Александра Маринина
Илюзия за грях (19)

Глава 19

Лвовските колеги на Ташков изпълниха най-добросъвестно поетото обещание, но онова, което успяха да научат, беше донякъде обезкуражаващо. Те посрещнаха на лвовската аерогара пътника от Москва и го проследиха до крайната цел на пътуването му. Тя обаче се оказа бившият дом за сираци, разположен в Карпатите. Във връзка с недостига на бюджетни средства той дълго време бе западал, докато накрая беше закрит. Миналата година децата сираци бяха разпределени по други сиропиталища, а недвижимият имот бе даден под аренда. В момента никой не знаеше какво се намира там. По-точно някой със сигурност беше в течение, но си мълчеше.

След като наблюдаваха сградата известно време, украинските оперативници забелязаха силна охрана и стигнаха до извода, че е абсолютно невъзможно да се проникне по мирен път на нейна територия. Именно това съобщиха на Александър Ташков.

— Сашко, тук трябва да се действа на държавно равнище — допълниха те, — сами нищо не можем да направим. Очевидно онзи, който е наел имота, е давал огромни рушвети и сега подкупените чиновници нищо няма да ни кажат само заради черните ни очи. А дори и да ни кажат, първо, ще бъде пълна лъжа и, второ, моментално ще изтече информация към арендаторите. Това не ти трябва, нали?

Разбира се, че не му трябваше. И Ташков реши да отлети до Лвов, за да провери на място какво може да се направи. Но преди да замине, се срещна със Зоя Смирягина и й разказа за доктор Волохов. Усещаше почти физическа болка при всяка своя дума и виждаше колко тежко посреща всичко младата жена, но смяташе, че няма право да крие истината от нея.

— И какво, значи детето, което ще родя, няма да е човек? — тихо попита Зоя, когато той замълча.

— Не, Зоенка, ще си бъде човек, но… Вероятно ще има някакви необикновени качества…

— Не, не бива — поклати тя глава. — Не искам да го раждам.

— Недей да говориш глупости, вече си в напреднала бременност, не можеш да правиш аборт. Никой лекар няма да се наеме.

— Може да се предизвика изкуствено раждане. Ще измисля нещо, ще поговоря с лекарите. Не искам това дете. Божичко, но защо трябваше да се случва именно на мене?! Мама и татко така се радваха, че най-после ще си имат внуче, поне към края на живота си да го поглезят и да се грижат за него. И какво ще им кажа сега? Че радостта им е била напразна? Че дъщеря им е имала връзка с един негодник и мръсник? С какво са заслужили тоя удар? Каква глупачка съм, Саша, каква наивна глупачка, че му повярвах. Значи Валерий Василиевич изобщо не ме е обичал, нали?

— Чакай, Зоя, недей така — ласкаво я укори Ташков. — Доктор Волохов и твоето дете са две съвсем различни неща, не бива да ги слагаш под общ знаменател. Да, Волохов е негодник, но детето какво е виновно? Ти трябва да го родиш и отгледаш, едното и другото нямат нищо общо.

— Не мога, Саша, все ще си мисля, че е изкуствен човек. Грехота е да се правят изкуствени хора, голям грях е.

— Какви ги измисляш, нищо греховно няма тук. Зоя, припомни си, че онази жена също е изпаднала в подобно заблуждение, поддала се е на илюзията за грях и е осакатила децата и самата себе си, а мъжа си направо е убила. Това вече наистина е грях. Недей да повтаряш грешката й. Много те моля, не предприемай нищо, остави всичко както си е било досега.

— Той ме измами — глухо произнесе Зоя, гледайки някъде встрани, — но аз не мога да го виня за това. Аз съм си виновна, че се оставих да бъда излъгана. Бях длъжна да разбера, че човек като Валерий Василиевич не би се заинтересувал от мен. Коя съм аз и кой е той? Разликата помежду ни е от земята до небето. Но аз си затворих очите за всичко, бях щастлива, надявах се…

— Престани! — повиши тон Ташков и рязко стана от стола си.

Седяха в улично кафене при една от станциите на метрото в покрайнините на Москва. Наоколо беше тихо и спокойно, а в кафенето те бяха единствените посетители и можеха да разговарят, без да се притесняват, че някой ще ги чуе.

