Ивлин Уо
Във всеоръжие (29)

6.

— Сега ли ще пожелаете да изядете този орех или по-късно, сър?

Алебардист Хол беше застанал до койката на Гай.

— Колко е часът?

— Точно единадесет, сър, според вашата заповед.

— Къде сме?

— Плаваме с конвоя, сър, но не към дома. Полковникът иска да ви види веднага щом сте готов.

— Оставете ореха тук. Взех го като сувенир.

Гай още се усещаше изтощен. Докато се бръснеше, си припомни последните събития от изтеклата нощ.

В лодката се бе поосвежил; люлееше се под високия корабен корпус, стиснал негърската глава с две ръце.

— С нас има ранен. Спуснете клуп за пренасянето му.

Горе се разтакаваха известно време, после нещо светна в черния четириъгълник.

— Аз съм корабният хирург. Качете се вие, аз ще сляза.

Гай се покатери в трюма. Лекарят слезе. Заедно с двама санитари носеха специално приспособление за подобни случаи, нещо като люлка, която смъкнаха, увиха около генерала и изтеглиха внимателно.

— Носете го направо в лазарета и го подгответе. Друг някой ранен ли е?

— Не, само той.

— Никой не ме е предупредил, че се очакват ранени. За щастие сутринта приготвихме всичко. Но никой не ми е казал, че тази вечер се очаква нещо — мърмореше лекарят, невидим и нечут зад приведените под тежестта санитари.

Патрулът се качи на борда.

— Всички се държахте великолепно — каза Гай. — Сега сте свободни. Ще обсъдим акцията утре. Благодаря ви, моряци. Лека нощ.

Събуди полковник Тикъридж, за да му докладва.

— Разузнаването мина успешно, сър. Един кокосов орех. — И постави главата до пепелника на полковник, Тикъридж на края на койката му.

Полковник Тикъридж бавно се разсъни.

— За бога, какво е това?

— Френска колониална пехота, сър. Няма опознавателни знаци.

— Няма значение, махайте го оттук! Ще говорим за това утре. Всички ли са невредими?

— Целият ми патрул, сър. Един ранен извън бройката. Използувахме носилка. Сега е в лазарета.

— Кого, по дяволите, имате предвид, като казвате „извън бройката“?

— Генерала, сър.

— Какво?!

Гай бе сметнал, че полковник Тикъридж е посветен в тайната, че и той е участвувал в заговора да го направят на глупак. Сега престана да се сърди.

— Вие не знаехте ли, че и той идва, господин полковник?

— Откъде да знам!

— Сигурно се е скрил в трюма и се е смесил с патрула в тъмнината, сър, с почернено лице.

— Старият дявол! Зле ли е ранен?

— В крака.

— Може би не е толкова зле. — Полковник Тикъридж, вече напълно събуден, се закиска, после стана сериозен. — Но каква дяволска каша! Е, ще я обсъдим утре. Вървете да спите.

— А това?

— За бога, хвърлете го!

— Смятате ли, че е редно, сър, без да се посъветваме с генерала?

— Във всеки случай махайте го оттук!

— Слушам, сър. Лека нощ.

Гай стисна здраво косата и тръгна по задушния коридор. Срещна един нощен стюард гоанец и му показа главата. Стюардът изквича и избяга. Лекомислие обзе Гай. Да влезе в каютата на Аптърп? Не. Натисна дръжката на Оперативната стая. Стаята не бе заключена, нито охранявана. Всички карти и поверителни документи бяха прибрани. Гай остави товара си в сандъчето за входяща поща на генерала и, внезапно поддавайки се на изтощението, се прибра в каютата, хвърли окървавената си риза, изми окървавените си гърди и ръце и заспа дълбоко.

— Как е генералът, господин полковник? — запита Гай, като се яви в канцеларията.

— Много бодър. Току-що излезе от упойката. Иска си кокосовия орех.

— Оставих му го на бюрото.

