Орхан Кемал
Лош път (5)

5.

Щом гласът на стария шеф стигна до шофьора, Решат скочи от стола си:

— Моля?

Влезе в стаята на шефа, отделена от главната канцелария с матирано стъкло. С ръце пред тялото си, той зачака заповедта с двулична готовност. Старият шеф извади една петдесетачка и няколко десетачки от пълната с пачки червена каса и му ги подаде:

— Занеси ги на майката на Ихсан!

Взе ги.

— Разбира се, господине. Веднага ли да тръгна?

— Да.

Излезе от стаята на шефа, после — от канцеларията и влезе в колата, която беше спряна пред вратата. Същата кола, която младите момичета и жени смятаха за негова.

Шефът му беше разбрал за връзката със съпругата му. Дори и да го викаше, не го поглеждаше в лицето, отвращаваше се от него. На Решат не му пукаше: „Какво ме интересува? — казваше си. — Нека бъде стопанин на жена си! Ако не може, аз ли съм виновен?“

Колата се плъзна напред с леко бръмчене. Решат не виждаше мръсния асфалт, нито вилите и кьошковете от двете му страни. Мислеше за Нуран. Наистина ли я обичаше? Познаваше толкова млади момичета и жени, чиито имена и лица вече не помнеше. И никоя от тях не го бе пленила, не се бе влюбвал. Този път май бе различно. Малко преди да го извика шефът му, си мислеше за нея. Нощем, на леглото си в гаража — мислите му пак бяха там; докато се храни или сутрин, още със събуждането си — умът му летеше към нея. До какво водеха тези мисли и желанието му да я вижда често? Това мимолетно увлечение ли беше? Дали пък не беше лошата любов?

Изведнъж, виждайки случайно дъщерята на аптекаря, той силно натисна спирачките и спря.

— Ей, ти, накъде?

Силно изчервено, момичето със светлокестенява конска опашка и леки лунички, което Решат бе виждал с дъщерята на съдията Айтен, беше се запознал с него и го беше записал в списъка си, го прекъсна:

— Ей ли каза? Браво бе!

— На това твое браво аз ще… Откъде идваш?

Всъщност момичето много харесваше начина, по който Решат разговаряше.

Без да се спре до него, каза:

— От къщи.

— Къде отиваш?

— В аптеката.

Отвори предната врата на колата:

— Хайде скачай!

— Хиии???

— Какво е това?

Огледа се наоколо:

— Ами ако види някой?

— Скачай, загубенячке! Ако видел някой. Какво от това?

— Баща ми…

— От твоето криене от баща ти ми идва да…

Младото момиче беше принудено да се качи. Само каза:

— Не трябва да закъсняваме.

Решат вече беше натиснал газта на колата.

— Това зависи само от моето благоволение.

Не обичаше девойката, както и другите, само я харесваше. Удоволствието му беше да сменя жените и момичетата. Днес мургава, утре бяла, вдругиден руса, по вдругиден — кестенява. Четиринайсет-петнайсет от своите трийсет и две години прекара все в такива смени.

Колата ядеше асфалта като гладен вълк и той забави скоростта, след като излезе извън града. С лявата си ръка управляваше волана на кормилото, а с дясната придърпа за ръката и притисна до гърдите си леко луничавото възпълничко момиче. После спря колата. Нямаше кой да ги види. Лявата ръка, с която преди малко беше държал кормилото, отиде на помощ на дясната и момичето в един миг се намери в обятията на шофьора.

— Ще видят!

— Кой?

— Откъде да знам?

Майсторът в коцкарлъка я отблъсна от себе си:

— Щом се страхуваш, хайде да се връщаме!

Смутено, момичето изпъшка:

— Не се страхувам, скъпи. Не се страхувам, но…

Запали колата.

— Нямам време да се занимавам с ученички!

Съжалявайки хиляди пъти, младото момиче се уви около него:

— Ядоса ли се? Не се ядосвай! Никак даже не се страхувам. Бога ми, миличък, никак не се страхувам. Спри, спри, ти казвам, хайде де, спри!

Решат спря колата:

— Нямаше ли да помисля, ако имаше някаква опасност?

Помагайки си с двете ръце, той майсторски започна да действа като машина…

Бяха свършили за четвърт час и се връщаха. Прибирайки косата си с шнолата, дъщерята на аптекаря каза:

— Утре пак ще те чакам.

