Александра Маринина
Илюзия за грях (6)

Глава 6

Опасенията на Настя Каменская, че бившите високопоставени чиновници и бележити личности от обкръжението на Екатерина Венедиктовна Анисковец няма да искат да разкриват тайните си, напълно се потвърдиха. Освен това мнозина от тях изобщо не бяха „бивши“, а в апогея на своята кариера и нямаха никакво намерение да говорят за онова, което Настя искаше да узнае. Всъщност откъде й хрумна, че познатите, на които Анисковец е предоставяла приют в апартамента си, трябва непременно да са нейни връстници? Това изобщо не беше вярно. Тоест някога може и да е правила подобни услуги на свои връстници, но през последните петнайсет-двайсет години контингентът на щастливите любовници значително се бе подмладил в сравнение с хазайката на квартирата. Годините са минавали, Екатерина Венедиктовна е стареела, но сред нейните познати винаги е имало по-млади от нея с десет, двайсет, а по-късно — и с четиридесет години.

С колкото повече хора се срещаше Настя, толкова по-силно усещаше известни недомлъвки, едва доловима уклончивост в думите им. Не че направо отказваха да отговарят на въпросите й, но понякога, преди да кажат нещо, необяснимо замълчаваха за няколко секунди, сякаш преценявайки дали да говорят, или да се въздържат. Това можеше да се нарече преднамерено прецизиране на формулировките. Настя бе принудена да хитрува, да поставя всевъзможни въдици и капани, но колкото повече се стараеше, толкова по-ясно разбираше, че мълчанието на тези хора няма нищо общо със собствените им любовни похождения. Те старателно заобикаляха някакъв въпрос и този въпрос засягаше самата Екатерина Венедиктовна. Колкото и да си блъскаше главата, Настя не можеше да намери обяснение за това. Какво толкова можеше да има в живота си дъщерята на академик Смагорин, за което не искат да говорят хората, отнасящи се добронамерено към нея?

Впрочем, ако се тръгне от противоположната теза, има голяма вероятност този въпрос да бъде проучен чрез хората, които не са изпитвали особено добри чувства към убитата. С други думи, щом като не успяваш с приятелите, търси враговете. Но и това не е лесна задача. Кой би признал, че е имал лошо, дори враждебно отношение към човек, когото са намерили убит?

Наложи се отново да потърси за помощ Марта Хенриховна Шулц, която подобно на всички останали строго се придържаше към правилото „за мъртвите или добро, или нищо“.

— Защо не ми казахте, че вашата приятелка е имала и свои лични тайни? — директно я атакува Настя. — Толкова разчитах на помощта ви, Марта Хенриховна, а се оказа, че сте ме заблудили. От страх, че ще изложите някого, така ли? Разберете, че разследваме убийство, а при такива случаи излишната деликатност често пречи за издирването на престъпника.

Старата дама беше умна и с богат опит в отношенията си с хората, така че от няколкото разговора, които бе имала с Настя, бе стигнала до извода, че майор Каменская е спокоен, разбран и във всяко отношение порядъчен човек. И ето защо реши да проговори.

— Е — въздъхна тя, — щом сте узнали… Естествено, ние го премълчавахме, защото всички обичахме Катя.

— Кои са тези всички?

— Иван Елизарович, аз и Пьотр Василиевич, бившият съпруг на Катя, също беше съгласен за това. Няма защо да се разравя тази история, минаха толкова години, че… Сама разбирате.

Настя изпадна в деликатно положение. Марта Хенриховна тутакси беше повярвала, че милицията знае всичко. А всъщност нищо не им беше известно. Как да я попита, без да се изложи, че е излъгала? „Сама разбирате.“ И таз добра! Де да имаше какво да разбира. Но все пак една вратичка за измъкване съществуваше.

— Защо казахте, че сте обсъждали това само с Бишов и с бившия съпруг на Екатерина Венедиктовна? — попита тя. — Нима никой друг не е бил в течение?

— Разбира се, че не — веднага отговори Марта Хенриховна. — Че как може да го знае още някой? Катя умееше да пази тайните — както своите, така и чуждите — и сигурно щеше да скрие и това, ако имаше възможност.

Положението продължаваше да се усложнява! И как не можеше да се ориентира какво значи „това“. А трябва да се преструва, че всичко й е добре известно, иначе старата дама щеше да се усети, че е била подмамена. Фактът, че в тази тайна са били посветени само съпругът на Анисковец и нейният приятел от детинство Бишов, показва, че става дума за нещо семейно. А Марта пък е узнала това в качеството си на най-близка приятелка.

И все пак нещо не пасваше. „Апосиопеза“, тоест недоизказване и недомлъвки, се долавят в разговорите с мнозина от познатите на Екатерина Викторовна, а пък Марта твърди, че в тайната са били посветени само трима души, освен самата Анисковец. Очевидно имаше някакво недоразумение. Марта говори за едно, а Настя има предвид нещо съвсем друго. Но място за отстъпление няма, трябваше да продължи напред пипнешком и съвсем предпазливо.

— Знаете ли — замислено каза Настя, — а аз останах с впечатление, че за това знаят много хора.

— О, Боже мой! Какво знаят! — плесна с ръце Марта Хенриховна. — Те могат да знаят само, че Катя му затвори вратата на дома си. Направи го пред очите на всички, и то доста рязко. Това е.

Чудесно, значи Катя му затворила вратата. Но на кого точно? И защо е отказала да го приема, при това публично и доста рязко? И защо никой няма желание да обсъжда този инцидент? Въпросите се трупаха един след друг и цялата конструкция рискуваше да се срути с оглушителен трясък.

— Интересно как познатите на Екатерина Венедиктовна са възприели тази постъпка? — хвърли Настя поредната въдичка. — Все пак това предполага голямо мъжество, съгласете се.

Беше попитала напосоки, готова за поредния неуспех.

— Права сте, миличка — кимна Шулц. — Всички се уплашиха. Той е страшен човек и след това публично оскърбление можеше да се разприказва за всичко, което знаеше. Но не го направи и малко по малко страстите утихнаха. Никой не споменаваше за него, но всички го помнеха, уверявам ви. Наистина, оттогава минаха толкова много години, че сега неговите откровения едва ли ще бъдат интересни или опасни за някого. Скандалът стана през седемдесетте, а оттогава вече са двайсет години. По онова време беше наистина опасно, спор няма, но сега — едва ли.

