Ивлин Уо
Във всеоръжие (26)

3.

Един ден в края на август Гай седеше с ротните си офицери в хотела. Влязоха двама капитани, очевидно от полка на някое от съседните графства, и козируваха.

— Ние сме от първа рота на Пети лоумширски полк.

— Добро утро. С какво мога да ви услужа?

— Но нали ни очаквате?

— Не.

— Пристигаме, за да поемем позициите от вас.

— За пръв път чувам.

— По дяволите. Сигурно пак сме сбъркали назначението. Не сте ли четвърта рота от Втори алебардистки полк?

— Да.

— Тогава всичко е наред. Предполагам, че след време ще пристигне и заповедта. Моите хора идват днес следобед. Имате ли нещо против да ни покажете позициите?

От седмици наред чакаха шпиони от Петата колона. Най-сетне шпионите се бяха явили.

За връзка между четвърта рота й батальонния щаб съществуваше полеви телефон, който понякога работеше. Гай, както бе виждал да правят по филмите, написа на листче: „Питай бат. щаб дали тези са истински“, и се обърна към Брент:

— Бихте ли се погрижили, Бил? Аз ще поема нашите гости — и като се обърна към лоумширите, добави: — Заповядайте, моля. Симпатично местенце, нали?

Излязоха на хотелската тераса; над главите и пред очите им се разстла блестяща синева; стъпваха по затопления чакъл; заобикаляха ги рози; до Гай крачеше Врагът. Гай изучаваше двамата капитани. Бяха в кители. Би трябвало да бъдат в бойна униформа. Младшият не си беше отворил устата — може би за да прикрие немския си акцент; старшия, общо взето, го бяха докарали безупречно, тъй че просто не можеше да бъде истински: насечени изречения, подстригани мустачки, кръст за храброст.

— Предполагам, че искате да видите картечните гнезда?

— По някое време и тях ще трябва да видим, да. В момента обаче ме интересуват повече спалните и столовата. Може ли да се къпем? Как се стига до плажа? Лично аз възнамерявам тука да си карам ваканцията. Тъкмо се бяхме пооправили след Дюнкерк и ни тикнаха да пазим крайбрежието от нахлуване.

— Не искате ли да се изкъпете още сега?

— Добра идея, а, Джим?

Младшият офицер изръмжа; така можеше да ръмжи и тевтонец.

— Обикновено се събличаме тук и слизаме по шинели. Мога да ви дам всичко необходимо.

Дойде Брент и съобщи, че не е могъл да получи отговор от щаба.

— Няма значение — каза Гай. — Аз ще се погрижа за това. Сега ви моля да заведете нашите гости да се къпят. Качете ги в моята стая. Там ще се съблекат. Намерете им шинели и пешкири.

Щом лоумширите излязоха, Гай се върна и намери старшина Рокс.

— Старшина, забелязахте ли нещо странно у офицерите, които ни посетиха?

— Никога не сме смятали лоумширите за нещо особено, сър.

— Аз ги подозирам. Те току-що отидоха да се къпят с мистър Брент. Заповядвам ви да застанете на мястото на картечаря, който покрива плажа.

— Аз ли, сър? Да застана зад картечницата?

— Да. Сигурността го изисква. Не мога да се доверя на никого другиго. Заповядвам ви да ги покривате през цялото време, докато слизат до плажа, докато са във водата, докато се връщат. Ако се опитат да извършат нещо подозрително, стреляте.

Старшина Рокс, който през последните седмици си беше съставил добро мнение за Гай, го погледна с леко отчаяние.

— Да застрелям мистър Брент, сър?

— Не, не. Тези двамата, които твърдят, че са лоумшири.

— Какво точно имате предвид под „подозрително“, сър?

— Ако нападнат мистър Брент, опитат се да го удавят или да го хвърлят от скалите.

Рокс печално поклати глава. Бе се оставил да го подведат. Никога не би трябвало и да помисля да се доверява на доброволец.

— Това заповед ли е, сър?

— Разбира се! Не се помайвайте.

— Слушам, сър.

Той закрачи бавно към картечното гнездо.

— Айде чупка и двамата — нареди той на постовите. — Не ме питайте защо. Направо се изпарявайте и викайте сполайти.

След това, вдървен в знак на протест, се спусна в окопа. Като застана зад мерника, се поотпусна. Не всеки ден му се случваше да стреля по офицери.

