Келарас стоеше до вратата и не откъсваше очи от великолепното оръжие, което Хуст Хенаралд беше развил. Като че ли разделяше масата, на която лежеше, готово сякаш всеки миг да разцепи света на две. Лорд Аномандър, със загърнатото му в сянка лице, не посегна към меча.

Келарас виждаше командира си — мъжа, когото винаги беше познавал — през черния катран на кожата му. Дългата коса, някога черна, сега беше сребриста, с оттенъка на лъскаво желязо, ала способна да улови в нишките си всеки цвят. Блясъкът на светлината на фенера беше златисточервен и вълнист като вода. Аномандър бавно се наведе напред. Сенките отвътре бяха сини, на самия ръб на мастиленочерното, и начинът, по който падаше косата му, напомняше на Келарас за дъжд или сълзи. Все още се мъчеше да проумее това преобразяване.

Хенаралд заговори отново. Лицето му бе изсечено като от камък, а блясъкът в очите му можеше да е страх.

— Първи сине, недоволен ли си? Мечът е безмълвен, езикът му е откъснат от корена. Ако вие за теб, само ти можеш да го чуеш.

— Чувам го — прошепна Аномандър.

Хенаралд кимна.

— Оръжието очаква само благословията на Майка Тъма.

— Ти няма да видиш нищо — каза Силхас, подпрян на стената срещу Келарас.

Хенаралд поклати глава.

— Тогава ще чуя тази благословия, сър. Или ще я вкуся. Или ще я докосна, като роза, стапяща се на острието, и ще усетя топлина в отдръпването на светлината. Главата ми ще се изпълни с мириса на святото.

— Ще излезеш с кожата на тъмната нощ — каза Силхас.

Лорд Хуст потръпна.

Аномандър се изправи, все още без да е посегнал за оръжието. Обърна се към Андарист.

— Е, братко, какво мислиш за този меч?

Андарист седеше в края на масата като окован. Нуждата му да се махне от града, да поеме по пътя, който щеше да го отведе до жената, която обичаше, бе като пот на тялото му и излъчваше нетърпение, което сякаш пращеше около него. Очите му пробягаха към меча, а след това се вдигнаха към лицето на брат му.

— Аз вярвам в имена, Аномандър. Силата се разгръща на езика. Една дума забива нокти в ума и държи здраво. Но лорд Хуст ни казва, че този меч е без глас. Все пак, братко, твърдиш, че чуваш воя му. Бих искал да знам: с какво име се назовава този меч?

Аномандър поклати глава.

— Никакво. Чувам само обещание за чистота.

— В своята воля той настоява за най-чистата ръка — каза Хенаралд. — Да извадиш оръжие означава да обявиш край на несигурността. Този меч не търпи съмнение във владелеца си. Той е, благородни господа, меч за Първия син на Тъмата. Ако той го откаже, видял слабост или дефект, или усетил зло намерение в ясната му песен, тогава ще го строша и ще разхвърлям парчетата по света. Никой друг няма да владее този меч. Разберете това за този меч: в ръцете на крал той прави тиранин. В ръцете на тиранин прави проклятие. В ръцете на прекършения прекършва всичко, което докосне.

Думите увиснаха в залата като ехо, което не искаше да замре.

Хуст Хенаралд стоеше изправен високо пред Аномандър — привидение от сажди, остри ръбове, белези и петниста кожа — и Келарас си спомни за първата си среща с лорда, когато сякаш желязо се криеше под плътта и кръвта на Хенаралд; когато сякаш го държаха на място извити железни пръти, все още греещи от пещта. При все това Келарас видя страх в очите на стария ковач.

Силхас Руин проговори в натежалата тишина.

— Лорд Хуст, какво сте направили?

— Има едно тайно място — отвърна Хенаралд. — Познато на мен. Познато на някои азатанаи. Има една ковачница, която е първата ковачница. Зноят й е първият зной. Огънят й е първият огън, роден във времето преди Бягащите псета, във времето на Ересал, които отдавна са изчезнали в степите на юг, където джунглите пълзят до незнайни морета. Няма смърт в тези пламъци. Често са тлеели, но никога не са умирали. В тази ковачница бе направено това оръжие. Един ден, знаех — знам — ще бъда отново дете. — Обърна се и впи твърдия си поглед в Келарас. — Не го ли казах, сър?

Келарас кимна.

— Да, милорд, но признавам, не разбрах тогава. Не разбирам и сега.

