Снежана Ташева
Групата от Ада (7)

* * *

Тази и още някои случки ме накараха да преосмисля това, което знаех за обитателите на планетата Ад. Честно казано, по-рано си мислех, че са като дяволите от Хироус — нещо, което е по-добре да не ти се изпречва, защото, докато се огледаш, и вече те е покосило. Оказа се обаче, че на мен са пратили импчетата — голяма детска градина от миниатюрни пърхащи същественца с рогца и опашки. А пък аз трябваше да съм „другарката“.

Разбрах колко много греша, когато веднъж отидохме на разходка на Витоша с групата.

Катерихме се няколко часа по пътечките под кабинковия лифт, като моите студенти изглежда нямаха умора. Станчо водеше ентусиазиран, а останалите следваха. Аз се влачех някъде откъм опашката, поемайки си болезнено въздух. Студентите се опитваха да ме изчакват, но не им стигаше търпение. Накрая Тамиел, който беше може би най-срамежливият от групата, предложи да остане с мен, а другите да продължат към Черни връх. Ние сигурно щяхме да стигнем максимум до Алеко.

Бяхме вървели около пет минути, когато на мен пак ми се прииска почивка. Избрахме си една морена на сянка и приседнахме на нея. Тамиел извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Огледах ги основно от любопитство: опаковката беше червена с оранжеви пламъци, а марката — Hell’s Finest. После учтиво отказах да се тровя. Той обаче си запали и започна щастливо да дими наоколо. Явно му липсваше запушената атмосфера в София.

Въздъхнах и мислите ми неволно се понесоха към колегата Тошо — спомних си как ми беше донесъл солна киселина от хранилището преди няколко дни и как ръцете ни се докоснаха, докато ми я подаваше. Вероятно това беше моментът да го поканя на среща, но твърде много се страхувах, че може да ми откаже.

— За този ваш Тодор — каза Тамиел без никакъв увод, докато експедитивно издишваше дима от цигарата си, — може да сключите договор. Аз ще ви насоча към подходящия, ммм, професионалист.

— Какъв договор? — стреснах се аз.

— Нали знаете — той може да бъде ваш и само ваш срещу определено време служба на душата ви.

— Искате да кажете, че наистина мога да си продам душата за мъж?

— Не става въпрос за вечна служба — опита се да ме успокои той. — А за определено време в години, най-много около век.

— А-а-а-ми, ще си помисля — заекнах и нервно се заиграх с кичур от косата си. Стараех се пръстите ми да не треперят твърде много.

Щом Тамиел си допуши, отново тръгнахме нагоре. Той мълчеше, очевидно се чувстваше гузен, че ме е изплашил. Определено бях сбъркала — това не бяха импчета, а демони от висок клас.

В какво, по дяволите, се забърках?!

Докато се изкачвахме все по-нагоре, започнах да се успокоявам — в крайна сметка, каквото и да направех, те бяха по-силни и по-способни от мен. В лабораторията имах предимството да съм преподавателката, но на този терен си бях просто охлювът-турист. Катеренето ми се струваше все по-трудно, още не бях минала онзи праг, когато тялото се активизира въпреки умората, и затова пъплех нагоре с отворена уста и почти изплезен език.

Изведнъж над нас се чу някакъв грохот и по склона се посипаха дребни камъчета. Обаче не беше само това. Погледнах нагоре и видях, че се задават и по-големи камъни. Точно преди да се изсипят право върху главите ни, Тамиел без много приказки ме хвана през кръста и ме дръпна към себе си.

Секунда по-късно вече се намирахме на малка полянка, оградена с ели и смърчове.

— Какво беше това? — казах с разтреперан глас и си поех дъх на пресекулки. Тамиел полека дръпна ръката си от кръста ми.

— Каменопад — отговори той и бръкна в джоба си за кутията с цигари.

— Я дай и на мен — казах, без много да му мисля.

Посегнах към цигарите с треперещи ръце, едва успях да хвана една и веднага я изтървах на земята. След няколко неуспешни опита най-накрая я вдигнах. Поочистих я от полепналите боклучета и си я сложих в устата. Тамиел ми я запали и аз дръпнах настървено от нея.

— Внимавайте, силни са — опита се да ме предупреди той.

Отговорът ми беше изкъртваща дробовете кашлица. Той само се ухили и ме тупна по гърба. Когато най-накрая се съвзех, ми каза, че ще викне Станчо, за да видят каква е тази работа с камъните.

— Вие почакайте тук, след малко ще дойде Данеел да ви прави компания — инструктира ме на тръгване.

Не бях стояла и пет секунди сама, когато пристигна Данеел. За разлика от Тамиел той си падаше доста разговорлив или по-скоро се опиваше от звука на собствения си глас. Поне половин час ми чете лекция как трябвало да се обезопасяват химическите лаборатории, което ми беше във висша степен досадно, предвид, че по едно време водех подробен семинар по темата.

Когато най-накрая Станчо и Тамиел се върнаха, едва не ги разцелувах. Двамата обаче бяха мрачни, така че трябваше да се въздържа.

— Е, разбрахте ли повече по въпроса? — попитах ги аз.

— Със сигурност е саботаж — отсече Станчо.

— Но на кого е притрябвало да ни замеря с камъни нас двамата с Тамиел?

Отговори ми мрачно мълчание.