— И защо не го е направил, как мислите?

— Заради Катя, та то е очевидно. Той я обичаше.

— А тя него?

— Именно това е най-сложното. Виждате ли, тя го обичаше години наред. А това значи наистина много години, десетилетия. Двамата се запознали, когато Катя била омъжена за нещастния Швайщайн, а това било малко след края на войната. И оттогава връзката им не е прекъсвала, макар че след смъртта на първия си съпруг Катя се омъжи още на два пъти. Знаете как стават тия неща — обичаш един, а сключваш брак с друг. Или дори с други. Когато се разкри истината, Катя го изгони от дома си, но дългогодишното чувство не минава така лесно. След няколко месеца му прости.

— И никой не узна за това? — досети се Настя.

— Никой, освен мен и Ванечка. Пьотр Василиевич научи много по-късно, Катя сама му каза, когато той скъса с младата си метреса.

— Както излиза, за скандала са знаели всички, а за одобряването — само вие тримата — заключи Настя. — Може би не е имало смисъл да се крие този факт? Казахте, че всички са се страхували да не би след оскърблението този човек да разкаже онова, което му е известно. Ако знаеха, че Екатерина Венедиктовна се е помирила с него, щяха да си отдъхнат с облекчение. Нима не е било по-разумно да се успокоят хората, та да не живеят в постоянен страх?

— Не разбирате — тъжно отбеляза Марта Хенриховна. — Не става дума само за страха.

— А за какво още?

— За чест. За съвест. Всеки от това поколение имаше близки, пострадали от репресиите. Приятели, роднини, съседи. Нашите с Катя връстници, пък и по-младите, бяха изживели ужаса на нощните позвънявания на входната врата. За вас това чувство е непознато, защото сте млада. Отначало се измъчвахме от въпроса: „Защо?“ А когато разбрахме, че е без причина, разбрахме и друго: всеки от нас или нашите близки можеше да бъде следващият. Така че никой не прощаваше на виновниците за тези арести. Когато Катя съвсем случайно разкри по чия инициатива е бил арестуван мъжът й, това за нея беше страшен удар. И тогава в гнева си тя обяви това в присъствието на много хора. А после осъзна, че не може така лесно да прекъсне дългогодишната си връзка. И взе да се среща със Семьон тайно. Нали разбирате, беше й неудобно от хората. Впрочем аз й влизам в положението, при скандала мнозина бяха на нейна страна. Нарекоха го негодник, мръсник, страхливец, доносник и така нататък. Така че след всичко това тя не би могла да гледа хората в очите, ако те разберяха, че продължава връзката си с него. Това беше най-тежкият период от живота й. Да знаеш, че този човек е причината за ареста и фактически за смъртта на мъжа ти, и въпреки това да не намериш сили да заличиш прекрасните мигове, които сте изживели заедно. С една дума, тя му прости, макар че през всичките тези месеци ужасно се измъчваше. Знаете ли, че дотогава Катя нямаше нито един бял косъм в косата си, всички й завиждахме, а през тези месеци побеля напълно.

Значи името му е Семьон. Размразяване, ледовете тръгнаха. Ако доктор Швайщайн действително е бил арестуван по доноса на този човек, не е толкова трудно да се открие пълното му име и адресът, данните трябва да се намират в старите архиви. И ако всичко това е така, както го разказва Марта Шулц, неизвестният засега Семьон със сигурност е човекът, с когото Екатерина Венедиктовна е могла да споделя чуждите тайни. Самата Марта неволно го потвърди, като каза, че всички са се „изплашили“. А когато двамата са започнали да крият връзката си, тогава вече е било много по-лесно да му разказва всичко, тъй като вече изобщо не са се срещали с общите си познати. Семьон е бил „персона нон грата“ в кръга на Екатерина Венедиктовна.

Настя не отиде лично в архива на КГБ. Тя умееше да се изолира от излишните емоции и да се посвещава изцяло на делото, с което се занимава, но все пак имаше неща, към които изпитваше органично отвращение. Тя не можеше или по-точно не обичаше да изпада в положение, когато я възприемат като просителка и й правят голяма услуга, макар всъщност да става въпрос за нейните служебни задължения и за служебните задължения на хората, които й „вършат тази услуга“. Първото й посещение в архива на КГБ — ФСБ преди две години стана фактически последно. Вече нямаше никакво желание да ходи там втори път. Разбира се, от гледна точка на служебната дисциплина това изглеждаше непростим каприз, на какъвто един офицер от милицията няма право. Но тъй като Настя Каменская нямаше други капризи, колегите й прощаваха това малко „провинение“, тази „мания“ и сами се нагърбваха с мероприятията, свързани с необходимостта да молят и уговарят, да измолват нужния параф за желания документ и с часове чакаха пред вратата.

На следващия ден Юрий Коротков сложи пред Настя бележката с името и адреса. Семьон Фьодорович Родченко се радваше на добро здраве и живееше в центъра на Москва, в една многоетажна сграда на площад „Въстание“.

— Ох, Аска, какво котило са ония там в архивата — въздъхна Коротков и по навик яхна стола пред бюрото на Настя, след което й отмъкна чашката с кафето направо изпод носа. — Може и да не разбирам нищо в този живот, но се оказа, че нашият Семьон Фьодорович е най-благородната личност, честен кръст.

— Благороден доносник? — недоверчиво попита Настя. — За първи път срещам подобно съчетание.

— Ъхъ. В сравнение с другите. Да не мислиш, че само Родченко е накиснал доктор Швайщайн? Нищо подобно. Там всички са се постарали. Включително и Иван Елизарович Бишов. В досието има към десет доноса, авторите са хора от обкръжението на Екатерина Викторовна, но общо взето, съдържанието им е бедничко, без конкретни факти. А съобщението на драгоценния Семьон Фьодорович е точно в целта. И по дата е най-последното. Усещаш ли каква е работата?

