Джоана Хайнс
Птицата убийца (12)

11.

Сам излезе от пощата на следобедния пек и извади мобилния телефон от чантата си. Беше прекарала сутринта в един ксерокс, където направи две копия на дневника на Кърстен. Беше изпратила по пощата едното копие до Дейви Бозуин в Менверен, на свое име. Другото беше в чантата й, заедно с оригинала. Сега, за първи път откакто Мик й беше дал дневника предния ден, беше готова да се изправи срещу втория си баща.

Свърна по една пряка — грохотът на камионите и автобусите на главния път заглъхна до слабо жужене — и включи телефона си. Имаше шест пропуснати повиквания и съобщения в гласовата поща. Без да си прави труда да ги проверява, набра номера на Раф. Той вдигна моментално.

— Сам, ти ли си? — Тя очакваше гняв, но се изненада от тревогата в гласа му. Трябваше да внимава! Никой не бе по-добър в заблудата на противника от Раф. Той продължи със същия загрижен бащински тон: — Добре ли си?

— Защо да не съм добре? — попита тя и преди той да успее да й отговори, каза бързо: — И дневникът е у мен, между другото.

Тишина.

— Нямаше как да не си ти — каза той.

— Защо го взе?

— Имам си причини. Можеш да разбереш.

— Може и да успея, ако ми обясниш.

Той смени тактиката.

— Как влезе? Лола казва, че не те е видяла.

— Не е важно, но… — Сам не хранеше особено топли чувства към Лола, но не искаше приятелката на Раф несправедливо да опира пешкира, така че добави: — Лола няма нищо общо.

— Как тогава?

— И стихотворението ли взе?

— Какво стихотворение? Нямаше стихотворение. Сам, чуй ме, трябва да ми върнеш дневника.

— Шегуваш ли се? Имаш ли представя какво ми струваше да го взема? Защо да го връщам?

Той нямаше какво да отговори на това. След малко попита:

— Прочете ли го?

— Разбира се.

Той въздъхна.

— И сега се чудиш за какво беше цялата шумотевица. Нали?

— Може би — каза Сам. Беше прочела дневника от кора до кора веднага щом се прибра след срещата с Мик и — макар че никога нямаше да го признае на Раф — беше горчиво разочарована. Не можеше да намери нищо, което да обясни защо Раф толкова държеше да й попречи да го прочете. — Не разбирам защо излъга. През цялото време си представях какви ли не причини. А сега откривам, че вътре няма нищо за мен, освен колко много й липсвам и… и… — Усети напиращите си сълзи, преглътна и продължи: — И че е искала да говори с мен за нещо.

Отново тишина. Риф беше майстор на изкусното мълчание. Когато отново заговори, гласът му беше мек, преднамерено спокоен:

— Сам, повярвай ми, съжалявам, че ти е толкова тежко, но… виж, след като си го прочела, моля те. Повярвай ми. Трябва да го върнеш.

— Защо?

— Просто ми повярвай, Сам. Най-добре е за всички, ако дневникът остане у мен.

— Няма начин. Точно затова ти се обаждам. Нямам представа защо си така обсебен от дневника на Кърстен, но той е мой и ти го знаеш. Всичките й книжа са оставени на мен, така че няма за какво да се хванеш.

— Зная, Сам. И макар че сигурно ще ти е трудно да го разбереш, всъщност съм на твоя страна. Точно затова настоявам веднага да ми върнеш дневника.

— Настояваш? Забрави, Раф. Можеш да настояваш колкото ти душа иска. Това е глупаво. Обадих ти се само за да ти кажа да спреш да ми задръстваш телефона със съобщения. За мен ние повече няма за какво да си говорим.

— Сам, престани! Не бъди глупава! И не смей да ми затваряш! Не разбираш ли, че само се опитвам да те предпазя?

Сега тя наистина се разсмя.

— Да ме предпазиш? Сериозно? Заплашваш ли ме, Раф? Как смееш!

