Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Murder Bird, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Панева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2015)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2020)
Издание:
Автор: Джоана Хайнс
Заглавие: Птицата убийца
Преводач: Мария Панева
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 12.05.2008
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-895-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7663
История
- — Добавяне
16.
— Защо просто не го е напуснала? — попита Мик.
Марта Ървинг прецени въпроса. Седеше зад бюро, отрупано с папки и брошури. На стената зад нея имаше плакати, които призоваваха жените да кажат „НЕ на насилието“ или да кажат на партньорите си, че няма да им се размине.
— Да напуснеш партньор насилник — внимателно каза Марта — е статистически най-опасното нещо, което може да направи една уязвима жена. Изследванията показват, че повече от три четвърти от жените, жертви на насилие, търпят насилие след като напуснат партньора си. Понякога, твърде често, това насилие с фатално.
— Мислех, че има места, където да идат.
— Убежища? Има, но понякога партньорите им ги откриват и ги убиват въпреки това. А и кой иска да живее в убежище до края на живота си? Вие били ли сте в такива убежища? — Мик поклати глава. — И аз така си помислих.
— Ами полицията? Ограничителните заповеди? Законът съществува, за да защитава жените наравно с всички останали.
— Хм. Кажете го на стотиците жени, убивани от настоящите или бившите си партньори всяка година.
— Толкова ли са много? — Мик знаеше, че изненадата му сигурно я кара да го мисли за поредния невеж бъдещ адвокат, но не можа да се сдържи. — За бога! Мислите ли, че Грейс Хобдън е знаела тези цифри?
— Нямам представа. Но знам, че жените, подложени на насилие, често стигат до момента, когато вярват, че ще остане жив само един от двамата. Ако има и деца, залозите се много по-високи.
— Говорите за мъжете, които убиват целите си семейства? Това не се случва много често, нали?
— Да, случва се рядко. Но се случва. И опасността съществува. Предполагам, че вашата Грейс Хобдън е била в безизходица: не е можела нито да остане, нито да си тръгне. За жени като нея убийството на партньора може да изглежда като единственото логично решение.
— Твърдите, че Грейс Хобдън е взела рационално решение?
— Може би не рационално по начина, по който го виждаме ние с вас, но от нейна гледна точка — да. Точно това твърдя.
— И сте готова да го повторите в съда?
— Разбира се. Не съм сигурна колко ще е от полза, тъй като законът все още изостава от модерното виждане за реалността на жените жертви на насилие. Но всеки случай, в който се борим, помага да променим статуквото. Малко по малко.
— Идеално. Ще се свържем с вас, като наближи процесът.
— Това ли е всичко? — Марта Ървинг изглеждаше изненадана, че срещата им е толкова кратка.
— Само толкова ми трябва, за да продължа.
Тя вдигна рамене.
— Добре. Обадете ми се, ако мога да помогна с нещо. — Телефонът във външния й офис звънеше пронизително. На Мик му заприлича на женски писък.
Мик излезе и вдиша дълбоко лондонския въздух. Надяваше се, че нетърпението му не е било твърде явно. В тесния офис на Марта, докато я слушаше спокойно да говори за десетките жени, ежедневно убивани от мъжете си, се беше почувствал виновен по асоциация, просто защото е мъж. Което беше нелепо, но въпреки това неприятно. Може би тези, които правеха кампаниите за жените жертви на насилие, винаги оказваха този ефект.
Виновен. В ума му се появи лицето на Сам. И то не за първи път напоследък. Сигурно беше заради всичките приказки за насилие и убийства. Оказваше се, че не е лесно да спреш да мислиш за Сам. Най-досадното в това, че мислеше за нея, беше, че всеки път се чувстваше зле, все едно някак я беше предал.
Нямаше логика. Нямаше никакви причини да се чувства виновен заради Сам Бозуин.
И въпреки това… „Стига“ — каза си. Беше направил каквото бе могъл, за да й помогне: беше се нагърбил да й каже за ефекта на токовия удар във вода, беше си рискувал живота в уличното движение, за да й върне проклетата чанта и дневника на майка й, после беше изслушал притесненията й за възможните обяснения на смъртта на майка й и й беше дал компетентно мнение. Какво още трябваше да направи?
