Орхан Кемал
Лош път (3)

3.

С железен перфоратор и с пожълтяла тетрадка в ръце, с жълт молив зад ухото, Ихсан отиваше да проверява работниците по бетона. Преди малко беше проверил зидарите и беше записал имената и номерата им в тетрадката.

Бетонджиите бяха пръснати из голямата пететажна сграда. Постройката в покрайнините на града се извисяваше като черна планина към синьото небе, на което светеше заслепяващото очите слънце. Когато и да погледнеше сградата отдалеч, тя му напомняше стръмен планински склон, очертан върху синята бездна на земята. Проверяваше работниците от най-долния към най-горния етаж и погледнеше ли оттам града и околността, главата му се замайваше. Като дете се беше качвал на минаре. От високо градът и районът му изглеждаха странно, завиваше му се свят, започваше да му се гади. Сега, вече голям човек, щом погледнеше от петия етаж, се чувстваше по същия начин.

Както всеки ден, започна работа от приземния етаж.

Първи, втори, трети етаж.

Ама сънят на майка му… „Това не е току-така, синко! — му беше казала сутринта. — Знам, че сънищата не са празна работа. Толкова много светци и пророци са минали и заминали. Те ли не са знаели, че сънищата нещо показват? В това отвличане на Нуран има нещо!“

Сънищата може и да не са празна работа, но Решат, коцкарят Решат, отраканият Решат, който получаваше каквото поиска от всяка задиряна жена, той ли щеше да се захване със сестра му… Да се закача — както и да е, ама да я отвлече с измама в Истанбул?

Стигна до петия етаж. Въпреки че беше решил да не поглежда надолу, не се стърпя и погледна. Главата му пак се замая, стомахът му се обърна. Мислеше си за Решат.

Освен дъщерите на нотариус, адвокат, съдия, аптекар и други като тях, беше мамил и тълпи от заплеснати по киното жени. Нямаше съмнение, че беше привлекателен, но повечето от тях се подмамваха най-вече от колата му. Чарът му беше първият капан, колата — вторият. Откъде празноглави жени като тях можеха да знаят, че колата не е негова?

След като перфорира картите на бетонджиите от петия етаж и ги записа в пожълтялата тетрадка, той започна полека да слиза.

Майка му беше преценила Решат много погрешно; той нямаше да погледне Нуран с лоши очи. Обичаше го като брат. До такава степен, че му разказваше как жената на предприемача, при когото работеха, идвала нощем в стаята му, а той го упрекваше: „Тя може и да няма срама, но ти трябва да се сдържаш, да не посягаш към жената на човека, чийто хляб ядеш!“

Излезе от сградата, запали цигара. Точно насреща беше барачката на лавката, в която работеше сладкодумният, усмихнат Мемед Уста. Преди той се занимаваше с дърводелство. По-късно се примоли на шефа и се захвана с тази лавка. Не можеше да се каже, че беше стар, но твърдеше: „Не мога да работя. Вече не ми останаха сили. Сърцето ме стяга и нощем като че ли политам, умирам! Не за друго, но ме е страх да не оставя чедото си сираче!“

Когато един ден разказал това на възрастния шеф, човекът го съжалил и му разрешил да се занимава с лавката.

Мемед Уста, който много приличаше на едър картоф, излезе на вратата на дюкяна и щом зърна Ихсан да пуши, му подвикна:

— Ехеехееей… Виж го ти него, юнака му с юнак!

Смеейки се, Ихсан го доближи. Мъжът имаше голяма глава с окапала на темето коса. Беше на тридесет и пет, но спокойно можеше да мине и за четиридесет — четиридесет и пет годишен.

— Вместо да пушиш там, да беше влязъл в дюкяна!

— Щях да дойда — каза Ихсан.

— Какво има, защо изглеждаш умислен?

— Нищо — отвърна Ихсан с въздишка.

— Без хич не е. Има нещо!

— Нощес майка ми сънувала нещо, та…

— То се знае, свързано с Нуран, нали?

— Кого другиго сънува майка ми?