— Очевидно нещастният доктор много е пречел на някого и този някой е искал на всяка цена да го натопи. И е имал възможност да притиска хората от кръга на съпрузите Швайщайн, да ги принуждава да дават показания срещу него. Но тези хора са се оказали или недостатъчно зли, или недостатъчно съобразителни, или недостатъчно плашливи и са давали материал, който не е предоставял нужните основания за възбуждане на сериозно дело. А Семьон Фьодорович е дал точно такъв материал с търсените основания. И това е лесно обяснимо, при него е имало повече злоба и съобразителност, след като е имал любовна връзка с Екатерина Венедиктовна. А може би нещата са се развили другояче. Например Семьон Фьодорович е бил твърде зависим от човека, на когото доктор Швайщайн е пречел. Или пък се е страхувал от този човек. С една дума, не е могъл да не се подчини, макар и да не се е стремил да навреди на съпруга на любовницата си. Просто е нямал друг изход. Знаеш ли, Юрик, аз винаги се боя да давам морални оценки на събитията от онзи период. Едни казват — нямах друг изход, заставиха ме, шантажираха ме. Други пък прокурорски ги сочат с пръст и настояват, че един порядъчен човек не може да бъде сплашен или заставен. Аз не зная кой е прав и кой — виновен. Но знам едно: когато заплашват не тебе лично, а твоите близки, твоите деца, ти си готов на всичко, само и само да не ги закачат. Много добре помня как обезумях от страх за татко и за Льошка, когато Арсен ме заплашваше по телефона. И за дъщеричката на Володя Ларцев, която Арсен беше отвлякъл и с която ме шантажираше. Помниш, че тогава аз направих всичко, което той ми нареди, отказах се от случая, прекратих работата, разпуснах групата, взех си медицинско и си останах вкъщи. Истина е, че макар и да стоях заключена у дома, с подслушван телефон, аз все пак успях да го излъжа, но това е вече тема за друг разговор. А защо каза, че Родченко е бил най-благородният от доносниците?

— Защото никого не е издал. Спомни си какво ти каза Марта Шулц. Тъй като не си в течение на нещата, изтълкува думите й по свой начин.

— Ами да, реших, че „всички се уплашиха“ се отнася за любовните им похождения и съпружеските изневери. Излиза, че всеки от тях е знаел за другите, знаели са, че всички са писали доноси срещу съпруга на Екатерина Венедиктовна и след разобличаването на Родченко са се опасявали, че той ще ги издаде, нали така?

— Да — кимна Коротков, — но той не ги е издал. Затова ти казвам, че е благороден. Щом като са го опозорили публично, би било съвсем естествено да се озъби по правилото „вие пък да не сте светци?“ Той обаче не го е сторил.

— Или го е сторил — замислено продължи Настя. — Но не на всеослушание, а конфиденциално, на ушенцето на своята любима. Всъщност може и затова да му е простила. Просто е разбрала, че той с нищо не е по-лош от добрите й познати и старите приятели. И е намерила сили да премълчи, да не разваля отношенията си с тях. А Марта Шулц не е ли писала доноси срещу мъжа на най-близката си приятелка?

— Тя не — презрително се усмихна Юра. — Мъжът й е писал. Като немец бързо са му намерили цаката и той от страх за семейството си ги е писал с килограми, да ти е драго да четеш. Изобщо ситуацията е била съвсем проста. Както знаеш, доктор Швайщайн е бил лекар, а Екатерина Венедиктовна се е движела в обществото на литературно-художествения и артистичен елит, затова с известно усилие, но елементарно се е доказвало, че лекарят-вредител умишлено се е опитвал да „затрие“ гордостта на съветското изкуство, бележити артисти, режисьори, писатели, художници. Трябвало е само някой от тази гордост да се оплаче от неправилно лечение.

* * *

За срещата със Семьон Фьодорович Родченко Настя потегли с психическата нагласа, че ще завари един грохнал и болен, озлобен старец. Но очакванията й се оправдаха само отчасти. Осемдесетгодишният Родченко наистина не преливаше от здраве и младежка енергия, но и нямаше вид на развалина. Разбира се, възрастта и болестите бяха дали своето отражение, но съзнанието му беше ясно и паметта все още не му изневеряваше. Родченко живееше в голямо семейство — със сина и снаха си, с тяхната дъщеря и съпруга й, а имаше и двама правнуци. Още първите десет минути, прекарани в този огромен апартамент, бяха достатъчни за Настя да разбере, че цялото семейство обожава своя патриарх. След половин час тя си обясни и защо Семьон Фьодорович не е изоставил навремето своето семейство и дори е позволил на Екатерина Венедиктовна на два пъти да се омъжи. Невъзможно е да изоставиш хората, които така искрено и нежно те обичат. Които имат нужда от теб, и то не защото заемаш отговорен пост, осигуряващ на теб и на семейството ти облаги и удобства. Те имат нужда от теб, защото ги разбираш, защото им е хубаво с теб, защото… Любовта е многолика и всестранна, глупаво е да се опитваш да я опишеш с думи. Тя цареше в семейството на Родченко и нейното съсредоточие беше именно Семьон Фьодорович, доносникът, който години наред е изневерявал на съпругата си.

— Искате да си поговорим за Катерина? — попита той Настя и я покани в стаята си с голям прозорец и просторен балкон.

Вратата към балкона беше отворена, настъпваха летните горещини и Настя видя един шезлонг с възглавница, а върху перваза на прозореца отвън — разтворена книга с очила. Очевидно преди идването й Родченко беше чел на балкона.

— Да поговорим и за вас — усмихна се Настя. — Всъщност не толкова за вас двамата, колкото за други хора.

— И сте сигурна, че ще пожелая да отговарям на въпросите ви? — скептично се осведоми Семьон Фьодорович.

— Напротив, изобщо не съм сигурна и съм се примирила с мисълта, че ще се наложи да ви моля или дори уговарям. Някои от въпросите ми имат съвсем пряка връзка с убийството на Екатерина Венедиктовна.

— Само някои? Ами останалите?

— Други ще ви задавам от чисто любопитство и ако не пожелаете да ми отговорите, няма да настоявам. Така че съгласен ли сте?

— Е, защо не — подъвка с устни Родченко, — съгласен съм. Но нека излезем на чист въздух, в стаята е задушно, не обичам жегите.