Хенаралд извърна поглед и сякаш се смали, като поразен от болка от признанието на Келарас — от невежеството и глупостта му. Махна пренебрежително.

— Детето знае прости неща — промълви той почти шепнешком. — Прости чувства, всяко едно от тях — силно, всяко едно — страстно. Всяко едно — искрено в дръзката си увереност, колкото и да е жестоко.

„Лудостта на желязото е. Това оръжие е изковано от луд.“

— Чистота — продължи Хенаралд, изрече думата като вопъл. — Ние не сме готови за нея. Може би никога няма да бъдем. Лорд Аномандър, моля да бъдете сигурен в отговора си на това: чиста ли е Майка Тъма в мрака, който е изпрела около себе си? Мракът чист ли е? Умират ли съмненията там, където са посети? Вечно излинели за светлина, без почва, която да поеме корените им? Кажете ми, ще бъде ли благословията й като на дете?

Аномандър бавно поклати глава.

— Лорд Хуст, не мога да отговоря на тези въпроси. Трябва да ги зададете на нея.

— Не сте ли нейният Първи син?

Свитите рамене на Аномандър издадоха безсилие.

— Какво знаят децата за своите родители?

При тези думи Андарист се сепна — толкова, че столът му изскърца. А след това стана.

— Братя, трябва да се приготвя. Бездруго закъсняхме. Бих искал да стигна до нея във втория й ден на чакане, слънцето да грее високо и всяка сянка да се е отдръпнала. Аномандър, или вземи меча, или го откажи. Бъди прост като дете, точно както каза лорд Хуст, и реши.

— Всяко дете иска, първо и преди всичко — отвърна Аномандър и чак сега Келарас проумя съмнението на господаря си. — Но не всяко искане трябва да се задоволи.

— Давам ви меча — заяви Хенаралд. — Поръчката бе приета, както Келарас ми е свидетел. Сега ви я нося. Всички сме добре наточени на обещания, Първи сине, нали?

— Тогава не бих притъпил ефикасността ви, лорд Хуст. — Аномандър се пресегна и ръката му стисна увитата с кожа дръжка на оръжието.

Силхас плесна Андарист по рамото.

— Видя ли? Свършихме, както бе обещано, о, младоженецо нетърпеливи, тъй че можеш да тръгнеш. Но аз ще трябва да те догоня. Капитан Скара Бандарис е помолил да се види с мен за двайсетина мелеза в двора на пазача.

Аномандър отдръпна ръката си от меча.

— Лорд Хуст, сега ще ви отведа при Майка Тъма и в Мрака тя ще благослови това оръжие.

— Ще ви намеря при портата — каза му Андарист.

Брат му кимна.

— Празек и Датенар ви чакат долу. Бих искал Келарас да е с мен.

— А аз Галар Барас, който ни чака отвън — каза Хенаралд.

Андарист последва Силхас извън залата.

След загадъчната среща между жената азатанаи и Майка Тъма дните и нощите бяха напрегнати. Наносите, оставени от придошлата река, все още зацапваха основите на градските здания, досущ като мръсна длан на древен бог. Десетина граждани се бяха удавили, затворени в мазета или понесени от отдръпващите се течения. Всички рибари, кръстосващи по Дорсан Рил, си бяха заминали — нито една лодка не бе останала в Карканас и разправяха, че горите вече гъмжали от Отрекли се, тръгнали в поход — накъде, никой не знаеше.

В цитаделата цареше объркване и раздор. За висшата жрица Синтара, с избледняла от всякакво здраве и живот кожа, говореха, че била избягала да подири убежище незнайно къде.

Келарас почти нищо не разбираше от всичко това. Имаше чувството, че светът се тресе, подмята ги насам-натам и опората под краката му е несигурна, все едно самите природни закони са станали вече неблагонадеждни. Жречеството беше в хаос. Вярата се превръщаше в бойно поле и мълвата разнасяше приказки за пролята в горите кръв, Отрекли се, избити в колибите им. А през това време, доколкото Келарас можеше да прецени, господарят му не бе направил нищо. „Подготвя сватбата на брат си, както би направил баща, ако бащата все още бе жив. Чака новия си меч, който сякаш не е склонен да държи, още по-малко да използва.