— Кой ти наби в главата тези глупости? Откъде си внуши, че мъж като Волохов не може сериозно да се влюби в тебе? Да, той не те обича и никога не те е обичал, но не защото си недостойна за неговата любов, а защото той изобщо никога и никого не е обичал, така е устроен, разбираш ли? В организма му липсва онова приспособление, с което се обича. Ти си млада и красива жена, а направо се погребваш жива. На какво прилича всичко това? Трябва да ходиш с високо вдигната глава, да носиш къси поли, за да виждат всички твоите дълги крака, трябва да се усмихваш, за да показваш на хората великолепните си зъби. А какво си направила ти със себе си? Свила си се в своята черупка, страх те е да се отпуснеш и да разговаряш като хората. Ако зависеше от мен…

Ташков млъкна, като търсеше подходящите думи. Ако зависеше от него, би облякъл Зоя в най-хубавите рокли и кожени палта, би направил всичко възможно тя да си повиши самочувствието и да започне да се усмихва. Би я обичал и гледал като писано яйце, би й правил подаръци, би й помагал в къщната работа и би имал от нея деца, които заедно да отгледат. Но нима сега можеше да й каже всичко това?

— Зоенка, довечера заминавам в командировка. Надявам се, не за дълго. Можеш ли да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост, докато ме няма? Разбира се, аз не мога да влияя върху решенията ти, ти си пълнолетна жена и сама си господарка на себе си, сама се разпореждаш с живота си, но аз те моля само за едно: каквото и да решиш, недей да предприемаш нищо, докато не се върна. Обещаваш ли?

— Добре, Саша. Ще изчакам, докато си дойдеш. Макар че, Бог ми е свидетел, не разбирам какво може да се промени през това време. Онова, което ми разказа, ще си остане истина и след седмица, и след месец. И нищо повече не може да се направи.

— Да, права си, фактите ще си останат същите, но може да се промени твоето отношение към тях. А сега ще те помоля за нещо. Ето ти един адрес — той подаде на Зоя листче от бележник. — Там живее голямата дъщеря на Волохов, Ира Терехина. Запознай се с нея и виж как живее тя. Виж какъв човек е. Виж колко й е трудно и как храбро се бори с живота. Според твоята порочна логика тя също е изкуствен човек, който няма право да съществува. Погледни я внимателно, Зоенка, и ако в сърцето ти не трепне жалост и съчувствие към нея, значи аз изобщо не съм прав. Ако, гледайки Ира, ти не осъзнаеш, че и тя е човек като тебе и мене, като всички нас, значи действително не бива да раждаш това дете. И аз повече няма нито да те убеждавам, нито да настоявам да запазиш живота му. Ще направиш ли онова, за което те моля?

— Добре, Саша — послушно повтори тя, — ще се запозная с нея, щом искаш. Само не ми се сърди, моля те, и бездруго се чувствам толкова виновна.

Ташков отиде и я прегърна, като нежно докосна с устни косата й, която приятно лъхаше на шампоан и някакъв парфюм.

— Но защо говориш така, Зоя. Ти не си виновна за нищо, просто така са се стекли обстоятелствата. И помни, че каквото и да се случи, винаги можеш да разчиташ на мен. Винаги. Разбра ли?

— Благодаря ти, Саша — каза тя, преглъщайки сълзите си.

* * *

Ташков не пристигна сам в Лвов. Тъй като ставаше въпрос за групировка, която със сигурност бе свързана с тайнствения Аякс, заедно с него за Украйна заминаха още двама души. Лвовските оперативници им показаха плана на местността, където беше разположена сградата на бившия дом за сираци.

— Или трябва да се действа по официален път, с множество спънки, загуба на време и гарантирано изтичане на информация, или да се превземе чрез военна акция със сигурна загуба на хора от личния състав — стигнаха до извода оперативниците след тричасово съвещание.

Разбира се, този извод не беше никак окуражителен.

— Има още едно обстоятелство — каза Ташков. — Дори да заплануваме акцията така, че загубите да са минимални, няма да постигнем кой знае какво. Да, ще освободим момичето и ще арестуваме обитателите на сградата, а после? Аякс със сигурност не е сред тях. И никога вече няма да го открием, както и останалите членове на групата. Наивно е да се надяваме, че арестуваните ще ни дадат информация за останалите. Хората, възпитани в ислямски дух, са приучени да не изпитват страх от смъртта и да я посрещат спокойно. Надали ще ни се удаде да ги сплашим така, че да се решат на предателство. Известно ми е, че в групата има и хора, които работят само за пари, но те са твърде малко. Основната част се борят за идеята и ние ще трябва да се съобразим с този факт. А в случай че успеем да изгоним обитателите на сградата по мирен и легален път, те непременно ще ни заведат при Аякс и при другите, за които може би още не знаем.