— По-добре му го занесете. Иска да ви види. По неговите думи снощи сте се проявили. Жалко, че нямахте късмет. — Гай не бе очаквал поздравленията да вземат точно такава форма. — Седнете, чичо, не сте под арест… все още.

Гай седеше мълчаливо; полковник Тикъридж кръстосваше по килима.

— Човек има шанса да получи медал веднъж-дваж в живота си. Някои изобщо нямат шанс. Вашият бе снощи и вие се проявихте добре. По всички правила сега би трябвало да подготвям доклад, с който да ви представя за кръст за храброст. Вместо това така сме се подредили! Не мога да си представя какво ни беше прихванало снощи. Дори няма как да потулим цялата работа. Да беше замесен само батальонът, сигурно щяхме да опитаме, но на тоя кораб плава сульо и пульо и просто няма как. Ако не се беше набъркал генералът, щяхме да натопим вас. „Фанатизиран млад офицер… мъмрене…“ и тъй нататък. Но сега ще се наложат медицински доклади и разследване. На неговата възраст той просто не може да си позволява подобно нещо и да смята, че ще му се размине. Да знаех какво е намислил, нямаше да му помагам. Или поне така разсъждавам тази сутрин. А и капитанът на кораба ще си изпати. А и вие ще си изпатите. Разбира се, вие сте изпълнявали заповед. Юридически сте чист. Но петното си остава. До края на живота ви, когато се спомене името ви, някой непременно ще се обади: „Да не е оня, който се окепази в Дакар през четиридесета година?“ Макар че за вас това май няма значение. Вие ще напуснете корпуса и имената ви няма да се споменават, прав ли съм? Хайде, елате да занесем на генерала главата.

Намериха генерала на болничната койка, сам в офицерския бокс, с мачетето му, току-що излъскано, до него.

— Не беше чист удар — каза генералът. — Глупакът ме видя първи, така че се наложи да му метна една граната и чак след това да потърся главата му да я поодялкам. Е, Краучбак, как ви се хареса да командувате генерал?

— Намерих го твърде непокорен, сър.

— Объркана история, но като за пръв път не се проявихте зле. Правилно ли чух, че на даден етап от развоя на събитията ме заплашвахте с военен съд?

— Да, сър.

— Никога не правете това, Краучбак, особено в бой, освен ако нямате подръка охрана за военнопленника. Познавах един кадърен млад офицер, когото застреляха, защото по време на бой изричаше заплахи. Къде си ми е кокосовият орех? — Гай му протегна увитата глава. — Леле, какъв красавец, а? Само му погледнете едрите зъби. По-хубав не съм виждал. Да пукна, ако го дам на командуващия. Ще го осоля и изсуша; таман ще имам занимавка, докато лежа.

Когато си тръгнаха, Гай попита:

— Господин полковник, той знае ли, каквото ми разказахте? Че ще си изпати?

— Знае, разбира се. Той си е изпащал повече, отколкото всеки от нас, кадровите.

— И смятате, че ще му се размине?

Полковник Тикъридж отвърна печално и тържествено:

— Не е на подходяща възраст. Вие можете да бъдете enfant terrible или национален герой, когото никой не смее да бутне. Но генералът не е нито едното, нито другото. Това е за него краят — поне той така разсъждава, а кой знае по-добре от него самия?

Конвоят се проточи по крайбрежието и след това се разпръсна: първо се отдели един кораб, след него — втори. Задимиха към нови цели, всички, с изключение на повредените, които се заклатиха към сухите докове в Саймънстаун. Свободните французи тръгнаха да изпълняват освободителната си мисия другаде, следвани от вярната малка „Белгрейвия“. Двата кораба, които носеха алебардистката бригада, пуснаха котва в пристанище под британска администрация. След нощта в Дакар някаква рядка деликатност караше останалите да се въздържат да задават въпроси на Гай. Знаеха, че нещо се е случило, че не всичко е наред. Преструваха се, че не ги интересува. Сержантът на Гай му каза, че същото е и в столовата на сержантите, и на войнишката палуба. Генералът бе свален на брега и откаран в болница. Бригадата подхвана старата си песен: чакаше заповеди.