Решат май оглуша. Тя повтори:

— Казвам, че утре ще те чакам. Не чуваш ли?

— Добре де — отвърна с нежелание.

Колата се върна в града. Щеше да остави момичето близо до аптеката на баща му. Спря.

— Хайде изчезвай!

— Я, значи ме гониш? — каза тя, слизайки.

— Мисли каквото щеш!

— Утре…

Прекъсна я:

— Разбрахме се бе!

След като я остави, се отдалечи. Утре, вдругиден, по вдругиден, следващите божи дни… нямаше да имат край. Заради това беше важно да познава нови и нови момичета и жени.

Важното беше да ги познава, а не да му изваждат крепостен акт, да не би да е болен, че да не може да прилъже момиче, което му е харесало, да го качи в колата си и да го изведе извън града. Сега беше ред на Нуран. Щеше да я грабне, да я качи в колата си, а после… Може би, след като я подлъже, и нея ще забрави. Сега нищо друго не знаеше, освен че я иска.

Спря колата пред къщата на Нуран. Влезе през вечно отворената врата на двора. Майка Айше отново беше надвесена над прането… „Неизменна.“ Като видя Решат, тя се изправи с насапунисани ръце:

— Заповядай, чедо!

Извади парите от джоба си и ги подаде:

— Донесох ви жълти стотинки.

— Добре си направил, чедо, благодаря!

Започна да приказва каквото му дойде на устата:

— Това не е нищо. Тип такъв, оглупял дъртак… Казах му: „Господине, ще дадете ли някакви пари за госпожа Айше, да й ги занеса?“ Съвсем беше забравил. После каза: „Ааа, това ли…“ Извади от касата и аз ги донесох…

— Жив и здрав да си, чедо! Нали казват, че докато дойде кефът на богатия, душата на бедния ще изскочи. Да сваря едно кафе, ще пийнеш ли?

Решат беше разбрал, че Нуран не си е вкъщи. Това беше причината да не донесе парите бързо. Искаше да я завари у дома й. Значи се беше излъгал. Както и да е, щом Нуран я няма, нека си бие кафето в главата.

Все пак попита:

— Нуран не е ли вкъщи?

— Няма я, братко.

— Къде е?

— Има съученичка, дъщерята на нотариуса. Щели да се събират у тях да се повеселят. Попита ме: „Аз да отида ли, майко?“ Казах й: „Иди, чедо“. На мига изхвърча. Те са много почтени хора. Ако не бяха, нямаше да разреша.

Решат ги познаваше. Отдавна тази „много почтена“ дъщеря на нотариуса мина през ръцете му няколко пъти, също като луничавата дъщеря на аптекаря. Но без да споменава за това, той каза:

— Да не ходи без твое разрешение, че…

— Не, слава богу, никъде не ходи!

— Ако ходи, да ми съобщиш. Знаеш, че брат й я повери на мен. Ако нещо й се случи, ще ми извади душата.

— Вярно, сине, вярно, чедо. Аллах да те възнагради!

— Хайде довиждане.

— Всичко хубаво.

 

 

В просторния вестибюл на една червена вила на булеварда на нотариусите, наобиколена от рояк момичета, Нуран се беше облякла в мъжки дрехи. Като галантен мъж беше хванала под ръка дъщерята на нотариуса и сред неистов кикот се мъчеше да я вкара в спалнята.

— Защо се дърпаш, миличка? Работа за една минута!

А пък мургавото пълничко момиче кокетливо се дърпаше:

— Моля ви се, господине! Не ме карайте да правя срамотни неща!

— А… вие стоите срещу човек, който лудо ви обича.

— Не зная… да вляза ли?

— Не си ли моя и без това?

— Да, но дори не сме сгодени!

— Годеж, сватба — по-късно! Нали решихме?

Едно от заливащите се от смях момичета каза:

— По-добре е да няма годеж и сватба, душко. Важното е, че сте си дали дума, че се харесвате!

Отново взривове от смях…

Изведнъж Нуран смени тона и започна да играе роля на гамен:

— Ей ти, пачавро, хайде влизай!

Силно я издърпа за ръката и грубо я блъсна вътре.

А момичетата хем се смееха, хем си приказваха:

— Това момиче е родена артистка, бога ми!

— И още как!