Разбира се, Ташков хитруваше. Той вече бе почти сигурен кой е Аякс. На съвещанието при полковник Гордеев неговата сътрудничка Каменская изложи факлите твърде убедително и логично. Но в момента Ташков мислеше за друго. Мислеше си за онези момчета от специалните части, които ще бъдат изпратени в планината, за да превземат сградата. Ако там действително има силна охрана, загубите няма да са малко. И защо? За какво трябва да жертват живота си тия момчета? Той от доста дълго време се занимаваше с оперативна работа и добре знаеше, че никой не щади живота на бойците от спецчастите, всичко друго са само красиви думи. Щом стане нещо, тутакси ги изпращат в акция, без дори да си направят труда предварително да я подготвят, без дори да се замислят няма ли възможност проблемът да бъде решен и без тях. Смятат тези момчета за пушечно месо, което може да не се щади. И защо всъщност да ги щадят? Такава им е работата. Прякото им задължение е да рискуват живота си, за това получават заплата. Само през последните две години Ташков бе погребал петима свои приятели, които служеха в специалните части. Ето защо сега смяташе, че ако може да се направи нещо, за да се запази живота дори само на един човек, той е длъжен да го направи. Никой не мисли за тези момчета, никой не скъпи живота им и няма кой да ги защити.

— Какво предлагаш? — попита го началникът на лвовското управление. — Имаш ли някакъв план?

— Трябва да помисля.

— Но да не е дълго — предупреди го полковник Фетисов, който бе пристигнал с него от Москва. — Нямаме никакво време. Нали каза, че държат там някакво момиче. Не дай боже да му се случи нещо лошо.

— Не би трябвало. Ако Волохов казва истината, момичето им е необходимо за някакви изследвания и за още нещо. Засега не ми е ясно какво е това „нещо“, но със сигурност то съществува. Неслучайно изпратиха човек в Москва първо да вземе медицинския картон на Наташа, после една книга, Наташа им трябва жива, поне засега. Няма да полагат такива усилия, че да й доставят редки книги, ако са я отписали от сметката.

— Може би си прав — замислено каза местният началник, — но все пак е добре да действаме по-бързо.

След съвещанието Ташков тръгна да се поразходи из града. От време на време се спираше пред таблата, на които бяха закачени разтворени вестници, и се опитваше да ги чете. Не знаеше украински, но все пак успяваше да разбере по нещичко. Изчитайки с усилие познатите и непознатите думи, той се увери, че все пак е възможно да се долови смисълът, и започна да разучава местния печат малко по-внимателно. Накрая намери онова, което търсеше: статия за благотворителната фондация „Шчастливе дитинство“, което в превод означаваше „Щастливо детство“. В края на статията беше посочен адресът на фондацията и банковата й сметка.

Фондацията се намираше в малка уютна къщичка с градина на улица „Иван Франко“. Ташков се подготви психически, че ще му се наложи дълго и упорито да си пробива път до директора на фондацията, но за негова изненада всичко стана лесно и бързо. Тук не срещна нито един мъж, имаше само жени. А всеизвестно е, че на жените е чужда характерната мъжка нагласа „дръж и не пускай“. Всички говореха на украински, но Ташков ги разбираше.

Директор на фондацията също беше жена, лицето й се стори на Ташков някак познато. Беше сигурен, че е виждал по-рано тези гъсти и извити вежди над леко дръпнатите котешки очи, тази гладко опъната назад коса и пълните красиво очертани устни. Нима се познаваха? Би било невероятен късмет.

— Имам чувството, че сме се срещали с вас — колкото се може по-обаятелно й се усмихна Ташков. — Спомняте ли си?

— Грешите — строго отговори директорката на фондацията.

— Но вашето лице ми е познато.

— Нищо чудно — леко се усмихна тя, — все пак ми е приятно, че още си спомнят за мен, макар отдавна да не играя във филми.

Във филми. По дяволите, та това е Жана Дорошенко, прочутата артистка, която преди време стана много известна с един нашумял телевизионен сериал на историческа тема.

— Не очаквах да ви видя тук — призна Ташков. — Ако ми бяха казали, че Жана Дорошенко се е заела с благотворителност, по-скоро бих си помислил, че сте създали фонд за подпомагане на артисти, театри или нещо от този род.

— Аз не подпомагам нито артисти, нито театри, а злочести деца. Това не би трябвало да ви учудва. На повечето хора съм позната от телевизионните филми, а всъщност аз работих цял живот в тукашния детски театър, в Лвов. Често изнасяхме благотворителни спектакли за сираци, за дечицата от сиропиталищата и интернатите, за децата инвалиди. Така че с проблемите на нещастното детство — тя тъжно се усмихна — съм много добре запозната. А когато тези благотворителни спектакли започнаха все повече и повече да намаляват, аз си зададох въпроса: нима злочестите деца у нас вече са по-малко? Нима тук вече няма деца, които имат нужда от нашето изкуство, но които не могат да си купят билет за театър? Сам можете да си отговорите на тези въпроси. Оказа се, че злочестите деца са много, както и преди, но те изведнъж са станали никому ненужни. Държавата не намира средства за тях. Това е всичко. Но то е само лирическо отклонение. А вие всъщност за какво сте дошли?

