Александра Маринина
Илюзия за грях (15)

Глава 15

След вечеря Мирон слезе долу, реши да се поразходи из гората, която заобикаляше сградата от всички страни.

— Къде е Василий Игнатиевич? — попита той стоящия на входната площадка въоръжен мъж.

Пазачът не благоволи да отговори, само внимателно го измери с поглед.

— Предай му, че трябва да поприказвам с него. Ще бъда наблизо, искам да се поразтъпча малко.

Младежът бавно тръгна покрай къщата. Всъщност заградената територия не беше особено голяма, бетонната ограда се виждаше отвсякъде. И всеки път се набиваха на очи мълчаливите пазачи. Да, оттук не само че не можеш да избягаш, но и по главата не можеш да се почешеш, без да те види някой. Дебнат те сто очи и сто уши. Но защо е всичко това? Какви толкова големи тайни охраняват? И каква връзка може да има с тях едно сакато седемнайсетгодишно момиче?

И този път не усети кога се е приближил Василий до него. Дали пък чак толкова е бил унесен в мислите си, или този едър мъжага наистина стъпва необикновено леко и безшумно?

— Искал си да ме видиш? Какво има?

— Исках да поговорим за Наташа. Знаете ли, забелязах една любопитна подробност. Тя изобщо не бива да се нервира и огорчава, защото съзнанието й моментално се затормозява.

— Така ли? Интересно. Я ми обясни по-подробно.

— Тази сутрин, след като ни прекъснахте, започнах да се държа с нея по-строго и резервирано и тя дотолкова се разстрои, че взе да работи забележимо по-зле. Но следобеда, когато бях по-мил и й направих комплимент, че е красива, Наташа отново показа блестящи резултати. Дори ще ви призная, че тя решава задачи, с каквито аз лично не бих се справил, а иначе минавам за най-добрия студент в курса. Не искам да се хваля, но когато предадох през пролетта курсовата си работа, моят научен ръководител заяви, че има качествата на кандидатска дисертация.

— Искаш да кажеш, че малката проявява способности на същото равнище? — недоверчиво попита Василий.

— Дори на по-високо. Но само когато е предразположена и спокойна. Щом обаче се разстрои, ядоса или изнерви, нищо не е в състояние да направи. Вие знаехте ли за тази нейна особеност?

— Не. Но добре, че ми каза, сега вече ще знам. Много е важно. Това ли е всичко, за което искаше да говорим?

— Ами… — Мирон се смути, не очакваше, че Василий ще реши така бързо да приключи разговора. — Помислете, моля ви, как да не я разстройвате, ако искате да показва добри резултати. Не бива никой да я огорчава и ядосва.

— Нима аз я огорчавам? Струва ми се, че именно ти си го направил — ехидно се усмихна Василий. — Или имаш предвид нещо конкретно?

— Да — решително каза Мирон. — Трябва да смените медицинската сестра.

— За Надя ли говориш?

— За нея. Тя е зла и Наташа го чувства. Всеки път, когато вашата Надя влезе в стаята, момичето се стяга и започва да нервничи. Пък и откровено казано, на мен също така ми действа. Особено неприятна жена е Надя, крайно неприятна. Когато има нужда от нейната помощ, Наташа винаги гледа сама да се справи и търпи колкото се може по-дълго, само и само да не я извика. А това няма да доведе до нищо добро. Например днес Наташа случайно бутна чашата с горещия чай и той се изля върху нея. Трябваше да се преоблече, но не можеше да ме помоли за помощ, защото вече не е малко момиче, а голяма и развита девойка. А пък не й се искаше да вика Надя. И се измъчи с мокрите дънки, но търпя, докато приключим заниманията и аз си тръгна. Не е хубаво това, Василий Игнатиевич, така не бива. Това вади Наташа от душевно равновесие. Пък и може да се е попарила с чая, той беше врял, изгореното място може да е трябвало да се намаже с някакъв мехлем, но тя мълчаливо търпеше.

— Глупости — отсече Василий. — Глупости и капризи. Тя ще ми командва какъв персонал да подбирам. Надя е добра и опитна медицинска сестра, но най-важното, е абсолютно надеждна. Надеждна Надежда — подсмихна се той. — Нямам с кого да я сменя. Така че заеми се ти с тоя въпрос, убеди момичето, че не бива да обръща внимание на глупави дреболии. Грижата на една медицинска сестра е здравословното, а не душевното състояние на болния и с преките си задължения Надежда се справя превъзходно, ние нямаме право да искаме повече от нея. И никой друг няма това право. Включително и Наташа, колкото и гениален вундеркинд да е. Всеки човек би се разстроил, ако някой от околните не го обича, и, естествено, би предпочел да си има работа само с хора, които се отнасят към него добре, но, уви, животът невинаги ни дава възможност да избираме с кого да общуваме. И ако малката не го разбира, трябва да й бъде обяснено. Нека се учи да живее в света на възрастните.

В света на възрастните. Всъщност сега бе моментът да отвори дума за света на възрастните, в който ще попадне момичето.

— Василий Игнатиевич, вярно ли е, че някой иска да наеме Наташа на работа?

Василий рязко се спря и се извърна с цяло тяло към Мирон.

— Ти имал ли си някога работа с милицията?

— Не — учудено отговори момъкът. — Само когато си вадех паспорта. Защо?

— Знаеш ли какво обичат да казват ченгетата?

— Не знам.