Всъщност нищо. Логичното действие, щом да мисли за Сам го караше да се чувства зле, беше да мисли за нещо друго. Или по-точно — за някой друг. Така че докато вървеше по улицата, се обади на Тара — привлекателно весело момиче, с което се беше запознал през отпуската и беше излизал няколко пъти, и я попита дали иска да се видят да пийнат нещо след работа. Та беше забавна, стига човек да не забравя да я държи настрана от двойната опасност на абсент и караоке.
— Само да пийнем? — каза тя. — Добре де, можем да започнем и така.
— Чудесно. Ще се видим в осем.
Но щом затвори телефона, се почувства потиснат от перспективата: в крайна сметка не му беше наистина интересно да я вижда. Тя щеше да се смее на шегите му, да се усмихва с надежда и да клюкарства за общите им познати… при тази картина гемиите му потънаха. Може би да се обади пак и да отмени срещата? Спомни си смразяващия поглед, който Сам му хвърли, когато каза: „Майка ми пишеше“, все едно това беше всичко, което трябвате да се знае за Кърстен Уолър, и после ожесточеното й изражение, когато му каза, че знае, че майка й е била убита.
„Я чакай“, каза си. Откога Мик Брейди намираше смразяващото и ожесточеното у жените за привлекателно? Да не би да се превръщаше в нещастен дърт мазохист? Това беше противно на всичко, в което вярваше. Съжаляваше я, само толкова. Бедното момиче беше изгубило майка си, освен музиката май нямаше личен живот и следователно беше обсебено от невероятни конспирации за убийства. Всеки би я съжалявал.
Е, всеки би могъл, но рицарските подвизи не бяха в стила на Мик Брейди. Девиците в беда го караха да обърне коня и да препусне в обратната посока по-бързо и от свистяща стрела. Ако знаеше какво е добро за него — а досега винаги знаеше, — щеше да се погрижи да няма нищичко общо със Сам. Тъжна, заблудена и обсебена да разбърква живота му жена не беше рецепта за щастие.
От друга страна, Тара, дори като оставеше настрана абсента и караокето, беше точно това, което предписваше социалният доктор.
Щеше да си тръгне по-рано и да мине през парка. Да се отпусне и да си оправи настроението. Но първо трябваше да остави документите в офиса. Корина на рецепцията видимо клюмаше, оплака се, че вентилаторът, който беше милостиво поставен на бюрото й от старшите партньори, успявал единствено да свали топлия въздух от тавана и да го духа към нея. Мик се съгласи, че важните клечки още от ранна детска възраст са калени в дискомфорт от противни начални учители. И че първото, което ще направи, когато стане старши член на кантората, ще е да сложи климатици.
— Обещаваш ли? — попита тя.
— Обещавам — каза той и тръгна към офиса на Раф.
Пред вратата спря. Раф говореше по телефона. В това нямаше нищо необичайно. Обикновено когато говореше по телефона, Раф седеше на бюрото си с лице към вратата. Или, ако трябваше да е особено самоуверен, стоеше прав. В много редки случаи, когато говореше с Лола или с някой близък, сядаше на ръба на бюрото, отпуснатата му поза отразяваше неформалността на разговора.
Но никога не говореше така.
Раф седеше на стола си, да, но свит в някакво съзаклятническо кълбо. Беше гушнал телефона, все едно беше бебе, и говореше тихо и припряно. Мик спря и се заслуша.
— Не, чуй ме — казваше. — Това не е нищо. Казах го само за да те изплаша. Не е толкова важно. Да, знам, но сега трябва да ми вярваш. Защото ти казвам истината, за бога, затова. Излъгах те преди, защото исках да спреш, но… не, това е истината, наистина. Слушай ме де! Казвам ти, че там няма нищо. Видях го, затова знам. Няма значение, че е у нея. Наистина няма значение, ясно?
По лицето му се стичаше пот… и той се молеше. Това беше наистина смущаващият аспект в ситуацията: Раф Хаус, който можеше да принуждава и подмамва, да заповядва и прелъстява, в зависимост от момента, сега безпомощно се молеше.
— Виж, вече ти казах, излъгах — повтори Раф. — Да, съжалявам, знам, че не е хубаво, но исках да те спра… Знам, че се опитваше да помогнеш, но… не, не това беше начинът. Тя не го казва в дневника. Не, кълна се, че тя не е… да, в стихотворението, но то е унищожено. Няма нужда да се притесняваш за това. Слушай, говоря сериозно, Сам в никакъв случай не бива да пострада заради това… не, а и нямаше да ти кажа. Моля те, просто се откажи, става ли? Всичко ще се нареди, ако не правиш нищо. За бога, защо поне веднъж не ми повярваш?