— Бих искал да поговоря с вас за детския дом в Карпатите, недалече от Косов.

— Знам го — кимна Дорошенко, — има такъв дом, по-точно имаше. Набутаха децата където им падне, а всички жители от селището останаха без работа. Защото целият персонал на сиропиталището се състоеше главно от местни хора — възпитатели, лекари, готвачи, чистачки и всички останали работници. Не мога да си представя от какво живеят те сега, там не е развито никакво производство, няма къде да си изкарват хляба. Очевидно продават плодове от градините си или се занимават с контрабанда, нали границата е наблизо. И какво искате да ми кажете за този детски дом?

— Аз напълно споделям вашата загриженост — особено сериозно започна Ташков — и бих искал да съдействам за възстановяването на дома.

— И как смятате да го направите? — вдигна красивите си вежди Жана Дорошенко. — С гол ентусиазъм?

— Не съвсем. Успях да изясня, че имотът е даден под аренда за три години. От тях е минала само една. Първото, което трябва да се направи, е да се купи имотът.

— Как да се купи? Нали сам казахте, че е даден под аренда. Което ще рече, че е сключен договор и до изтичането на тези три години той не може да се анулира.

— Може, Жана Петровна, всеки договор може да се анулира. Друго нещо е, че при предсрочното му анулиране ще трябва да се плати голяма неустойка. Но това вече е въпрос на пари, а не на възможности.

— Нашият фонд не разполага с толкова пари — въздъхна Дорошенко. — За съжаление сме бедни, макар че все нещичко се опитваме да направим. Така че вашата идея, уви, е неприемлива.

— Пари има. И ще стигнат да се плати неустойката. А част от тях дори ще останат, за да бъдат вложени в някое печелившо предприятие и да се получава солиден доход, който ще бъде достатъчен за издръжката на децата и заплатите на персонала.

— Откъде са тези пари? Да не са свързани с нещо престъпно?

— Това са мои собствени пари.

— Да не сте меценат? Нелегален милионер?

— Но моля ви се, Жана Петровна, аз изобщо не съм нелегален, а най-обикновен руски милионер. И произходът на парите ми е абсолютно честен, мога да ви дам отчет за всяка рубла. Ако ви интересува, ще поясня: те са от наследство, което получих много отдавна и което през всичките тези години не съм докосвал, в смисъл че не съм похарчил от него дори една копейка. Но аз направих всичко възможно то да се увеличи. Вероятно сте чували за писателя Михаил Богатов?

— Естествено — сви рамене Дорошенко, — той е класик на съветската литература, изучавахме творчеството му в училище. Пък и почти всичките му произведения са екранизирани. Впрочем дори играх в две екранизации на украинската телевизия по негови романи. И защо се сетихте за Богатов? Той отдавна умря. Ако не се лъжа, загина при автомобилна катастрофа.

— Защото аз съм негов наследник. Този изключително богат писател беше женен за майка ми и когато двамата загинаха, аз наследих всичките му пари. След това започнаха да идват хонорари за многобройните му преиздания у нас и в чужбина, така че можете да си представите за какви суми става въпрос. Те би трябвало да стигнат за възстановяването на детския дом, ако съумеете да ги използвате правилно.

— Съблазнително предложение. И какво искате в замяна?

— Нищо. Абсолютно нищо. Смятайте, че това е благотворителна вноска.

— Александър Николаевич, ние с вас сме възрастни хора и добре знаем, че безвъзмездна благотворителност няма. Не са такива времената, а и хората също. Каква е вашата полза от всичко това? Имайте предвид, че докато не разбера подбудите ви, няма да приема вашето предложение. Вие сте руски гражданин, нали? Защо решихте да ощастливите с щедрия си жест точно украинските деца? Да не би в Русия вече да няма нито едно злочесто дете?

— Имам чувството, че вие търсите претекст да ми откажете. Не греша, нали?

— Грешите — строго отговори Дорошенко. — Аз нямам желание да се отказвам от този подарък и откровено казано, имаме голяма нужда от него. Детските домове са най-болният ни проблем. Но не мога да рискувам репутацията на тази фондация. Ако се окаже, че сте замислили някаква афера…

— Жана Петровна, повярвайте, предложението ми е съвсем безкористно, зад него не се крие нищо незаконно или престъпно. Аз ви давам чисти, честни пари. Бих искал час по-скоро официални представители на фонда заедно с хора от задкарпатската администрация да отидат на място и да решат въпроса за предсрочното анулиране на договора. Трябва да призная, че донякъде сте права, аз наистина имам конкретни условия, срещу които ще дам парите, но това са точно условия, а не користни подбуди.