Настя с удоволствие прие поканата — на балкона можеше да запали цигара, без да се притеснява и да иска позволение. Родченко седна в шезлонга си, а на гостенката предложи да се настани на ниския сгъваем стол с платнена седалка.

— Значи да разбирам, че още не сте открили убиеца на Катерина? — полуутвърдително отбеляза Родченко. — Толкова ли е трудно да се залавят престъпниците? По мое време това не беше проблем. Когато става дума за ценности, които не се срещат на всеки ъгъл, престъплението се разкриваше съвсем успешно и в кратки срокове. А вас какво ви затруднява?

— Мотивът — лаконично отговори Настя. — Не можем да открием мотива. Следователно не можем да открием и човека, който е имал мотив да убие Екатерина Венедиктовна.

— Искате да кажете, че колекцията не е открадната? — изненадано възкликна Семьон Фьодорович.

— Не, всичко е на мястото си.

— Но защо тогава… Впрочем, разбира се, нали току-що сама казахте, че не знаете защо. Просто не мога да си го обясня.

— Тоест вие предполагате, че мотив за убийството на Анисковец могат да бъдат само картините и диамантите? — уточни тя.

— А какво друго? Хиляди пъти съм казвал на Катерина да не се отнася така лекомислено към това богатство. Щом като не иска да ги продава, да ги даде поне на съхранение в музеите. Нали според завещанието именно те ще получат всичко. Но тя упорито отказваше, заявявайки, че иска да живее до края на дните си сред вещите, които са я заобикаляли винаги. Така и не можах да я придумам.

— Смятате, че Екатерина Венедиктовна е нямала и не можеща е имала врагове, така ли?

— Аа, защо, може и да е имала. — Той помълча, после добави: — Но доколкото ми е известно, нямаше врагове. Катерина беше от малкото хора, обичани от абсолютно всички. А и беше невъзможно човек да не я обича.

— Семьон Фьодорович, знаехте ли, че Екатерина Венедиктовна е покровителствала любовните връзки на свои познати?

— Естествено. Тя с удоволствие ги коментираше с мен, след като престанах да бъда част от светския й живот. Вероятно ви е известна онази тъжна история, при положение че сега ме потърсихте.

— В най-общи линии — кимна Настя. — Много неща са ми неясни. Но това са именно онези въпроси, на които не сте длъжен да ми отговаряте, ако нямате желание.

— И какво точно ви е неясно?

— Например защо Екатерина Венедиктовна е крила от всички, че продължава връзката си с вас. Какво осъдително има в това? Вашата роля в арестуването и гибелта на съпруга й е засягала само нея и отношението й към вас си е нейна лична работа. Тя ви е простила, при което не е била длъжна да се съобразява с когото и да било. В такъв случай защо се е притеснявала? Това не мога да разбера.

— Ще се помъча да ви го обясня. Във всеки случай разбирам вашето недоумение. Тогава, през четиридесет и девета година, аз бях на трийсет и две години, синът ми — на три годинки, а дъщеря ми току-що се бе родила. И аз си давах ясна сметка каква участ очаква семейството ми, ако откажа категорично да се подчиня. Известно време се съпротивлявах, доколкото можах. Предлагах да се обърнат към други приятели на семейство Швайщайн, посочвах имена. Надявах се, че щом вече са решили да арестуват мъжа на Катя, поне няма да пострада с моето пряко съдействие. Всъщност не знам защо другите показания не са им харесали, но бях сигурен, че ги има и кой именно ги е давал.

— Защо сте били сигурен?

— Просто знаех. В периода на такова тотално шпиониране и масови арести не можеше да няма взаимно поръчителство, то неизменно и винаги е съществувало. Имах приятели в органите на МВР, които ме осведомяваха. И най-тъжното беше, че всички, писали доноси срещу съпруга на Катя, продължиха да посещават дома й и години наред да минават за нейни приятели. Да бяхте видели как й съчувстваха, когато Швайщайн почина! А по онова време всички бяхме млади, така че когато стана скандалът, всички те бяха още живи. По невнимание подхвърлих няколко възражения и забележки, които Катя не разбра, но за другите бяха пределно ясни. Цитирах няколко пасажа от доноси и авторите им, които станаха свидетели на скандала с Катерина, разбраха, че всичко ми е известно. Знаете ли, не обичам обясненията от рода на „и ти си такъв-онакъв“, затова не се защитих, разобличавайки другите. В края на краищата по този начин нямаше да намаля вината си, вече я бях признал, а другите нека сами да се оправят със съвестта си.

— Знаеше ли Екатерина Венедиктовна, че не само вие сте правили донос срещу мъжа й?

— Дори да е узнала, не е било от моите уста. Аз нищо не й казах.

— Защо, Семьон Фьодорович? Нима не се чувствахте оскърбен, че единствено вие сте пострадали, а другите са продължили да се радват на вниманието на жената, която сте обичали?

— Оскърбен? — замислено повтори Родченко. — Може би. Знаете ли, странен характер доби нашият разговор. Аз не можех да говоря за това с никого, освен с Катерина, но тя беше по-млада от мен само с пет години, а когато човек мине петдесетте, тази разлика е нищо. Ето защо дори с нея не можах да бъда абсолютно откровен. А сега при разговора с вас започнах да разбирам, че старостта си има своите предимства: би ми било неприятно да обсъждам този въпрос с мои връстници, но с млади хора — на драго сърце. Пред вас не изпитвам неудобство. Може би защото младите днес са по-безнравствени и затова проявяват по-голяма търпимост към чуждите грехове, по-равнодушни са към тях. Например вие сега няма да се нахвърлите срещу мен с яростни обвинения, нали?

— Да, но не защото съм безнравствена. Впрочем може би донякъде сте прав, Семьон Фьодорович, защото сигурно щях да се обидя за тези думи, ако ми ги беше казал по-млад човек. А на вас дори не мога да ви се обидя.

