Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kotu Yol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Орхан Кемал

Заглавие: Лош път

Преводач: Мария Франц Калицин

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: турска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 29.08.2014

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1370-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1991

История

  1. — Добавяне

4.

Времето бе минало бързо. Беше настъпил денят на заминаването на Ихсан за строежа на пътя.

Към обяд в махалата, поклащайки се, влезе камион, натоварен с инструменти и материали за строежа на пътя — лопати, кирки, динамит, портативен стапел, въжета, малки и големи дъсчени сандъци. Влизането на камион в тясната уличка на крайния квартал си беше много голямо събитие. Наоколо започна празнично веселие. Босоноги деца, любопитни жени, баби и млади момичета надничаха през вратите и прозорците… Тичайки около камиона, децата надаваха писъци. А той напредваше тежко и уморено по разбития път на тясната улица.

Най-после, като че ли изчерпал силите си, спря пред външната врата на Ихсанови. Най-напред от камиона слезе Ихсан с брич панталон, с кожено яке на гърба, мешинен каскет с голяма козирка на главата, а след него — близкият му приятел, шофьорът Решат. Заедно с тях беше дошъл и Мемед Уста.

Влязоха през широката порта, която не се затваряше нито денем, нито нощем. В своето постоянно ъгълче на двора Айше пак беше потънала в прането. Знаеше, че един ден синът й ще замине далеч, много далеч от тях, премисляше го тъжно и през нощите, и денем над легена, но все още не можеше да повярва, че в този ранен следобед ще настъпи времето за сбогуване. А и да вярваше, какво от това? Знаеше, че шефът му мислеше за него и точно защото мислеше, му гарантираше двойни надници, премии, издръжка на майка му и сестра му. Всичко това си заслужаваше. Но строежът на този път можеше да продължи пет-шест месеца, че дори и една-две години. И нито крачната шевна машина, която щеше да купи на дъщеря й след това, нито малката къщичка, която щеше да построи, за да ги отърве от бараките, които наемаха, за да подслонят главите си, можеха да утешат майката и тя с тревога очакваше деня, в който синът й щеше да замине надалече.

Разбира се, този ден щеше да дойде, да грабне сина от ръцете й и да го отнесе. Не го искаше. Пиленцето й, пиленцата й трябваше да бъдат под крилото й, при нея. Пуста опустяла и издръжката! Що за живот би бил? И без това беше болнава жена, с бодежи в сърцето. Той тръгне ли веднъж на път, повече няма да може да се върне. Шест месеца, една година… Да, но ако през това време нещо се случи, ако си угасне върху легена? И това щеше да стане рано или късно, но все пак щеше да бъде между рожбите си. Разпалила се изведнъж, тя беше изрекла на глас: „Издръжка! Издръжка, нужда, немотия! Да окьоравееш дано!“

Вдигна глава от прането и като видя сина си издокаран с кожено яке и каскет, с брич панталон, загуби ума си и заряза легена.

— Чедо… Ихсан, тръгваш ли вече?

И синът й хукна към нея. Прегърна я със силните си ръце.

— Мамо, ела на себе си, нали беше съгласна? Нали нямаше да плачеш?

— Мога ли да не плача? Как мога да не плача, Ихсан? Какво ли не изтеглих, докато те отгледам? Заминаваш. Оставяш старата си майка и заминаваш. Ами ако мечтата се окаже ялова, чедо? Ами ако не ме намериш жива, когато си дойдеш?

Мемед Уста, шофьорът Решат, възрастни и млади жени от махалата, Нуран и още много други бяха дотичали, мъчеха се да утешат майката и отвсякъде се чуваше:

— Айше, дъще Айше…

— Леличко Айше, какви ги говориш?

— Говорят ли се такива неща на човек, който тръгва на път?

— Ти луда жена ли си?

— Радвай се, радвай се! Имаш син като канара, имаш пораснала дъщеря! Утре, когато се върне с ръце, пълни с пари, ще те накара да забравиш тези дни!

— Луда жена, луда жена! Ами ако беше на моето място, какво щеше да правиш… Останах изсъхнала като безплодно дърво!