Мик бавно отстъпи назад.
— Добре ли си? — Корина вдигна поглед, когато той се върна на рецепцията. Мик не отговори и докато излизаше, я чу да казва: — От жегата е. Днес никой не се държи нормално. Господин Хаус не е на себе си още от обяд. Ще си отдъхна, когато времето захладнее.
На километър от офиса Мик зави по една пряка далеч от тътнещото движение на Грей Ин Роуд, извади телефона си и набра номера на Сам. Отговори му най-досадният глас на света за хората, които имат спешно съобщение: „Апаратът на абоната е изключен. Моля, опитайте по-късно“. По дяволите! По дяволите! Безизразният женски глас никога не му се беше струвал по-вбесяващ. Написа на Сам съобщение: „Сгреших. Моля, обади се. Много спешно. Искам да помогна. Мик“.
Спря за малко, дишаше тежко.
Стига вече. Трябваше незабавно да направи нещо. Да намери начин веднага да се свърже с нея. „Сам в никакъв случай не бива да пострада заради това“ — беше казал Раф. Какво точно имаше предвид? И защо, по дяволите, тя беше решила да си изключи телефона тъкмо сега? Може би даваше концерт или свиреше на улицата. Сигурно щеше да го включи пак след около час. А той щеше да опита пак, както го посъветва гласът на оператора.
Не беше в настроение да чака.
Би отишъл у тях, но не знаеше адреса. Кой можеше да го има? Очевидно Раф, но Раф не знаеше, че те със Сам се познават, така че как щеше да му поиска адреса?
Лола. Все още пазеше номера на мобилния й. Но докато го търсеше в списъка на телефона си, спря. Беше възможно, съвсем възможно, Лола да беше човекът, с когото Раф бе говорил по телефона, човекът, на когото беше казал да не наранява Сам.
„Я се съвземи — каза си презрително. — Познаваш Лола — не много добре, но достатъчно. Има си лоши черти, но не е от типа жени, които нараняват околните, да не говорим… да не говорим да ги убиват“.
Спря. Мислеше.
Наставникът му, човекът, когото бе избрал да го води през заплетения лабиринт на правото, току-що беше казал на някакъв непознат, че не иска Сам да пострада. И като че ли не говореше за емоционална болка. Сам пък вярваше, че майка й е била убита и че Раф знае повече, отколкото казва. Ако беше права, имаше сериозен шанс неговият наставник да е съучастник в убийство.
— По дяволите! — изруга. Добре дошъл в света, където нищо не е такова, каквото изглежда.
Светът, в който Сам от месеци живееше сама, без никой да й вярна. Изобщо не можеше да си представи колко тежко й е било, какво е било да слуша разследването, заключило, че смъртта на майка й е самоубийство. Нищо чудно, че й беше толкова къс фитилът.
Тръгна към кантората, после свърна по друга пряка и набра Лола. Тя вдигна след няколко иззвънявания.
— Лола, здрасти. Как си? Мик се обажда. Мик Брейди. Дойдох с теб у вас след партито у Фейлърс, сещаш ли се?
— Да. Здрасти. Помня те. — Изглежда, се радваше да го чуе. Хубаво. Но беше и предпазлива — това не беше толкова хубаво.
— Виж, изникна нещо и… онзи ден се сблъсках с доведената дъщеря на Раф… знам, голямо съвпадение, нали? Тя свири на чело, нали? Ами, имам един познат, който може да й помогне, и искам да й дам координатите му. Да, имам й мобилния, но съм в южната част на Лондон и реших, че просто мога да ида до тях.
— Мисля, че живее някъде в Клапам — каза Лола. Май беше отегчена от насоката на разговора. Или отегчението беше фасада, която криеше нежеланието й да му помогне.
— Имаш ли й адреса?
— Не. Питай Раф, той ще ти го каже.
— В момента е много зает.
Тя изпухтя нетърпеливо, все едно Раф винаги беше много зает, когато имаха нужда от него.
— Ами значи ще трябва да почакаш. Едва ли е толкова спешно. И аз не го знам.
— Добре. Извинявай за безпокойството. И благодаря… — „Макар да няма за какво“, помисли си ядосано и приключи разговора. Раф беше последният, когото искаше да пита.
Когато се върна в кантората, Корина пръскаше лицето и шията си с минерална вода „Евиан“.
