Ивлин Уо
Във всеоръжие (20)

7.

Близо три седмици по-късно получиха Меморандум за военно обучение номер 31 от април 1940 г. Напоследък в столовата на Втори батальон, наред с наетите кресла, радиоточката и другите блага се бе появила брезентова поличка за писма с джобове за всеки офицер. На връщане един следобед, в който бяха проучвали „ротни схеми“, всеки от офицерите намери по един екземпляр от меморандума, подал се от съответния джоб. Генерал Айърнсайд^[1] препоръчваше меморандума с думите: „Нареждам командирите да се погрижат всички младши офицери да бъдат основно препитани по въпросите в част първа от настоящия Меморандум и да настояват на задоволителни отговори при всяко препитване.“

Полковник Тикъридж заяви:

— Не е зле да погледнете меморандума още този месец. Кой знае защо, придавам му голямо значение.

Трактатът съдържаше сто четиридесет и три въпроса.

Двадесет и първи април; в новините беше съобщено, че генерал Пейджит^[2] е пристигнал в Лилехамер и държи положението в Норвегия в свои ръце. Новините приключиха, зазвуча музика. Гай си намери кресло възможно най-далече от радиото и в обстановка, в която дъхът на изпотъпкана трева, джин и печено бе погълнат от миризмата на парафин и нагорещена ламарина, започна да проучва „отговорностите на младшите командири приживе и в случай на смърт“.

Много от въпросите се отнасяха или до рутинното всекидневие, което не можеше да пренебрегва нито един алебардист, или до неясни технически въпроси, от които нищичко не разбираше.

— Вижте сега, сдобили ли сте се — извън даденото — със старо автомобилно шаси и моторни части, за да подпомогнете обучението в кормуване?

— Не. Ами вие колко души от вашия взвод сте определили като свързочници?

— Нито един.

Все едно че учеха по букварчето на „Как да се държим в обществото“.

— Можете ли да ми обясните защо късно построеното прикритие е по-опасно от липсата на прикритие?

— Сигурно защото може да се изцапате от прясната боя.

— При еднакви условия ли сушите войнишките и собствените си дрехи?

— Изобщо нямаме условия.

— Чичо, я кажете, опитахте ли дали вашият взвод може да си готви в полевите канчета?

— Да. Миналата седмица така си готвихме.

— Какви предимства има по време на обучението решението нощните маневри да започват един час преди съмване?

— Ами предполагам, че траят само един час, та…

— Питам сериозно.

— На мен предимството ми се струва огромно. Лагерът гъмжеше от прошепнати и издекламирани въпроси, подобно родната джунгла на Аптърп при залез-слънце.

Гай прелистваше страниците разсеяно. Все едно че прелистваше реклами за задочен търговски курс. „Как да привлечем вниманието на шефа“ в пет урока. „Защо точно мен ле ме повишиха?“… Но тук-таме по някой въпрос насочваше мисълта му към събитията от последните три седмици.

„Опитвате ли се да напреднете така, че да поемете работата на непосредствения си старши по чин?“

Гай не почиташе Хейтър. Вече бе убеден, че може да върши работата му много по-добре. Нещо повече, напоследък бе разбрал, че ако му се случи да поеме нов пост, няма да е постът на Хейтър.

Майор Ърскин бе пристигнал в един и същи ден с „ония от повинността“. Не бе досадник, макар че го бяха характеризирали като хитрец. Приписваха му това качество главно защото четеше романите на Дж. Б. Пристли и ходеше необикновено раздърпан. Униформата му бе уставна и чиста, но някак не му стоеше по мярка, и то не по вина на шивача, а по-скоро защото майорът сякаш се променяше по няколко пъти дневно. В един момент куртката му бе твърде дълга, в следващия изглеждаше окъсяла. В джобовете му какво ли нямаше. Глезените му се кривяха. Повече приличаше на сапьор, отколкото на алебардист. С Гай обаче се разбраха. Майор Ърскин не говореше много, но отвореше ли уста, изразяваше се с пределна простота и откровеност.

