Бари Късел
Прераждане в Отвъдното (3)

Глава 3
Анакондата

Анакондата тихо се плъзна по жилавите листа на вековната джунгла. Целта бе, колкото се може по-бързо да се добере до плиткия залив на Широката река. Усетила идващото стадо рогати чифтокопитни, тя искаше да се зарови в тинята и да чака някоя жертва. В движенията й се чувстваше нетърпението, жаждата за кръв. Почти два месеца не бе вкусвала нищо и силите я бяха почти напуснали, но желанието бе все така неописуемо голямо. Огромното туловище, което тя влачеше, се плъзгаше все пак с лекота, защото плисналият дъжд насърчаваше вълнообразното й плъзгане. Предпазливостта също влизаше в сметките на змията, защото вечният й враг, Големият кайман, бе винаги там, където се очакваше я стадо, я отделен топлокръвен екземпляр да пие вода от плитките заливчета на реката. Красотата, която излъчваше тялото й, съвпадаше с обкръжаващата я среда. Вековната джунгла, вечно зелена, бе наситена с всевъзможни лиани и широколистни дървета. Растенията, жилави и яки, създаващи впечатление за един в друг оплетени врагове, бяха недвижимата част от децата на джунглата. Другата, движимата част вреше и кипеше. Животът тук бе жесток. Винаги някой дебнеше другия и обратното. Анакондата бе едно от децата на джунглата.

Едва достигнала плиткия залив, някакво предчувствие се промъкна в продълговатия й мозък, изпълнил целия скелет. Опасността висеше във въздуха и тя знаеше, че без борба няма да се размине. Разбира се, при успех, огромната змия си осигуряваше още седмици наред спокойно, дремливо състояние.

Вече заровила се достатъчно добре в сивата тиня, Анакондата се стремеше да не издава присъствието си. Можеше дори да се определи, че това не е змия, ами просто врасъл клон от близкия столетник. Идването на стадото бе въпрос на време и тя го знаеше много добре. Важното бе дотогава да не я забележи Големият кайман.

Последният двубой с него й нанесе много рани и трябваше да чака няколко месеца полужива полуумряла. Кайманът бе страшилището в плитките заливчета на Широката река. Той не прощаваше на никакво животно, което идваше да задоволи жаждата си в бистрата вода.

Със силно развитите си сетива, разположени на гърба, змията почувства раздвижване на водата над нея. Това бе той.

Големият кайман, крокодил с туловище, колкото голям дънер на столетно дърво, бе усетил също идването на стадото и също се готвеше да вземе своя пай. За Анакондата той и не помисляше, защото просто я смяташе за умряла. Затова и не обърна внимание на дъното, където се бе заровила тя. Отмина и продължи да плува към следващия залив.

Змията отклони вниманието си от отминаващата я вече опасност и го насочи към идващия дивеч.

С предпазливи стъпки водачът на стадото настъпи във водата. Разбира се, той бе проследил плуващия кайман, който се отдалечаваше от мястото на водопоя. Едрият мъжкар спокойно даде пример на останалите, като натопи муцуната си и изпръхтя. Анакондата изчакваше всички да навлязат и тогава щеше да избере подходящата за нея жертва.

Ягуарът, с когото змията няколко пъти се бе била и отървала с леки рани, също се готвеше за лов. Изкарал цяла нощ на Столетното дърво, спотайвайки се зад дебелите клони, той бе набелязал вече своята жертва. Това бе младо рогато сърне, с особена осанка. То пиеше с такава грация, че дори Ягуарът му завиждаше, но законът на джунглата си казваше думата и просто трябваше да се случи.

С пресметлив и точен скок Ягуарът се намери върху гърба на набелязаното сърне. Нищо неочакващото животинче се опита да подскокне, но ужасът, който го бе обсебил, бе парализирал всичките му мускули. Хищникът, със заучено движение, събори нещастното сърне във водата. Бликналата алена кръв го зашемети.

Анакондата, със светкавично движение, също се стрелна към първото животно, попаднало в обсега й. За нещастие, то бе същото, което и Ягуарът бе избрал.

По странно съвпадение и Анакондата, и Ягуарът се намериха един до друг. Един захапал сърнето за врата, а другият за задните крака. Змията, все още не осъзнала създалата се ситуация, започна да увлича жертвата в по-дълбокото. Хищникът почувства увличането и един силен обръч от туловището на влечугото да се увива около задницата му. Реакцията му бе незабавна. Той захапа студеното и жилаво месо на змията. Разбира се, това не му се отдаде лесно, но бе достатъчно, за да разбере Анакондата, че нещо не е наред.