Гай изтича в стаята си и претърси раниците на натрапниците. Единият, вместо боен пистолет, носеше люгер. Гай изпразни пачките им. Не откри нищо подозрително — всичко в джобовете и на двамата бе английска изработка, включително написаната по всички правила заповед за прелокация. Гай се опита отново да телефонира и попадна на Саръм-Смит.

— Трябва да говоря с командира.

— Той е на съвещание в бригадния щаб.

— Тогава със заместник-командира или с началник-лагера.

— Няма ги. Останали сме само аз и интендантът.

— Можете ли да изпратите съобщение до командира на съвещанието?

— Съмнявам се. Важно ли е?

— Да. Запишете го.

— Чакайте малко да намеря молив.

Настъпи тишина, след това се чу гласът на Аптърп.

— Ало, драги, какво става?

— Става каквото става, освободете линията. Опитвам се да предам едно съобщение на Саръм-Смит.

— Той отиде да търси бръснарско ножче, за да си наостри молива.

— Тогава запишете го вие. Диктувам: „4 рт до 2 бат чрез бриг щаб“.

— Не съм сигурен, че е уставно.

— По дяволите устава. Предайте на командира, че при мен има двама души, които твърдят, че са лоумшири. Твърдят, че имали заповед да поемат позициите от мен. Искам да знам дали наистина е така.

— Я гледай, драги, тая работа никак не ми харесва. Идвам веднага.

— Никакво идване. Само предайте съобщението на командира.

— С мотоциклета мога да долетя за двадесет минути.

— Бъдете човек, само предайте съобщението ми на командира.

Намусено:

— Е, щом не ме искате, ваша си работа. Но въпросът ми се струва прекалено сериозен, за да го решавате сам.

— Не съм сам. С мен има сто войника. Просто предайте съобщението.

Много намусено:

— Ей ви го Саръм-Смит. Негова работа е да предава съобщения. Мога да ви кажа, че си имам достатъчно задължения, и то от строго поверителен характер.

Саръм-Смит, върнал се на телефона, записа съобщението.

— Точно ли го записахте?

— Да. Но тука има една заповед, която май е свързана с вашето запитване. Дойде точно когато началник-лагера излизаше. Той ми нареди да ви я пратя, но не сколасах. Чакайте секунда. Тук е някъде. Да. Втори батальон да предаде позициите си на Пети лоумширски полк и да се съсредоточи незабавно в парка Брук с всички боеприпаси и снаряжение. Това е мястото, където пристигнахме в самото начало. Извинявайте, че чак сега ви го съобщавам.

— По дяволите!

— Искате ли да препратя съобщението на командира?

— Не.

— Много шум за нищо, а?

Слагайки слушалката, Гай зърна плувците да се връщат по скалите, следени от дулото на окопаната картечница. Казаха му, че водата била великолепна. Обядваха с Гай, спаха и пак се къпаха и след това се върнаха в частта си. Сигурно ще се изненадат, размишляваше Гай, когато открият липсата на патрони. Никога няма да узнаят, че в този слънчев първи ден от ваканцията си са били тъй близко до смъртта, както и на дюните в Дюнкерк. Една нелепа лудория — и с тях щеше да бъде свършено.

 

 

Пак лашкане — буфер о буфер по целия влак.

Бригадата се събра и разположи на палатки в парка Брук. Сега на мода бе „разсъсредоточаването“: вместо в спретнати редици, които бяха придавали на Пенкърк вида и, донякъде, благородството на цветна картичка от викторианска Англия, сега палатките се въдеха разхвърляно, потърсили сенките на самотните дъбове из парка или сгушени в недонаправените укрития наоколо. Страхотно табу бе наложено върху проправянето на пътечки. Поставиха специални постове, които с викове караха войниците, запътили се към бригадния щаб през моравата, да се промъкват между храстите.

Скоро беше разкрито и естеството на Аптърповите „поверителни задължения“. Помагал на интенданта да разпределя нечакана пратка тропически униформи. През първите два дни в Брук Парк алебардистите маршируваха рота след рота и получаваха тропически шламове и несъразмерни гимнастьорки. Почти нямаше човек, когото те да не превърнат на чучело. След това скътаха някъде облеклото и вече не го споменаха. То малко ги интересуваше. През изминалите месеци ги бяха местили тъй внезапно и тъй често и тъй безцелно и последователно им бяха раздавали, отнемали и пак раздавали тъй много военни вещи, че те правеха догадките си за бъдещето, колкото да се рече.

