Джоана Хайнс
Птицата убийца (16)

15.

Линда искаше да е мила. Това лято беше тежко за всички — смъртта на Кърстен, погребението и после разследването, — но все пак най-тежко беше за Сам. Така че когато тя се обади и каза, че идва със следобедния влак, Линда разбра, че Дейви ще зареже всичко, за да я посрещне на гарата, и ще я остави сама да оправи спалните, Луи трябваше да се премести при Нейтън и тя се опитваше да превърне стаята, на Луи в прилична стая за гости, въпреки че по стените имаше плакати на герои от анимационни филми и Бритни Спиърс, а под леглото — кашони с лего. Да не говорим за всепроникващата миризма на потни маратонки, която съпровожда подрастващите момчета навсякъде по света.

Тя пръсна люляков ароматизатор от прага на стаята. Частичен успех — вече бяха потни маратонки в люлякова градина. Е, много съжаляваше, ако това не беше по вкуса на Сам, но нравеше каквото можеше, а и тя все пак не ги беше предупредила. Типично за нея очакваше всички да хукнат и да си счупят краката само защото е рошила да ги удостои с честта да ги посети за първи път от повече от година, като се изключи вечерта преди разследването, разбира се, но тя не се броеше, защото тогава просто се налагаше да остане с тях.

Сам още не беше дошла, а Линда вече се чувстваше раздразнена и наежена, в главата й се въртяха части от караници. А и защо беше тази тайнственост? По телефона Сам беше казала, че трябвало да се скрие от някакво гадже — вероятно бивше, — което й досаждало. Не че чак я преследвало, но това беше идеята.

— Не казвай на никого, че съм тук — каза на баща си по телефона. — Просто трябва да изчезна от Лондон за малко.

Линда преглътна насмешката си, когато Дейви затвори телефона и й повтори думите на Сам. При Сам всичко трябваше да е драматично. Точно като при майка й, въпреки че Дейви не щеше да чуе и дума срещу коя да е от двете. Кърстен беше зарязала Дейви, беше си обрала парцалките и го беше оставила сам да отглежда малкото момиченце. Въпреки че майка му беше жива и му помагаше в началото, тъкмо Линда беше внесла дългоочакван полъх нормалност в живота им; но често се питаше дали осъзнават какво е направила за тях.

Когато почна да излиза с Дейви, изпитваше съжаление към бедното малко тъмнокосо момиченце, останало без майка, и искаше да даде на Сам това, от което беше сигурна, че има нужда. Единственият проблем беше, че Сам бързо даде ясно да се разбере, че според нея не й липсва нищо. Ако я слушаше човек, би казал, че животът й в Менверен е бил като на принцеса, докато не се е появила Линда.

— Ще го разбере — казваше й Дейви. — Дай и малко време.

Но това не беше вярно. А после, когато първо се роди Нейтън, а после Луи, Линда спря да се тормози със Сам. Вече имаше свое семейство, за което да се грижи.

Когато Сам замина да живее с Раф и Кърстен в Лондон, Линда въздъхна от облекчение. Беше направила всичко по силите си, нека сега някой друг поемеше момичето. С Дейви и момчетата най-сетне бяха истинско семейство.

А ето че сега тя пак идваше, слизаше от колата на Дейви, а той се хилеше като идиот, ужасно доволен, че ги е удостоила с присъствието си. Момчетата бяха същите — отнасяха се с нея като с кралска особа, — а какво беше направила Сам за тях?

Линда слезе по стълбите и надяна приветлива усмивка, докато Сам влизаше през кухненската врата, а Нейтън и Луи се състезаваха за вниманието й. После влезе Дейви, носеше раницата й и челото й. Изглеждаше щастлив както никога.

— Здравей, Сам — каза Линда.

— Здрасти, Линда. Как си?

— Ами, добре. Работя в…

Но Луи я прекъсна:

— Вече свиря в оркестъра, Сам. На тромпет.

— Това е чудесно, Луи! — каза Сам и се усмихна на брат си така, както никога не се беше усмихвала на Линда. — Трябва да направим някой дует.

— Ще сложа чайника — каза Линда. В суматохата даже не знаеше дали някой я е чул. Беше почнала да казва на Сам за новата си работа в лечебницата, три сутрини седмично. Работеше само от няколко месеца, но вече беше овладяла компютърната система и се учеше да пресява спешните повиквания. Но никой не се интересуваше от това, разбира се. В крайна сметка беше просто административна работа. Нищо толкова бляскаво като да свириш на чело или да пишеш стихове, за които никой не е чувал. Обикновена полезна работа, която докарва редовни пари и ти връща увереността, че може да си нещо повече от съпруга и майка. Искаше единствено да я оценят.