— „Тук въпросите задаваме ние. А вие само ще отговаряте на тях.“ Не ти се е случвало да го чуеш май.

— Само по филмите — пряко сили се усмихна Мирон с ясното съзнание, че току-що веднъж завинаги са му посочили къде трябва да му е мястото.

— Сега вече смятай, че си го чул и в живота. И запомни, Мирон, или както там ти беше името — твоята единствена работа тук е да занимаваш момичето с наука. Само една крачка встрани, и си мъртъв. Само една излишна дума, излишен жест или най-незначителен въпрос извън рамките на твоята работа именно това ще бъде крачката встрани. А за да го разбереш по-добре, ще ти кажа още нещо. Баща ти ми е много задължен. Не с пари, а за делото на своя живот и дори за живота си. Ето защо, ако аз остана недоволен от твоето поведение, баща ти пръв ще ти тегли куршума и ще го смята за голяма чест. Така че не се надявай да те защити. Това е, разговорът ни приключи, прибираме се.

И в същия миг Асланбек-Мирон си даде сметка, че вече е обречен. Всъщност за това нямаше някакви конкретни и логични основания, той дори нямаше представа какво се върши тук, но интуитивно усещаше, че му се разрешава да ходи по тая грешна земя само докато се занимава с момичето. Защото оттука не бива да излиза жив. Не е техен човек, не е член на тяхната организация и щом като вече е посветен в тайната на местонахождението на Наташа, никой няма да му разреши впоследствие да я разгласи. А това може да бъде осъществено само по един начин. И баща му, както спомена Василий, няма да го защити. Следователно дали ще се държи „правилно“ или не, краят му ще бъде един и същ, разликата е само кога ще настъпи — дали по-рано, или по-късно. Ето защо единствената му надежда е в безнадеждно болната Наташа Терехина. Само в нея му е спасението. И трябва да направи всичко възможно милицията да я намери, преди да са приключили заниманията и Мирон да е станал ненужен на тия бандити.

* * *

Асланбек-Мирон се бе ориентирал правилно в своеобразната душевност на девойката. Нейният богат и силен интелект се съчетаваше с пълна липса на житейски опит и необикновена наивност, които я караха да приема на доверие дори най-нелепите и прозрачни лъжи. Наред с учебниците прикованата към болничното легло Наташа бе прочела толкова много романи, че си представяше живота точно такъв, какъвто се описва в тях. Съществуват пепеляшки и добри феи, съществуват прекрасни принцове, необикновени случайности и благородни безкористни богаташи. Разбира се, тя не вярваше във вълшебните превъплъщения — тиквата да става на карета, а плъховете — на кочияши. Твърде добре познаваше физиката и химията. Но във вълшебните обрати на съдбата вярваше. И тази упоритост и постоянство, с които овладяваше училищната програма, бяха породени именно от сляпата й вяра, че са възможни чудеса. Чудото непременно ще стане, но то не идва при онзи, който седи със скръстени ръце и не прави нищо, за да го постигне. Многобройните истории за пепеляшките на двайсетия век красноречиво доказваха, че щастието и успехът спохождат само хората, които упорито се трудят, трудят се неуморно, без да жалят сили. И Наташа Терехина се трудеше. Ето защо онова, което се бе случило с нея, не й се струваше невероятно. Нейните способности наистина са били забелязани и съществуваха хора, които искат да я вземат на работа, въпреки че е болна и на инвалидна количка. Разбира се, тя именно към това се бе стремила, докато зубреше материала от учебниците и пособията, докато решаваше задачите по физика, химия и математика, превъзмогвайки болките в гърба и краката, борейки се с приливите на отчаяние при мисълта, че никога вече няма да живее като другите хора. До тринайсетата си година се справи с училищната математика, още година и половина задълбочено се занимава с елементарната математика, а от петнайсетгодишната си възраст се посвети изцяло на висшата математика, защото това бе продиктувано именно от характера на болестта й. Всъщност много повече й допадаха химията и биологията, но тя си даваше сметка, че както физиците, така и химиците и биолозите не могат да работят вкъщи, извън лабораторията, без апаратура и реактиви. Докато един математик може, в някои случаи се оправя дори без компютър.

Отвличането не я уплаши много, още повече че тук никой с нищо не я заплашваше, напротив, Василий беше много мил с нея и дори се погрижи Ирка да не се тревожи и да се побърква от страх какво ли е станало с изчезналата й сестричка. А за Мирон изобщо няма какво да се говори. Наистина на втория ден я поразплака със своята суровост и студенина, но после това мина и повече не се повтори. Всичките й мисли се въртяха все около тоя красив момък, за нея той беше жив пример за онова, което бе чела по романите. И тъй като в тях често се разказваше как млади и красиви богаташи се влюбват в тежко болни момичета заради душевните им качества, всекидневното й продължително общуване с Мирон бе изпълнено с радостно вълнение и мечти, които ни най-малко не й се струваха безплодни и неоснователни.

По време на заниманията често засичаше погледа му и имаше чувството, че иска да й каже нещо, но не се осмелява. Тълкуваше това съвсем еднозначно, с радостен трепет в сърцето, което започваше лудо да бие. Много й се щеше Мирон да не се разочарова от нея, затова се стремеше да му се представи в най-добрата светлина и въодушевено се занимаваше с него по математика и физика, без да се оплаква от болки и умора. Всяка негова похвала звучеше за нея като божествена музика, а ако той кажеше, че е красива, тя се чувстваше направо окрилена от щастие.