— Снощи бяхме с Решат. Подпитах го, а той се засмя.

Ихсан стана неспокоен:

— И какво?

— Не бе, джанъм, не е такъв човек. Каза ми: „Имам много такива като Нуран. Нима съм чак такъв безчестник, че да гледам похотливо сестрата на най-близкия си приятел?“

Ихсан се успокои:

— Разбира се, знаех си. Вярно, женкар е, шмекер е, не са му чисти работите, но чак да посегне към сестрата на най-добрия си приятел…

Мемед Уста го хвана за ръка и го дръпна в дюкяна:

— Остави това, ами ела да видиш какво ще ти покажа…

Влязоха в бараката, построена с обикновени дъски, шперплат и на места — с ръждясали тенекии. Няколко реда дълги дъсчени скамейки, дървени табуретки, повечко стърготини… Малко кантарче, висящи от тавана връзки суджук, бяло сирене, тахан халва, черни маслини, туршия в буркани, по рафтовете — хартия за писма, пликове, моливи, тетрадки, дори буквари, няколко вида плоскости, кръгли огледала… Ихсан се приближи до дъсчената скамейка.

Мемед Уста с детинска радост отиде до чекмеджето и донесе един дебел плик. Току-що беше пристигнало писмо. Извади от него направена при амбулантен фотограф снимка и със светнали очи я подаде на Ихсан:

— Отишла да целуне ръка на чичо си!

Беше снимка на дъщеря му Айше в цял ръст. Едно полуградско — полуселско дете. С кошница в ръка, в кошницата — ябълки и круши. На краката — изпратени от татко му обувки, каквито носят градските деца, облечено в плетена вълнена дрешка като на гражданчетата. Затова пък от погледа му струеше приветливостта на дете от село, по-точно — от планинско село.

Всъщност Мемед Уста беше гражданин. Преди години, докато отбивал военната си служба в малко планинско градче, той се запознал и оженил за бяла, красива и жизнерадостна селска мома и след уволнението си останал там. Момичето имаше тълпи от чичовци, вуйчовци, лели и баби и всички бяха сладкодумни, усмихнати и най-вече — здрави хора. Те обясняваха, хвалейки се, че коренът им бил юрушки. Говореха много, шумно, но не хвърляха думите си на вятъра. И жена му беше като тях. Докато служел войник, тя, с котленце масло в ръка, тръгнала да слиза съвсем сама към града. Мемед Уста вървял след нея.

Следвал я чак до ливадите. Момичето разбрало, спряло се и с пламнали бузи, смеейки се, попитало:

„Какво има, господин войник? Защо вървиш след мен?“ Войникът Мемиш приближил нерешително:

„Не знаеш ли защо ерген човек върви след красиво момиче?“ „Знам, господин войник, знам, ергенлъкът е трудно нещо, но и да разбирам какво те мъчи, не мога да ти помогна!…“

„Защо?“

„Аз не съм от онези, които ти търсиш!“

„Откъде знаеш аз каква търся?“

„Как да не знам? Ти търсиш някоя разпътна хубавица, някаква лека жена. Един ден ще разпръснеш вонята си и ще изчезнеш. Аз съм девица, любезни ми господин войник!“

Мемед много харесал прямотата на момичето.

„Ами ако не търся развратница? Ако не изчезна, след като съм си разпръснал вонята?“

„Значи имаш намерение да се жениш? Ако е така, кажи си го направо. Тогава ще сложа друг вид преграда!“

„Каква?“

„Аз съм тюркменско момиче, от юруците съм. Не гледай, че говоря така. Ние днес сме тук, утре — там. По планините… по върховете. Не ще успееш да нагодиш крачка към нашия ход. Ти си гражданин, бързо ще се измориш, ще изостанеш…“

Накратко, Мемед Уста се привързал към момичето, с което най-напред започнал да се занася на шега, работата станала сериозна, срещнал се с възрастните й роднини, разговаряли…

Имал добър занаят като дърводелството. А старите си били наумили да си построят къща някъде из баирите, които обикаляли, по склоновете на издигащите се към небето сини планини, да се откажат от чергарството и да заживеят на едно място. Пък и Мемед Уста имал и някой друг грош. И така — сватба, след това — къща… С помощта на братовчедите, вуйчовците, дори бабите и дядовците, бързичко спретнал къща и когато зимата наближила, вече се бил нанесъл в нея и слушал сладките приказки на старците, които пушели лулите си край огнището.