— От лошото по-лошо има, от лошото — уви! — по-лошо има…

И Решат беше притичал, и той се мъчеше като другите да утешава жената, но умът му беше другаде: при Нуран. Леко изпотена от горещината, разпръскваща свежия аромат на млада плът, тя се мъчеше да успокои майка си:

— Мамичко, мила моя майчице…

Решат не чуваше това. Думите го възбуждаха, объркваха душата му… Колко силно искаше да чуе: „Решат, мили мой Решат!“, вместо: „Мила моя майчице“.

— Миличка майчице, да не би той да отива някъде, откъдето няма връщане! Пак ще си дойде.

Но възрастната жена беше изпаднала в истерия.

— Проклето да си, печалбарство, Аллах да вземе душата ти! За тебе ли отчувах такъв син? Какво право имаш? Двойни надници, премии, шевни машини, къща — пусти опустели! Мое чедо, мой Ихсан! На мен само ти ми трябваш. Ти трябва да дадеш две глътки вода на майка си при последния й дъх! Заминаваш, значи изоставяш майка си и заминаваш?

Ихсан се беше видял в чудо. Въпреки че знаеше колко силно го обича майка му, не си представяше, че е чак толкова много. Значи така обичали майките?

— Ако искаш, да не заминавам, майко?

Една баба каза на друга, застанала до нея:

— Видя ли сина й? Това се казва син. Ако беше моят…

— А моят? Знае ли някой къде е вече от месеци?

— Ааах, ах!

— Ах, че ах…

Решат беше извън всички тези разговори, плачове и вопли. Не чуваше писъка на една майка за сина й, не усещаше разкаянието на един син, че е огорчил майка си. Като че ли там нямаше нещастни жени, изоставени любими, с една дума — тъгуващи хора. Беше сам, а до него, по-скоро в главата му, беше Нуран. Пет пари не даваше за другите, за страданието им, за пропиляното им щастие, за сълзите.

Направи така, че да докосне с опакото на ръката си трепкащите гърди на момичето. Това движение изглеждаше толкова случайно, че Нуран не го разбра, но Решат бе разтърсен като от силен токов удар. Връхлетя го похотливо желание, страст. Колко хубаво стана, че Ихсан заминава! Това момиче, това огнено момиче, след което тичаха младежите, че и по-възрастните откъде ли не — да, точно откъде ли не, — оставаше за него. Щеше да остане, разбира се. Приятел — глупости… Какво го засягаше Ихсан? Ако научи с какви очи гледа сестра му, скандал ли ще му вдигне? Ако усети, ако разбере, нека вдигне врява, нека му извади нож или пистолет, нека го нападне. Не му пукаше. За това момиче не само свада можеше да преживее, можеше и да умре, ако потрябва!

Отново направи така, че да докосне момичето. Но този път не беше само докосване, а хващайки я под мишница, я беше притеглил. Уж за да я отдели от майка й…

— Как говориш с майка си, Нуран?

— Ама, батко Решат, не виждаш ли какво прави?

— Какво прави?

— Какво още да направи? Синът й иска да замине, за да работи…

За да удължи разговора, каза:

— Според теб е тъй, но попитай нея!

Нуран така погледна Решат с очи с цвят на мед, че краката му се подкосиха. Младото момиче му беше казало:

— Браво, батко Решат!

— Защо?

— Вместо да ме подкрепиш…

За малко да полудее. Без съмнение Нуран беше човекът, заслужаващ най-голяма подкрепа в света. Ако нея не подкрепи, сбръчканата баба ли да подкрепи? Нуран беше унизена, разбира се. Приближи се към нея и намигна безсрамно:

— Мога ли да не те подкрепя?

— Но преди малко не се държеше така!

— Налагаше се, сладка моя…

Думите „сладка моя“ бяха развълнували момичето и то бе погледнало с надежда към женкаря, който от известно време привличаше вниманието му. Каза „сладка моя“. „Наистина ли? Или ми се причу? Ако знаех, че е истина… Защо да не е? По-красива съм и от дъщерята на нотариуса, и от мургавата щерка на адвоката, и от другите. С тях само се занася, но с мен?“

— Няма да се ядосваш на майка си, а ще я утешиш!

— Ама виж я. Не спира да плаче!

— Някой ден и ти ще станеш майка…

— Ако е писано, а ти вземи се засрами!

— Защо?

— Аз няма да се женя!

— Като му дойде времето, ще видим…

— Ще видим.

От другата страна майката беше поутихнала:

— Не зная, чедо, ако ти заминеш, аз тук сигурно ще умра.