На петия ден в стаята й донесоха компютър. Мирон каза, че е време да минат към програмиране. Наташа буквално от пръв поглед схвана първоначалните обяснения и помоли Мирон да й даде самостоятелно задание. Справи се с удивителна лекота, дори й се стори, че той нарочно е избрал толкова лесно упражнение.

— Дай ми нещо по-сложно — помоли тя.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Сигурна съм — кимна Наташа. — Разбрах всичко, което ми каза.

И действително се справи, при това уверено и бързо. На самия Мирон създаването на подобна програма щеше да отнеме минимум два часа, а Наташа бе свършила цялата работа за не повече от двайсет минути.

— Да не си се занимавала с програмиране? — усъмни се той.

— Фактически не съм, само четох книги и се опитвах да разбера кое как става, дори се помъчих сама да направя нещо, но нямах компютър.

— Страхотна си — възкликна младежът възхитено. — Дори не съм предполагал, че на света може да има толкова талантливи хора като теб. Ако някой ми беше казал, никога не бих повярвал.

— Наистина ли?

Наташа пламна, огромните й очи заблестяха, по бледите й бузи изби руменина.

— Честна дума — искрено потвърди Мирон. — Няма да повярваш, но сега вече не аз, а ти се занимаваш с мене. Фактически аз се уча от теб.

— Какво говориш, Мирон…

— Говоря самата истина. Смятам, че като пристигнат твоите работодатели, няма да останат разочаровани.

— Мислиш, че имам шанс да получа тази работа?

— Разбира се, и то голям. Впрочем Василий спомена, че ще дойде и някакъв лекар да те прегледа.

— Да. — Наташа тутакси помръкна. — Не помислих за това. Може да им се сторя неподходяща заради здравословното си състояние. Мирон, а ти не можеш ли да разбереш какви са техните изисквания?

— Ще поговоря с Василий — обеща той.

Сега повече от всичко на света й се искаше да хареса на ония, от които зависи нейното бъдеще, защото в представите й то беше неразривно свързано с Мирон. Мирон работи за Василий, това се подразбира от само себе си, но той е толкова умен, добър и внимателен, просто чудесен, което означава, че и Василий не може да е лош човек. Защото е невъзможно човек като Мирон да работи за престъпници. Фактът, че я бяха взели не по нейна воля от болницата, при това тайно от лекарите и близките й, вече не смущаваше Наташа. Тези хора й желаеха доброто, а лекарите и сестра й Ира при всички случаи нямаше да позволят тя да напусне болницата и да започне работа. Щом като Мирон работи за Василий, а Василий е свързан с хората, които искат да я вземат на работа, значи имаше голяма вероятност тя да остане с Мирон. Или поне да е близо до него. Двамата ще прекарват много време заедно и кой знае… Във всеки случай в романите всичко това звучи повече от убедително и достоверно.

Наташа почти не се сещаше за Оля и Павлик и не тъгуваше за тях. Животът й внезапно беше добил смисъл и всичките й планове и мечти бяха свързани с Мирон. Докато беше здрава и ходеше на училище, в никого не се беше влюбвала. А по-късно, когато се оказа прикована към леглото, не бе видяла в болничното си обкръжение никого, който би я накарал да се буди нощем с разтуптяно сърце. Но ето че това най-после се случи.

Първата любов я погълна изцяло, преизпълни сърцето й, като не остави място за тревоги и съмнения.

* * *

През нощта Мирон се събуди от шум на кола. После чу стъпки на входната площадка и тих разговор, от който обаче не успя да разбере нито дума. Говореха някакви мъже, но не на руски и не на езика, на който обикновено приказваха брадатите посетители на баща му. Речта, която чуваше, бе гърлена и някак въздушна, без обичайните за ухото твърдо произносими съгласни.

Мирон надникна през прозореца и успя да види само задните светлини на колата, която излизаше на пътя, и да чуе лекото проскърцване на затварящата се чугунена врата. Очевидно някой бе пристигнал. Именно пристигнал, а не заминал, защото непознатият говор се чу, след като колата потегли от площадката към вратата. Обзе го неприятно и тревожно чувство, макар да разбираше, че пристигналият няма нищо общо с него.

Повече не можа да заспи и до разсъмване се въртя в леглото, като напразно се опитваше да измисли някакъв изход от безнадеждното си положение. Как да се свърже с хората, които търсят Наташа? Защото няма начин никой да не я търси. И тая глупашка телеграма… Защо им трябваше да я изпращат? Сестрата на Наташа може да е пълна идиотка и да повярва на измислиците за страстната любов, но в милицията такива идиоти няма. Дори ако тази Ира повече не се тревожи за сестра си, милицията ще продължи издирването. Или няма да го продължи? На какво разчиташе Василий, като накара момичето да напише телеграмата? Ира ще я получи, ще я занесе в милицията, оттам ще направят запитване до Мурманск и за два часа ще се разбере, че на улица „Полярна“ номер двайсет, блок трети, апартамент девети няма и никога не е имало Наташа Терехина. И какво ще стане после? Мирон се помъчи да си спомни прочетените някога криминалета. Какво прави милицията при подобни случаи? Ах, да, откриват от кой пощенски клон е изпратена телеграмата и вземат бланката, за да проверят почерка на подателя. Ще направят експертиза и ще се уверят, че текстът на бланката е написан от Наташа. Май ще проверят и пръстовите отпечатъци, ще намерят Наташините и този факт допълнително ще потвърди, че тя действително е написала тази телеграма. Всичко това ще им отнеме известно време… После ще вземат да се чудят и разсъждават какво означава всичко това. Щом Наташа е писала телеграмата, значи е жива. Щом успокоява сестра си, значи не иска да я търсят. Щом е посочила фалшив адрес, значи не иска да я намерят. Може след всичко това ченгетата наистина да се успокоят и да прекратят издирването й. Нали никой не иска откуп за нея, нищо не я застрашава. Заминала е по собствено желание с любимия си.