Една вечер, когато Хейтър се държа по-нагло от обичайното, майор Ърскин и Гай тръгнаха заедно от ротните палатки към столовата.

— Тая гнида заслужава един хубав бой — каза майор Ърскин. — Някой път наистина ще му тръсна един хубав бой. Хем на него ще му се отрази добре, хем мен ще ми стане благо.

— Да. Разбирам ви.

— Не би трябвало да говоря по този начин за по-старши по чин от вас. Казал ли ви е някой защо ви оставиха взводен, чичо?

— Не. Не смятах, че е нужно обяснение.

— А е трябвало да ви обяснят. Разбирате ли, предвиждаха да ви направят ротен. Но генералът каза, че няма да допусне в бойно отделение ротен, който първо не е командувал взвод. Разбирам го. В щаба е друго. Чичо Аптърп ще си стои там, докато стане помощник началник-щаб или подобна досада. Никой от доброволците, започнал отвисоко, няма да получи стрелкова рота, а вие ще получите още преди да влезете в бой, освен ако не омърсите досието си с някоя много сензационна простъпка. Реших да ви кажа, в случай че се чувствувате потиснат.

— Наистина се чувствувах.

— И аз с такова впечатление бях останал.

„Кой командува взвода — вие или сержантът?“

Взводният сержант на Гай се казваше Соумс. Двамата взаимно не си бяха simpatico. При алебардистите нормалните взаимоотношения между взводен командир и сержант бяха като между дете и бавачка. Сержантът беше длъжен да предпазва своя офицер от грешки. Длъжността на офицера беше да подписва документи, да поема отговорността и естествено да крачи начело и първи да падне убит. Като офицер той би трябвало да се радва на неприкосновеност, на която в родовите имения се радва прислугата, щом се прибере вечер в определените й помещения… Тези взаимоотношения бяха напълно объркани в случая с Гай и сержант Соумс. Почитта на Соумс към офицерите носеше по-съвременен привкус: за него те бяха успели в живота, защото бяха умни и пробивни: нещо повече, той правеше разлика между кадрови офицери и доброволци. Към Гай се отнасяше като бавачка към дете, което не е от благороден, а от по-долен и подозрителен произход и което внезапно, по прищявка, господарката на дома е натресла на детската стая като постоянен гост. Освен това Гай бе прекалено стар, а сержантът — прекалено млад, и поради това — неподходящ за бавачка. Соумс бе останал на свръхсрочна служба още през 1937 година. Бе ефрейтор от три месеца, когато обявяването на войната и формирането на Бригадата го издигнаха преждевременно. Той често грешеше и биваше разобличаван. Взвода командуваше Гай, но сътрудничеството не му се отдаваше леко. Сержант Соумс носеше гангстерски мустаци. Много у него напомняше на Гай за Тримър.

„Колцина от подчинените си сте отделили мислено като подходящи за производство в офицерски чин?“

Един. Сержант Соумс. Гай не само го бе отделил мислено. Преди няколко дни бе предал листче с името, номера и биографичните му данни на майор Ърскин в ротната канцелария.

Майор Ърскин бе казал:

— Да. Не ви упреквам. Тази сутрин изпратих името на Хейтър като офицер, подходящ за специално обучение във военновъздушния батальон за свръзка, не че знам точно какво означава това. Предполагам, че след година ще го направят полковник. Вие пък искате да направите от Соумс офицер, защото и той е нетърпим. Чудесно ще изглежда армията ни след две години, когато всички лайна ще са заели ръководни длъжности.

— Но ако Соумс го произведат, той няма да се върне в корпуса.

— Именно затова го предлагам. Същото се отнася и до Хейтър, стига той да изкара курса по каквото беше там.