Щом през дъждовните вечери, на чаша вино от Мармарския монопол, Мемед Уста отвореше дума за всичко това, у Ихсан се събуждаше копнеж. Веднъж, не можал да се стърпи, беше попитал:

— Ей, Мемед Уста! Ти случайно балдъза нямаш ли?

Нямаше, нямаше за съжаление. Ако имаше, за нула време щеше да уреди Ихсан, ама не!

Погледна с наслада фотографията на момичето. Винаги беше така. Колкото и да му се стягаше сърцето, получеше ли от село писмо, щеше да започне да празнува, да разпуска. Щеше да пее, да пие вино, да се смее високо и да се закача с Ихсан:

— Аз балдъза нямам, но женитбата е хубаво нещо, Ихсан!

Свали фотографията. Очите му се смееха:

— Нима има нещо по-хубаво от женитбата? Ето ти братски съвет от мен: не губи време, веднага се ожени, създай си семейство! А пък ако се сдобиеш като мен и с едно чедо…

По лицето на Ихсан като че ли премина сянка на безизходица. Разбира се, и той искаше да се ожени, да си създаде семейство. Да се връща вечер при детето си, носейки му ако не друго, то поне малко шоколадче, да го посрещат на външната врата, да вечерят, приказвайки си весело, след вечеря да се изтегне, да поиграе с детето си…

Въздъхна.

Мемед Уста попита:

— Какво има?

Отново въздъхна и после промърмори:

— Хубаво би било…

„Хубаво“ беше казал, но как да обясни, че най-голямата пречка за неговото задомяване бяха майка му перачката и сестра му? Докато не спаси от чужди пранета и взети под наем чужди къщи майка си, чиято коса побеля над легена е мръсно ергенско бельо, за да не усетят децата й липсата на баща след неговата смърт, докато не подготви чеиза на сестра си и не я пусне да излети от гнездото, как можеше да мисли за себе си? Майка му като че ли гледаше в душата му… Много добре знаеше колко силно го обича, как не иска той да се мъчи.

Мемед Уста го потупа по рамото:

— Пак потъна в дълбокото…

Все едно че се събуди.

— Потънах — каза. — Възможно ли е да не потъна?

— Защо?

— Докато не пусна Нуран да излети от гнездото, не мога да мисля за себе си.

— Вярно — каза Мемед Уста. — Вярно, искаш ли да гаврътнем по шишенце?

Ихсан се изправи:

— Остави. Довечера ще го направим. Ако пия през деня, главата ми тежи.

— Добре тогава.

— Хайде довиждане.

— Довиждане.

И отново с перфоратора и с жълтата тетрадка в ръце, с молив зад ухото, отиде при изкопвачите, които много го обичаха. Дадоха картите си, перфорира ги и след като ги отметна в тетрадката, приключи с контролните си задължения за деня и се върна в канцеларията.

Шофьорът Решат беше там и пушеше до масата на Ихсан.

— Как си, Казанова?

Отдалечи се от масата. Това прозвище Казанова харесваше на Решат. Намираше в него някакъв вид мъжественост, признание за привлекателност, придаваща в собствените му очи превъзходство над другите мъже.

— Хайде стига с този Казанова — каза.

Ихсан остави настрана перфоратора и тетрадката и се приближи.

— Защо?

— Няма да е лошо малко да дръпнеш юздите на тази твоя сестра!

Вниманието на Ихсан изведнъж се изостри:

— Какво има? Какво е станало?

— Нищо не е станало, но нека не обикаля толкова много по улиците. Пълно е с онези песове, гимназистите. Ще я съблазнят, знам аз. Ако поискат, и седемдесетгодишната ми баба могат да съблазнят.