Празек и Датенар се напиват всяка нощ, взимат курви и жрици в леглата си и ако очите им са измъчени — уловени в миг на размисъл, — то тъкмо там се таи ужасната причина и никъде другаде.“

Сега Келарас вървеше със своя господар, с Хенаралд и Галар Барас зад тях, а коридорите изглеждаха влажни и мухлясали, гоблените по стените миришеха на плесен, камъкът под краката му беше хлъзгав. Все едно тресавище се беше надигнало, за да погълне Карканас — водна обсада срещу пръстта и всяка стена подровена под уж твърдата повърхност.

Слуховете, кръжащи около легиона на Урусандер, бяха, според капитана, най-обезпокоителните от всички. Цели части бяха напуснали гарнизоните си и разформировани отряди бродеха в земите наоколо. Хун Раал беше напуснал Карканас през нощта и местонахождението му беше неизвестно.

„Когато верите хванат нож, всеки бог трябва да обърне гръб.“

Никога не се беше замислял много за Отреклите се. Бяха хора от горите, реките и обрулените голи хълмове. Кожата им беше с цвета на земята, на която клечаха, очите им бяха с мътния цвят на потоци и блата. Бяха плашливи и необразовани, затънали в суеверия и загадъчни тайни ритуали. Не можеше да си представи, че са способни на заговора да се внедрят, който им се приписваше сега.

Приближаваха се към Залата на Нощта. Въздухът в коридора бе странно студен и вмирисан на глина.

— Наистина е обременена — каза Хенаралд зад тях.

Аномандър вдигна ръка и спря. Обърна се към лорд Хуст.

— Това е безразличие, сър.

— Никаква почит, отдадена на камък и път? Дори когато водят към нейната особа?

— Никаква от нея — отвърна Първият син, загледан в Хенаралд и увитото оръжие в ръцете му.

— А храмовете й?

— Жреците и жриците ги познават добре, сър, и чрез нощни стонове и буйства ги освещават със своето рвение. Ще трябва да ги попитате пряко за степента на техния успех.

— Първи сине, тогава, изглежда, сме изпаднали в смут.

— Милорд, къде е местонахождението на легиона Хуст?

Хенаралд примига, изненадан от въпроса на Аномандър.

— На полето на юг, Първи сине.

— Кога за последен път получихте вест от тях?

— Командирът потегли от Ковачница Хуст преди няколко дни. — Обърна се към Галар Барас. — Ти не присъстваше ли на заминаването й, Галар?

Младият мъж изведнъж се смути, но кимна.

— Да, милорд. Торас Редоун пътува към легиона, но без да бърза. Тогава все още не се беше задала никаква неприятност на хоризонта.

Погледът на Аномандър се задържа за миг върху Галар Барас. След това той се обърна и тръгна отново.

Келарас побърза да го настигне и чу как Хенаралд заговори на Галар Барас зад тях.

— Когато приключим тук, лейтенант, ще препуснеш бързо до легион Хуст.

— Слушам, сър. А каква вест да им отнеса?

— Вест? Животът в града да не би да ти е изпил ума? Вслушай се добре в думите ми, щом си решил да не слушаш Първия син. Изправени сме пред гражданска война, лейтенант. Майка Тъма призовава легион Хуст. Кажи на командир Торас Редоун следното: везните са се наклонили и Урусандер стъпва слепешком, но всяка негова стъпка е тежка. Тежестта на Хуст би трябвало да го разколебае и може би да му даде миг за размисъл и преоценка.

— Не е Урусандер — заяви Аномандър, без да се обръща.

— Простете, Първи сине, но само мъжът, който добре познава бойния си кон, отпуска юздите му — изсумтя Хенаралд.

— Ако Хун Раал е боен кон, лорд Хуст — отвърна Аномандър, — тогава се молете ботушите на Урусандер да стоят здраво на стремената, защото наистина язди слепешком.

Стигнаха до вратите и Аномандър отново спря.

— Лорд Хуст, така е, както каза моят брат Силхас. Силата й е такава, че няма да напуснете залата същият човек, който ще влезе.

Хенаралд сви рамене, но това не прикри съвсем безпокойството му.

— Кожата ми твърде дълго е наточвана на желязо и възраст, сър, за да ме накарате да съжаля за няколко нови петна.

— Изобщо не говорех за петна, сър.

Старецът вдигна рязко глава, сякаш оскърбен.

— Трябва ли да се боя от вярата на прага й, Първи сине?

— Тук — повече от всякъде, лорд Хуст.

