Снежана Ташева
Групата от Ада (26)

* * *

Чухме се с посредника пак след няколко дни. По-точно Станчо се чу и после ми се обади на мене. Каза ми, че посредникът се държал странно по телефона и в един момент започнал да мрънка, че някой друг се бил заинтересувал от земята, след което му затворил.

Видяхме се край университета, където той ми разказа същото, но с повече подробности. Вече не ме свърташе на едно място, затова избързвах пред него и после се връщах обратно назад. Що за идиотщина?! Хем ни бяха разкарали за нищо, хем земята с табелка „На майната си“ щеше да я вземе някой друг.

— Мамка му! — изпсувах на глас малко след като подминахме спирката на автобуса. Няколко минувачи ме изгледаха изпод вежди. — Не мога да повярвам, че ще ни метнат толкова лесно!

— И аз — отговори ми Станчо. — Но смятам, че шефът ще измисли нещо. Едва ли е имал предвид да ни изпраща до Пловдив, само за да ни изпреварят. Между другото, сега отивам да се видя с него. Може да дойдеш, ако искаш.

Тръгнахме заедно към университета — господин Асмодей съвсем наскоро се беше уредил с кабинет там. Беше на третия етаж и на табелката пишеше само „Проф. В. Асмодей“. Приемно време нямаше.

Господин Асмодей внимателно изслуша разказа на Станчо.

След това замислено каза:

— Той ти беше изпратил документите все пак, нали?

— Да, но само по имейла. Нямаме неговия подпис, така че са безполезни.

— Не прибързвай. Разпечатай ми ги да ги подпиша, и вдругиден ще отидете пак да му подосаждате.

— Както кажете, господин Асмодей — отговори Станчо объркано. Явно и той разбираше колкото мене, тоест никак.

— Хайде, идете да си почивате — началникът кимна в моя посока, явно забелязал малкия ураган, заформил се в съзнанието ми.

— Ще ви се обадя да ви кажа кога ще пътувате.