— И какви са те?

— Сградата трябва да бъде освободена от наемателите колкото се може по-скоро. Правилно отбелязахте, двамата с вас сме възрастни хора и не можем да не си даваме сметка, че за освобождаването на сградата от децата и за нейното наемане са давани рушвети както в Киев, така и в Лвов и в Задкарпатието. А подкупените чиновници за нищо на света няма да допуснат анулирането на договора за аренда, още повече че арендаторите ще започнат да ги шантажират. Всичко това е много сериозно, Жана Петровна, и никак не ми харесва. Не ми харесва, когато някакви бандити и рушветчии решават въпросите си за сметка на сираците. Смятайте, че това е моята изгода. Аз не съм похарчил нито копейка от наследството на писателя Богатов, защото исках да използвам парите за нещо, от което Михаил Фьодорович не би се срамувал. Чели сте негови произведения; дори сте играли в техни екранизации и би трябвало да разбирате, че той самият би постъпил точно така. Имаше силно развито чувство за справедливост и много обичаше децата.

Ташков най-въодушевено лъжеше и не можеше да се начуди на своята изобретателност: откъде му хрумваха всички тези доводи? Той също бе изучавал в училище нетленните произведения на класика на съветската литература и от тези повести и романи му бе останало единствено неприятното усещане за прикриване и лустросване на съветската действителност. В тях не виждаше особено чувство за справедливост и обич към децата. Нещо повече, този „глашатай на справедливостта и щастливото детство“ навремето не се бе спрял пред нищо, докато не разведе една жена и не се ожени за нея — жена, изоставила единственото си дете. Всъщност това вече не беше важно. Важното беше, че Ташков разбра що за човек е Жана Петровна Дорошенко, усети я, възприе начина й на мислене и сега знаеше точно как да й говори, за да постигне целта си.

— Бих искал името ми да не става обществено достояние. Не зная как е тук, но у нас в Русия е много опасно да показваш, колко си богат. Ако се разбере, че съм дал толкова средства за благотворителност, няма да се отърва от най-различни мръсници и изнудвани, които ще смятат, че съм предоставил на детския дом само една малка част от парите, а другото съм скрил. На никого не бих могъл да докажа, че съм дал всичко до копейка, просто няма да ми повярват.

— Естествено — кимна Дорошенко, — щом такова е желанието ви…

Ташков разбра, че е сломил нейната резервираност, породена от съвсем обяснимото недоверие към такъв благодетел. По-нататък нещата ще тръгнат по-бързо и лесно.

* * *

Първото, което видя Мирон, когато влезе сутринта в стаята на Наташа, бяха трите брошури с превода на Дюроа. Това беше удар под пояса. Нима отново сгрешиха нещо? Замисълът им и този път се провали, бандитите успяха да намерят и да донесат монографията, без да ги усети милицията.

Наташа полагаше всички усилия да остане спокойна, но Мирон виждаше, че едва сдържа сълзите си. Очевидно и тя бе разбрала, че хитрият им план не бе успял.

— Оо, виждам, че вече са ти донесли „Съвременни основи на логическия анализ“ — каза той високо и колкото се може по-бодро, макар че и на него му заседна буца в гърлото. — Браво, много хубаво. Започна ли вече да я четеш?

— Не още — едва чуто отговори девойката. — Току-що я донесоха, преди десетина минути.

— Първо ще трябва да я прочетеш най-внимателно. И гледай всичко да ти е ясно. Ако усетиш, че не разбираш нещо, питай ме веднага, в никакъв случай не бива да минаваш към следващата теорема, ако не си усвоила предишната. Хайде, почвай, а аз ще порешавам задачки на компютъра.

— Мирон, наистина ли съм толкова тъпа? Мислех си, че разбирам всичко толкова добре, а ти казваш, че не е така.

— Не пресилвай нещата, Наташа — сухо отговори той. — Не съм казвал подобно нещо. Просто обърнах внимание, че си заучила много от теоремите, без да вникваш задълбочено в тях. Зубраческият подход би бил нещо нормално, ако трябваше да вземаш изпит по математика за трети курс в института. Но ние с теб не се занимаваме с вузовска математика, нито с учебникарска, а с истинска наука, с голямата наука, разбираш ли? А ти имаш всички способности за това. В голямата наука обаче зубрачеството е недопустимо. Когато прочетеш доказателството на дадена теорема, ти би трябвало с учудване да си кажеш: „Ами да, точно така е, другояче не може да се направи.“ Но докато си казваш: „Ще го запомня и ще знам, че е така“, нищо няма да постигнеш. Именно затова е и монографията на Дюроа — да ти помогне да видиш сложните неща под друг ъгъл, да ти даде нова логика и да те улесни в усвояването на материала.