За кратко време те се отказаха от сърнето и започна борба на живот и смърт между тях. Повече шансове имаше, разбира се змията, защото битката се водеше във водата. Обръчът се затягаше все по-силно и по-силно. На всяко издишване на Ягуара, Анакондата затягаше хватката си и с всяка секунда силата му намаляваше. Ако битката се водеше не във водата, а на сушата, хищникът знаеше как да постъпи. Неговата захапка бе също не по-малко смъртоносна, но тук в реката, той започна да гълта вода и това го обърка. Отпусна челюсти и помисли за отстъпление, но змията го бе завлякла вече доста в дълбокото. Под водата двете тела образуваха такъв водовъртеж, че пиещите животни стремглаво се разпръснаха и побягнаха във всички посоки. Само Големият кайман, усетил заплаха в царството си, се запъти към мястото на битката. Останал без въздух, Ягуарът се бе отпуснал и изпаднал в безсъзнание. Змията го бе вече така обвила, че хватката едва ли можеше да бъде разпусната скоро. Усетила победата, Анакондата повлече жертвата в плиткото, за да почне гощавката. Тъкмо когато излизаше на повърхността на водата, тя усети силен удар от шип на крокодил. Шипът на Големия кайман се заби дълбоко в жилавото тяло на змията. Тя започна да потъва в по-дълбокото, разпускайки вече конвулсиращата жертва, усещайки края, своя и този на Ягуара.

* * *

Смъртта на граф Уилям де Мол бе изпълнила екрана на монитора и наблюдаваното от двете екстрасенски, Йоманда и Райдсма, бе вълнуващо събитие за участниците в експеримента. Графичното изображение бе хвърлило във възторг наблюдателките. Откъсналата се от тялото на графа душевна субстанция, изглеждаше на екрана като прелестно сияние. Сребърна, полупрозрачна, с вплетени едни в други свилени нишки, тя бе приела формата на Уилямовото тяло. До него се виждаше и душата на Ксинтия. Те пътуваха нагоре към Отвъдното.

В лабораторията напрежението бе достигнало връхната си точка. Двете жени се надяваха, че някога ще видят Границата и тайно си пожелаваха да се случи точно сега. Програмистът бе предупредил, че за това трябва още по-мощна и по-усъвършенствана програма.

Наближаваха целта. На екрана лъчението се увеличи и цветовете добиха по-ярък оттенък. Сребърните субстанции се промениха видимо в златистомлечни сияния, а формата на телата започна да се разпада. Мъгла обзе целия екран. Границата бе достигната. Двете души бяха преминали в Отвъдното.

Мъжът в сферата потрепна. Лицето му придоби благи и меки черти. Явно, бе го обзело спокойствие. Доброволецът Петер понечи да отвори очи, но все още не му се отделяше от преживяното отвъд.

— Петер, какво усещаш? Какво? Кажи поне дума? — тих звук се отдели от устните на Райдсма и тя добави. — Чуваш ли ме?

Изведнъж лицето му се промени и доби свиреп вид. Тялото му започна да се извива като на змия. Някои от скенерните проводници се отлепиха. Настъпи суматоха в лабораторията. Експериментаторките извикаха по фона дежурния компютърен техник. Екранът сменяше различни неясни картини. Мрежести очертания на множество дървета, вода и зеленина.

— Той се намира на ужасно много време назад в миналото! — установи техникът, изчислявайки с модулната таблица времето. — Може би ще ви се стори невероятно, но това е 5000 години преди Христа. Трябва да настроя екрана, а вие, скъпи, започвайте да се врете в мозъка му, иначе ни е спукана работата.

На екрана се появи ясен образ. Плитък залив, с прозрачна вода, обграден от джунгла и множество животни. За изненада на всички се появи не човек, а змия…, Анакондата!

— Значи твърдолинейната, научна теория се сгромолясва. Така и предполагах, а ето и доказателството — прошепна повече на себе си Йоманда.

* * *

Научила за новите вести от „Дейли Телеграф“, намиращата се в Лондон Александра, бе взела незабавно първия влак и се бе отправила към Холандия. След прегледа на видеоматериала, на който Петер бе превъплътен като анаконда, тя се замисли и тръгна към лабораторията. Пред входа на зданието множество фотографи и журналисти искаха да изкопчат някоя дума за взетото й участие в научната конференция в Лондон и за състоянието на съпруга й. На тази конференция Александра бе лектор. Разбира се, тя искаше с удоволствие да отговори на въпросите, но просто нямаше време за тях. От новините бе научила, че съпругът й лежи в дълбока кома и дори и двете специалистки не можеха да го извадят от нея. Тя бе загрижена за него и със сълзи на очи влезе в компютърната зала. Отправи се към сферата и го погледна. Петер лежеше спокойно, без никакво трепване дори на мускул по лицето му.