Ако имаше някакъв начин да се свърже със сестрата на Наташа… В същия миг му хрумна крайно неприятната мисъл, че сестрата може да е съучастничка на Василий. И телеграмата да е била изпратена само за прикритие, да може Ира да обяснява на всички защо не се тревожи вече и не досажда на милицията. Същевременно телеграмата да е имала за цел и да отклони евентуалните подозрения, че получателката е знаела за предстоящото отвличане. Изглежда доста правдоподобно. В такъв случай обаче излиза, че няма смисъл да се търси връзка с нея, тя с нищо няма да помогне, а Василий незабавно ще узнае за „неправилното“ поведение на Мирон. И ще дойде краят.

Все пак трябва да се изясни този въпрос. Да разбере от Наташа що за човек е сестра й.

* * *

Утрото започна с изненади. Пазачът, който донесе закуската на Мирон, каза, че до обяд няма да имат занимания с Наташа. Малко по-късно, преди Мирон да си е допил кафето, в стаята му влезе Василий.

— Днес можеш да почиваш целия ден — каза той.

— Защо? Няма ли да се занимаваме повече?

— Ще се занимавате, но не днес. Пристигна лекарят и трябва да направи първите изследвания.

— Добре. — Мирон сви рамене колкото се може по-равнодушно. — И какво да правя цял ден? Да се поразходя до селото, а?

Василий вдигна вежди, сякаш в недоумение.

— До кое село? Та наоколо е само гора.

— Недейте така, Василий Игнатиевич — примирително се усмихна Мирон, — нали помня пътя, по който пристигнахме. На петнайсетина километра оттук има село. А вие разполагате с кола. Защо да не се поразходя? Свиди ви се да ми я дадете, така ли?

— Откажи се от тия мераци — сухо го сряза Василий. — Оттук няма да излизаш, докато не приключи всичко. Какво ще правиш в селото?

— Трябва да си купя някои неща.

— Например?

— Ами пяна за бръснене, нещо за хапване, книги. Иначе ще се пръсна от скука, тук общувам само с момичето, а вие не ми разрешавате един малко по-човешки разговор, трябва да приказваме само за наука.

— И какво не ти харесва в яденето? — озадачено попита Василий. — Да не би да ти е малко? Гладуваш ли?

— Не, не ми е малко, но съм свикнал с друга храна. Борш, супа с кнедли, палачинки, пирожки с месо — мама ги прави чудесно. А тука ме хранят с дявол знае какво.

— Я не си измисляй — строго каза Василий. — Ще ядеш каквото ти се дава. Храната е качествена и калорична. Ако ти трябват книги, напиши един списък и ще пратя човек да ги купи. Но отсега те предупреждавам, че изборът в тукашните книжарници е крайно беден, едва ли ще се намери онова, което търсиш.

Мирон реши да отстъпи. Беше забелязал вече, че Василий се дразни, когато почне да настоява за нещо. А трябва да е покорен и послушен, както подобава на един добър син, възпитан в мюсюлманско семейство. Е, ще си намери някакво занимание за днешния ден.

Първо реши да поброди из сградата, за да види къде какво има, но този порив беше пресечен още в началото. Щом стигна до коридора на третия етаж, където беше стаята на Наташа, на пътя му се изпречи един пазач. Мирон така и не се научи да ги различава, всички мъже от охраната му изглеждаха еднакви по физиономия, сякаш бяха близнаци.

— Днес няма да има занятия.

— Знам — спокойно отговори Мирон. — Не отивам при момичето.

— А къде тогава?

— Ами… просто обикалям, разхождам се.

— Не може.

— Защо?

— Забранено е — лаконично отговори пазачът и по израза на лицето му младежът разбра, че други обяснения няма да има.

— Само на този етаж ли не мога да идвам? — съвсем кротко се поинтересува той. — По другите може ли да се разхождам?

— Може да се разхождаш около къщата — също така кротко му отговори пазачът, но в очите му Мирон съзря нещо, което му подсказа, че не бива да задава повече въпроси. Мъжът бе готов всеки миг да избухне.

— Добре.

Той нехайно махна с ръка и бързо се затича по стълбите надолу. Времето навън беше чудесно, слънчево, но не горещо, някъде към двайсет и два, двайсет и три градуса. Въздухът в планините винаги е свеж и прохладен и през първите петнайсетина минути Мирон просто се наслаждаваше на разходката, крачейки бавно по периметъра на оградената територия, покрай високата ограда. Но удоволствието от тази разходка бързо изчезна. Твърде често долавяше с крайчеца на окото едва забележимо движение между дърветата и разбираше, че невидимата многобройна охрана не откъсва очи от него. Интересно какво пазят толкова строго? Защото освен Василий, Наташа и него самия тук няма друг. Да, и оная злобарка Надя, медицинската сестра. Или все пак има още някой, та затова му се забранява да се движи свободно из сградата?