— По-добре изобщо да не бях приемал — изхриптя отчаяно Хенаралд, но очите му блеснаха, щом се спряха на меча в ръцете му. — Виждате ли как държа това, все едно е дете? Без да помисля дори, издавам страха на един баща, а вие смеете да оспорвате вярата ми? Обезсилен съм като мъж и твърде късно е да оспоря това раждане, тъй че трябва да направя всяка следваща стъпка като осъдена душа. Галар Барас, ще понесеш ли тежестта на един старец на този праг?

— Не, сър, но ще понеса силата на волята на моя лорд и няма да се огъна лесно.

Хенаралд въздъхна.

— Както бъдещето носи миналото, тъй синът носи бащата. Дали ще пресече това бреме меч като този, питам се?

Аномандър изглеждаше потресен от тези думи. Но замълча, обърна се и посегна към бравата.

Когато Силхас Руин, дошъл иззад капитана, сложи ръка на гърба на Скара Бандарис, той трепна и бързо отстъпи встрани. Като видя кой е зад него, се отпусна и се усмихна.

— А, приятелю, прощавай. Тези кутрета ръмжат и се дърлят цяла сутрин и нервите ми са изопнати. Още по-лошо, трябва отново да се уча на дворцови маниери, защото твърде дълго бях сред войници и грубият им нрав е полепнал по мен като пътна прах. Така че ме намираш не във форма.

Силхас кимна към двора.

— Виждам добре причината за плашливостта ти, Скара, и вече се боя, че бълхите са те налазили, тъй че изобщо съжалявам, че те доближих.

Скара се засмя.

— Още не, Силхас, още не. Но разбираш защо копнея час по-скоро да приключа с тия смрадливи подопечни. Още по-лошото е, че никой тук в Цитаделата не иска да вземе каишките.

— И затова ме молиш настойчиво за съпричастие по въпроса. Разбирам отчаянието ти.

— Никоя преценка не би могла напълно да измери отчаянието ми, Силхас. Кажи ми, подозираше ли изобщо, че джелеките ще отстъпят на настояването ни с тези заложници?

— Някой самодоволен посредник го е помислил за хитър отговор, несъмнено — разсъди Силхас и погледна накриво мръсните ръмжащи хлапета в двора. — Бих се обзаложил, че сега се вози на тежко натоварен фургон из хълмовете.

Скара изсумтя и отвърна:

— Такава измяна заслужава преследване с кучета и да се моли на колене заради наглите си предложения, та дано проявя милост.

— Писарите ще довършат нас рано или късно, Скара, с числа в колона и изрядни списъци на съдби, и в този ден ние с тебе ще бягаме с вой по петите ни и няма да има ни едно цивилизовано място, където да скрием горките си души.

Скара кимна съгласен.

— И ще паднем под тъмни небеса, един до друг.

— Само заради приятелството приемам с охота такъв край.

— И аз, приятелю. Но наречи се, ако можеш, моето спасение тук, и ще изпитвам вечна благодарност.

— Внимавай, Скара. Вечността има зъби. — Скръсти ръце и се подпря на един от стълбовете на колонадата около двора. — Но имам едно сладко решение за теб, в което чувам ехото на стари лудории и жестоки шеги от времето ни в походи и нощите ни пред битка. — Усмихна се, като видя как очите на приятеля му блеснаха с разбиране, а после кимна и продължи: — Казват, че фамилното му имение е голямо и просторно, диво по краищата, както подобава на отдалеченото му положение, а предвид предстоящия му брак с твърде красива и твърде млада жена, какво пък, мисля, че скъпият Кагамандра Тюлас ще е въодушевен от предизвикателството да опитоми тези пъклени хлапета.

Скара Бандарис се усмихна.

— След като си няма свои, защо не? Какъв по-добър подарък можем да му поднесем, за да отпразнува брака си! С радост се прекланям пред твоя гений, Силхас. Какво пък, тепърва ще съживим стареца!

— Е, да се надяваме, че новата му невяста ще свърши тази работа.

— А аз тук дълго размишлявах какъв дар да поднеса на стария ни приятел за сватбения ден — каза Скара. — Помислил бях за канапе, удобно за дремките му, от които несъмнено ще има нужда много в първата любовна седмица или две.

Силхас се засмя.

— Щедър си, че броиш седмици, а не дни, приятелю.

— Като негов приятел, бих ли могъл да съм по-малко щедър?

— Не по-малко, несъмнено. Вече съжалявам, че се отказа от канапето.

— Нямаше да оцелее при двайсет кутрета, дъвчещи краката му, а не бих могъл да му поднеса дар, който толкова лесно ще се съсипе. Ужасно би било да го натъжа и да го накарам да се чувства виновен. Би могъл да започне старателно да ме отбягва, а това не би ме зарадвало.