„Колцина от подчинените си познавате по име и какво знаете за характера им?“

Гай знаеше всички имена. Трудно му беше обаче да отличава хората си един от друг. Всеки от тях имаше по три лица: нечовешката, враждебна маска, с която му козируваха; оживеният променлив израз, главно шутовски, понякога яростен, понякога наскърбен, който се забелязваше на лицата им, когато не бяха на дежурство, когато ги пращаха с поръчение или спореха по палатките; и предпазливото, но общо взето, приятелско ухилване, когато ги заговореше лично и неофициално или докато стояха свободно. По онова време повечето английски благородници се самозалъгваха, че притежават особена дарба да се нравят на по-долните класи. Гай не се поддаваше на тази илюзия, но смяташе, че поне на тези тридесет души е симпатичен. Не държеше толкова много на симпатията им. Приятни му бяха. Желаеше им доброто. Отнасяше се добре към тях, доколкото разрешаваха ограничените му познания за „вторите начини“. Напълно бе готов, ако стане нужда, да се пожертвува за тях — да се хвърли върху граната, да им даде последната си капчица вода — на всякакви жертви от този род. Но не ги отличаваше, както не отличаваше и събратята си — офицери; предпочиташе майор Ърскин пред младежа Джървис, с когото спеше в една палатка; хранеше уважение и леко подозрение спрямо Де Суза. Към взвода си, ротата си, батальона си и всички алебардисти хранеше по-топли чувства, отколкото към познатите си. Не бе много, но Гай благодареше богу и за това.

Първият въпрос на разнородното по характер военно вероучение изразяваше сбито смисъла на самото присъствие на Гай сред другарите му, които не беше избирал.

„За какво се бием?“

В Меморандума се споменаваше с прискърбие, че мнозина от редниците имали, както се било изяснило, твърде неопределени разбирания по въпроса. Дали са определени разбиранията на Бокс-Бендър? — питаше се Гай. Дали би отговорил определено Ричи-Хук? Дали му е ясно за какво пада целият този пердах? Дали му е ясно и на самия генерал Айърнсайд?

Гай смяташе, че по този въпрос знае неща, скрити от премъдрите^[3].

Англия бе обявила война, за да защити независимостта на Полша. Сега тази държава бе напълно изчезнала и двете най-силни държави в света бяха гарантирали заличаването й. Генерал Пейджит бе в Лилехамер и според съобщенията нещата вървяха добре. Гай знаеше, че нещата вървят зле. Тук, в Пенкърк, нямаха добре осведомени приятели, нямаха достъп до папките на разузнавателната служба, но източният вятър донасяше до тях миризмата на провала чак от Норвегия.

Но от деня, в който се беше сбогувал със свети Роджър, Гай бе в приповдигнато настроение.

Той знаеше как да губи, но не вярваше, че страната му ще загуби тази война; колкото и да бе странно, това му убеждение се подхранваше от всяко безспорно поражение. В любовта симпатиите винаги са на страната на неравностойния партньор. Етиката изискваше две необходими условия за законна война; справедлива кауза и шанс за победа. Нямаше и съмнение, че сегашната кауза е справедлива. Врагът бе необикновен. Действията му в Австрия и в Чехия все още можеха да бъдат оправдани. Възможно беше да се обясни дори свадата му с Полша. Но сега, макар и победител, той бе нарушил закона. И колкото повече победи печелеше, толкова повече си навличаше омразата на света и божието наказание.

Ето как разсъждаваше Гай, легнал в палатката си тази нощ. Докато шепнеше вечерните си молитви, стискаше медальона на Джървъс. И тъкмо преди да заспи, хрумна му нещо утешително за самия него. Присъствието на немците бе неприятно за скандинавците, но за алебардистите бе добро. На тях им бе възложена специалната задача да предприемат опасни нападателни операции, но допреди месец сякаш им се даваше твърде малка възможност да изпълнят тази задача. Сега цяло ново крайбрежие им откриваше терен за пердах.