— Каква ти артистка! — каза глуповатата и недодялана дъщеря на бакалина Фатма. Грозното й лице беше покрито с младежки пъпки. Завиждаше на всички, които бяха харесвани и обичани, мъчеше се да го прикрива, но ревността понякога прозираше. — И аз мога да изиграя като нея тази роля! — добави.

Момичетата не чуха, по-скоро не й обърнаха внимание. И без това не я обичаха. Беше им се натрапила и бе влязла между тях. Тъй като им беше съученичка от Института по изкуствата, не можеха да й кажат да не идва. И тя го знаеше. Знаеше, че не я искат, че не я харесват, но идваше на инат, за да ги дразни. Беше си наумила да узнае всичките им тайни. Кажеха ли нещо, с което да засегнат самочувствието й, тя щеше да им хвърли в лицата скритите и покрити техни работи. Най-много се ядосваше на тази мръсница Нуран. В края на краищата, откъдето и да погледнеш, тя беше дъщеря на груба, невъзпитана и бедна перачка. Да кажем, че я приемаха като приятелка от института, но защо трябваше да я ласкаят по този начин? Била истинска артистка… Никак даже. Но и така да е, защо го повтарят при всеки удобен случай? Защо упорито й говорят, че трябва да отиде в Истанбул, на улица „Йешилчам“?

А Нуран, която нямаше идея за всичко това, като безсрамен гамен насилваше момичето, което държеше под ръка, да влезе в спалнята и понеже то не искаше, го заплашваше:

— Виж ме, краво, кълна се, че ще ти разделя краката!

Момичетата, пийнали смесена с бирата им водка, бяха понаправили главите. А номерът беше точно какъвто го искаха. В къщата нямаше майки, бащи и братя. Затова веселието вървеше с пълна пара. Вълните от гръмогласни смехове следваха една след друга и се разбиваха в стените.

— Влизай, глупачке!

Влязоха, а момичетата — след тях. В ролята си на изпечен коцкар, Нуран прегърна по мъжки гаджето си и го хвърли на леглото. Момичето се кикотеше, като че ли го гъделичкат.

— Защо се смееш ма?

Както всеки сваляч, вкарал любовницата си в някой бардак или барака, тя я прегърна и започна да я опипва, но се засрами да продължи. Момичетата обаче настояваха:

— Продължавай, Нуран, продължавай!

— Хайде де, продължавай, Нуран…

— Сладурче, какво срамно има?

— Между нас няма чужди, нали!

Нуран се обърна, смеейки се:

— И после какво?

— Как какво! Нали си й мъж?

— Пфу, грубиянка такава!

Всички, с изключение на дъщерята на бакалина, се превиваха от смях. За да представи успешно ролята си, Нуран правеше каквото й кажат. Най-напред свали сакото си, после панталона, ризата. Точно като мъж. Като мъж скочи в леглото, като мъж, прегърнал жена, започна да я гали. Правеше всичко като мъж, като истински женкар. Правеше, но всяко нещо си имаше граници. Спря, скочи от леглото, а момичетата започнаха:

— Нуран бе!

— Какво има? — попита.

— Момиче, ти си истинска артистка, бога ми!

Стана й горещо. Свали жакета си и го хвърли в един ъгъл.

— Знам.

— Знаеш, а защо тогава не заминеш за Истанбул?

Отсипа в чашата си бира от черното шише на масата. Шишето беше изпотено, а бялата пяна преливаше от високата чаша. Взе я и след като отпи жадно, каза:

— Нощем сънувам пустия му град, но какво от това?

— Тъкмо и брат ти го няма.

Лицето й помръкна. Поклати тъжно глава:

— Да, и брат ми го няма, но…

— Но…?

— Не мога да замина, това е.

— Какво те задържа?

Изрече развълнувано, с въздишка:

— И това не знам. Само ако знаех! Дали защото се страхувам? Дали защото нямам пари? Дали защото ми е мъчно за майка ми? Може би е това. Може би ми е жал за мама. Щом замина…