Това заличи и най-малкото съмнение, което беше останало у Ихсан към Решат. Беше го заобичал повече от всякога.

— Прав си — каза. — Ако зависеше от мен, нямаше да я пускам да излиза от къщи, но виждаш ли майка ми? Ако момичето бъде прелъстено, това ще стане заради нейната подкрепа. Аз кажа ли нещо, тя веднага застава между нас!

— Жените са снизходителни към дъщерите си и…

— И това не води до нищо хубаво!

— Вярно.

— Да не би да си я видял да говори с някого?

— Не бе. Не съм видял такова нещо, но минаваше през пазара, а там цяла тълпа от най-разюзданите гимназисти подхвърляха някакво си „мис Мерилин“…

— Тя какво правеше?

— Момичето нищо не правеше. Нищо, но нали знаеш, лигльовците и мъртъв ще разсмеят!

Така е било, разбира се. А той си помисли, че е видял момичето да говори с някого или да скита някъде. За да прекъсне този разговор, каза:

— Довечера сме канени при Мемед Уста.

Решат се засмя:

— Писмо ли е получил от село?

— И писмо, и снимка на дъщеря си…

— Хубаво. Сигурно подскача от радост…

— И още как.

— Чудесно. Тогава хубавичко ще направим главите.

Когато възрастният предприемач влезе, те млъкнаха и почтително се изправиха. Той беше много над шестдесетте. Мургав, съсухрен, напомнящ на маша, висок и слаб човек. Свали черната си шапка и любезно поздрави Ихсан и шофьора Решат.

— Здравейте, деца!

— Здравейте, господине!

И Решат каза: „Здравейте“.

Каза го, но поздравът му бе пълен с лицемерие и коварство и той насмешливо побутна Ихсан с лакът. Ихсан не даде вид, че е разбрал. В това леко побутване се усещаше желанието на Решат да покаже пренебрежение към човека, чиято жена делеше с него, да разгласи това, да се похвали. Все така… Хем ядеше хляба му, хем правеше всичко възможно да го злепостави тук и там.

Възрастният предприемач беше влязъл в стаята си, преградена с матово стъкло. Извика:

— Ихсан!

Отърсвайки се от мислите си за безнравственото поведение на Решат, Ихсан изтича:

— Заповядайте, господине!

Спря почтително пред голямата, тежка орехова маса на шефа си. Мургавият съсухрен мъж седеше пред нея с лековатост, която никак не подхождаше на такава тежка маса. Готвеше се да отвори един плик и не поглеждаше Ихсан. Все още не знаеше откъде да започне и стараейки се да реши, въртеше и въртеше плика в ръцете си. После каза:

— Можем да смятаме, че взехме работата по строежа на пътя.

Изведнъж като че ли пролет пукна в сърцето на Ихсан. Нима шефът му, след проточилата се с месеци борба, най-после се беше докопал до работата по строежа на пътя от Средния Анадол към Изтока?

Вземането на тази работа означаваше, че Ихсан щеше да стане контрольор и помощник на счетоводителя от името на фирмата, щеше да пази интересите на своя шеф пред партньорите му и да го уведомява, ако те почнат да въртят някакви номера. Заради това щеше да получава двойни надници, премии и бакшиши, което пък означаваше, че ще може да осъществи лелеяната си от години мечта да построи къщичка и да отърве майка си и сестра си от живота по чужди къщи.

Погледна шефа си с пламтящи очи:

— Така ли, господине? Хайде да е на добър час!

— Благодаря. Само че ти знаеш, много сме говорили с теб за това и по-рано… Ти ще отидеш там, ще бъдеш моите очи, с които да виждам оттук, моите уши, с които да чувам оттук, а ако трябва — и моят език, с който ще говоря.

— Вие заповядвате — каза.

— Двойни надници, премии… Не мисли за прехраната на майка си и на сестра си, които оставяш тук. Всяка седмица ще им изпращам по Решат достатъчно пари. А ти прегърни работата с четири ръце и защитавай там моите интереси.