Правеше вече петата или шестата си обиколка покрай оградата, когато за първи път забеляза, че страничната стена на зданието е някак неестествено дълга. Вдигна очи и се увери, че прозорецът на неговата стая гледа именно отсам, ето го и старото дърво с огромна кичеста корона, чиито клони почти докосват стъклата. Но когато върви по коридора към стаята си, пътят му изглежда доста по-къс, а неговата стая е последната в тоя коридор. Нима е някаква зрителна измама? Ами, нищо подобно, ето го неговият прозорец, а по-нататък има още два, макар че фактически до вратата на неговата стая коридорът свършва и има стена. Излиза, че сградата е разделена на две части, които нямат връзка помежду си. Но в такъв случай за другата част също би трябвало да има някъде вход. А къде е той?

Мирон се отдалечи от оградата и продължи разходката си по-близо до къщата, като сега вече не зяпаше настрани, а се взираше внимателно в стените й. След две обиколки констатира, че друг вход няма. Или вратата беше замаскирана много добре, или наистина няма друг вход. Но минаването в другата част на сградата може да става и през вътрешни врати. Вероятно коридорът е преграден само на втория етаж, където е неговата стая, а на първия или на третия етаж коридорите са проходими. Но защо? Защо е трябвало да се прегражда цял етаж? Може би крият нещо или някого и именно за охраната на това нещо или някого са докарали толкова пазачи, мълчаливи и сурови, с непроницаеми лица и студени очи. В такъв случай този човек или това нещо трябва да са особено ценни. Дявол да го вземе, в какво го е въвлякъл баща му? Човек би си казал, че тук съхраняват диамантения фонд? Или някакви заложници? Може би да крият стратегическо оръжие? Какво става тук в края на краищата?

Настроението на Мирон окончателно се развали, омръзна му да се разхожда и се върна в сградата. Мина покрай пазача на втория етаж и продължи по коридора към стаята си, като внимателно се взираше в сляпата стена, но не откри дори най-малката следа от съществуването на врата. Стената беше абсолютно гладка, с дървена лакирана ламперия. Когато се прибра в стаята си, момъкът седна до прозореца и тъпо впери поглед в кичестите клони на голямото дърво. Отначало всичко му се струваше донякъде приятно приключение, после — принудителна, но все пак приятна работа, а сега вече имаше усещането, че се е забъркал в нещо изключително опасно и престъпно. Нима баща му не е знаел къде изпраща единствения си син? Ами ако е знаел и въпреки това го е изпратил?

Израснал в мюсюлманско семейство, Мирон знаеше, че борците за ислямската вяра твърде често не се съобразяват с онова, което хората, възпитани в християнски дух, никога не пренебрегват. Християните изключително рядко поставят престъпните си интереси над интересите на собствените си деца. Но очевидно баща му е правоверен мюсюлманин. И ако се окаже, че именно по негова воля и препоръка е бил забъркан в някакво престъпление, значи баща му е фанатичен борец за исляма и никого няма да пощади, с нищо няма да се съобрази.

Но от друга страна, какво общо има с всичко това неизлечимо болната Наташа? Каква връзка може да има с ислямската вяра? Защо въобще я държат тук и защо заплашват него самия с най-страшните наказания, ако се опита да узнае нещо? Всъщност всичко това може би са глупости. Приумици на болното му въображение.

Но така или иначе трябва да намери начин да общува с Наташа без строгия надзор на Василий и неговите копои. Не може да разговарят на глас, това вече се знае. Въпросът с телевизионната камера засега още не е изяснен, така че не бива да рискува. Какво да прави?

Остава само един начин, но той изисква изключителна изобретателност, за да не събудят подозрението на надзирателите. Тфу, каква дума! Сякаш са в затвор. Всъщност то си е така, защо да си затваря очите за очевидното. Бързо изчезна приятното усещане за едно ваканционно преживяване, при което без особени усилия ще припечели малко джобни пари. Остана голата и твърде неприятна истина, де се намира в затвор, от който не му е съдено да излезе.

* * *

Стори му се, че днес Наташа изглежда доста по-зле, откакто я видя за последен път. Явно вчерашното изследване, което продължи цял ден, е било много мъчително за нея.

— Как е? — с пресилена жизнерадостност я попита Мирон, когато влезе в стаята й.

Наташа вдигна към него огромните си светли очи, в които бе застинало непоносимо страдание.

— Всичко е наред — тихо отговори тя, но момъкът усети, че говори с голямо усилие.

— Да не те боли нещо?

— Не-не, нищо не ме боли. Хайде да почваме заниманията.

— Добре, щом нищо не те боли. Прочете ли целия раздел от книгата, която ти оставих?

— Да.

— Разбра ли всичко?

— Естествено, то е толкова просто и лесно.

Просто и лесно значи. За него навремето изобщо не беше лесно. Тогава си блъска главата почти два месеца над тоя раздел, докато усвои всички определения, понятия и теореми. А на нея й стигна само един ден, при това не целият, защото фактически през по-голямата част от времето с нея се занимава лекарят.

— Знаеш ли, някак не ми изглеждаш добре — решително отбеляза Мирон. — Навярно си преуморена. Хайде днес да се заемем с нещо по-лесно.

— Не — упорито поклати глава девойката, — нека се занимаваме както обикновено. Аз трябва да съм в добра форма, когато пристигнат ония хора.