Силхас кимна.

— Наистина ни липсва ведрият му нрав, Скара.

— Като стана дума за ведрост — каза Скара и го изгледа, — виждам, че кожата ти още се съпротивлява на милувката на Майка Тъма.

— Нямам отговор на това, приятелю. Коленичих редом с братята ми, тъй че й дадох обета си за вярна служба.

— И не те гложди съмнение?

Силхас сви рамене и извърна поглед.

Най-сетне Скара наруши мълчанието.

— Казаха ми, че Кагамандра сега язди към Карканас.

— И аз го чух. Заедно с Шаренас.

— Бас, че не се е възползвал от чаровете й, Силхас?

— Ако ви трябва монета, достатъчно е само да помолите, сър. Хитрувате и с това излагате на риск приятелството ни.

— Тогава оттеглям баса си веднага.

— Кажи ми… — Силхас кимна към заложниците джелеки. — Виждал ли си ги вече да се превъплъщават?

— Да, и очите ми засмъдяват от мръсната пара. Ще са страховити зверове в зрелостта си и не си въобразявай, че не са умни…

— Не бих, след като виждам как ни поглеждат още сега.

— Мислиш ли, че Кагамандра може да ги опитоми?

Силхас кимна.

— Да. Но колкото и забавно да е за нас да разсъждаваме за изражението на Тюлас при получаването, признавам, че мислих доста над твоята дилема и вярвам, че само Кагамандра би могъл да накара тези хрътки да вървят по петите му. Всъщност дори би изпитал огромна гордост от това.

— Дано тогава да се върне при нас оживен и чудото да стане двойно.

— Наистина ще е дар, подобаващ за този жест — отвърна Силхас и се отдръпна от колоната. — Е, трябва да се върна при братята ми. А ти, Скара?

— След като вече имаме решение тук, мога да оставя войниците си да надзирават кутретата до пристигането на Кагамандра. След като напиша ценното си послание до него, ще препусна на север при бойците от частта ми, които оставих в леса. Оттам ще се върнем в гарнизона си.

Силхас го изгледа и попита:

— Чул ли си, че другите части са се раздвижили?

Скара се намръщи.

— Дори спорих с Хун Раал, преди да тръгне оттук. Силхас, казвам ти: не искам да имам нищо общо с това. Разбирам, че това преследване на Отреклите се е само повод да се вдигне легионът на Урусандер. Каузата е недостойна.

— Не Отреклите се са търсената кауза, Скара.

— Много добре знам това, приятелю. И няма да излъжа, като ти кажа, че тук са в ход основателни недоволства. Но такива неща не могат да се решават с меч и вярвам, че лорд Урусандер е съгласен с мен.

— Бъди много внимателен тогава — каза Силхас и отново потупа приятеля си по гърба. — Боя се, че Урусандер е като слепец, воден по непозната пътека, а този, който го води, има зла амбиция в сърцето си.

— Няма да последват Хун Раал — заяви Скара.

— Не и съзнателно, да.

Капитанът го изгледа въпросително, после присви очи.

— По-добре да напиша онова писмо. Може би ще се срещнем на северния път извън портите.

— Бих се радвал, приятелю.

Точно тогава две от кутретата се счепкаха — блеснаха зъби и се разхвърча козина.

Лейди Хиш Тула седеше в кабинета на резиденцията си в Карканас и размишляваше над писмото, което държеше. Мислите й се върнаха към деня, в който за последен път беше видяла тримата братя, и към притеснението, когато се беше натрапила в скръбта им при гробницата на баща им. Дъжд беше валял този ден и тя бе намерила подслон под едно дърво, докато облаците отминат. Спомни си лицето на Аномандър, с втвърдените му черти в сравнение с онова, което бе познавала, докато споделяше леглото му. Младостта беше гъвкава, кожата гладка и ъглите смекчени, както се полагаше за спомен от по-щастливи времена. Но в онзи ден, с дъжда, който капеше по останалото без защита лице, й се беше сторил по-стар от нея.

Не беше самолюбива. Собственото й отражение винаги предизвикваше в нея странно суеверие и беше склонна да избягва мигове, в които би могла да улови образа си в огледало или размътено над замислени води: като призрачна сянка на някоя досущ като нея изглеждаше образът, заживял свой успореден живот, в който невидимите тайни се разкриваха и всички въображаеми сцени се сбъдваха. Страхът й беше да не би да открие в себе си недостойна завист заради онзи друг живот. Най-смущаващото от всичко според нея бе да срещне погледа на онази загадъчна жена и да види в онези състаряващи се, измъчени очи личното си множество загуби.