— Ето на, виждате ли — ситно се засмя Родченко, — възрастта е добра защита. Младите очарователни жени вече не ми се обиждат каквито и глупости да дрънкам. Сега си обяснявате и защо Катя криеше връзката си с мен. Всъщност тя не знаеше, че сред нейните приятели има доста хора, които не по-малко заслужават порицание. Беше чист човек, изпитваше дори неудобство, че ми е простила. И затова не искаше никой да знае за нашите отношения. Срамуваше се от тези хора. Представяте ли си какъв парадокс, а? Срамуваше се, че е намерила сили да ми прости, че не е могла да се откаже от любовта си.

— Семьон Фьодорович, нима никога не ви е обземало желание да й кажете истината за нейните приятели? Толкова години сте пазили тая тайна, доброволно поемайки върху себе си целия товар на обвиненията.

— Сложен въпрос, Анастасия Павловна. Тук има най-различни… Наистина поривът да го направя беше много силен, когато тя ме нахока публично и ми забрани да престъпвам прага на дома й. Но тогава бързо се овладях. Помислих си — какво бих постигнал с това? Загубих Катя, никога вече няма да я видя, и няма да ми стане по-леко, ако изгони още някого от дома си. Няколко месеца по-късно тя се върна при мен и аз бях толкова щастлив, че изобщо не ми мина през ум да разчиствам сметки с някого. Още повече че тези хора нямаха никаква вина към мен, те бяха виновни само пред Катерина. За какво можех да им отмъщавам? Само задето Катя не е научила за тях? Но това не е тяхна заслуга, а просто някакъв късмет. Всичко стана случайно. На моето място можеше да се окаже всеки един. А след няколко години настъпи следващият етап, когато за нищо на света не бих рискувал да отварям очите на Катя за хората около нея, дори да бях изпитал такова желание. Ние стареехме, някои умираха, други бяха тежко болни, на легло, трети пък заминаваха да живеят в провинцията при децата си, които да се грижат за тях. Така че ние, старците, които се познавахме от четиридесет-петдесет години, все повече оредявахме. Навярно са ви разказвали, че Катерина винаги е била душата на компанията, обичаше светския живот и постоянно бе заобиколена от много хора. Но дали сте се запитвали какви бяха тези хора? Сред тях старите приятели и познати се брояха на пръсти. Как бих могъл с една дума да лиша изведнъж Катя от близките й, да я скарам с тях? Да обърне гръб на Марта и Иван? Та тя щеше да остане съвсем сама. Всичките й многобройни млади познати не биха ги заместили.

— Но тя можеше да им прости, както е простила на вас — отбеляза Настя.

— А я си представете, че не би намерила сили? Как можех да рискувам? Аз вече не бях в състояние да споделям старостта с Катерина. И щеше да се получи така, че от някаква дребнава отмъстителност ще я откъсна от близките й хора, ще я обрека на самота, докато аз самият се радвам на любовта и грижите на моето семейство. Извинете, но не смятате ли, че се поувлякохме в тази тема? Казахте, че тези въпроси не са от значение за разследването на убийството.

— Прав сте — съгласи се Настя. — Нека поговорим за него. Разказвала ли ви е Екатерина Венедиктовна, че сред хората, на които е предоставяла апартамента си, има лекар по-млад от нея с двайсет-трийсет години?

— Лекар ли? — подсмихна се Родченко. — Разбира се. И то не един. Катерина имаше широки познанства в света на медицината още от времето, когато живееше с Швайщайн.

— Не ме интересуват всичките й познати лекари — търпеливо поясни Настя. — Трябват ми само онези, които преди седем-осем години са се срещали с любовниците си в нейния апартамент. И още по-конкретно лекарят, който е имал любовница на име Галина. Галина Терехина.

— Терехина ли? Коя е тя?

— Това е жената, която преди шест години хвърли децата си от деветия етаж, а след това и тя скочи през прозореца.

— А, да-да — оживи се Родченко. — Помня, помня. Катя ми разказа. Ужасна трагедия.

— Семьон Фьодорович, много е важно, затова ще ви помоля да си припомните колкото се може по-точно и подробно какво именно ви разказа Анисковец.

През последните години те се срещали, за да ходят на разходка из парковете или извън града. Много обичали Коломенско и Останкино, често отивали в Архангелско. С напредването на възрастта отпаднала нуждата да се срещат вкъщи, така че сега с часове бродели по алеите или седели на пейките и дълго разговаряли. Екатерина Викторовна му разказвала чуждите любовни романи, а Семьон Фьодорович с удоволствие я слушал. Тя имала остър и язвителен език и разказите й приличали повече на устно четена проза от някой добър сатирик. Но в тях винаги присъствала една особеност на Екатерина Венедиктовна: да не споменава излишно имена. Това не било потайност, тя вече нищо не криела от дългогодишния си приятел, това било по-скоро култура на речта, вкоренена у нея още от детинство. Защо да претрупва разказа с имена, които нищо не говорят на партньора й и само отвличат вниманието му? Разбира се, ако ставало дума за някой известен артист или писател, това вече било друг въпрос. Но в дадения случай нито лекарят, нито неговата приятелка, най-обикновена домакиня, не били известни личности, затова останали за Родченко безименни, макар че Екатерина Венедиктовна често му говорела за тях. Романът им бил толкова продължителен, че понякога тя се шегувала:

— Те вървят по нашите стъпки, Сеня. И двамата имат семейства, които не искат да разрушат, но от толкова време вече са заедно, че сигурно няма да се разделят до дълбоки старини.

За първи път името на тази жена било споменато малко преди нещастието. Един ден Екатерина Венедиктовна казала:

— Убеждавам се, че наистина им е писано да последват нашата съдба. Не ме разбирай криво, Сеня, не искам да ти напомням оня инцидент помежду ни, вече отдавна го погребахме, но лекарят излезе същински мръсник, а горката Галина нищо не подозира. Питам се дали някога ще узнае за онова, което той е направил? И ако узнае, дали ще може да му прости?

— И какво толкова страшно е направил? — вяло се поинтересувал Семьон Фьодорович.

Този ден той се чувствал особено зле, от няколко дни имал болки в сърдечната област, постоянно му изтръпвала лявата ръка, причернявало му пред очите. С голям труд успял да събере сили за традиционната разходка с Катерина: И не му се приказвало, дори най-лекият звук болезнено отеквал в слепоочията и тила му.