— Направо се сварих — каза му тя. — А и на теб май ще ти дойде добре. — И услужливо пръсна хладния спрей към бузите му.
— Благодаря — каза той. — Случайно да знаеш адреса на Сам?
— Кой Сам?
— Доведената дъщеря на Раф.
— О, Сам Бозуин. Горкото момиче. Живее в Батърси. Не, в Пекам. А може би в Камбъруел. Съжалявам, май не ти помагам особено. Не съм много наясно с районите. Всичко отвъд реката ми е като в мъгла. По-добре питай господин Хаус.
— Нямаш ли го записан някъде?
Корина поклати глава и каза:
— Господин Хаус обаче още е тук. Той ще ти го каже.
— Не исках да го притеснявам — каза Мик.
Зад него прозвуча глух глас.
— Какво трябва да кажа? И откога имаш скрупули да ме притесняваш?
Раф бе влязъл в приемната. Изглеждаше уморен, лицето му беше изопнато и измъчено, но пък много хора изглеждаха така след дългия ден в неспирната жега.
Мик се поколеба, но Корина го изпревари и каза:
— Господин Брейди искаше адреса на доведената ви дъщеря. Казах му да попита вас.
— На Сам? Не знаех, че се познавате. — Дори да беше изненадан от искането на Мик, Раф не го показа с нищо.
— Запознахме се преди две седмици — каза Мик. — На едно парти.
— Сериозно? Не си ми казвал. Не бих предположил, че ходите на едни и същи моста. Тя обикновено се мотае само с музиканти.
— Дори лишените от слух имат познати.
Раф го изгледа любопитно за миг, после каза:
— Чепстоу Меншънс трийсет и три. Един от блоковете до Клапам Комън. Третият етаж. Асансьорът е скапан.
— Благодаря — каза Мик и понечи да си тръгне.
— Но тя не е там — каза Раф. — Снощи се опитах да я намеря, но съквартирантката й ми каза, че е заминала.
— Заминала ли? Къде?
— И аз бих искал да знам.
Раф задържа погледа му, както правят хората, когато лъжат безсрамно, и Мик остана с усещането, че знае много добре къде е Сам.
— Притеснително е все пак — каза Раф. — След всичко, което преживя през последните месеци, ей така да се вдигне и да изчезне, без да каже къде отива. Тревожа се за нея.
— Да. Разбирам ви.
Преди час Мик щеше да му повярва. Но не и сега.
Чепстоу Меншънс беше един от стотиците квартали, през които минаваш, без да ги забележиш, напълно лишен от характер и архитектурно присъствие. Мик се качи по бетонното стълбище на третия етаж. Две бледи момиченца преобличаха куклите си на най-горното стъпало. Спряха да играят и мълчаливо го загледаха как минава.
Номер 33 имаше подсилено стъкло на вратата. Около ключалката дървото беше одраскано и се белеше — някой се беше опитвал да я разбие. Мик натисна звънеца, не чу нищо и почука. Видя зад стъклото да помръдва сянка. Добре. Значи Сам все пак беше тук. Може би беше казала на Раф, че е заминала, за да го отклони от следата.
Вратата обаче не се отвори. Мик почука пак.
Не последва отговор. Запита се дали не му се е сторило, че нещо вътре се движи.
Наведе се, отвори процепа за пощата и надникна вътре.
— Сам? Чуваш ли ме? Аз съм, Мик. Дойдох да ти се извиня. Сгреших за майка ти. Току-що чух как Раф говори с някого по телефона и дойдох да ти кажа, че вече ти вярвам. Нещо става, Сам?
Някъде от апартамента невидим женски глас — не на Сам, — писклив от страх, каза:
— Сам не е тук. Вече ви казах. Вървете си и ме оставете на мира.
— Знаеш ли къде е? Трябва да говоря с нея. Мисля, че може да е в опасност.
— Не. Върви си! Остави ме на мира! — Гласът на жената секна и той осъзна, че тя плаче.
— Моля те. Аз съм приятел на Сам. Искам да й помогна.
— Махай се!
— Но…
Мик беше толкова съсредоточен да говори с жената в апартамента, че не чу стъпките по бетонния под зад себе си. Мъжки глас извика:
— Мръсник! Разкарай се!
Някой жестоко изви ръката му зад гърба му и блъсна главата му в стената — Мик извика от изненада и болка, опита се да се освободи, но те бяха двама — тъмнокожи и ядосани.
