше всичко това, Даниел, ако си толкова умен, че можеш да предскажеш кога ще се появя и кога ще умра, и колко тежко ще бъде всичко това за теб, как можеш да се смееш така? Не ти вярвам — каза тя, като почувства как гласът й потреперва. — Не вярвам на нищо от това.

Даниел леко притисна палеца си към окото й, за да изтрие една сълза.

— Това е такъв прекрасен въпрос, Лус. Възхищавам ти се, че го зададе, и ми се иска да можех да го обясня по-добре. Всичко, което мога да ти кажа, е следното: Единственият начин да оцелееш във вечността е да можеш да оцениш всеки миг. Това е всичко, което правех.

— Вечността — повтори Лус. — Още едно нещо, което не бих разбрала.

— Няма значение. Вече не мога да се смея така. Щом се появиш, аз съм зашеметен.

— Говориш напълно безсмислено — каза тя, обзета от желание да си тръгне, преди да е станало твърде тъмно. Но историята на Даниел беше много повече от безсмислена. През цялото време, откакто беше в „Меч и Кръст“, тя почти беше вярвала, че е луда. Нейната лудост бледнееше в сравнение с тази на Даниел.

— Няма наръчник как да обясниш това… нещо на момичето, което обичаш — каза умолително той, като докосна леко косата й с пръстите си. — Правя най-доброто, което мога. Искам да ми повярваш, Лус. Какво трябва да направя?

— Разкажи различна история — каза тя горчиво. — Измисли по-нормално оправдание.

— Ти сама каза, че имаш чувството, че ме познаваш. Опитвах се да го отричам възможно най-дълго, защото знаех, че това ще се случи.

— Имах чувството, че те познавам отнякъде, определено — каза тя. Сега гласът й беше изпълнен със страх. — Като например от търговския център, или летния лагер, или нещо такова. Не от някакъв предишен живот. — Тя поклати глава. — Не… не мога.

Тя затули ушите си. Даниел отмести ръцете й от тях.

— И въпреки това знаеш в сърцето си, че е вярно. — Той стисна коленете й и я погледна дълбоко в очите. — Знаеше го, когато те последвах до върха на Корковадо в Рио, когато искаше да видиш статуята отблизо. Знаеше го, когато те носих в продължение на две мили, потънал в пот, до река Йордан, след като се разболя в покрайнините на Йерусалим. Казах ти да не ядеш всичките онези фурми. Знаеше го, когато бе моя болногледачка в онази италианска болница през Първата световна война, и преди това, когато се скрих в мазето ти по време на прогонването на царя в Санкт Петербург. Когато се изкатерих по кулата на замъка ти в Шотландия по време на Реформацията, и те въртях отново и отново във вихрен танц по време на бала по случай коронацията на краля във Версай. Ти беше единствената жена, облечена в черно. Имаше я онази художническа колония в Куинтана Ру, и протестният поход в Кейптаун, където и двамата прекарахме нощта в пандиза. Откриването на театър „Глобус“ в Лондон. Имахме най-добрите места в театъра. А когато корабът ми претърпя крушение в Таити, ти беше там, както беше и когато бях каторжник в Мелбърн, и джебчия в Ним през осемнайсети век, и монах в Тибет. Ти се появяваш навсякъде, винаги, и рано или късно усещаш всички неща, които току-що ти разказах. Но не си позволяваш да приемеш онова, което усещаш, че може би е истината.

Даниел спря да си поеме дъх и плъзна невиждащ поглед покрай нея. После се пресегна, като притисна ръка към коляното й и отново накара онзи огън да плъзне из тялото й.

Тя затвори очи, и когато ги отвори, Даниел държеше най-съвършения бял божур. Цветето почти сияеше. Тя се обърна да види откъде го беше откъснал, как не го бе забелязала преди. Имаше само плевели и гниещи окапали плодове. Те държаха цветето заедно.

— Знаеше го, когато береше бели божури всеки ден в продължение на месец онова лято в Хелстън. Помниш ли това? — той се взря в нея, сякаш се опитваше да види вътре в нея. — Не — въздъхна след миг. — Разбира се, че не помниш. Завиждам ти за това.

Но още докато той го казваше, Лус започна да усеща топлина по кожата си, сякаш реагираше на думите, които умът й не знаеше как да възприеме. Част от нея вече не беше сигурна в нищо.

— Правя всички тези неща — каза Даниел, като се наведе навътре към нея, така че челата им се допряха, — защото ти си моята любов, Лусинда. За мен не съществува нищо, освен теб.

Долната устна на Лус трепереше. Ръцете й се отпуснаха в неговите. Венчелистчетата на цветето се посипаха през пръстите им на земята.

— Тогава защо изглеждаш толкова тъжен?

Всичко това беше твърде прекалено, за да започне дори да мисли за него. Тя се отдръпна от Даниел и се изправи, като изтупа листата и тревата от джинсите си. Главата й беше замаяна. Беше живяла… преди?

— Лус.

Тя го отпъди с махване на ръка.

— Мисля, че трябва да отида някъде сама, да легна. — Тя облегна тежестта си на прасковеното дърво. Чувстваше се слаба.

— Не си добре — каза той, като се изправи и я хвана за ръката.

— Не.

— Толкова съжалявам — въздъхна Даниел. — Не знам какво очаквах да се случи, когато ти кажа. Не биваше да…

Никога не би си помислила, че може да дойде момент, когато ще има нужда да си отдъхне от Даниел, но трябваше да се махне. От начина, по който я гледаше, тя се досещаше как му се иска да му каже, че ще го намери по-късно, че ще поговорят още за тези неща, но вече не беше сигурна, че това е добра идея. Колкото повече казваше той, толкова повече тя чувстваше как нещо се пробужда в нея — нещо, за което не беше сигурна, че е готова. Вече не се чувстваше луда — и не беше сигурна, че и Даниел е такъв. За всеки друг обяснението му щеше да звучи все по-безсмислено и по-безсмислено, докато продължаваше. За Лус… все още не беше сигурна, но какво, ако думите на Даниел бяха отговори, които можеха да обяснят и да придадат смисъл на целия й живот? Не знаеше. Чувстваше се по-изплашена от когато и да било преди.

Тя отърси ръката му, за да я пусне, и се отправи към спалното си помещение. След като се отдалечи на няколко крачки, спря и бавно се обърна.

Даниел не се беше помръднал.

— Какво има? — попита той, като повдигна брадичка.

Тя стоеше на мястото си, на известно разстояние от него.

— Обещах ти, че ще остана достатъчно дълго, за да чуя добрата новина.

Лицето на Даниел се отпусна в почти истинска усмивка. Но в изражението му имаше нещо разтревожено.

— Добрата новина е — той направи пауза, като подбираше внимателно думите си, — че те целунах, а ти още си тук.