— Предполагам, че заминаваме да си върнем Сомалия (която тъкмо бе изоставена) — рече Де Суза.

— Униформите са просто част от пълното алебардистко снаряжение — отвърна Брент.

Независимо от всичко друго униформите, доведоха до развръзка в процеса, който Де Суза наричаше „Креенето на Ленард“.

Докато отбраняваха корнуолските скали, офицерите от Втори батальон не се срещаха често. Сега отново се бяха обединили и Гай откри у Ленард печална промяна. Мисис Ленард се бе настанила наблизо на квартира заедно с бебето и полагаше всички усилия да откъсне Ленард от войската. Бомбите вече падаха доста по-нагъсто. С увереност се предсказваше, че вражеското нахлуване ще стане в средата на септември. Мисис Ленард искаше мъж в къщата си. Когато Ленард се премести от крайбрежието заедно с ротата си, мисис Ленард също се премести и се настани в селската странноприемница.

Тя покани Гай на вечеря и обясни затруднението си.

— На вас ви е лесно. Вие сте стар ерген. Предполагам, че никак няма да ви е зле в Индия, с туземна прислуга и разни вкусни манджи. А какво ще стане с мен? Ей това бих искала да знам.

— Не смятам, че се очертава заминаване за Индия — възрази Гай.

— Че защо тогава тая нова шапка на Джим? Това е индуска шапка, нали? Само не ми разправяйте, че сте му дали шапката и тия шорти шести номер, за да си ги носи тук през зимата.

— Това е част от пълното снаряжение на алебардистите.

— Вярвате ли си?

— Не. Честно казано, не.

— Е? — тържествуваше мисис Ленард.

— Дейзи не желае да разбере, че войнишката жена трябва да търпи — намеси се Ленард.

— Не съм се омъжила за войник. Ако знаех, че ще ставаш войник, щях да си взема летец. Виж, техните жени са си добре и, нещо повече, именно летците ни печелят войната. Нали тъй казва и радиото? И то да бях само аз — нищо, ами нали трябва да се мисли и за детето?

— Вижте, мисис Ленард, в случай на нахлуване не можете да очаквате, че Ленард ще ви бъде отделен специално, за да защитава детето.

— Ще се погрижа да бъде наблизко; във всеки случай няма да позволя той да ходи да ми прави слънчеви бани и да ми лежи под палмите и да свири на укулеле.

— Ако заминем за чужбина, задълженията ни едва ли ще бъдат точно тези.

— О, я недейте да важничите! Поканила съм ви, за да ни помогнете. Нали сте все с шефовете.

— Много от войниците също имат малки деца.

— Мен ме интересува само моето.

— Дейзи, държиш се неразумно. Моля ви, чичо, накарайте я да проумее.

— Да заминаваше цялата армия, друг въпрос. Но защо ще изпращат тъкмо Джим?

— Предполагам, че бихте могли да подадете молба да ви прехвърлят обратно в казармата — каза Гай накрая. — Сто на сто мнозина ще поискат да дойдат на ваше място.

— Че как не — заяви мисис Ленард. — Това си е чиста евакуация, нищо друго, пращат ви на хиляди мили от фронта при рикши, сахиби и вкусна похапна!

Вечерята излезе тъжна. На връщане към лагера Ленард призна на Гай:

— Много съм потиснат. Не мога да оставя Дейзи в такова състояние. Вярно ли е, че понякога, веднага след раждането, жените откачали за известно време?

— Така съм чувал.

— Може би и с Дейзи е станало тъй.

Междувременно тропическите шлемове бяха прибрани и дългите горещи дни бяха прекарвани в учебни атаки срещу Брук Хаус от всяка възможна посока.

Няколко дни по-късно Ленард пресрещна Гай и му каза мрачно:

— Тая сутрин говорих с полковника.

— Тъй.

— За онова, което искаше Дейзи.

— Е?

— Държа се много свястно.

— Той е много свестен.

— Обеща да изпрати името ми с предложение за прехвърляне в Учебния батальон. Може би няма да стане веднага, но според него ще ми разрешат.

— Дано съпругата ви да е доволна.

— Чичо, упреквате ли ме?

— Не ми е това работата.

— Упреквате ме, виждам. Аз самият се упреквам. Но Ленард нема̀ време да изживява срама, свързан с решението му. Същата нощ пристигна заповед и Бригадата получи четиридесет и осем часов отпуск преди отплаване.