— Благодаря — каза Сам, без да вдига поглед, когато Линда сложи чая на масата. — Татко каза ли ти, че не искам никой да знае, че ще съм тук няколко дни?

— Каза ми. Каза, че било нещо с някакво досадно гадже.

— Точно така.

Линда чакаше. Мисълта, че могат да поговорят за това по женски, беше приятна. Линда щеше да й даде майчински съвет, а Сам да й благодари. Да-да, а в Корнуол нямаше да вали от юни до септември и тя щеше да сваля по две кила седмично и никога да не ги качва пак!

— Утре на Сам ще й трябва колата — каза Дейви и се усмихна щастливо на дъщеря си. — Иска да види няколко души.

— Но аз трябва да отида на работа.

— Ще те закарам — каза Дейви, без да се замисли. — А Сам ще те вземе на връщане. Ще го измислим някак. Става ли, Линда?

— Става — каза тя.

И си помисли: „Не става, изобщо не става“. Но знаеше, че трябва да си държи устата затворена.

 

 

По всяко друго време това пътуване би било удоволствие. Сам беше минавала по тесните пътища в тази част на Корнуол стотици пъти и през всички сезони. Познаващо ги зиме, когато живите плетове бяха голи и обрулени от виелиците, и пролет, когато стръмните брегове бяха опръскани с бледите звездици на игликите. През май синчецът растеше нагъсто сред розовото плюскавиче, а после големите бели чадърчета на дивия керевиз се извиваха изящно и падаха по пътя. Но септември беше най-красиво, когато цветята и тревите бяха окосени и брегът беше с бледия цвят на сено, с нови стръкове папрат, появили се сред сините точици на самогризката, когато летовниците си бяха заминали и пътищата отново бяха проходими, а слънцето грееше по-слабо и първите листа на кленовете капеха по асфалта.

Кърстен винаги го наричаше Корнуолското шоу на колела. Имаше едно стихотворение за това в ранния си сборник „Самфир“.

През последните няколко дни Сам се чувстваше, все едно скача от едно нещо на друго като някакъв шизофреник. В кухнята в Менверен на закуска без усилие беше влязла в коловоза на стария си живот — Нейтън изяде огромна купа зърнена закуска, а Луи не хапна нищо, Линда се пенеше, а радио Корнуол приятно бърбореше за дребни ремонти по пътищата и събиране на средства за Британския легион. А сега — изведнъж — отново беше сама в свят, където убийците бяха невидими за всички, освен за нея.

Полуитик беше голямо село на миля навътре в сушата от Гъл Котидж. Имаше църква, поща и фурна. Повечето стари къщи в центъра бяха купени от пришълци, а корнуолците живееха в модерни жилища по страните на долината. Сам спря близо до мемориала и пресече към тясната къща с тераса, в която през последните дванайсет години живееше приятелката на майка й Джуди Сондърс.

Почука. Всички прозорци бяха затворени. След като почука няколко пъти и надникна през прозорците, от съседната къща излезе една стара дама с мила и леко снизходителна усмивка на пенсионирана учителка, каквато си беше.

— Можеш да чукаш колкото ти душа иска — каза с тихо задоволство. — Джуди замина.

— Къде?

— Не каза.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Може би днес. Може след няколко дни. Дори след седмица. Каза, че… — Възрастната жена сбърчи лице, все едно се мъчеше да си спомни точните думи на Джуди, — че щяла да кара по слух.

— Знаете ли номера на мобилния й телефон?

— Кое, миличка?

— Няма значение.

Старицата гледаше мълчаливо, докато Сам пишеше кратка бележка. Пусна я в кутията и каза:

— Когато се върне, ще й кажете ли, че Сам Бозуин иска да говори с нея? Отседнала съм у баща ми. Тя знае как да ме намери.

— Ще й кажа. — Сам тъкмо се обръщаше, за да си тръгне, когато старата жена каза тихо: — И съжалявам за майка ти, Сам. Беше чудесна жена. Джуди много трудно понесе смъртта й и не се учудвам. Ще липсва на всички ни.

Сам за миг остана неподвижна. После каза:

— Благодаря.

Върна се при колата и седна. Подобни неочаквани думи просто можеха да те зашеметят. Някакъв старец разхождаше болния си от артрит пудел по тесния тротоар под утринното слънце. Изглеждаше толкова спокоен, в мир със света.

Сам завъртя ключа на запалването. Време беше да действа.