В апартамента жената изпищя.
Удариха главата му в стената още веднъж и той изгуби съзнание.
Надира свали веригата, отвори вратата и видя как по-малкият й брат дъни главата на непознатия в стената, все едно иска да я пробие с нея. Никога не го беше виждала толкова ядосан.
— Стига! — извика му. — Да го убиеш ли искаш?
Дил, по-големият й брат, каза:
— Така ще се научи да не идва да те плаши.
После пусна непознатия и той се свлече на цимента с тих стон.
— Добре ли си? — попита Бендж.
Тя кимна.
— Събра ли си багажа? Колата е долу, но не може да стои там дълго.
Тя се наведе и вдигна малка си пътна чанта и куфара с нотите си. Плачеше й се, все едно бягаше от всичко, за което толкова се беше борила. Но имаше граници на това, което беше готова да рискува, за да следва мечтите си. Когато Сам я накара да обещае да не „ги“ оставя да се измъкнат с лъжа за нещастен случай, помисли, че сигурно преувеличава. Убийство? Такива неща не се случваха на хора като нея. Но размисли, когато в три през нощта се събуди, защото някой се опитваше да влезе в апартамента. Все още сънена, реши, че може да е Сам, че все пак се е върнала, но няма ключове.
— Сам? — извика на сянката зад мътното стъкло на вратата. — Ти ли си?
Сянката се стопи в мрака.
Не беше Сам. Може да беше крадец и беше избягал, щом бе разбрал, че вътре има някой. А може да беше някой, който търсеше Сам, и беше избягал, щом бе разбрал, че я няма.
Каквато и да беше истината, Надира беше много уплашена. Не издържаше повече. Когато се съмна, се обади вкъщи.
Ако някой искаше да направи нещо лошо на Сам, значи и тя не беше в безопасност.
Непознатият отвори очи и примига. Вдигна ръка към главата си.
Погледна я и каза прегракнало:
— Трябва да предупредя Сам.
— Не знам къде е.
— Мисля, че е в опасност — каза той.
— Защо? — попита Надира. — Не разбирам.
— Аз също. — Той се размърда. — Нещо свързано с дневника на майка й.
— Хайде, Над — каза Дил. — Да тръгваме.
— Откъде познаваш Сам? — попита тя непознатия, който се надигаше да седне. Изобщо не приличаше на крадец.
— Аз й дадох дневника на майка й. Всъщност на два пъти.
Това не можеше да е същият човек, който се беше опитал да влезе през нощта. Надира беше сигурна, че може да му вярва.
— Съжалявам, че те набиха.
Бендж взе чантата й.
— Губим време.
— Не можем да го оставим.
— Той ще се оправи. Нали, приятел?
Мик се държеше за главата; изправи се несигурно.
— Зависи какво точно имаш предвид под „оправям се“. — Стената явно играеше ключова роля в запазването на вертикално положение.
— Това е приятел на Сам — каза Надира.
— Казвам се Мик Брейди — каза Мик.
Дил се поколеба за миг, после му подаде ръка.
— Извинявай за главата.
Бендж подаде чантата на Надира на брат си и нареди:
— Слез и наглеждай колата. — Запали две цигари и подаде едната на Мик, а Дил отиде на улицата да пази да не ги глобят.
— Като те видяхме да викаш през пощенската кутия, помислихме, че трябва да си оня, дето е тормозил сестра ни. Явно сме сбъркали.
— Вътре има лепенки — каза Надира.
— Ще се оправя.
— Виж какво — каза Бендж, — можем да те закараме някъде, ако искаш. Ще минем през центъра.
Мик не му обърна внимание, а каза на Надира:
— Моля те, трябва да ми кажеш къде да намеря Сам.
— Наистина искам да ти помота, но Сам и на мен не каза къде отива. Каза, че било по-добре да не знам.
— По дяволите! Ако се чуете, ще й кажеш ли да ми се обади? Кажи й, че съм чул как Раф говори с някого по телефона и че вече й вярвам. На нейна страна съм.
— Добре. Ще й кажа. Сигурен ли си, че си добре?
— Ще ми мине.
Надира затвори вратата и завъртя ключа два пъти, после мина покрай Мик и тръгна след брат си към асансьора. Чувстваше се сломена и безнадеждна. Когато се беше обадила на братята си и ги беше помолила да дойдат да я вземат, беше убедена, че това е единственият разумен ход. А сега ужасно й приличаше на бягство.