Спря. Не можа да продължи, започна да си представя как една нощ излиза от къщи с малката си кожена чанта в ръка. Точно време за експреса. „Хайде, майчице, аз тръгвам“ — казва и я прегръща. А жената е примряла. От плач в очите й не са останали сълзи. Моли й се: „Не тръгвай, Нуран! Моя Нуран, не заминавай! Брат ти замина, ако и ти заминеш, аз какво ще правя, дъще?“ Не я слуша: „Трябва да замина, майко! Там ме чакат бъдещето ми, успехите ми. Не мога да пропилея живота си, като остана тук, като стана съпруга — пък било и на богат човек — и се занимавам с ревящи деца над леген с напишкани пелени. Не съм родена за това. Зове ме Истанбул. Там е животът ми, бъдещето ми. Помисли си, че ако успея, и ти, и брат ми ще дойдете. Ако се установим в онзи град, който не сте виждали никога, ще живеем приказен живот. Дръж се, майко! Хайде, целуни ме! Довиждане, майчице!“

Заминава. А майка й — да, майка й — какво ще прави тогава? Това Нуран може да отгатне много лесно. Припадъци в ръцете на съседите, викове, хлипания, по-късно — бавно гаснене. Не може да дойде на себе си с дни. Ами сърцето й? Кой знае, може би заминаването на дъщеря й ще го засегне силно…

Не й се обръща езикът да каже: „Ще умре“.

Момичето, което преди малко беше попитало: „Какво те задържа?“, сега настоя:

— А? Какво те задържа?

Отпивайки отново бира, Нуран каза:

— Мама. Ако замина, може да стане много лошо. Добре знам колко ни обича. Ако знаех, че майка ми няма да се влоши…

— Ще свикне!

— Може и да свикне, не знам…

Стояха до късно. Когато Нуран стана, времето беше напреднало и слънцето беше залязло. Момичетата щяха да останат още. Нуран трябваше да изостави тези безгрижни смехове на кипящата младост. Защо? Не знаеше, но трябваше. Майка й неспирно да се поти над прането, а тя да пие бира и преспокойно да се забавлява… „Не върви! — мислеше си. — Всъщност не искам ли да замина и да стана артистка отчасти и за да отърва майка си от това съществуване?“

Мина през задни улички и излезе на главния булевард. Много по-енергични, отколкото под дневното палещо слънце, хората тичаха нагоре-надолу в суматохата на спускащата се вечер.

Тя ускори крачки. Причината за това беше, че я гледаха, оглеждаха тялото й. Разбира се, че щяха да я гледат, да подхвърлят приказки, да й досаждат. Беше красива, много красива. Като всяко красиво момиче или жена и тя беше задиряна. Какво значи като всяко момиче или жена? Щяха да я наблюдават много по-настоятелно, разбира се. Такава беше истината!

— Ей, маце!

Беше хамалин с въже през рамо. Погледна с крайчеца на окото си и отмина. След няколко крачки — един гимназист:

— Мерилин минава, Мерилин!

Ето ти сега! Забрави за „Ей, маце!“.

— Бомба, кълна се! Атомна бомба!

— Малка госпожице, имате ли часовник?

Разбирайки каква е работата, отговори нахакано:

— Не.

Беше черновежд черноок младеж. Вървейки след нея, продължи:

— Защо нямаш? Не искаш ли да се сдобиеш със скъп диамантен часовник?

От устата й се изплъзна:

— Преди това купи за себе си здрави обувки!

Младежът беше изостанал. Наистина ли обувките му бяха стари? Не знаеше, но това й беше дошло на устата.

— Пиленцето ми!

— Ще те схрускам!

— Сладурчето ми…

— Локумчето ми…

Спря пред осветената с голям прожектор врата на едно кино и започна да разглежда снимките от филма. Главната героиня… Никак не хареса тази жена. Беше дърта, пък играеше роля на младо момиче. Филмовите списания публикуваха нейни снимки, поместваха репортажи. Какво пък толкова имаше в нея? Красива ли беше? Умна ли беше? Ако питаха Нуран — нито едното, нито другото. Не стига, че беше стара, ами отгоре на това често се сгодяваше и често разваляше годежите, за да привлича вниманието. „Мръсница! — отсъди. — Грозница, старата ми леля. Веднъж кракът ми да стъпи в Истанбул, ще видите. Ще скрия топката на всички ви!“

Изведнъж се опомни. Беше наобиколена от тълпа млади и по-възрастни мъже. Бързо се отдалечи оттам. Какво чудно имаше? Беше млада, красива — като цвете, от което пчелите събират мед. Естествено, че щяха да идват, да й говорят красиви ласкателни думи и дори оскърбленията й щяха да приемат като благоволение. Само една измежду днешните й приятелки… Спомни си дъщерята на бакалина — грозната завистлива Фатма. Защо беше тази злоба? Знаеше, че е завистлива, че гледа всички отгоре. Дори миналата година, докато учеха в института, се бяха скарали и тя не се беше посвенила да й каже: „Каква ще станеш? Не си ли дъщеря на проста перачка?“

— Госпожице Нуран, ще позволите ли за минута?