— Сам, не се разстройвай! Не разбираш. Чуй ме. — Раф заговори тихо, бавно и ясно: — Трябва да ми повярваш. Знам, че е трудно, и не мога да ти посоча причини. Но моля те, повярвай ми. Докато дневникът е у теб, не си в безопасност.

— Не съм в безопасност?

— Да.

— Защо?

— Не си единствената, която го иска.

— Кой друг?

— Това е повече, отколкото трябва да знаеш.

Сега беше ред на Сам да замълчи. След малко каза:

— Не мога да повярвам, Раф — ти наистина ме заплашваш.

Не те заплашвам, Сам. Ти си… ти винаги си ми била като дъщеря, а сега… сега просто ти казвам как стоят нещата.

— И какво значи това, по дяволите?

— Точно това, което ти казвам: докато дневникът е у теб…

— Да, ясно. Не съм в безопасност. Чух те още първия път, обаче познай какво — не ти вярвам. Не се опитвай отново да се свържеш с мен, защото се наслушах на заплахи и лъжи от теб за цял живот.

— Сам! Чакай! Не затва…

Тя прекъсна разговора.

След това си изключи телефона.

Де да беше толкова лесно да изтрие гласа на Раф от живота си…

 

 

Вървеше бързо по улицата с високи бели къщи от северната страна на Риджънтс Парк. Беше ходила у Тревър Клей — дългогодишния агент на Кърстен — само веднъж, но споменът за този ден все още беше ясен в ума й. Беше малко след като беше дошла от Корнуол в Лондон и беше любопитна за всички страни от живота на майка си. Точно по време на срещата им с Тревър започна да разбира положението на майка си като поетеса. Той беше мил, заинтересован и забавен, но зад всичко това се криеше истинско уважение към това, което беше постигнала Кърстен, и вълнение за това, което предстоеше.

Номер 44 беше сред най-хубавите къщи на улицата. Другите бяха разделени на апартаменти, но съпругата на Тревър, Поли, беше наследила значителна сума от някаква леля и умело беше умножила състоянието си чрез хитри инвестиции. Така че семейството притежаваше цялата къща плюс още една в Съфък и вила в Южна Франция. Кърстен беше обяснила на Сам, че Тревър и жена му имат здрава и хармонична връзка — за всеобща изненада, понеже книжният червей Тревър нямал почти нищо общо със съпругата си от висшето общество. Теорията на Кърстен беше, че Поли осигурява финансовата стабилност, от която той се нуждае като поборник на литературните произведения, които макар и широко признати, никога няма да ударят джакпота, а и обича да има артистични гости на лъскавите си приеми. Бракът им съчетаваше два отделни свята, така че носеше слава и на двамата.

— Освен това през повечето време не си се пречкат в краката — каза Кърстен. Така че и двете страни са доволни.

Днес Тревър явно я чакаше на вратата, защото отвори, преди Сам да успее да звънне.

— Ето те, ето те! — възкликна радостно. — У теб ли е?

— Донесох фотокопие. За по-сигурно.

— Чудесно! Чудесно! Дай да погледна. Влизай!

Сам се ухили. Тревър никога не губеше време за любезности. Когато беше дошла с Кърстен, той им отвори с книга стихове в ръка и каза:

— Само чуйте това! Блестящо е! — И започна да им чете още докато влизаха и си сваляха палтата.

Беше дребен и закръглен и би бил напълно невзрачен, ако не бяха енергичността и ентусиазмът му. Кърстен веднъж беше казала, че времето, прекарано с Тревър, можело да се сравни с това да си затворен в буркан с особено досадна муха, която жужи около главата ти. И че щяла да го перне с мухобойката, ако не бил толкова миличък.

Сам си спомни това, докато вървеше през изрядно чистото антре и по стълбите към Тревъровата част от къщата. Мазето приличаше на старомодна антикварна книжарница, управлявана от човек, който няма нито време, нито каквито и да било организаторски способности — всъщност напълно погрешно впечатление. Тревър премести цял куп книги от един стол, за да й направи място да седне, после стоя прав до нея, докато тя изваждаше плика с дневника от чантата си.

— Донесох ти едно копие, за да го държиш при теб — каза Сам.