 

 

На следващото място, на което отиде, нямаше съмнение, че хората са си вкъщи: в двора на фермата кудкудякаха кокошки, две големи кучета изскочиха със силен лай, а след тях и една ниска набита жена, облечена в избеляла рокля на цветя и стари гумени ботуши на босо. Това беше една от фермите, където къщите и животните бяха в безупречен вид, очевидно за сметка на собствениците. Ан и Боб Уърн може и да изглеждаха бедни, но се носеха слухове, че са платили за новия си трактор в брой.

— Здравейте, госпожо Уърн — каза Сам, когато слезе от колата и се наведе да погали кучето, което беше по-близо до нея — голямо черно-кафяво коли. — Може ли да ви отнема малко време?

Ан Уърн хвана другото куче за врата и се усмихна широко. Беше пълна и имаше къдрава коса, която не изглеждаше ресана този ден, а когато отвори уста, се видяха зъбите й — стърчаха под всевъзможни ъгли и два липсваха.

— Тихо, Дули. Стига — зауспокоява тя кучето и то спря да се прави на страшен пазач и отиде да се просне на сянка. — Много ми стана мъчно, като разбрах за майка ти, Сам.

— Благодаря.

— Беше добра жена. Но ти си го знаеш.

— Да.

— Ще влезеш ли за едно кафе?

Сам поклати глава.

— Искам само да ви питам нещо. Вас и господин Уърн. Няма да ви отнема много време.

Ан я изгледа за момент, после кимна, все едно беше очаквала въпросите на Сам.

— Боб е долу при езерата. И без това трябва да му кажа нещо. Може да идем заедно, ако искаш.

Пътеката към дъното на долината беше осеяна с втвърдени от сушата буци пръст. От двете страни на долината се рееха и пееха чучулиги. От подножието на хълма долиташе тътен на трактор.

— Как си, Сам? — попита Ан, докато вървяха.

— Добре — каза Сам.

— Направо не можахме да повярваме, когато майка ти умря така. Такава ужасна загуба. — Просто отбелязване на факта. И добави: — Тя толкова се гордееше с теб, любов моя.

Сам се усмихна.

Корнуолските галени обръщения „любов моя“, „пиленце мое“ или „хубавице моя“, макар и поетични, бяха също толкова изпразнени от смисъл като „мила“, но й напомняха за баба й и всичките й роднини Бозуин, които я бяха обграждали с обич и се бяха погрижили да не й липсва, след като Кърстен замина.

— И аз се гордея с нея — каза Сам.

— Тъй, тъй. Беше добра жена. Можеш да се гордееш с нея, Сам. Знам, че много хора не я харесваха, понеже си замина и те остави, когато беше още мъничка, но смятам, че си е имала причини. Не говореше за това, но веднъж ми каза — някой я беше обидил, беше й казал нещо, не знам какво и хич не искам да знам — а тя ме погледна и каза: „Ан, ако хората знаеха какво ми струва това, нямаше да ме съдят толкова лесно“. И аз й повярвах.

— Да. Мисля, че не е имала избор.

— Каза ми за някакъв конкурс, за който се готвиш. Как се казваше?

— „Фробишър“? Чак през ноември е. Учителят ми иска да се откажа, защото напоследък не съм във форма. Казва, че е прекалено важен, за да се издъня. Но още не съм решила.

— „Фробишър“, точно така. Каза ми името, но съм го забравила. Чакаше го с нетърпение. — Ан млъкна, после замислено добави: — Поне така изглеждаше.

Известно време вървяха мълчаливо. Около тях танцуваха малки пеперуди.

— Виждахте ли често майка ми, докато беше в Гъл Котидж?

— Ами, така да се каже, наминаваше през ден, когато се разхождаше до селото или ако искаше яйца или мляко. Един-два пъти аз ходих при нея да й занеса кифли и сладки. Сега, разбира се, ми се иска да бях ходила по-често. Но тя все казвате, че това, което харесва тук, е самотата, така че не исках да досаждам. И тя изглеждаше доволна.

— Значи не изглеждаше потисната? Или разтревожена?

— Не. Но дори да беше, едва ли щеше да ми каже.

— Но вие щяхте да забележите.

— Може би.

Между тях се беше издигнала невидима преграда. Възможно беше Ан да се чувства по някакъв начин виновна за смъртта на Кърстен — все пак тя беше най-близката съседка. Дали не беше пропуснала признаците? Можело ли е да направи нещо?

Последната част от пътя премина в мълчание. Завиха и отвориха вратата към нивата, което браносваше Боб Уърн. Ан му махна, тракторът направи широк завой и спря на десетина метра от тях. Боб изключи двигателя и слезе от кабината.