Привлекателен младеж с тънки мустаци. Разхождаше се с петима-шестима гимназисти. Тя отдалеч разпознаваше задните мисли в очите им. Щяха да въздишат, да дрънкат, да й досаждат с лигавите си приказки. Беше виждала много такива като този, който преди малко беше казал: „Госпожице Нуран, ще позволите ли за минута?“ Нямаше толкова да се изнерви, ако не беше забелязала останалите. Спряла на отсрещния тротоар, тя го гледаше, усмихвайки се нервно.

— Госпожице Нуран, може ли за минута? Много ви моля, много-много ви моля, госпожице Нуран!

Попита троснато:

— Какво има?

— Моля ви, изслушайте ме за минута…

— Виждате, че ви слушам. Хайде говорете!

Правейки знак на гимназистите, които гледаха любопитно от отсрещния тротоар, привлекателният младеж с тънките мустаци каза:

— Хванахме се на бас с приятелите ми: знаете ли за какво служи лосионът „Ес“?

Нуран не знаеше:

— Какво е това?

— Ааа… Наистина ли не знаете?

— Не…

— Никога ли не сте го купували от аптеката?

Точно в този момент шофьорът Решат, който вонеше на ракия, се присламчи до тях:

— Какво има, Нуран? Кой е този?

Младежът с тънките мустаци избяга при приятелите си, а Нуран каза:

— Не го познавам.

Решат, чиито очи бяха почервенели, продължи:

— Като не го познаваш, защо говориш с него, глупачке?

— Честна дума, батко Решат. Попита ме какво е лосион „Ес“. Не можах да кажа. Продавали го в аптеките…

— Ти да не си аптекарка?

— Не…

— Е, тогава?

— Какво ти става днес, батко Решат? Плашиш ме!

Дръпна момичето за ръката:

— Не се плаши. Няма да ти сторя зло…

Нуран се засрами от околните, но все пак вървеше покорно, без да прави опит да освободи ръката си от силната лапа на младия мъж.

— Ако ти беше направил нещо лошо, горко му!

— Благодаря ти, батко Решат!

— Ей, ти… не ти ли казах да не ме наричаш батко?

— Ей, ти ли?

— Пийна ли си, така говоря. Особено с тези, които обичам… Нуран!

— Моля.

— Ти не си ли сестра на най-близкия ми приятел?

— Да.

— Аз те обичам!

— Ааа…

— Какво има за чудене?

— Не зная.

— Аз те обичам, Нуран. Друг, освен мен няма да те пипне. И знаеш ли? Ти ще станеш артистка, Нуран, може би голяма певица, може би…

— Филмова звезда — каза Нуран.

— Да, филмова звезда. Аз мога да те направя филмова звезда. Зарежи майка си и глупавия си брат. Те искат да си останеш обикновена домакиня. Знам всичко, Нуран. Остави ги тях!

— Ако остана обикновена домакиня, ще се самоубия.

— Не, няма да останеш. Ще станеш филмова звезда и ще печелиш хиляди, десетки, стотици хиляди. И на това място ще те заведа аз. Познавам много филмови компании в Истанбул. Разбра ли, Нуран? Аз ще те издигна. Толкова ще те издигна, толкова, че ще смаеш първо брат си, после майка си, а по-късно — и приятелките си. Особено приятелките си, които ще се изядат от завист!

Нуран си помисли за дъщерята на бакалина.

— Да се изядат, Нуран! Твоето място е в Истанбул, в апартамент. Ти си момиче, родено за Истанбул и за апартаменти, не за този провинциален градец.

Нуран като че ли летеше в небесата. Ето първия човек в живота й, който я разбира! Наистина се е родила за Истанбул и за лукса на апартаментите. И ако майка й, брат й, приятелите й не разбираха това, нима вината беше нейна?

Бяха стигнали пред канцеларията.

— Нуран — каза шофьорът Решат.

— Моля?

— Да си починем ли малко тук?

— Ааа…

— Защо?

— Как така?

— Защо да не може?

— А вашият шеф?

— Какво ще прави шефът тук по това време?