— Но това, което искам да ти предложа, също е особено важно. В наши дни никой вече не може да работи без него. И ако твоите работодатели видят, че си свикнала да правиш и това, ще оценят високо уменията ти.

Мирон имаше намерение да научи Наташа как да борави с текстообработващата програма. И то не защото смяташе, че тези умения са необходими при нейното положение. Той не вярваше на красивите приказки за добрите работодатели, случайно узнали за талантливото момиче. Многобройните мълчаливи пазачи със студени очи съвсем не се вписваха в тази сантиментална измислица. Целта му беше съвсем друга. Все пак се надяваше, ако в стаята има скрита камера, екранът на компютъра да не попада в обсега й.

Текстообработващата програма заинтригува Наташа и след петнайсет минути тя вече с лекота извършваше нужните манипулации, откриваше и закриваше „прозорци“, определяше положението и размерите им, разместваше пасажи, подреждаше страници. Налагаше се да работят с предварително въведения в компютъра текст. Наташа не можеше да набира и твърде трудно свикваше с разположението на буквите върху клавиатурата.

— Непременно трябва да се научиш да набираш. Това е необходимо за всякакъв вид работа. Хайде да се поупражняваме заедно. Сега ще ти определя размера на „прозореца“.

Мирон сложи ръце на клавиатурата, пръстите му бързо се заплъзгаха по клавишите.

„Не повтаряй на глас онова, което пиша. Стаята се подслушва.“

— А сега пиши онова, което ще ти продиктувам. Ще произнасям думите бавно, а ти внимателно гледай клавишите и се старай да запомниш разположението на буквите. „При извеждането на основния принцип на статиката Лагранж заменя произволната система от сили с подходяща система от диференциални уравнения…“ Какво има? — строго попита Мирон, виждайки, че момичето дори не е поставило ръце на клавиатурата. — Защо не пишеш?

Наташа седеше като вцепенена и го гледаше втренчено.

— Какво, не ме ли разбра? — вече по-меко продължи той. — Аз диктувам, а ти набираш. И се стараеш да запомняш къде коя буква се намира. Хайде, започваме отначало. „При извеждането на основния принцип на статиката Лагранж…“

Той диктуваше вече по-бавно и с удовлетворение забеляза, че Наташа го е разбрала. На екрана една след друга се появиха думите:

„Откъде знаеш?“

— Браво, много хубаво — похвали я Мирон. — Продължаваме. Сега ще ти покажа как да разполагаш текста така, че да изглежда пригледен.

„Ние сме в голяма опасност. Трябва да измислим как да се спасим. Помъчи се да запазиш спокойствие… Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш.“

— Разбра ли?

— Да — неуверено отговори Наташа и Мирон долови в гласа й страх.

— Сега ще ти покажа още нещо, което ще ти бъде от полза.

Той бързо набра кратко, изречение и й показа как да изчисти текста от екрана.

— Научи се да вършиш това бързо и без да се замисляш. Разбра ли?

— Да.

— А сега ще го направим още веднъж. Аз ще набера някакъв текст, а ти ще го изчистиш.

„Трябва да помислим как да се свържем с онези, които могат да ни помогнат. Помисли си за това до утре сутринта. Има ли сред твоите познати и роднини сигурни хора? Как да ги осведомим, че сме тук? Помисли и ми напиши всичко подробно. А сега ще се упражняваш.“

Наташа плъзна поглед по написаното и раздвижи „мишката“ по гладката повърхност на бюрото, за да постави курсора на нужното място. Леко щракване и екранът отново бе празен.

— Браво. А сега ще ти диктувам, за да си потренираш пръстите и да се научиш да пишеш по-бързо. „За да се илюстрира ролята на случайното масово явление, ще разгледаме скоростта на химическите реакции. Достатъчно е само едно повърхностно наблюдение, за да стигнем до извода, че скоростта на химическото изменение зависи от концентрацията на реагиращите вещества…“

Бавно, с равен глас Мирон диктуваше откъси от разтворената напосоки монография по математика, при което с крайчеца на окото следеше доколко успява Наташа да се справи. Засега набираше твърде бавно, пръстите не я слушаха и току се насочваха към неподходящия клавиш, след което тя бе принудена да спира и да поправя грешките си. Той виждаше, че тя особено много се старае, но това й коства големи усилия. Очевидно нещо я болеше, а тя се стесняваше да каже.

— Да извикам ли Надя? — предложи Мирон и остави книгата настрана.

— Защо? Няма нужда.

— Струва ми се, че нещо те боли.

— Нищо не ме боли. Диктувай нататък.

— Е, както искаш.

След близо час гласът на Мирон забележимо пресипна. Той затвори книгата, стана от бюрото и с удоволствие се протегна.

— Прекъсваме. Почини си малко. Впрочем какво ти каза вчера лекарят?

— Нищо особено. Прегледа ме, направи ми изследвания.

— Какви изследвания?

— Ами енцефалограма, кардиограма, взе ми кръв за анализ. Преслуша ме, почука ме тук-таме. Всичко, както обикновено. Би ми някаква инжекция, след която не се чувствам на себе си. Не знам какво точно ми е бил.

— А кога ще има резултат?

— Няма да е скоро. Каза, че изследванията трябва да се повторят още няколко пъти. Моят случай бил много сложен. Мирон, може ли да поговориш с Василий Игнатиевич да не ми правят повече инжекции? Страх ме е.