Извън себе си от радост, Ихсан каза развълнувано:

— Можете да бъдете сигурен.

Човекът дълго търси нещо по чекмеджетата си и след като го намери, тежко стана от масата и тръгна да излиза от канцеларията с черната си шапка в ръка. Тогава Решат го попита:

— Трябва ли ви колата, господине?

— Не! — отговори му рязко.

За Решат това беше добре дошло. Отново направи жест с ръка, с който искаше да каже: „Върви на майната си!“, и седна на стола. Беше чул разговора между предприемача и Ихсан. И без това знаеше. Разбра, че шефът му е спечелил работата по строежа на пътя от разюзданата му жена — много по-млада от него, но всъщност наближаваща четиридесетте.

Похвали се:

— Вчера чух това от жена му. Е, как е, доволен ли си?

— И още как! — отговори Ихсан със светнали очи. — Двойни надници, ядене и пиене оттам, а?

— Оттам. После каза да не мислиш за издръжката на майка си и сестра си.

Браво на него!

Не слушаше Решат. Не след много време, най-много след пет-шест месеца, щеше да купи на сестра си крачна шевна машина, а освен това щеше да успее да построи върху парцела на майка си малка къщичка с две стаи и кухня.

Погледът му се спря на голямата карта на Турция върху отсрещната стена.

— Ако строежът продължи една-две години!

— Сигурно ще продължи.

— И аз го искам. На тръгване ще си взема много романи. Знаеш ли, страшно обичам планинските върхове. Особено надвечер, когато тъмночервеното слънце залязва зад планините. В такова време човек да има до себе си обичан приятел, с когото заедно да гледат залеза. А?

— Не знам.

— Ти не знаеш, но аз обичам. Само не знам дали по върховете може да се намери ракия. Какво ще кажеш?

Решат се засмя.

— Някой път така се вдетиняваш, че… — каза. — Дали щяло да се намери ракия по върховете! Да кажем, че не се намери. За какво са камионите на компанията? Пробуташ ли жълти стотинки на шофьора — готово!

— Вярно.

— Но мен това не ме привлича, казвам ти…

— Защо?

— Аз от града не се отделям. Каквото има, то е в града. Градската жена е непостоянна, митка по Божия свят, Аллах е милостив!

Ихсан се възползва и запрати отдавна приготвения камък към мястото му:

— Да не беше този твой лош нрав, иначе си добро момче, но каква полза…

— Защо да съм с лош нрав, приятелю? — Стана от стола си и продължи: — Шефът днес е зает в областната управа. Колата е на разположение на покорния ти слуга. Ще завъртим кормилото например към аптекарската щерка Айтен и после — здравейте, лозя и градини!

Щом се сети за дъщерята на аптекаря Айтен, потрепери. Бяла, хубавка, закръглена, разговорлива, жизнерадостна. Днес ще отиде с нея, а утре, вече отегчен от бялата хубавица, ще отиде при тъпичката мургава адвокатска дъщеря, която, вместо да бърбори, предпочиташе да слуша романтични излияния. Отегчи ли се и от нея, ще се огледа, ще запее песничката „Ой, дебеланке, дебеланке!“ и ще се сети за дебеличката руса по-голяма дъщеря на съдията.

Известно време поспориха на тема женкарство. Според шофьора, мъжът трябва като пчела да събира мед от различни цветя. Да се ожениш, да свиеш собствено гнездо — значи да завъдиш цяла тумба пищящи деца, с несвършващи ядове за обувките и дрехите им!…

— Аз дойдох на този свят, за да живея, приятелю! Ще обикалям от цвят на цвят, докато излиза сок, докато не стигна до положение да не ставам за работа!

— Какво ще правиш, когато крилата ти се уморят?

— Нищо…

— Ще се влачиш наоколо, нали?

— Не бе, човече, има леснина. Тогава се вдигаш, хвърляш се от стръмнината надолу — и свършено. Сега-засега крилата ми ме държат и ми позволяват да обикалям цветята, приятелю.