В стаята настъпи тишина, нарушавана само от лекото прошумоляване на прелистваните страници и мекото потракване на клавишите. След известно време Наташа вдигна глава.

— Мирон…

— Да? Нещо неясно ли?

— Не, но текстът е много блед и трудно се чете. Ако обичаш, придвижи ме по-близо до прозореца.

Мирон едва сдържа усмивката си. Разбира се, монографията на Дюроа е особено полезна книга, но Наташа изобщо няма нужда от нея, отдавна бе усвоила всичко, и при това блестящо. Налагаше се обаче тя да се преструва на старателна, след като той с толкова маневри успя да внуши на Василий, че книгата спешно трябва да се намери. Е, намери му я — сега бъди така любезен да я използваш в интерес на общото дело и да покажеш добре необикновените способности на момичето. А Наташа търпеливо я чете, но знае какво трябва да прави. С молбата си да я придвижи на по-светло целеше да му подскаже, че иска да седне до него пред компютъра. Браво, точно така.

Мирон я премести до себе си и бързо набра следния текст: „Не се тревожи, още не всичко е загубено. Трябва да поизчакаме. Може би замисълът ни е успял.“

Наташа изглеждаше съвсем погълната от четенето.

— Не разбрах — неочаквано се обади тя, — колко итерации^[1] трябва да се направят?

Мирон надникна в книгата и бързо прочете пасажа, който му сочеше девойката. В него изобщо не се споменаваше за итерации. Но той разбра въпроса й: „Колко трябва да чакаме?“, и бързо набра отговора:

„Мисля, че три-четири дни. През това време трябва да измислим следващия ход, ако се изясни, че нищо не е станало. Само не падай духом. Ще се измъкнем оттук, обещавам ти.“

А на глас каза:

— Прочети внимателно предната теорема, там всичко е казано.

След известно време Наташа затвори брошурата с превода.

— Моля те, изпитай ме. Мисля, че сега вече всичко разбрах. Но ти беше прав, след онова, което прочетох, доказателствата ми изглеждат съвсем различно.

— Колко прочете?

— Цялата първа глава.

Мирон отвори сборника.

— Ще решиш задачи триста и шейсета и триста седемдесет и осма.

Той се поотмести, за да е по-удобно на Наташа да работи с клавиатурата. Тъй като девойката използваше всяка свободна минута, за да се упражнява, сега думите на екрана се появяваха много по-бързо и почти без грешки.

„Струва ми се, че просто ме утешаваш. Сигурно става нещо страшно. Трябва да умра, нали? А ти? Какво ще стане с теб? Недей да мислиш, че ме е страх чак толкова. Най-страшно е, когато те боли, а аз съм изтърпяла толкова болки през последните години, че вече не се страхувам от нищо. Едва ли ще боли по-силно. А когато вече не боли, значи няма страшно.“

— Не — рязко възкликна Мирон, изтръпнал при тези думи на екрана, — не е вярно. Изобщо не е така. Грешно започваш. Върни се отначало.

Той щракна с „мишката“ и заличи ужасните редове. Наташа се извърна към прозореца и се замисли. Ако в стаята имаше камера, наблюдателят би останал с впечатлението, че девойката разсъждава по какъв друг начин би могла да реши задачата. Мирон бегло погледна ръцете си, усетил, че треперят, и видя, че те не само трепереха, а направо се тресяха като ръце на алкохолик след голям запой. Бързо ги мушна между коленете си, като се прегърби и се престори на дълбоко замислен. Разбира се, че е така. Тя трябваше да умре, той — също. Оттук няма да излязат живи. Охраната е твърде засилена, за да хранят някаква надежда, че онова, което се върши тук, е съвсем невинно. Добри работодатели. Как не. Ще дойдат, ще видят талантливата девойка, ще поговорят с лекаря. И после какво? Ще върнат Наташа обратно в Москва, в болницата, където е тъпкано с ченгета, които ще вземат да я разпитват къде е била, при кого и защо. Не става. Може би ще я откарат на някое друго място или пък ще трябва да я убият, за да й затворят устата завинаги. А разправата с него ще бъде още по-кратка, това вече е ясно.

Наташа отново се обърна към компютъра, сложи ръце на клавиатурата и започна да набира.