— Отлично. Разбира се, бих ти го върнал, но…

— Наложи се да го открадна от Раф.

Тревър се ококори от изненада.

Сам обясни:

— Държеше се странно, когато станеше дума за него. Взел го е от Гъл Котидж, а ми каза, че не е имало никакъв дневник. Сега вече знае, че е у мен, и ми разправя, че трябвало да го върна. Заради собствената си безопасност. Току-що говорих с него по телефона и той… ами, да кажем, че беше доста убедителен.

— Странно. Много странно. Предполагам, че си го прочела?

— Целия. Снощи.

— И?

Сам въздъхна.

— Честно казано, Тревър, не разбирам за какво е целият шум. Не знаех какво да очаквам, но имах някои идеи. Първо мислех, че може майка ми да е написала за него неща, които той не иска да се разчуят. После си мислех, че може да е написала нещо за мен, което според него би ме разстроило. А после се чудех дали има още някой, когото се опитва да защити — като Лола или дори някой, когото не познавам. Но той е съвсем като останалите й дневници — парчета стихове, бележки, идеи, понякога споменава за какво е говорила с други хора. Но нищо, срещу което някой може да възрази. Все ми се струва, че нещо липсва. Сещаш се, все едно има нещо кодирано, което не мога да разгадая. Помислих, че може би ти ще успееш да забележиш нещо.

— Ще се опитам. Разбира се, че ще се опитам. — Тревър не откъсваше очи от Сам, докато тя говореше, но сега повече не можеше да устои на изкушението. Като буквално жужеше от очакване, той извади листата А4 от плика и бързо ги запреглежда.

— И още нещо — каза Сам. — Вътре има бележки за онова стихотворение, което не успяхме да намерим — „Птицата убийца“. Доколкото разбирам, то се базира на една случка, която видяхме заедно, когато един дрозд и един гущер се биха в Уордли и гущерът загина.

— Точно така. Помня, че видях една първоначална чернова, когато й бях на гости през март. Беше много развълнувана. Казваше, че щяло да предизвика сензация.

— Показала ти го е?

— Да. Но не ми даде да си направя копие. Каза, че е незавършено.

— Какво беше впечатлението ти?

Тревър не отговори веднага.

— Ами… то не беше завършено. Само чернова. Но честно казано, не можах да разбера защо е толкова развълнувана. Обикновено стиховете й имаха по-широка тема, а това като че ли беше само за случката, която сте видели. Според мен изобщо не беше толкова добро като другите й стихове. Сигурно и тя е стигнала до този извод и го е унищожила.

— Ако го е унищожила.

— Какво значи „ако“?

Сам не отговори на въпроса му, а каза:

— Странното е, че когато споменава „Птицата убийца“ в дневника, пише, че първо трябва да попита мен.

— Така ли? А, да, ето. „Да питам С.“ Това трябва да си ти. — Сам кимна и Тревър продължи: — „Птицата убийца“ наистина ще вкара лисицата в кокошарника. — За миг загледа страницата, без да каже нищо. — Леле колко ми липсват ужасните каламбури на майка ти. Наистина.

— Според теб какво е искала да каже?

— Нямам представа.

— Не говорихте ли за това?

— Не. Всъщност оня път тя беше доста потайна. Което не й беше присъщо.

— Все трябва да имаш някаква представа за какво е било. Работеше с нея от толкова време и тя ти вярваше.

— Да. Ами… — Тревър се поколеба. — Хрумна ми една възможност, която би се вързала с необичайната реакция на Раф.

— И тя е?

— Според мен е възможно… Когато бях при нея в Щатите…

— И ти ли си ходил?

— Бях в Ню Йорк, да. Кой друг?

— Джони. Зетят на Раф. — Явно майка й беше имала опашка от посетители в зимното си убежище.

Тревър продължи:

— Беше очевидно, че Раф много й липсва. И ти също, разбира се. Но не се държеше като жена, която е доволна от решението си да напусне съпруга си. Всъщност ми каза, че все още го обича толкова силно, колкото го е обичала винаги. Каза ми, че за раздялата им има особена причина и докато тя не се разрешала, нямало как да се съберат отново.