— Доктор Райдсма, какво сте направили с него? Къде е сега? — запита тя и понечи да отвори капака на сферата.

— Спокойно, Александра, всичко ще се оправи, само ни трябва търпение. Много зависи от програмиста Кейс де Граф. Той работи по новата програма и обеща, че утре ще е готов. Ако не полудее пак.

— Как така ще полудее? Вие ще го оправите, нали, докторке!? — в гласа й се чувстваше молбата на давещ се човек.

— Не ни позволяват от „Филипс“!

— Все пак, обещайте ми! — настоятелно ридаеше отчаяната жена и бършеше сълзите си.

— Добре, обещавам! — каза Райдсма и прегърна треперещата Александра, продължавайки с по-весел тон. — Слушай, има нещо интересно и се иска само твоето разрешение. Екстрено отпуснаха средства от американска Оклахома и в момента монтират втора сфера, с която ще можем и двама ви да следим на екрана. Разбираш ли!?

— Да разбирам… и мен в кома значи!?

— Хей, на теб никога не ти липсва източно-европейският хумор, но не е така. Просто това не е кома, ами в този момент той е във вътрешна борба, а пък и дисковото устройство няма нужната бързина да преработи данните. Така поне обясни техникът.

— Искаш ли да опитаме във втората сфера с теб? — намеси се Йоманда. — Току-що съобщиха, че е готова за употреба.

— Ами да влизам — реши се набързо Александра и каза на ухото на докторката. — Да видим какъв звяр пък аз съм била?

— Какъвто и да си, то ти си най-милият звяр, когото досега познавам — прошепна, слагайки скенерите по тялото й, Райдсма.

* * *

Боата следеше неотлъчно, но винаги от разстояние Анакондата. Имаше респект от нея, но същевременно и чувството, че трябва да се пази. Преди време тя бе свидетелка на борбата с Големия кайман и в последния момент се бе намесила. Тогава бе отвлякла вниманието му от вече умиращата Анаконда и го подмами из дълбочините на залива. Само тя знаеше за пещерата и се бе насочила към нея. Бе се изплъзнала от острите му шипове. След това незабавно се бе върнала към мястото на битката. Анакондата бе полумъртва, просната в тинята. Тогава тя я обвърза със силна хватка и я повлече към пещерата.

Два месеца Боата лежеше до нея и поддържаше телесната температура, като всеки път се увиваше около й. Искаше да я спаси. Разбира се, Анакондата не трябваше да знае това, инак би се разиграла любов и не се знаеше как ще свърши. След любов Анакондата винаги убиваше. И това Боата го знаеше. Обичта й бе голяма, но трябваше и да се пази. Затова, когато Анакондата започна да потрепва в тайната й прегръдка, то Боата напусна ложето. От разстояние следеше как любимата й се съживява и как тръгва на лов.

Боата също усети идването на стадото и се шмугна в листата до залива. Тя почувства Ягуара, който бе на Столетника, скокът върху сърнето, битката с Анакондата, идването на Големия кайман. Бе в непосредствена близост и трябваше да се намеси. Искаше пак да спаси любимата, с която желаеше така страстно любов. Любов, която не можеше да се осъществи, но любов, която бе нейният живот.

Шипът на каймана, забил се в туловището на Анакондата, се прекърши под яката хватка на влязлата в борбата Боа. Бързата й намеса промени изхода на битката, но само временно. Анакондата бе зашеметена и с последни сили стискаше двете огромни челюсти на крокодила. Ако не ги бе улучила с примковата хватка, отдавна да бе разкъсана на парчета. Шипът й причиняваше болка, но след намесата на Боата, тази болка секна. Огромната змия усети намесата на друго същество и то намеса в нейна полза. Боата не можеше повече да се прикрива и явно се омота около корема на каймана, с риск да бъде разкъсана от острите му нокти. Анакондата разбра всичко и като че ли й се вляха нови сили. Любовта й към Боата отдавна се таеше в нея, но също и желанието да я изяде след това. Сега си казваше, че ако спечелят битката, то ще я остави жива. Само да победят.