„Недей да ме утешаваш, всичко разбирам. Не се бой, няма да изпадна в паника. Благодаря ти за грижите и за всичко, което направи да ме измъкнеш оттук. Ти не си виновен, че нищо не излезе. Обичам те. Искам да го знаеш.“

Сърцето му се сви от състрадание към безпомощната девойка, която бе живяла на този свят толкова малко, а и годините на съзнателния й живот са били толкова безрадостни. Наистина е права, нито един от опитите му не излезе сполучлив и той вече трябва да се примири, да не храни повече напразни илюзии. Мюсюлманите са жестоки хора и кой знае каква мъчителна смърт ще измислят за тях, ако решат да ги накажат за неподчинение и за жалките им опити да се спасят. А ако се престориш, че не разбираш нищо, все пак можеш да се надяваш на по-лека смърт. Куршум в тила и край. И щом като им оставаше толкова кратък срок, нека поне създаде малко щастие на това нещастно момиче.

„И аз те обичам.“

— Така вече е по-вярно — каза той, като се престори, че нанася корекции в нейното решение.

„Значи наистина трябва да умра. Иначе не би ме излъгал. Невъзможно е да ме обичаш, та аз съм инвалид и никога няма да се оправя. Недей да ме съжаляваш. Аз просто те обичам и това е всичко.“

— Сега вече всичко е вярно, сигурна съм — неочаквано високо каза Наташа. — Може ли да започвам втората глава?

— Да — с потрепващ глас отговори Мирон, — сега всичко е вярно.

Девойката отново отвори монографията и Мирон с ужас видя, че по страниците капят сълзи. Наташа седеше неподвижно, без да издава нито звук, а прозрачните едри сълзи продължаваха да се отичат по бледите й безкръвни бузи. Изведнъж огромна, разкъсваща сърцето вълна от жалост се надигна у него и удави всичките му съмнения и трезви доводи, запълни онази пропаст, която стоеше между него, двайсет и две годишния мюсюлманин, и неизлечимо болната седемнайсетгодишна рускиня. Той нямаше да я изостави, не можеше да я изостави. Или и двамата ще се спасят, или и двамата ще умрат. Но ще останат заедно докрай.

* * *

На другия ден след разговора с Ташков Зоя Смирягина отиде на адреса, който й бе оставил. Вратата й отвори млад симпатичен момък.

— Кого търсите?

— Ирина.

— Тя е на работа.

— На работа ли? Но днес е неделя — обърка се Зоя.

— Ами тя работи всеки ден, без почивка.

— Бихте ли ми казали къде мога да я намеря?

— Тя е на съседната улица, мие стълбището на шестнайсететажния блок.

— Благодаря ви — измънка Зоя.

Младата жена лесно откри блока, защото всички останали бяха или на девет, или на дванайсет етажа. Приближи се до входа и през широката остъклена врата видя едно слабичко грозно момиче, което миеше пода в преддверието. Навън, точно срещу входа, имаше пейка и Зоя седна на нея така, че да може да наблюдава момичето. В блока непрекъснато влизаха хора и минаваха с мръсните си обувки по току-що измитата мозайка, като оставяха кални следи, а Ира тутакси се захващаше да измие отново мястото, което допреди малко блестеше от чистота. От време на време се изправяше и бършеше с лакът лицето си. Отначало Зоя си помисли, че тя бърше потта от челото и бузите си, но по-късно разбра, че това са сълзи.

Ира приключи с миенето, отнесе нанякъде кофата и бърсалката, след което излезе от сградата. Зоя понечи да я заговори, но се отказа, просто тръгна след нея. Видя, че девойката влиза в сградата, където преди малко я бе потърсила. Сега вече ще си бъде вкъщи, реши младата жена, след известно време ще може да се качи при нея. Очевидно Ира е разстроена от нещо, постоянно плаче, така че не биваше да я безпокои сега, току-що се е прибрала от работа, нека малко си отдъхне, да пийне чай й да се успокои. Обаче доста скоро Ира пак излезе и се отправи по улицата, водеща към битака. Без да си обясни защо, Зоя тръгна след нея. След половин час й стана ясно с какво се занимава Ира Терехина на битака. Зоя намери една свободна пейка недалече от павилиона „Горещи закуски“, откъдето Ира вземаше сандвичи и напитки, за да ги разнася из пазара. Седна и зачака. Наложи се да чака до четири часа, когато пазарът започна да се поизпразва. Най-сетне видя, че Ира се отправя към изхода.

— Извинете, вие се казвате Ира, нали? — застигна я младата жена.

— Е, та? — неособено учтиво отговори тя. — Какво искате?

— Да си поговорим.

— За какво?

— За вас. И за мен. И за Валерий Василиевич Волохов.

Лицето на Ира изведнъж се промени, агресивният израз изчезна и отстъпи място на съчувствие.

— Вие сте негова жена, така ли?

— Не. Но нека да отидем другаде, тук има много хора.

— Хайде — изкомандва Ира и ловко я поведе през тълпата, която все още беше доста гъста. — Наблизо има едно място, където можем да поседнем.