— Засега не зная, но той… Какво ти е, Сеня? Да не ти е зле? — разтревожила се тогава Екатерина Венедиктовна.

— Да, нещо не се чувствам добре — признал Родченко.

— Божичко, колко си прежълтял! Но защо дойде на разходката? Защо не ми каза, че си болен? Хайде да си тръгваме — разбързала се неговата приятелка. — Сега ще ти хвана такси, а когато се прибереш, веднага си легни. И непременно да извикаш лекар. Вече сме хора на възраст, не бива да пренебрегваме здравето си.

Той покорно се вдигнал от скамейката и бавно я последвал към изхода на парка. У дома си веднага легнал, а вечерта се наложило да извикат „Бърза помощ“, която го откарала в болница. Семьон Фьодорович бил изписан оттам чак след три месеца, през които съдбата на безименния лекар и някоя си Галина ни най-малко не го интересувала. Изобщо не помнел и не мислел за последния разговор с Екатерина Венедиктовна. След известно време те подновили бавните си разходки заедно и един ден тя му казала:

— Знаеш ли, Сеня, все пак историята с оня лекар и дългогодишната му любов завърши трагично. Нещастницата се опита да се самоубие и хвърли децата си от прозореца. Дори вестниците писаха за това. Не знам как ще продължи той да живее с такова бреме на съвестта си. Сега започвам ужасно да съжалявам, че покровителствах тяхната връзка. И аз имам вина за това нещастие.

— Какво говориш, Катя — възразил Родченко, — каква вина можеш да имаш?

— Нали им осигурявах квартира, те се срещаха у дома.

— Ако не в твоя апартамент, те щяха да се срещат на друго място. Не се обвинявай излишно — опитал се да я успокои Семьон Фодорович.

— Не, Саня, — поклатила тя глава, — ти не разбираш. Аз съм много виновна пред нея. Трябваше да бъда по-прозорлива.

Но той нямал желание да разговаря за чуждите нещастия. Изведен от клинична смърт благодарение на усилена лекарска намеса, прекарал три месеца в болница и още два месеца вкъщи, без да става от леглото, той така се бил уплашил от този близък досег със смъртта, че избягвал всякакви разговори на тази тема. Затова се помъчил да я промени и запитал Екатерина Венедиктовна за нещо съвсем странично. Оттогава нито веднъж не заговорили за този случай…

— Семьон Фьодорович, трябва да намеря този лекар — твърдо каза Настя. — Още веднъж ви моля да си припомните всичко, до най-малката подробност, което Екатерина Венедиктовна ви е казвала за него. Дори да не знаете името му, за мен е важна всяка информация за този човек. Например споменахте, че е имал семейство, което не е искал да изоставя. Може би ще се сетите още нещо?

— Още Катя ми каза, че този лекар е познат на някакъв друг лекар, който му бил ученик или нещо такова. Да, сетих се! Романовска. Говори ли ви нещо това име, Анастасия Павловна?

— Певицата ли? — предпазливо попита Настя.

Тя беше още ученичка, когато в началото на седемдесетте години звезда на съветската естрада стана Елена Романовска, която критиците наричаха Кроткия ангел на песента. Стройна, крехка, с дебела руса плитка, свободно падаща чак до кръста й, тя изпълняваше с нежния си тих глас лиричните песни на съветските композитори за Русия и за обикновената руска жена.

— Да, знаменитата певица — потвърди Родченко. — Прословутият Кротък ангел. Да знаете само какъв ангел беше! Скачаше безогледно от легло на легло. Извинете за грубостта, но си беше безобразна шафрантия. Правеше аборт след аборт, не можеше да се отърве от венерически болести. А мъжът й! Той беше в апарата на ЦК и го чакаше блестяща кариера по партийна линия. Ето защо, сама разбирате, Леночка Романовска трябваше да бъде особено предпазлива, за да не провали служебния възход на съпруга си. Тя прекрасно съзнаваше, че ще бъде звезда на естрадата само докато той е неин съпруг и си пълни гушата край властимащите. И ако някое от тези две условия се наруши, тя ще бъде изритана от сцената. И няма да има нито записи в радиото, нито снимки в телевизията, нито гастроли, нито дори най-жалки концертчета в провинциалните клубове. И ще умре в мизерия. Затова Леночка решаваше всичките си проблеми по частен път и при най-строга конспирация. Имаше си гинеколог за постоянните аборти, и то доверен човек, Катерина я беше свързала с един колега и приятел на покойния Швайщайн. По-късно, когато Леночка загуби всякакви задръжки, когато започна да пие и взе да ляга с когото й падне, дойде ред на венерическите болести. Катя и за това й помогна, запозна я със сигурен и опитен дерматовенеролог, също един от приятелите на покойния й съпруг, с които през всичките тези години поддържаше отношения. Но по някое време венерологът откри нещо в състоянието на Романовска и реши да я изпрати на допълнителни изследвания при свой колега. Лена, естествено, дълго отказваше да отиде, боеше се да въвлича в тайните си други хора, но венерологът я увери, че този негов млад колега му е много задължен за нещо, негов доверен човек е, на него може да се разчита, защото умее да мълчи. И е превъзходен специалист. Леночка стисна зъби и с неудоволствие отиде да се изследва. Не знам вече с какво толкова тоя млад колега я предразположи, но след известно време Романовска се обърна към Катерина за услуга. С други думи, имала един приятел, който бил чудесен човек, но много нещастен в брака си. Жена му била млада, но неизлечимо болна, саката след автомобилна катастрофа, обаче при всички случаи той не можел да я изостави, било непочтено, пък си имал приятелка, която обичал, а нямало къде да се среща с нея. И така нататък все в тоя дух. Естествено, на Катерина й дожаля и се съгласи да услужи.

— Но Романовска слезе от сцената много отдавна — отбеляза Настя. — Помня много добре, че през осемдесет и втора, когато завърших университета, тя вече не пееше. Кога е станало всичко това?

— Много по-рано. Някъде през седемдесет и четвърта-пета година, когато Леночка беше в зенита на славата си. Права сте, в началото на осемдесетте тя вече не пееше, окончателно се пропи, проваляше концертите, не се явяваше на записите. Отначало се опитваха да я измъкнат някак, прикриваха я, измисляха й уважителни причини, но след смъртта на Брежнев, когато станаха промени в апарата на ЦК и кариерата на мъжа й секна, престанаха да се занимават с Леночка Романовска.