— Каза ли ти каква е причината?

— Не. Но останах с впечатлението, че има нещо общо с поезията й, нещо, което той не одобрява в работата й. Или нещо, което тя смята да направи и което ще го ядоса. И оттогава все се чудя — и разбира се, няма друг начин да го разберем някога, защото не можем да я попитаме — дали случайно „Птицата убийца“ не се отнася за самия Раф.

— За Раф ли?

— Не буквално, разбира се. — При тази мисъл Тревър се засмя. Хриптящ бръмчащ смях. — Не искаше да каже, че съпругът й обича да трепе хора или нещо подобно. Не. Тъкмо наопаки. Но — само виж как изведнъж написа всички тези стихове, след като напусна Раф.

— Мислех си, че е защото е била сама и нещастна през зимата.

— Именно. Нещастна и сама. От тези обстоятелства е имала нужда, за да твори. Като удивителните стихове от „Самфир“, които е написала, след като е напуснала теб и Дейви. Тревожеше се, че откакто живееше в Лондон, не е написала почти нищо. Животът с Раф беше прекалено удобен, дори уютен. И тя беше станала съвсем спокойна за себе си. Трябвало е да го напусне — точно както е напуснала теб, Сам, преди толкова години, — за да запази изкуството си. Раф е задушавал креативността й. Превърнал се е в птица убийца. Убивал е поезията й.

— Която за Кърстен беше по-важна от всичко. — Сам се замисли над това. — Но все още не виждам защо е искала да го обсъди с мен. И защо Раф така отчаяно иска да запази тайната.

— Може би аз ще намеря в дневника нещо, което си пропуснала.

— Може би. И аз ще го прочета пак. Само да знаехме какво е станало с онова стихотворение.

— По всяка вероятност го е унищожила — каза Тревър.

— Но тогава защо не е сменила заглавието на книгата?

— Не мога да отговоря на този въпрос. А сега как ще я кръстим? Не може да е „Птицата убийца и други стихотворения“, когато имаме само „други стихотворения“. Имам съдържанието. Има едно стихотворение — „Птицата сбогом“, което при тези обстоятелства ще е подходящо. По това също работеше, когато я посетих в Щатите. Още тогава реших, че е много по-силно от „Птицата убийца“.

— Ще се доверя на преценката ти.

— Добре. Ще направя последния подбор. Ще ги публикуваме другото лято.

 

 

Нямаше за какво да говорят повече. Сам виждаше, че Тревър го сърбят ръцете да се заеме с дневника на Кърстен, точно както тя нямаше търпение да го прочете пак. Сигурно някъде щеше да намери обяснение за странното поведение на Раф.

Вървеше по улицата и залязващото слънце огряваше лицето й. Притисна чантата към гърдите си. В нея беше дневникът на майка й. Дори след като копията бяха на сигурно място у Тревър и в Менверен, не искаше да го изпуска от поглед. Трябваше да се прибере и да си вземе челото за концерта вечерта: от агенцията, която понякога й уреждаше ангажименти, сутринта й се бяха обадили да я попитат дали може да замести някакъв болен музикант. Щеше да се наложи за няколко часа да забрави загадката на дневника на майка си и изчезналото стихотворение и да се надява, че останалите музиканти няма да усетят, че свири като робот.

Беше час пик и на спирката на автобуса се беше събрала тълпа. Стиснала чантата, Сам имаше странното чувство, че я наблюдават. Дори се огледа, за да види дали някой не я гледа. Каза си да не става глупава. Със сигурност си въобразяваше.

Ставаше параноична. Което изобщо не беше изненадващо след разговора й с Раф.

Първият автобус, който дойде, беше претъпкан. Трима души преди Сам се качиха, но тя и още доста хора останаха да чакат. Тя стискаше чантата силно. Изпитваше някакво странно усещане — все едно дим обвиваше голите й ръце и рамене. Настръхна.

Все едно някакви невидими очи бяха вперени в нея.