Ихсан стоеше отпред, а отляво и отдясно непрекъснато говореха:

— Луда, как така ще умре?

— Никакви такива!

— Радвай се, че имаш такъв син!

А Ихсан добавяше:

— Ще идвам да те виждам, майко. Всяка седмица ще ти пиша писмо, ще ти изпращам снимки. Не се тревожи!

По едно време се обърна и видя сестра си до Решат:

— Виж, и той ти е син. Ела тук, Решат!

Решат се приближи до тях, а Нуран — зад гърба му. Ихсан хвана Решат за ръка и показвайки го на майка си, каза:

— Ето и втория ти син. Аз заминавам, но той е тук. Ще ви търси често и щом нещо ви потрябва, ще му казваш, без да се притесняваш!

— Естествено — каза Решат. — Аз се считам за твой син, майчице. Имах си майка точно като теб, остави ме… Вече ти си моя истинска майка!

Нуран схвана смисъла на тези думи и се зарадва. Това й осигуряваше удобен случай, ако поиска, да го измъкне от ръцете на някоя от изгарящите от любов по него дъщери на нотариуса, на адвоката, на съдията и на други. Обичаше ли Решат? Не знаеше, но защо да не го обича? Млад, привлекателен, сладкодумен, шегаджия, способен да разсмива хората до сълзи.

Изпълнена със странни чувства, вървейки към спрелия пред вратата камион след брат си, когото изпращаха с най-добри пожелания хората ако не от цялата махала, то от целия двор, от цялата улица, тя мислеше за Решат. Неясни чувства, смътни желания, размазани образи…

Най-после Ихсан скочи в камиона. Седна върху един голям сандък в задната му част, до приличащия на голям картоф Мемед Уста. Колата тръгна сред празничната радост на махленските босоноги деца, оставяйки след себе си размахващи кърпички ръце.

Не можеше да забрави пълните със сълзи очи на майка си и най-вече думите й: „Ами ако не можеш да ме намериш, като си дойдеш?“ Беше го налегнала странна тревога. Ами ако наистина, връщайки се, не я завари жива? Докато пътуваше, мислеше за тези, които остави, за отминалите години, за своето детство. Нуран беше мъничка. Баща му я подхвърляше във въздуха и й се радваше: „Моята красива дъщеря, моята хитруша“. Баща му беше нисичък, с малки мустачки, дяволит човек. По онова време не знаеше, че е картоиграч. Сега знаеше и се измъчваше, че е син на картоиграч. Но майка му… И тогава, както и сега, пазеше под крилото си син и дъщеря. Отиваше да пере, от време на време — да търка подове, но повече да пере. В дните, в които переше, вземаше със себе си Ихсан и Нуран. Ихсан наглеждаше сестра си, успокояваше я, залъгваше я, измисляше й различни игри. По онова време на мястото на сегашните редици от кооперации имаше огромни вили. А вилите — пълни с господарки със златни гривни по ръцете, със злато по зъбите, с усмихнати лица. Въртяха се около майка му: „Како Айше, како Айше…“ Поднасяха им чай, обеди, вечери, ядяха обилно, колкото си искат.

Ихсан мислеше, непрекъснато мислеше. Досетил се за какво мисли, Мемед Уста, който седеше до него, не говореше, като че ли за да уважи мислите му. Минавайки по асфалтирания булевард, камионът тежко излизаше от града.

Да, ядяха много, колкото си поискат. Но майка му не ги водеше на всяко пране. Сега разбираше, че имаше вили, в които можеше да заведе децата си, и такива, в които не можеше да ги заведе; имаше хора, които щяха да им дадат храна, и хора, които нямаше да ги нахранят.

Щом се размислеше за онези години, Ихсан си спомняше за един Джумхур. Беше дебело момченце с къси панталонки над пълничките му бели колена. Беше много сладко, с руса коса и сини очи. Имаше и сестра. И тя закръглена като него, с къдрави руси коси и сини очи. Имаха влакчета, автомобилчета, големи кукли, които плачеха, щом притиснеш коремчето им, и затваряха очи, когато ги сложиш да легнат. Но Ихсан най-много обичаше влакчето. При запалване на малка електрическа крушка вътре в него то тръгваше само, потраквайки. Отпред локомотивът, отзад — вагоните. Спираше пред малки гари между планини, минаваше по мостове, през тунели, а колко красиви завои правеше!