Известно време се препираха, докато изведнъж влезе лавкаджията Мемед Уста и двамата извикаха в един глас:

— Я гледай, какво става бе? Защо идваш така по никое време?

Приличащият на голям картоф Мемед Уста се приближи неканен до масата, извади пакет с цигари и го протегна към тях. Такъв му беше нравът. Винаги, по всяко време да черпи с цигари.

— Хайде пък вие! Прииска ми се да ви видя, пък и трябва да взема дребни неща за лавката. Е, разкажете от колко не слизате по-долу? — Обърна се към шофьора: — Е, хитрецо Решат, как е коцкарлъкът?

Решат се засмя. Ихсан се намеси:

— Остави сега коцкарлъка! Шефът е взел работата по строежа на пътя. Заминаваме.

Мемед Уста стана от мястото си и пак седна:

— Не думай бе, шурек!

— Сигурно е!

Свали каскета си и го удари по масата:

— Ела, уволнение, ела!

Това беше навик на Мемед Уста, останал от войнишката служба. Зарадва ли го нещо неочаквано, той все така удря каскета си в земята и вика: „Ела, уволнение, ела!“

Потривайки ръце, Ихсан каза:

— Лотария. Това е печалба от лотарията! Особено ако сме заедно с Мемед Уста… Ще дойдеш, нали?

— Бога ми, от шефа зависи. Каже ли „хайде“, ще дойда, че и ще подскачам.

Ихсан намигна:

— Да вземем и повечко ракия, а…

Мемед Уста се почеса по главата:

— Само болен се пита. Ракия, мезе… Кутия туршия, кутия риба, постни сарми с лозови листа… Ти не се бъркай. Аз си знам работата. Дай боже пътят да мине близо до нашето село. Мине ли покрай нашето село, ще има и кадаиф с каймак!

Докато Ихсан и Мемед Уста се унасяха в сладки мечти, влезе младеж с вид на работник.

— Господин Решат — каза, — шефът заповяда да вземеш колата и да дойдеш!

Щом чу, Решат стана от стола:

— Хайде да ми е на добър час! Излезе ми късметът…

Седна пред кормилото и плъзна блестящата кола по главната улица към областната управа. Шефът му разговаряше с някакъв човек пред общината. Когато колата спря до него, той се отдели от мъжа, с когото разговаряше, и влезе в нея. Решат попита:

— Накъде, господине?

— Към къщи — отговори шефът.

Проблясвайки, колата бързо се отдалечи. По пътя шефът попита:

— Ихсан остана ли доволен?

Завивайки наляво, Решат отговори:

— И още как!

— Да, но хем искам да го изпратя, хем не искам. Не искам, защото е много честно, много възпитано момче; не искам, защото такъв човек и тук ми трябва. Чудя се…

През главата на Решат мина мисълта за Нуран.

— Господине — каза, — ако го изпратите, ще му направите голямо добро. Знаете, че той мисли за майка си и за сестра си. Посъбере ли пари, ще купи на сестра си крачна шевна машина. После — проблемът с къщата… И на вас колко пъти го каза.

— Да, зная, така е.

— А как само се зарадва, че има възможност да замине заедно с Мемед Уста!

Блестейки на слънцето като течаща река, колата излезе от една странична улица на асфалтирания булевард. От двете му страни имаше потънали в зеленина луксозни кооперации, вили и беседки… Излегнал се удобно върху седалката на колата, господинът ги гледаше, без да ги вижда. Беше мургав, съсухрен и отгоре на всичко — възрастен човек. Погледнато от тази страна, жена му не беше щастлива, но пък, от друга страна, той беше бизнесмен, тръгнал от нулата и спечелил милиони. Допадаше му този израз: „тръгнал от нулата“. В действителност от никаква нула не беше тръгнал. По време на Гражданската война си беше отварял очите и беше натрупал пари. Къде бяха през тези години турските търговци, предприемачите и особено индустриалците? Бойното поле беше празно, можеше да се разхождаш по него с половин чехъл. И той беше влязъл в играта. Най-напред беше купил на доста ниска цена една фабрика за памук, после я продаде с печалба, направи по-голяма, продаде я с още по-голяма печалба. И така, правейки добре премислени ходове, беше вървял напред.