Излиза, че тайнственият лекар се е срещал с Галина Терехина близо петнайсет години. И таз добра! Това по принцип означава, че може би всичките деца на Галина са от него. И четирите, не само Наташа. Но фактът, че той проявява интерес само към нея, говори, че все пак има вероятност Галина да е родила другите от мъжа си. Как да се открие този фантом „чичо Саша“? Последната надежда на Настя бяха Елена Романовска и нейният венеролог. Само те можеха да кажат името му.

* * *

Лекарят, лекувал някога известната певица Елена Романовска от венерически болести, можеше да бъде намерен само чрез самата нея, понеже беше изключено да го търсят чрез колегите на доктор Швайщайн, умрял още през четиридесет и девета година. Когато се върна на „Петровка“ след посещението при Семьон Фодорович Родченко, Настя надникна в кабинета, който заемаха Юра Коротков и Коля Селуянов. Юра беше излязъл по работа, а Коля съсредоточено пишеше някакъв отчет, като току поглеждаше за справка в пръснатите по бюрото му бележници и листчета със записки.

— Коленка, отивам на доклад при Колобок, моля те, намери ми Елена Романовска.

— А тази твоя Елена има ли си бащино име? — скептично се осведоми Селуянов. — Или е плод на непорочно зачатие, както е прието в почтените библейски семейства?

— Има си — усмихна се Настя. — Но не го знам. Затова пък знам, че преди двайсет и пет години беше прочута естрадна певица. Сега трябва да е около петдесет и пет, шейсетгодишна. Ще я потърсиш нали? А, да, по онова време мъжът й е бил в апарата на ЦК.

— Чудесен ориентир — процеди Коля. — Аска, защо изобщо си станала ченге? Трябваше да се заемеш с археология. Все ровиш из древната история. Добре де, ще я потърся. Но какво ще получа за тази работа?

— Ще ти купя кифла от бюфета — обеща Настя.

Половин час по-късно, след като свърши доклада си пред полковник Гордеев, тя отново се отби при Селуянов. Той все така съсредоточено пишеше отчета и сякаш междувременно нищо не се бе променило в кабинета, освен местоположението на електрическия чайник, който преди тридесет минути унило стоеше на пода, а сега бодро шумеше на шкафчето.

— Къде е кифлата? — въпросително вдигна вежди Коля. — Сложих вече и вода за чай.

— А къде е Романовска? — имитира го Настя. — Аз аванси не раздавам.

— Обиждаш ме, приятелко. От дете не съм врънкал за аванси. Между другото, какво точно очакваше да откриеш при твоите археологически разкопки? Доколкото ми е известно, археолозите обикновено намират скелети. Аз пък ти намерих труп.

— Коля! — отчаяно възкликна тя и безсилно се отпусна на стола. — Кажи, че се шегуваш. Цялата ми надежда беше в Романовска.

— Е, извинявай — разпери ръце Николай, — не можах да ти помогна. Но все пак се постарах. Вярно е, не се шегувам, Ася. Елена Романовска е паднала по стълбището в изключително нетрезво състояние, което е било обичайно за нея от много години насам, и си е счупила врата. Така че пиенето е вредно, имай го предвид.

— И кога е станало?

— Не може да се каже, че е било отдавна, позакъсняла си съвсем мъничко. Ако се беше сетила по-рано, щеше да я завариш жива.

— Колка, ще спреш ли с твоите глупашки шегички? Главата ми е пламнала от това следствие, а ти гледаш само как да ме пързаляш.

— Нима само то ти е на главата? — осведоми се той. — Доколкото знам, ти си имаш минимум три такива „горелки“. И при всекиго от нас не са по-малко на брой. Така че не го превръщай в трагедия. Та продължаваме нататък. Елена Владимировна Романовска е починала преди две седмици. Живяла е сама, мъжът й отдавна я напуснал, защото била безнадеждна алкохоличка, дъщеря й живее отделно.

— Какъв е адресът на дъщерята? — уморено попита Настя.

— Ася, тя живее не просто отделно, а МНОГО отделно. Толкова отделно, че не можеш да стигнеш до нея. Разбира се, аз бих могъл да ти издиря адреса й, но имай предвид, че улицата се намира някъде в Сидни. Дотам със самолет е петнайсетина часа път.

— Ама че малшанс. И отдавна ли е в Австралия?

— От осемдесет и девета година. Сполучливо се омъжила и заминала надалеч от спиртосаното маменце. Оттогава нито веднъж не е идвала в Русия. Вече проверих.

— Благодаря, Коленка, ти си истински приятел. Жалко, че всичко отиде по дяволите.

Настя имаше толкова разстроен вид, че добродушният веселяк Селуянов тутакси се преизпълни със съчувствие.

— А какво искаше да узнаеш от Романовска? Може пък да се опитаме по друг начин да го изясним?

— Ох, Коля, трябваше да науча, името на лекаря, който преди двайсет години й е правил някакво изследване.

— Че какъв е тогава проблемът? Нали има медицински картони и тем подобни неща.

— Всичко е ставало по частен път и строго конфиденциално. Обществеността не бивало да знае, че мадам певицата системно се лекува от гонорея и трихомоноза. А при лекаря, когото търся, я е пратил за изследване именно нейният венеролог. Така че никога не е имало и не може да има медицински картони. Заплащането е ставало на ръка според тарифата за конюнктурни услуги. И аз исках да узная от Романовска или името на оня лекар, или поне името на венеролога, който я е пратил при него.

— Ми тогава да потърсим венеролога — предложи Селуянов, който се радваше на всяка възможност да зареже съставянето на омразните рутинни книжа. — Какви сведения имаме за него?

— Бил е приятел на покойния доктор Швайщайн и години наред е поддържал познанството си с вдовицата му Екатерина Венедиктовна Анисковец.

— Която също е покойница — подхвана той. — Весела историйка. Подозирам, че и твоят венеролог отдавна е опънал крачките. В нашата забележителна страна мъжете не живеят дълго, пък и той сега трябва да е някъде към осемдесетгодишен, ако не и повече. Имаш ли списък с познатите на Анисковец?