Отидоха на железопътната гара. Тук наистина имаше много пейки, но всички бяха заети от хора с багаж, които чакаха електричката.

— Вие не гледайте, че има толкова народ, ей сега ще дойде влакът и перонът ще се опразни. Влаковете минават начесто, през десетина-петнайсет минути.

И наистина иззад завоя на железопътната линия отначало се чу свирка и после се показа влакът, който след секунди спря на гарата. Междувременно хората на перона се засуетиха и грабнали чантите и торбите си, се втурнаха към разтворените врати. Пейките се освободиха и сега Ира и Зоя можеха да си избират къде да седнат.

— Да идем на оная, там е сянка — предложи Ира, като посочи пейката до едно дърво. Всъщност дървото беше извън перона, но беше толкова високо и криво, че клоните му провисваха над пейката, засланяйки я от палещото слънце.

Седнаха, но Зоя изведнъж изгуби кураж и вече не знаеше как да подхване разговора и дали изобщо има смисъл от него. Какво може да каже на това момиче, за какво да го пита? Но Ира първа наруши неловкото мълчание:

— Сигурно вече знаете всичко за Волохов?

— Да — кратко отговори Зоя.

— И че ми е баща?

— Да, казаха ми. Ира…

— Какво?

— Много ви е труден животът, нали?

— Да, много. Но нищо, справям се някак. А защо питате?

— И аз не зная. Извинете, може би ви изглеждам глупаво, но ще ви кажа — чакам дете.

— От него ли?

— Да. И се чудя какво да правя.

Ира се обърна и я погледна с изненада.

— Че какво може да правите? Ще го раждате.

— Но как… Вече ми казаха истината. И ме е страх.

— Страх ви е? И от какво? Ах, да, ясно, и вие сте като майка ми, смятате, че неговите деца са чудовища. Никога няма да й простя онова, което направи. Разказаха ли ви за нас?

— Да, всичко знам.

— И вашето дете също няма да ви прости, ако го убиете — съвсем сериозно отбеляза Ира. — Не си слагайте такъв грях на душата. Как се казвате?

— Зоя.

— Вие отдавна ли… с него?

— По-малко от година.

— Ох, горката, горкичката.

Ира нежно я хвана за ръката и несръчно я погали.

— Не се бойте от нищо, Зоя. Раждайте. Аз ще ви помагам.

— Но как ще ми помагате — горчиво се усмихна младата жена. — Вие самата имате нужда от помощ.

— От нищо нямам нужда — озъби се неочаквано девойката. — Никой не ми трябва, сама ще се оправя. А на вас, ако ви е трудно с малкото, аз ще ви помогна. Може и при него да се проявят същите болести, както при мен и моите хлапета, така че ще ви кажа какво да правите. И не ме гледайте, че съм такава страшна и необразована, вашето дете ще бъде друго. Да бяхте видели моята Натка! Тя е такава хубавица, същинска кинозвезда. И е много умна и талантлива. Вие също ще се гордеете с детето си. И недейте да мислите за нищо лошо.

— Но защо ме уговаряте толкова? — уморено попита Зоя. — Вас какво ви засяга?

— Моля ви — погледна я умолително в очите девойката, — оставете вашето бебе да се роди. Защото аз си нямам никого…

Изведнъж Зоя разбра какво иска да й каже Ира. Тя се чувства толкова самотна, че й се иска, макар и някак несръчно, да си създаде илюзия за семейство. И точно затова предлага помощта си. Защото тя и бъдещото бебе са от един баща, тоест имат кръвна връзка и значи са роднини. Зоя, майката на това бебе, също ще й бъде почти роднина. Ира така горещо мечтае семейството й да не е само от безпомощни инвалиди, за които постоянно да се грижи. Мечтае за нормален, човешки живот, иска да я търсят по телефона, да й идват на гости, а и тя да има къде да отиде за някой празник или на рожден ден. Не в болницата, а в уютно жилище. Да поднесе подарък и да седне като всички останали на празничната трапеза. Ташков беше разказал на Зоя, че негов колега се запознал с Ира, за да изпълни някаква задача и създал у нея илюзия за топли човешки взаимоотношения, но по-късно загинал. Ала дори да не беше загинал, от тази връзка нямаше да излезе нищо, защото за него тя е била просто работа. Връзка, създадена от служебна необходимост. Горкото момиче.

Зоя решително стана от пейката.

— Благодаря ви, Ира.

— За какво ми благодарите?

— За утешителните думи, за помощта, която ми предложихте. Вие сте чудесен човек. От все сърце ви желая всичко най-хубаво.

— Значи не сте променили решението си за бебето? Няма да го раждате, така ли?

— Не знам. Още нищо не знам. Извинете. Довиждане.

Тя се обърна и бързо се отправи към изхода от перона.