О, тези години, необузданите страсти на тези години!

Пари — много, чужди артисти — много, най-отбрани питиета — всичко в изобилие. Ихуаху с различни жени по цели нощи, чак до сутринта. С единия крак в Истанбул, с другия — в Измир, в Анкара. Годините бяха прелетели като вятър сред запивки с компании и красиви жени и полека-лека бяха отнесли силите му, които смяташе за неизчерпаеми.

Наближаваше петдесетте, когато бе принуден да се ожени за едно бедно, но красиво момиче. А момичето нямаше още двадесет. Беше пълна с живот, пламенна, изгаряща жена. До шестдесетата му година беше изсмукала и останалите му сили. След шестдесетте я беше разбрал що за стока е, но… късно, стрелата беше пусната от лъка, птицата — излетяла от клетката. После разните му хапове, игли, сиропи, шербети, бани…

Когато колата спря на асфалтирания булевард пред една от вилите, той се отърси от спомените, в които беше потънал. Излезе през вратата, която слезлият пъргаво шофьор му отвори.

От пикапа на жена му в дневната горещина се разнасяха звуците на буйно аржентинско танго. Той се намръщи. Подобна музика го отвращаваше. Ядосваше се на валсовете, тангата и особено на фокстрота, защото те му напомняха за отминалите сладки дни. Къде бяха тези дни сега? Беше способен да изгори днешните си милиони, само да ги върне обратно.

Тежко изкачи каменните стълби на вилата.

Тъкмо влизаше в салона и насреща — красивата му жена, облечена в пеньоар от яркочервена коприна. Нито тя, нито той искаха подобни срещи. За мъжа си тя беше „долнопробна“. А според нея той беше „ръждясал“. Да. Тя беше момиче от покрайнините на Истанбул с налъми на краката, непрекъснато одумвано. Какво да излезе от нея? Беше я видял, харесал, полудял по хубостта й и се беше оженил. Защо? За да гледа лицето й ли?

Десет години — как да е, а после? После тя започна да преследва из къщата бягащия си жалък, износен, безсилен съпруг. След това се умори, остави го на мира и започна да обикаля другаде.

Ето заради това мъжът й я наричаше „долнопробна“.

За него разводът не беше спасение. Имаше име, беше известен и уважаван. Заради жена му неговите врагове щяха да се подсмихват под мустак, щяха да си намигат при срещи. Не можеше да се разведе. Не можеше да даде на враговете си удобен случай да злорадстват. Да, шофьорът му, лошо е, безчестно е, но нали сам си го направи! Опитваше се да се самоуспокоява: „Така Аллах ме наказва за греховете ми, праща ми изкупление. Пада ми се“.

Разминаха се като непознати.

Госпожа Бедиа излезе на балкона с израз на отвращение и отбеляза: „Мръсен вмирисан дъртак! Ще си обръща сурата. Като че ли съм умряла за лицето му!“

Отдавна беше привикнала с богатството на мъжа си. Но само богатство не стигаше. Да имаше мъж, дори и беден, но да беше мъж! Много пъти, подпряла главата си с ръце, с насълзени очи мислеше за налъмените дни в старата си махала. Беше момиче с лошо име от най-порутената и най-старата от всички порутени къщи, с които крайните квартали на Истанбул изобилстваха, но с подкъсена до коленете рокличка влизаше поред при мъжете в бакалницата, в касапницата, във фурната. А какви мъже бяха те, какви младежи, какви юноши!

Имаше един широк бостан зад махалата. Ето там, там се срещаше нощем с Татар Реджеб. Той беше снажен, с големи юмруци и намръщено лице, истинско мъжко лице. Кажеше ли: „Ела!“, можеше ли да откаже? Отиваше! Дали доведеният й баща знаеше? Ако знаеше, защо не я проследяваше и притискаше? „Знае — беше й казала веднъж Мелахат. — Как няма да знае бе, момиче?“

Облягайки се на желязната ограда на балкона, тя се загледа в симпатичния шофьор. Младият човек беше забелязал, че жената го гледа, но не й обърна внимание. С парцал в ръка бършеше праха от колата.