Беше към петдесетте и накуцваше заради неразбирателство с една новоотелена крава преди години. Беше със сплескана шапка и карирана риза, очите му бяха обрамчени с бръчици от годините работа на открито при всякакви метеорологични условия.

Той се усмихна.

— Здравей, Сам. Какво те води насам?

Сам беше благодарна за директността му.

— Опитвам се да разбера кой е ходил в Гъл Котидж скоро след смъртта на майка ми.

Боб Уърн хвърли поглед на жена си и после каза:

— Нали баща ти намери тялото?

— Преди това. По-рано сутринта. Видели са някой друг.

— Ами… — Той бутна шапката на темето си и се почеса по главата. — Гъл Котидж е до крайбрежната пътека. Минават всякакви, особено през лятото. Не можеш им хвана края.

— Но може да забележиш някого с кола.

— Да, можеш.

— Особено някой, който се вижда, че не е тукашен. Може би от Лондон.

— Да. Вярно е.

— И особено ако кара лъскава кола. Ти Ви Ар например.

— Да — замислено каза Боб Уърн. — Сигурно би си го спомнил човек.

— Значи сте видели някого край Гъл Котидж рано сутринта, преди баща ми да иде там?

— Не съм казвал такова нещо, Сам.

— Но…

— Накъде биеш?

Сам си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Просто се опитвам да науча истината за това, което се е случило.

— Аха, истината. Тя, истината, е хлъзгаво нещо. Нали имаше разследване, за да я открият, любов моя?

— Да, но официалната версия невинаги е вярната. Знаете го.

Боб Уърн я погледна напрегнато.

— Знаеш какво казват, Сам — че човек не бива да дърпа дявола за опашката. Понякога…

— Майка ми не е дявол! — избухна Сам. — И няма да спра, преди да разбера какво й се е случило.

Боб хвърли на жена си поглед, който все едно й казваше да разкара тая истерична фуста, и се обърна към трактора. Докато се отдалечаваше, каза:

— Съжалявам, Сам. Не мога да ти помогна. По-добре да се залавяме за работа.

— Все пак благодаря — каза Сам, но той запали двигателя и не беше сигурна, че я е чул.

Докато вървяха нагоре по пътеката, Сам каза:

— Нали щяхте да му казвате нещо?

— Ще му кажа на обед.

— Видял е някого, нали?

— Може и да е видял. Но знаеш как е. Трудно е да си сигурен за дати и за време. Съжалявам, Сам, съжалявам за всичко. Сигурно ти е било много тежко.

— Все още ми е много тежко.

Чак когато Сам се качи в колата и включи двигателя, Ан се почувства достатъчно сигурна, за да се наведе и да каже:

— Това, което е направила майка ти, сигурно е било импулс. Не го е мислела. Може би е най-добре да гледаш на това така.

— Защо го казвате?

Ан въздъхна.

— Ами, виж сега. Сутринта, когато умря, дойде да си купи яйца. Каза, че искала да има пресни яйца, когато дойдеш на гости. Изглеждаше щастлива. Очакваше го с нетърпение, разбираш ли? Така че трябва да е било импулс — как му викат? — „равновесието на ума й е било нарушено“. Така мисля. Не е била на себе си. Трагедия, просто трагедия.

— Да — каза Сам.

Трагедия — единственият факт около смъртта на майка й, който никога не беше подлаган под съмнение.

 

 

— Благодаря ви. Не, това е абсолютно чудесно. Вие сте толкова услужлива. — Когато Раф решеше, гласът му се точеше като мед. Беше го пробвал с Кърстен, но тя му се беше присмяла и го беше замерила с нещо. С пантоф? Възглавница? И му беше казала да не е такъв надут дърт лицемер, а той също се беше разсмял и после… „Забрави за Кърстен!“ Сега Сам беше важна. Той любезно прекъсна нервния глас в слушалката. — Толкова съжалявам да науча, че има проблеми с гаджето си. Не, не ми е казвала нищо за това. Щях да опитам да й помогна, ако знаех. Да, предайте й поздрави от мен. Надявам се да си почине добре при вас с Дейви. Има нужда. Да, да, просто проверявах дали е добре. Благодаря. Да, и на вас. Довиждане.

Замислено затвори телефона. Трябваше да запомни никога да не поверява на Линда Бозуин никакви тайни — не че имаше вероятност да го направи, — тя беше толкова недискретна, че би трябвало да работи за правителството.

Сега поне знаеше къде е Сам.

Не беше най-доброто скривалище, ако искаше да се крие.

Всеки би могъл лесно да я намери.

Дори птица убийца.