Писмото затрепери в ръцете й. Мъже като Аномандър заслужаваха да остават непроменими или поне така беше вярвала винаги и искаше да се придържа към тази вяра, сякаш тя можеше да опази миналото, което бяха споделили. Слухът за преобразяването му под влиянието на загадъчната сила на Майка Тъма я плашеше. Нямаше ли достатъчно тъмнина вътре в тялото? Но всъщност само споменът не се променяше, от времето преди войните, и макар той да я измъчваше в последно време, беше достатъчно благоразумна, за да не вини никого освен себе си.

Как щеше да го види този път? Какво можеше да каже в отговор на тази лична покана от един стар любовник да бъде до него на сватбата на брат му? Лицето му се беше втвърдило, опълчвайки се дори на мекото обещание на дъжда. А сега щеше да се яви пред нея като затворен в себе си човек, настръхнал и отчужден.

Боеше се, че жестът му е израз на съжаление, и се срамуваше от слабостта си пред него.

Слугите долу бяха улисани в чистенето на тиня и смет от потопа. Писмото, което държеше, беше отпреди няколко дни и все още не бе отговорила, а това само по себе си беше неучтиво и никакви наводнения не можеха да бъдат оправдание за мълчанието й. Но може би той вече бе забравил за предложението си. В Цитаделата беше имало вълнения. Като Първи син, той вероятно се чувстваше затруднен от обстоятелствата дотолкова, че вниманието му да бъде отвлечено дори от сватбата на брат му. Всъщност не беше невъзможно да си представи, че ще закъснее за сватбеното тържество и ще потърси само прошка в очите на Андарист. Една жена под ръка с Аномандър в такъв момент обещаваше само неудобство и почти нищо друго.

Насроченото време наближаваше. Тя имаше да свърши още много неща тук в къщата. Всички складове в мазетата бяха съсипани и наводнените помещения се бяха превърнали в блато от подпухнали гниещи храни и малки космати телца на мишки, които се бяха удавили или затънали в тинята. Нещо повече, в деня на потопа старата баба на личната й слугиня беше умряла, може би от паника пред нахлуващите тъмни води в спалнята й, тъй че във въздуха в стаите долу витаеше скръб, а опечалената слугиня заслужаваше утешение.

Но вместо да се заеме с всичко това, ето, че седеше в кабинета си, облечена не както подобава за господарка на къщата, нито в изящно женствения тоалет, подходящ за присъствие на сватбено тържество. Беше облечена като за война. Бронята й беше чиста, щавената кожа — гъвкава и лъсната до блясък. Всички бронзови нитове бяха на мястото си и всеки блестеше като излъскан скъпоценен камък. Всяка катарама и тока беше в изрядно състояние. Оръжието на кръста й беше великолепен иралтански меч отпреди четири столетия, тачен заради честната му служба. Лежеше в ножница от лъскаво черно дърво, обковано със сребро, с ефес също от сребро, излъскан от вътрешната страна от непрекъснатия допир до прасеца й.

На гърба на близкия стол я чакаше наметалото й, тъмносиньо с висока яка в кремав цвят. Ръкавиците на писалището пред нея бяха нови, с железни шини, които преминаваха в пластини при китките. Маншетите оставаха твърди, но слуги бяха обработили пръстите и дланите, за да са гъвкави.

Долу на двора един коняр държеше юздите на бойния й кон в очакване да се появи.

В това можеше да има обида и тя отново си представи коравото лице на Аномандър и гневното на Андарист зад него. Въздъхна, остави поканата на писалището, стана и тръгна към наметалото си. Заметна го на раменете си, затегна токата на гърлото си, а след това взе ръкавиците и закрачи към съседната стая.

Старецът, който стоеше пред нея, имаше болен крак, но беше отказал предложения му стол. Момчето зад него спеше дълбоко на един диван, все още в дрипите си и покрито с мръсотия като втора кожа. Тя погледа детето още за миг, преди погледът й да се спре на Грип Галас.

— Понякога съм се чудила какво е станало с теб — заговори тя. — Аномандър отвръща на лоялността с лоялност, а твоята беше безукорна. Справяше се добре, когато трябваше с господаря ти да останем насаме, докато бяхме заедно. Дори отвличаше вниманието на баща му, когато се наложеше.