— Страх ли те е? — учудено се разсмя Мирон. — Я виж, дори не бих си го помислил. Та ти от толкова години боледуваш, че би трябвало вече да си свикнала с тях.

— Не ме разбра. Аз имам алергия към много лекарства. В болницата всички лекари знаеха какво може или не може да ми се дава. А тук никой не знае това. Тоя чуждестранен лекар също не знае.

— Как чуждестранен? Защо?

— Той не говори руски език.

— Ами ти как се разбираше с него?

— Василий Игнатиевич превеждаше.

— Защо не им каза веднага, че не бива да ти се правят инжекции?

— Не ми беше удобно — призна Наташа. — Моля те, Мирон, нали ще поговориш с него, а?

— Разбира се.

* * *

Мирон бе почти сигурен, че Василий сам ще отвори дума за лекарствата, които не бива да се дават на Наташа. Нали беше казал, че стаята на девойката се подслушва. Но Василий не се появяваше и не го викаше при себе си на разговор.

На следващата сутрин Мирон едва дочака часа, когато можеше да отиде при Наташа. Дали го е разбрала? И ако го е разбрала, дали е успяла да направи всичко, което трябва? И дори ако е успяла да го направи, дали ще има полза от това? Трябва да се спасяват, докато не е станало късно. В Наташа му беше цялата надежда. Защото все пак някой може би я търси. А него никой няма да го търси. Баща му знае къде се намира и ако се случи нещо, няма да вдига шум, нали Василий го предупреди за това.

Днес Наташа изглеждаше още по-зле. И без това бледото й личице бе станало, кажи-речи, прозрачно, на него сякаш бяха живи само очите. Но бяха живи. И още как. Те грееха с някаква необикновена синьо-сива светлина и това зарадва Мирон.

— Защо имаш толкова уморен вид? — осведоми се той, сядайки до нея на компютъра. — Лошо ли спа?

— Изобщо не спах — отговори тя. — Цяла нощ се упражнявах, както ми нареди.

— Цяла нощ? — недоверчиво попита момъкът. — Учила си се да набираш цяла нощ?

— Разбира се. Пръстите ми не са свикнали и са като дървени. Трябва да ги поразчупя. Затова набрах цели десет страници от твоята книга. Само че ти не ми каза как се пишат формулите. Нали за тях трябват специални знаци.

— Я да видим какво си набрала. Покажи ми произведението си.

Бързо боравейки с „мишката“, Наташа изведе текста на екрана. Наистина, беше цял раздел от монографията по математика. Тутакси, без да каже нито дума, момичето отвори друг „прозорец“ и Мирон видя съвсем различен текст.

Голямата ми сестра Ирина. Адрес… Телефон… Много е добра и отзивчива. Ще направи всичко, каквото трябва.

Александър Иванович Николаев, приятел на баща ни. Адреса не знам. Много добре се отнася към нас, през всичките шест години идваше да ни вижда в болницата, занимаваше ме по химия, физика и математика. Мисля, че ще помогне, ако узнае за мен.

Михаил Александрович, лекар в нашата болница. Специалист по възвръщане на паметта при деца с черепно-мозъчни травми. Беше с мен, когато ме отвлякоха. За съжаление не знам фамилното му име. Висок красив брюнет. Съветвах се с него как да получа диплома за средно образование. Ако му се напомни това, непременно ще разбере, че става дума за мен. Всъщност не знам дали е жив. Когато ме откарваха от болницата, нещо му направиха.

Неотдавна в нашето отделение убиха медицинската сестра Аля Миркова. И дойде милиция. Ако не са открили убиеца, може би все още се навъртат в отделението.

Мирон щракна един клавиш и бързо изчисти текста от „прозореца“. Сега екранът беше разделен на две, в едната половина отново се появи математическият текст, а другата остана празна. На нея Мирон имаше намерение да „разговаря“ с Наташа. Браво на това момиче, то е храбро и съобразително, има способности не само за точните науки.

Лекарят Михаил Александрович. Това звучи добре като се вземат предвид вчерашните думи на Наташа, че има алергия към повечето лекарства и само в болницата знаят какво точно може и какво не бива да й се дава. Господи, какъв късмет извади, че вчера не успя да говори с Василий! А беше решил твърдо… Види се, Бог го е отклонил. Съдбата е благосклонна към него. Трябва да положи всички усилия, и то съвсем непринудено, да извлече максимална полза от това обстоятелство.

„Казах на Василий, че ти не бива да се вълнуваш и разстройваш, защото се затормозяваш от това психически и не можеш да работиш. Навярно в медицинския ти картон е отбелязано всичко във връзка с лекарствата. Разбираш ли какво искам от теб?“

— Сега ще те науча как се изваждат математическите знаци — междувременно говореше той. — Гледай внимателно и запомняй кой знак как трябва да се изведе на екрана. За тази цел установяваме специален режим на работа и използваме клавиша Alt…

Известно време действително се занимаваха с това, после Наташа започна все по-често да греши и да забравя какво й е показал Мирон.

— Ама какво ти става? — с досада попита той. — Защо си толкова разсеяна и тъпа днес? Да не е от безсънната нощ?

Девойката извърна очи, устните й затрепериха.

Тфу, дръвник такъв, наруга се мислено Мирон. Защо й говоря с такъв тон? Малката е в толкова сложно положение, а аз искам от нея бог знае какво. Друга на нейно място ще загуби ума и дума от ужас, а тя се държи храбро, държи се великолепно.

