Бари Късел
Прераждане в Отвъдното (9)

Глава 9
Епилог

Сребърните нишки се скъсаха пред очите на присъстващите в лабораторията. Душите на Птеродактила и Люспестия се откъснаха от телата им и заплуваха нагоре, необезпокоявани от никого. „Гойките“ все още не бяха се родили по това време.

— Но това е било само преди два милиона години, ами преди това!? — попита техникът и допълни с предложение. — Да опитаме още един път и то на милиарди години назад във времето. Какво ще кажете!?

— Добре, но да не се получат някои изкривявания или да блокира сферата? Помниш с първата програма какво стана, та трябваше Кейс да оправя нещата? — отговори Йоманда, питайки.

— Кейс е още на Земята и то в Дордрехт, така че няма за какво да се страхуваме, а? — не се предаваше техникът и това надделя при решението на докторката, която каза с тон, неподлежащ на съмнение:

— Дай сто милиарда години назад във времето и историята на земята!

Двете с Йоманда се заеха да вкарват новата аура в главите на Петер и Александра.

* * *

На екраните се появиха познатите елипсовидни облачета, които се рееха в пространството на своите парцели.

По и Леа, както обикновено, чакаха да се втурнат през нощта на някоя планета в съзвездието Лебед, за да се вселят неангажирано в някое живо същество.

Създателят бе наредил По и Леа да се явят при него. Имал задача за тях. Някакъв нов експеримент искал да прави на една току-що създадена планета с идеален климат. Намеренията му били да въведе нови правила в развитието на душевните субстанции. Повече отговорност и задължения, придружени с доживотно свързване на индивида с душата и чак когато тялото умре, то тя да напусне и се върне в своя дом, Отвъдното. За да не се загуби видът, то Създателят решил да се създават потомци, от два пола, мъжки и женски. За насърчаване на този акт, самото зачеване било страшно приятно за извършителите.

От натрупания опит, по време на престоя на Земята, се градял и окончателният лик на епителите. След скъсването на свързващите свилени нишки, душите се приемали от Създателя и всичко преживяно на Земята се триело, за да не пречи на следващото превъплъщение. Това бил планът и за изпълнението му били повикани безброй епители. Едни от тях бяха По и Леа. Пионерите на земния живот.

Спускайки се надолу към планетата, двете приятелчета По и Леа с удоволствие наблюдаваха повърхността, покрита с вече твърда кора. Въздухът бе прозрачносин, без никакво движение. Планетата бе пуста. Те бяха първите посетители.

Когато се устремиха към водата, забелязаха, че вече са родени. Бяха просто клетки. Целият океан бе техен. Плуваха си необезпокоявани от никого и се наслаждаваха на водата. Щастието им се равняваше дори на това, когато са си вкъщи. Цяла нощ се носеха по вълните.

На сутринта, както обикновено, те очакваха да полетят отново към Отвъдното, но за изненада, това не стана, защото бяха свързани със свилена нишка. Трябваше да останат с тялото на клетката и през деня. Това ставаше за пръв път през тяхното съществуване и все пак им бе интересно.

Грейналите лъчи докоснаха клетките и те усетиха топлината, идваща от звездата, наречена Слънце. Много се радваха на деня. Така живяха няколко денонощия, докато настъпи промяна в климата. Водата стана леденостудена и това доведе до тяхната смърт. Свилените нишки на живота им се скъсаха и те разочаровани поеха към дома.

* * *

— Докторке, нещо става с мониторите — констатира техникът и стана бързо от мястото си. Отправи се към сферите и се загледа в лицата на Петер и Александра. Те бяха будни. Без дори да се наложи преход чрез хипноза. Какво ли стана с този опит? Дали се повтори случаят с първото засичане на програмата преди година. Дано не се стигне само до усложнения, защото Кейс е в лудницата и докато дойде да оправи всичко, ще минат може би месеци.

Програмата наистина бе засякла, защото автоматично се изключи и самоунищожаващото устройство се задейства. Алармата се включи и сирената зави. Самата програма, както бе казал Кейс, бе също живо същество, но много, много по-сложно от човека. Напълно изтрито от компютъра, създанието на Кейс умря.

— Ами сега, ще трябва да търсим пак програмиста? — рече разтреперано техникът.

— Да, и то веднага! Така ще се изложим пред света — изложи становище Йоманда.

— Но нали имаме записите на касети!?

— Да, да, всеки ще каже, че това са монтажи.

Доктор Райдсма посегна към телефона, но станалият от сферата Петер я изпревари и каза:

— Кейс де Граф е мъртъв. Няма нужда да звъниш!

— Петер, ти побъркал ли си се или…!? — смъмри го докторката.

— Не, не съм се побъркал, ами всичко това ми го казва Ахиле. Той е тук и аз имам контакт с него. Напуснал е тялото на Кейс де Граф и ми предаде важно послание.

— Аз не ти вярвам! — извика тя и вдигна телефона с предчувствието, че може би все пак е прав.

— Ало, говорите с Райдсма от института за…

— Да, докторке, шефът тъкмо щеше да ви се обади…, но ето го вече е тук — асистентката на главния лекар на Дордрехтската болница за психично болни предаде телефонната слушалка на шефа си, който задекламира с треперещ глас:

— Ало, Ани! Слушай, скъпа, имам лоша новина за теб. Кейс де Граф, твоят програмист, не е вече между живите. Преди няколко минути изпадна в шок и сърцето му спря. Направихме всичко необходимо, но не можахме да го спасим. Жалко! Вие нещо проблеми ли имате!?

— Ами, всичко отиде по дяволите. Но друг път ще ти разказвам. Между другото има ли вакантно място при теб? Май вече съм безработна от няколко минути насам — разплакано положи телефонната слушалка Райдсма и се отправи към Петер.

— Е, сега вярваш ли ми? — Петер бе, като че ли под чуждо въздействие. Някой го ръководеше отвътре. Погледът му бе празен.

— Ахиле, знам, че си вътре в него, така ли е?

— Да, така е. Но това ще бъде за много кратко време. Просто идвам да ви предам, че всичко това не трябваше да се случва. Тази програма. Тези истини. Всичко това е вярно. Идеята бе на Създателя. Мислеше, че сте вече готови. Осъзнавайки, че греши, той ме прати да унищожа това, което сте постигнали досега. Човекът не трябва да научава все още истината за създаването на света. Програмата я няма! Кейс го няма! — завърши монолога си Одисей, говорещ с устата на Петер.

Александра побутна съпруга си по рамото и той, като че ли събудил се от дълбок сън, простена и с мека усмивка каза:

— Тръгваме ли, скъпа Ксинтия? Ксинтия…? Извинявай, Александра, несъзнателно го казах. Аз не съм чувал името Ксинтия, дори не съм го и сънувал досега. Не си мисли, че…?

— Хайде, хайде, граф Петер, знам си те аз, все по младите гледаш! Граф…? — хвана го за ръка Александра и го помъкна към изхода на лабораторията.

Дори не се обърнаха да кажат довиждане. Какво ли са правили в тази сграда, така и не си спомняха?