Погледът в очите на Грип се смекчи сякаш от спомена, но старият мъж бързо се овладя.

— Милейди, господарят ми намери други приложения за мен, във войните и след това.

— Господарят ти е изложил живота ти на риск, Грип, след като това, което наистина заслужаваше, беше спокойна пенсия в хубава селска къща.

Старецът се намръщи.

— Описвате гробница, милейди.

Момчето не се беше размърдало при разговора им. Тя го огледа отново.

— Казваш, че носи писмо?

— Да, милейди.

— Знаеш ли съдържанието му?

— Крайно сдържан е за него.

— Сигурна съм, но спи като умрял.

Грип сякаш посърна.

— Загубихме коня в реката. Едва не се удавихме и двамата. Милейди, той не знае, но писмото, което носи в тенекиената си тръба, вече е нечетливо. Мастилото се е размило и зацапало и нищо не може да се направи. Но печатът на пергамента е оцелял и със сигурност е от вашето имение.

— Сукул, несъмнено — разсъди Хиш Тула. — От рода на Корлас ли е?

— Така трябва да разбираме, милейди.

— И е за Цитаделата?

— За Децата на Нощ, милейди.

— Всичките деца са пораснали.

Грип не отвърна на това.

Погледите им се засичаха от време на време и Хиш бе доловила странна свенливост в очите на Грип. Зачуди се над това.

— Милейди, момчето настоя първо да намерим вас.

— Така разбрах и аз.

— Докато аз щях да предпочета да отидем направо при господаря ми.

— Но отстъпи.

— Той е знатен, милейди, а задължението ми беше да го опазя по пътя. Храбрец е и не се оплаква от трудностите. Но плаче за умрелите коне.

Тя се усмихна.

— Както едно дете на Нимандър направи веднъж, преди много време. С твоя кон, доколкото помня. Счупен преден крак, нали?

— Скок, който онова дете изобщо не трябваше да опитва, да, милейди.

— С цената на живота на коня ти.

Грип извърна поглед и вдигна рамене.

— Казва се Орфантал.

— Неприятно име — отвърна тя. След това отново улови странното изражение на сбръчканото лице на Грип и се намръщи. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Милейди?

— Никога не съм била толкова гневлива, че да те карам да се притесняваш. Кажи каквото ти е на ума.

Той сведе очи.

— Простете, милейди, но е хубаво, че ви виждам отново.

Нещо стегна гърлото й и тя почти посегна да го погали по лицето, да покаже, че обичта му не е нежелана, а всъщност е взаимна, но нещо я задържа. Вместо това каза:

— Този твой крак всеки момент ще рухне. Настоявам да повикаме лекар.

— Заздравява, милейди.

— Ти си един упорит старец.

— Времето ни е кратко, ако ще се срещаме с тях.

— Виждаш ме, че съм готова, нали? Е, добре, хайде да занесем тази неприятна новина на господаря ти и да понесем доколкото можем гнева на Андарист за войнственото ни натрапничество. Момчето ще поспи тук междувременно.

Грип кимна.

— Беше лош късмет, сигурен съм, а не опит за покушение. Момчето в края на краищата не е от голяма стойност за никого.

— Освен мъртво на пътя — отвърна тя. — Нежеланото дете като доказателство за нежелан раздор в кралството. Ще ми се да имахме друго име за него. Хайде, ще пояздим до портата на Цитаделата.

Галар Барас не виждаше нищо, но усещаше, че Хенаралд все още стои до него. Тъмнината в Залата на Нощта беше убийствено студена и същевременно странно сгъстена, почти задушаваща. Взрян напред в мрака, чу как лорд Хуст рязко си пое дъх.

Миг след това прозвуча тих женски глас, толкова близо, че Галар почти усети дъха му на лицето си.

— Възлюбен Първи сине, каква е ползата на благослова ми в това?

Аномандър отговори, но Галар не успя да долови откъде идват думите или къде стои той.

— Майко, щом ние сме само твои чеда, то и нуждите ни остават прости.

— Но не и лесни за удовлетворяване — отвърна тя.

— Не е ли чистотата добродетел?

— За добродетел ли ще говориш сега, Първи сине? Подът под стъпките ти е твърд и би трябвало да се осланяш на това.

— Докато се препъна, Майко.

— И мислиш, че този меч ще облекчи съмненията ти? Или благословията ми ще ти послужи в това?