Защо да й обръща внимание? Знаеше, че тя го харесва. Какво ти харесва! Знаеше, че жената беше луда по него. Защо? Беше млад, беше привлекателен и отгоре на всичко — все й бягаше.

Така го беше посъветвал майсторът по тези неща в родния му край: „Ти се дръж, не тичай след жените. Бягай от тях, додето можеш. После не бързай. Жените са особено племе. Ако тичаш след тях — бягат, ако бягаш, те те гонят. Вместо ти да се изморяваш, нека тя да се измори!“

И Решат беше от Истанбул. От една махала в покрайнините му. Точно както госпожата. Оттам всъщност беше започнало и приятелството им. От общата им привързаност към родния край. Бяха разказвали един на друг живота си, бяха описвали местата, в които бяха отрасли, бяха се смели на странностите им. Тези разговори много харесваха и на двамата.

— Лека работа!

Решат вдигна глава, изгледа отдолу нагоре госпожата и се развълнува от впечатляващите крака, които се подаваха изпод яркочервения пеньоар.

— Благодаря! — каза.

Наистина беше яка като бетон жена. Все още да я схрускаш. Не беше влюбен като ученик в нея, но много я харесваше.

— Не вкарвай колата в гаража!

Отново погледна, отново се развълнува. Треперейки, попита:

— Защо?

— Ще сляза към пазара.

Това му дойде добре дошло:

— Много добре…

Тъй като имаше вероятност господинът тайно да го наблюдава отнякъде, той сведе очи.

Да, не обичаше тази жена с пламенна ученическа любов. Само я искаше. От време на време, често я желаеше. А и тя, ще не ще, правеше каквото правеше и идваше. Какво значи идваше? Направо тичаше! Покорно тичаше. Знаеше, че ако каже: „Остави мъжа си, остави всичко негово и ела с мен!“, тя щеше да зареже и мъжа си, и лукса, който той й беше осигурил, щеше да остави всичко и да дотърчи по долни дрехи. Но за да може да каже това на жена или на момиче, трябваше да обича. Трябваше да обича като луд. А жена, която не обичаше… Пък и какво ще стане, ако господинът усети нещо и го изгони от работа? Изгони ли го, той нямаше да може да остане в този град. Ами жените и момичетата, които мислеха, че колата е негова? Ако научеха, че не е, повече нямаше да го погледнат, щяха да му се подиграват. Затова беше най-добре да внимава и да не гори нито шиша, нито кебапа.

След малко, стройна и красива, в елегантна рокля, дойде госпожата и влезе в колата. Решат седна зад кормилото:

— Да?

Госпожата се изкикоти:

— Какво да?

— Ами заповядай, ей ти, уличнице!

Жената си падаше по този жаргон на любимия шофьор.

Можеше да каже й: „Заповядайте госпожо!“, но тя не спираше да се кикоти. Решат каза:

— Престани да цвилиш!

— Какво има?

— Твойта верица! Какво имало! Господинът ще види, ще чуе…

— Да не би тогава да настъпи краят на света?

Колата тежко излезе от вратата на вилата.

Зад тюленото перде в стаята си на средния етаж на вилата той бе видял жена си да фамилиарничи с шофьора, но не разбра какво точно говореха. Не беше разбрал, но нима беше трудно да предположи? Не е като да не знаеше как тя се обесва на врата на младия мъж, колко безнадеждно е влюбена в него. Знаеше и проклинаше, че нищо не може да направи.

Постоянните мисли, нахлуващи в главата му при всяко огорчение, ставаха все по-натрапчиви. Трябваше да изхвърли тази отвратителна жена! И то така да я изхвърли, че да я остави без пукнат грош, да живее в глад и мизерия! Да предаде богу дух, храчейки кръв!