Големият кайман не бе вчерашен, а и неслучайно името му бе Големият. С рязко движение той разпра, със свободния си крак, корема на Анакондата, след което започна да търси Боата. Но Боата бе хитра. Почувствала лигавия корен на Столетника, тя го обхвана с опашката си и го насочи към крака на крокодила. Той замахна силно и това, което искаше хитрата змия се получи. Кракът му се заклещи между корените на Столетника и дори силата, която притежаваше, нямаше да може да го спаси. Започна да се върти лудешки, за да се освободи, но това още по-силно затягаше заклещения му крак.

Змиите, усетили края му, отпуснаха смъртоносната хватка и се устремиха нагоре към повърхността. Анакондата, с разпран корем, имаше малки шансове да оживее и полужива се остави на Боата да я повлече из плитчините на залива.

* * *

На двата екрана, образите като че ли бяха едни и същи. Разликата се състоеше в това, че събитията се виждаха под различен ъгъл. Като че ли две камери снимаха един и същи филм. Случката и времето бяха едно. 5000 години преди Христа. Изводите, които направиха двете научни експертки, съвпадаха с предварителната теория, която те защитаваха от години. Доказателства досега никой не можеше да поднесе и затова скептичните научни среди се подсмиваха и казваха, че това са само фантасмагории. Те, както и всеки земен разбира се, вярваха само на очите си, а не на приказки и предположения. Но сега всичко се обръщаше с главата надолу. Доказателствата бяха налице и щяха да запушат устата на твърдо мислещите.

— Дори и преди толкова много години те са били пак заедно, въпреки разликата в сортовете — отбележи Йоманда, гледайки задълбочено в монитора. — Интересно нещо е любовта. Врагове в джунглата, а така да се обичат. Дали е било така винаги с тях?

— Сега идва интересното, може би… — не можа да се доизкаже докторката, защото това, което се виждаше на екраните, бе необикновено. — Петер е Анакондата и като че ли умира. Душевната му субстанция е над неговото тяло, а може би този път ще прескочим и зад Границата — надежда бликаше от очите на Райдсма.

* * *

С огромни усилия Боата завлече Анакондата на безопасното място в пещерата, там където два месеца се бе грижила за нея. Всеки допир с тялото на умиращата змия пораждаше в нея любовна тръпка. Както и преди, Боата се омота плътно о туловището й и започна да предава своите биотокове. Част от живителните й сили преминаха в Анакондата. От разпрания корем на тежко ранената змия се стичаше на талази слузесто вещество, примесено със синя, мръсна течност. Боата чувстваше, че настъпва краят на любимата, но все пак, с непоколебимо желание за любов, продължи процеса на всеотдаване.

За миг Анакондата потрепна и помръдна. Тя осъзна веднага любовната тръпка. Обвилата я Боа също усети, че дългоочакваният момент е настъпил. Двете змии се вляха една в друга, притиснаха още по-силно своите тела и предсмъртната любовна оргия започна с пълна сила. За Боата това бе най-великолепното преживяване, случвало се някога в нейното съществуване.

Анакондата се отпусна. Боата знаеше какво може да се случи след физическото удовлетворение. Решително влезе с опашката напред в разпрания корем на любовницата си. Тогава се получи все пак това, от което тя се страхуваше. Анакондата я погълна с широката си, изпълнена с остри зъби уста. Оттам нищо не излизаше живо. Гърчовете на доскоро любещите се змии се превърнаха в последни конвулсии. Смъртта настъпи едновременно и за двете…

* * *

— Пак умряха заедно! — със замислен поглед промълви Райдсма.

— Наблюдавай душите на змиите, пардон, на Александра и Петер! Докторке! — възторжено извика Йоманда. — Очертанията на субстанциите са във вид на влечуги.

И наистина, на екраните ясно се очертаваха сребърните души на две змии, във формата на полупрозрачна материя, които се бяха устремили нагоре към Границата.

Границата с Отвъдното този път се появи сравнително много бързо. Ясното сияние предвещаваше нейното приближаване. Екраните се изпълниха с ярка светлина и субстанциите на змиите се разпръсна в плътна мъгла. Компютърът се задъхваше. Екраните побеляха. И този път не успяха да видят Отвъдното. Явно трябваше да се изчака Кейс де Граф, с направата на новата програма.

Двамата съпрузи, поставени в сферите, отвориха очи едновременно и озадачено се погледнаха. Екстрасенските веднага се отправиха към тях. За по-плавното преминаване в действителността бяха необходими и техните способности.