— Имам.

— Да се обзаложим ли на бутилка коняк, че след, два дни ще ти съобщя името на тоя венеролог?

— Нали сам каза, че е вредно да се пие.

— А кой е казал, че ще пия? Като спечеля бутилката, ще си я занеса вкъщи и грижливо ще я прибера в бюфета. Да стои там, докато потрябва. Току-виж ми дойдат гости или се наложи да правя подарък на някого.

— Гнусен изнудвач. Ти също работиш по делото Анисковец, твое пряко задължение е да изпълняваш задачите, които ти възлагам.

— Ох, Аска, невъзможна си. Готова си да убиеш у човека и най-възвишения порив. Аз имам нужда от стимул, а не работа по задължение. Ако се обзаложа с тебе, ще имам такъв стимул. Иначе ми е скучно.

— Да бе, да, все ще ти осигурявам развлечения, нали. Но хайде, от мен да мине, ще имаш бутилката, само го намери, моля те. Защото не мога да изджапам от това дело, времето си тече, а аз нямам за какво да се хвана. Колобок вече ме гледа накриво, не може да си обясни защо тъпчем на едно място. Това е някакво прокълнато следствие, не може да му се подбере нито една прилична версия. Неоткриваемият лекар е единствената зацепка.

Пазариха се известно време за обема на обещаната бутилка и марката на коняка, след което Настя си тръгна. Започваше да се отчайва все повече и повече. Надеждата, заискрила по време на разговора с Родченко, изчезваше, просто гаснеше пред очите й. Романовска е мъртва. Сигурно и венерологът вече е починал. Дори не се съмняваше, че Коля Селуянов ще й съобщи именно това. Анисковец е убита. Скъсани са всички нишки, които биха я завели при мъжа, срещал се години наред с Галина Терехина, който сега посещава децата й в болницата, прикривайки се зад очевидно измислено име. При мъжа, който след продължително прекъсване отново е започнал да навестява Екатерина Венедиктовна, и то малко преди необяснимото й убийство.

При закоравяла алкохоличка като Романовска смъртта е обяснима. Но е някак доста навременна. Дали и затова не се е погрижил неоткриваемият доктор „чичо Саша“? Настя потръпна при мисълта, че цялата къртовска работа по разпита на познатите и съседите на Анисковец след убийството й ще трябва да се повтори във връзка с нещастния случай с Романовска. Ще отнеме маса време и сили. А те не разполагат нито с едното, нито с другото.

* * *

Настя обичаше, когато вкъщи мъжът й я чака. Разбира се, имаше и дни, когато се връщаше от работа толкова уморена и с толкова лошо настроение, че дори самата мисъл за неизбежните разговори около масата за вечеря й се струваше непоносима и я караше да се мръщи болезнено. Но това не се случваше често. Алексей, който я познаваше още от ученичка, винаги усещаше кога е ядосана и умееше деликатно да мълчи.

Днес Настя не беше в най-слънчевото си настроение, но това не й пречеше да се зарадва на срещата с мъжа си, който след командировката бе прекарал няколко дни при родителите си в Жуковски и едва сега се връщаше в Москва.

Льоша я посрещна с мъчителна кашлица и хрема. Очите му бяха зачервени, носът — подпухнал, целият му вид беше живо въплъщение на страданието. За разлика от Настя той боледуваше рядко, за него простудата беше необичайно състояние и затова — доста угнетително.

— Божичко — възкликна Настя, когато го видя. — Къде те хвана това?

— В самолета, предполагам — пряко сили изхриптя Алексей. — Четвърти ден ме гази, а сега е в пълния си разгар. Ти с какво се лекуваш обикновено?

— С нищо, нали знаеш. Чакам организмът ми да се оправи сам, избягвам да го глезя. Но при теб моите методи са неподходящи, ти имаш нужда от интензивно лечение. А тук нямаме нищо за настинка — притеснено каза тя. — Защо не ми звънна в службата да ме предупредиш, щях пътьом да се отбия в някоя аптека. Сега вече е късно, навсякъде е затворено.

— Нищо, ще изкарам някак до сутринта, тогава ще прескоча да си купя нещо. Хайде сега да вечеряме.

След вечерята Настя го накара да си подържи краката в гореща вода с горчица, напъха му в ушите марлени тампони с настърган лук — изпитано народно средство против хрема, — намаза стъпалата му с терпентинова паста, след което го обу с вълнени чорапи. Тя самата никога не бе опитвала този метод на лечение, но й бяха казвали, че помага.

— Нарочно ме изтезаваш — страдалчески хриптеше Льоша, като конвулсивно си дърпаше краката, докато тя мажеше стъпалата му с остро миришещата паста. Имаше голям гъдел. — Искаш да ме умориш. Инквизиторка. Трябвало е да се родиш в средновековна Испания.

— Извинявай, че съм сбъркала с пет века, но не го правя нарочно. Лежи спокойно. Не искам да умираш. Кой ще ме храни, ако не си ти?

— Користолюбива егоистка — ръмжеше той.

Но когато мъченията свършиха, той се зави с одеялото и почти на секундата сладко заспа. Настя излезе на пръсти и отиде в кухнята. Още не й се спеше и реши първо да измие мръсните чинии от вечерята, а после да си почете. През последните няколко седмици успя ща си купи петнайсетина книги, които я интересуваха, но така и не можа да намери време дори да прелисти някоя от тях. Обаче не бе съдено да се осъществи предвкусваното удоволствие, не успя да си почете на спокойствие в нощната тишина. Тъкмо бе приключила с чиниите и обърсваше ръцете си с пешкира, когато тихо взе да мърка телефонът, чийто звук предвидливо бе намалила до минимум.

— Събудих ли те? — чу се в слушалката бодрият глас на Коротков, който дежуреше тази нощ.

— Още не съм си легнала.

— Тогава ще ти разкажа една приказка за лека нощ и сладки сънища.

Сърцето й се сви от лоши предчувствия. Юра нямаше навик да й се обажда нощем за дребни неща.

— Сестра Марфа е убита. Удушена. Направо в стаята на Галина Терехина.