Майката на Джумхур не викаше, не се караше на децата си и не ги гонеше от салона. Само беше казала на сина си: „Играй си в градината, чедо, хайде“. А синът й беше влязъл зад гардероба, откъдето го измъкна за ръката.

От този ден нататък играеха в градината. Там имаше големи дървета, а по клоните им — ябълки, круши, череши, нарове. Имаше дори смокини. Най-хубавите, най-зрелите, най-сладките смокини, които Ихсан беше ял, бяха от смокиновите дървета в градината на Джумхур. Винаги когато обмисляше построяването на къща, той си спомняше дърветата пред онази вила и мечтаеше да направи малка градинка зад къщата.

Камионът беше оставил зад себе си града, градините на крайградските квартали, намиращите се в тях изящни вили и павилиони с червени керемидени покриви. Надувайки свирката си, в далечината минаваше влак.

Мемед Уста протегна пакета с цигари:

— Хайде, умислени ми братко, запали!

Беше забравил дори Мемед Уста. Взе цигара от протегнатия пакет и запали от огънчето на приятеля си.

Мемед Уста каза:

— За майка си ли мислиш?

Откровено казано, Ихсан не знаеше за какво мисли. Майка му беше отворена в сърцето му боляща рана.

Мемед Уста попита:

— Майка ти, нали?

— Ех, и така може да се каже.

— Имаш право. Знаеш ли обаче колко прилича твоята майка на моята?

— Жива е, нали?

— Слава богу. Много съм ти разказвал за нашия планински въздух. Въздух, вода, кисело мляко в изобилие, прясно сирене… Нашите хора живеят дълго. И майка ми е жива, и баща ми. Дядо ми почина миналата година.

— Твоята майка плаче ли след теб като моята?

— Плаче, но не колкото твоята. И знаеш ли защо? Ние сме гурбетчии. Ако не ходехме да работим по чужди краища, какво щяха да ядат жените, децата, майките и бащите ни? Затова, изпращайки ни, даже да плачат, не ни го показват.

— Аз много жаля майка си.

— Защо?

— Как защо? Женицата не видя бял ден с мъжа си. Откакто се помня, изкарва прехраната ни, като ходи да пере на чуждо. И все още пере. Мъка ми е, искам да я отърва от чуждото пране и от ходенето по хорските къщи под наем. По-рано ме разбра, съгласи се. Сега изведнъж се обля в сълзи. Сърцето ми се къса, че я оставих така разплакана!

— Баща ти какво работеше?

По лицето на Ихсан мина сянка на смущение.

— Остави! — каза. — Не е професия за хвалба…

— Защо?

— Беше картоиграч. С тесте карти, скрито от полицията, обираше хората, ето така. Но не беше доволен от живота си и особено от професията си. Често казваше на майка ми: „Дано Аллах бъде милостив, та прехраната ни да не зависи от тази мръсна работа!“ Искаше да изучи мен и сестра ми, да ни направи хора. Не стана. Една нощ, от много пиене… Животът му бил дотам…

А камионът пътуваше ли, пътуваше. Градът отдавна беше останал назад, редяха се леки възвишения. Заслепяващото очите слънце залязваше като огромна топка зад далечните планини.

Гледайки играта на червените цветове зад планините, Мемед Уста каза:

— Ето, нашето село е там!

— Там ли?

— Там. Едно село между борове, зад острите скали. Бълбукат рекички. И две минути не можеш да си задържиш ръката във водата им, толкова е студена. Като казах студена, си спомних за покойния си дядо. Беше запален по лова. Много пъти ме е вземал със себе си. Добре стреляше. Беше ходил в Йемен, в Галиция, беше взел участие в Балканската и дори в Гражданската война. Беше добър стрелец. Един ден ме беше взел на лов. Спря до един кладенец. „Мемед — каза, — да изстудим гроздето в коритото на този кладенец.“ Бяха черни опушени зърна. Сложихме ги. Дядо ми се зае да ловува, мина не мина половин час и какво да видя: всички зърна се напукали в студената вода. Искам да кажа, че водата в нашите кладенци е много студена.

— А дъщеря ти? — попита Ихсан.

Както винаги, лицето на Мемед Уста светна, очите му започнаха да се смеят.