— Страх ме е — едва чуто проговори Наташа.

— И от какво те е страх? — попита той колкото се може по-невъзмутимо.

Целият изтръпна, обля го студена пот. Край, сега тя ще се изтърве и ще почне да говори за неща, които са предназначени само за мълчаливия и безгласен монитор. Всичко пропадна. А каква идея имаше!

— Страх ме е, че ще умра тук. Ти каза ли на Василий Игнатиевич за лекарствата?

— Не.

— Но нали обеща? Така разчитах на тебе. А днес пак идва оня чужденец и ми би инжекция. Дойде сам, без Василий Игнатиевич, и нищо не можах да му обясня, нали не разбира руски. Ами ако сега изведнъж ми прилошее? Тук никой не знае как да ми помогне. И аз мисля само за това, разбираш ли? Сърдиш се, че съм разсеяна и тъпа, но как да не се разсейвам, след като през цялото време, се ослушвам в себе си дали няма да усетя сърбежи, да ме разтресе и да взема да се подувам. Не можеш да си представиш какво значи алергия! Не знаеш колко е страшно, когато изведнъж започне да не ти достига въздухът, в гърлото ти се появява буца, която все повече и повече расте, ти вече не можеш да преглъщаш, а после започваш да се задушаваш.

Тя не говореше вече шепнешком, а почти крещеше, по лицето й се стичаха огромни сълзи, устните й трепереха. Мирон я гледаше и едва се сдържаше да не се усмихне победоносно. Тя беше разбрала. И вършеше всичко както трябва.

— Добре — сухо произнесе той, — веднага ще поговоря с Василий, щом толкова настояваш. Но, за бога, спри да плачеш, женските сълзи ме изнервят.

Той рязко стана и излезе от стаята. И тутакси срещна недоумяващия поглед на пазача, който сякаш го питаше защо излиза без разрешение. Нали трябва да се занимава с момичето, докато не донесат обяда. Чак тогава може да се прибира в стаята си.

— Спешно ми трябва Василий — твърдо заяви Мирон. — Много спешно. Няма да се върна при малката, преди да съм говорил с него.

Без да пророни дума, мъжът свали слушалката от телефона на стената. След две минути Мирон вече седеше в стаята на Василий.

— Чух, чух — загрижено го прекъсна Василий. — И какво предлагаш?

— Бях длъжен да ви предупредя. Тя е толкова изплашена, че не може да се занимава. Ако наистина ще идват някакви хора да преценяват интелектуалното й равнище и знанията по математика, гарантирам ви, че ще бъдат ужасно разочаровани. Аз и по-рано ви обърнах внимание, че Наташа показва съвсем променливи резултати ту блестящи, ту абсолютно посредствени, но не можех да си обясня на какво се дължи това. Сега разбирам, че може би понякога нещо я боли или просто се чувства зле, но е принудена да търпи, защото се страхува, че ще й дадете някакво противопоказно лекарство. Смятам, че трябва да сте наясно с това положение. При стрес, а още повече при болки Наташа не е в състояние да работи. Ако й дадете някакво лекарство, може да има фатални последици. Вие какво, не знаехте ли това, преди да я доведете тук?

— Не е твоя работа — намръщено промърмори Василий. — А тя самата не знае ли какво не бива да й се дава?

— Там е въпросът, че не знае. Лекарите са имали грижата. Това е било достатъчно. От собствен опит знам, че лекарите обикновено не казват нищо на болния, само записват в картона му. И на мен веднъж ми се случи. Изрязаха ми апандисита, а след операцията докторът каза, че съм проявил алергия към едно лекарство. Точно така се изрази: „едно лекарство“. А към кое именно, изобщо не благоволи да ме осведоми. Имате представа как се отнасят лекарите с пациентите. Като с опитни зайчета, които няма нужда да знаят какво ще правят с тях.

— В картона записват, така ли? — замислено повтори Василий. — Добре, ще видя какво може да се направи. Връщай се при малката и работете. Впрочем каква е тая текстова програма, на която я учиш? По-добре я занимавай с химия.

— Аа, не е така — горещо възрази Мирон. — Сега навсякъде се използват компютри. И умението да се работи с тях винаги се приема за плюс, когато кандидатстваш за работа. Разбира се, ако вие нещо премълчавате и въпросът не е да се даде на момичето работа…

— Точно за това е въпросът — нетърпеливо го прекъсна Василий. — Много си бил грижовен бе, човек ще рече, че си й роден брат.

— Ами то е от скука — подсмихна се Мирон. — Нали трябва да си намеря някаква занимавка, щом не ме пускате да излизам. Ако ме бяхте пуснали до селото, може пък да ми беше излязъл късметът.

— Ще изтраеш. Я гледай какво му се приискало… Върви да работиш.

Мирон се върна в стаята на Наташа. Лицето й беше разплакано, но в очите й се четеше ням въпрос. Мирон мълчаливо седна до нея пред компютъра. На свободната половина бяха изписани математически формули, а под тях въпросът:

„Добре ли направих?“

Момъкът се престори, че проверява формулите, после одобрително кимна:

— Умница, всичко си направила много добре. Виждаш ли, че можеш, когато се стегнеш. Ти изобщо не бива да се вълнуваш и разстройваш…

— Да, знам — кимна Наташа.

Очите й ликуващо блестяха.