Решат вече беше извадил ключовете и дори беше отключил канцеларията, чиито прозорци бяха тъмни. Знаеше, че е намерил слабото място на младото момиче и не искаше да пропусне този пръв удобен случай. Пъргаво го побутна вътре и след като влезе и той, със същото пъргаво движение на ръката заключи отвътре вратата на канцеларията.

Навън проблясваха светлините на електрическите крушки.

С показалец в устата Нуран попита уплашено:

— Защо дойдохме тук?

Наглият шофьор сви рамене в полумрака:

— Нищо, ще поговорим.

Малко по малко избута момичето във вътрешната част на канцеларията. В полумрака — очертанията на тъмен фотьойл. Седнаха един до друг. Взе между дланите си ръката на момичето:

— Нуран!

— Моля?

— Искаш ли да станеш моя жена?

Какво да каже, какво можеше да каже?

Мъжът настоя:

— А? Искаш ли?

Измъкна ръката си:

— Колко си особен тази вечер, батко Решат!

Отново взе между дланите си измъкнатата ръка:

— Нали нямаше да ме наричаш батко?

— Как да те наричам?

— Решат ме наричай, мили мой ме наричай, душо моя ме наричай, а най-добре — съпруже мой!

Отново изтегли ръката си. След изтеглената ръка — големите космати ръце. Бягане; преследване. Просна момичето на канапето; майсторски ръце, които добре познаваха преследването.

— Не го прави, моля ти се, не го прави!

— Нищо не съм направил.

— Щом искаш да се ожениш за мен…

— Да?

— Искай ме от майка ми!

Големите космати ръце се отдръпнаха:

— И това ще стане, Нуран. Ти ще бъдеш моя. Знаеш ли какво ще направим, след като станеш моя?

— Какво ще направим?

Извади една цигара от пакета и я запали:

— Веднага ще заминем за Истанбул. Ще те запозная с филмови компании, ще вземеш роля, ще спечелиш много пари. Ще се нанесем в голям красив и луксозен апартамент, а после…

— После, батко Решат?

— После, захарчето ми, светът ще бъде наш!

Пъргаво движение. Силно дръпна младото момиче до себе си, притисна устни до устните му. Чудно, този път Нуран не се отдръпна. Дори не си го помисли. След това други, много по-различни неща. Всичко стана за половин час. Нуран беше започнала да плаче, хълцайки.

Решат, който беше станал, оставяйки я обляна в сълзи, каза:

— Мълчи! Нали всякак щеше да бъдеш моя?

Не получи отговор. Не обърна и внимание. И без това не можеше да мисли. Щеше ли наистина да я вземе? И какво, ако я вземе? Не знаеше, не знаеше, не знаеше. Все пак каза:

— Бях принуден да направя това, за да те обвържа на сто процента към себе си. Скоро ще отидем в Истанбул. Ще станеш звезда. Ставайки звезда слава, пари, нови познати и приятели… Можеше да ме забравиш. По тази причина това беше нужно.

Решат не си затваряше устата и мелеше като машина. А Нуран мълчеше, само мълчеше. Слушаше го, но сега го гледаше като враг. Враг, но симпатичен враг, от когото не можеше да избяга и да се спаси, с когото животът й беше свързан на сто процента.

— Хайде ставай да вървим! Да не се притесни майка ти!

Стана, оправи се.

— Какво ще кажа на мама?

Хвърли угарката си на земята и я стъпка:

— Нищо.

— А ако разбере?

— Какво?

— Пък и трябваше да я попиташ, нали?

— Миличка, откъде ще разбере? Кой друг, освен теб и мен ще знае? И защо преувеличаваш?

— Ще кажа на мама, че сме били на кино.

— Кажи.

— С момичетата сме били на кино и на излизане съм те срещнала случайно.

— А аз съм те довел до вкъщи.

— Добре.

След пет минути блестящата кола докара Нуран до вкъщи. Влезе вътре след „съпруга си“. Перачката Айше ги посрещна разтревожено. Двамата от две страни я убеждаваха, както бяха решили. Повярва, защо да не повярва? Вярваше на дъщеря си. Що се отнася до Решат, той беше най-близкият приятел на сина й. После… нали той беше батко Решат. Нямаше да я погледне с лоши очи я. Само че Нуран май беше плакала. Попита. Момичето отговори:

— Филмът беше много тъжен.