— Рожбата ми — каза. — Толкова искам да я видя…

— Ама и майка й, нали?

— Е, разбира се — и майка й… Тя си е мой човек. Виж: майка ми, баща ми, братята ми, лелите ми и така нататък — никога на никого не е казала дума на криво. Ако бяха други булки… не е ли така?

— Вярно…

Вперил поглед в луната, появила се точно срещу залязващото слънце, Ихсан слушаше. Изгряваше огромен месец. Докато пътуваха, той бързо се издигна над тях, променяйки се ежеминутно. Когато настъпи нощта, закачената на височината луна започна да изпраща към света блестяща светлина.

— Огладняхме — каза Ихсан.

Мемед Уста поклати глава:

— Огладняхме.

— Да хапнем ли нещо?

— Няма да е лошо.

— Майка ми беше приготвила пълнени чушки със зехтин…

— Ами добре.

Извадиха пълнените чушки, хапнаха. После, пушейки цигара след цигара, поприказваха. А още по-късно, заслушани в разлютеното ръмжене на камиона, който се катереше по нанагорнището и вземаше планинските завои, заспаха.

На другия ден, надвечер, стигнаха до строителната площадка и се настаниха в бараката, която щеше да ги подслони. Тя беше построена върху малко равно място между стръмните скали.

Надолу от него се виждаха големите машини за прокопаване на пътя и работници с кирки в ръце.

Ихсан беше поставил сгъваемото си походно легло под прозореца на бараката. До него — дъсчена портативна маса. Върху масата беше наредил тефтери с черна подвързия, различни моливи и железния си перфоратор, с който щеше да продупчва картите на работниците. Отпред бяха по-широките и по-удобни бараки на инженерите. Ихсан щеше да има малко вземане-даване с тях. Повече щеше да бъде зает с отчитане на дневната работа, с отбелязването й в тефтерите и с изчислението на надниците на работниците.

Тази работа, започнала още от следващия ден след пристигането му и продължаваща през всички следващи, гонещи се един друг дни, заемаше почти цялото време на Ихсан. Дори му се налагаше да работи дълго и вечер.

Когато успееше да се откъсне от работата, се отбиваше в лавката на Мемед Уста. Това беше грубо скована от дъски лавка, сгушена между стръмните скали по пътя за едно селце от петнадесет-двадесет къщи. Въздухът й беше натежал от цигарения дим на работниците, на техните началници, на шофьорите на работещите по пътя машини. В нея — най-често през празничните дни — вреше и кипеше от звуците на саза, а крясъците на пияниците караха високите планини да стенат.

В началото на една седмица Мемед Уста остави лавката на своя помощник и с джип от строежа замина за своето село, като взе и Ихсан със себе си. Разположено между стръмни и остри скали, то изглеждаше много красиво, но и диво. Поминъкът му беше мляко, въглища и лесовъдство. Имаше мъничко кафене, до него — бакалница, в която се продаваха дреболии: сол, захар, черни маслини, шарени бонбони, пликове и листове.

През този ден в къщата на Мемед Уста Ихсан видя какво е гостоприемство и привързаност на баща към син, на майка към дете. Не само Мемед Уста, но и Ихсан се загуби сред здравите прегръдки на весели мъже и старци, сред радостните викове на жените. Ето такава сърдечност искаше той! Не фалша на града и на неговите жители, а чистата, неподправена, далечна от всякакво лицемерие сърдечност на отдалечените планини.

Но Мемед Уста се интересуваше най-много от дъщеря си, която беше сладко и истинско дете на дивата планинска красота. Прегръщаха се с баща си, целуваха се по бузите… прекъсвайки се един друг, си задаваха въпроси.

На другия ден пощальонът на строежа донесе на Ихсан първото писмо от майка му. Тя вече била свикнала с отсъствието му. Що се отнася до Нуран, не е ли странно? Не се разхождала по улиците, както по-рано. Решат пък наминавал често, интересувал се дали сестра му и майка му имат нужда от нещо.

Мемед Уста рече:

— Женкар, коцкар, но е добър приятел, знаеш ли?

— Много — каза Ихсан.

— Пък това с жената на нашия шеф…

— Остави! Никак не ми харесва поведението му!

— Вратата на човека, чийто хляб ядеш…

— Не трябва да гледаш с лоши очи!