— Като острие, хлъзгащо се в ножница, Майко, бих искал да имам и двете.

Майка Тъма помълча за миг, след което отрони:

— Лорд Хуст, а вашите мисли за добродетелта?

— Знам за добродетели — отвърна Хенаралд, — но се боя, че мислите ми за тях не са по-добри от хрътки, хапещи петите им, за да получат само ритник в отплата.

— Но упорити остават… тези мисли?

Сумтенето, с което отвърна Хенаралд, можеше да е одобрителен смях, но Галар не беше сигурен.

— Майко Тъма, позволявам си да допусна, тук и сега, че най-прекрасните добродетели са тези, що разцъфват невидими.

— Моят Първи син, уви, крачи не през градина, а по твърд камък.

— Ботушите му кънтят в очакване, Майко Тъма.

— Точно така.

Галар чу разочарованото съскане на Аномандър.

— Ако сте открили нови сили, Майко, то моля да знам за тях. Ако не във форма, то в ухание. В това ваше владение, толкова подобно на пустота, жадуваща да бъде запълнена, всички ние очакваме осъществяването на нашата вяра.

— Не мога да не отстъпя пред желанията ти, Първи сине. Колкото повече разбирам този дар на Тъмнината, толкова повече проумявам, че отказът му е необходим. Рискът, вече съм убедена, е да не бъде оковано онова, което не трябва да бъде оковано, и да не бъде закрепено на място онова, което трябва да е свободно да странства. В края на краищата в мярата на всяка цивилизация странстването трябва един ден да свърши. А свърши ли то, свършва и едно непроменливо бъдеще.

— Ако нищо не се променя, Майко, тогава надеждата трябва да умре.

— Лорд Хуст, бихте ли нарекли мира добродетел?

Галар усети как старецът до него помръдна неловко и подозираше, че мечът е натежал в ръцете му.

— Моят мир е мир на умората, Майко Тъма.

— Отговор на старец — промърмори тя без присмех или упрек.

— Аз съм старец — отвърна Хенаралд.

— Следва ли да смятаме умората за добродетел тогава?

— О, простете ми, Майко, този старчески отговор. Умората не е добродетел. Умората е провал.

— Дори ако печели мир?

— Това е въпрос за младите — рече Хенаралд и тонът му прозвуча язвително.

— Един ден, Хуст Хенаралд, ти отново ще бъдеш дете.

— Тогава ме запитайте отново, Майко Тъма. И дойде ли това време, ще ви дам простите отговори, които търсите, така, както са видени от един прост свят, от един живот, живян простичко, така, както само дете може да живее, където един въпрос може да се зарее още преди да е заглъхнало ехото на изричането му. Попитайте детето и то сигурно ще ви благослови в името на невежествения мир.

— Първи сине — каза Майка Тъма, — в Куралд Галайн има война.

— Дайте ми разрешение да взема меча, Майко.

— В мое име? Не.

— Защо не?

— Защото, скъпи сине, аз съм цената. Какво се стремиш да защитиш? Моята неприкосновеност? Аз владея притъпените й граници. Моята добродетел? Този кон е избягал и дори кучетата са престанали да вият. Моята святост? Познах живот на кръв и плът, и не толкова отдавна, че да го забравя. Все едно, признавам, че не разбирам самото понятие святост. Къде се намира святото, освен у всеки един от нас, и кой може да го намери у когото и да е друг, след като не могат да го намерят в себе си? Тщеславие е да гледаш навън, да търсиш другаде и да мечтаеш за по-добри светове извън този. Вечно на ръка разстояние, докосваш го с върховете на пръстите си, и как се протягате всички вие, и как копнеете всички! Аз съм цената, Първи сине. Пресегни се към мен.

— Няма ли да благословите този меч тогава?

— Скъпи Аномандър, оръжието е благословено в сътворяването му. Очаква те в треперещите ръце на лорд Хуст, за когото тази умора не е нито мир, нито добродетел. Крайно неспокойно дете е този меч.

— Майко — рече Аномандър. — Къде е заминал Драконъс?

— Иска да ми поднесе дар — отвърна тя.

— Изглежда, само това прави.

— Негодувание ли чувам, Първи сине? Внимавай. Драконъс не е твой син и следователно не подобава да е твоята цел в тези неща. Макар да няма обща кръв помежду ви, той все пак е мой и изцяло мой. Както и ти.

— Прекалявате — изхриптя гласът на Аномандър. — По титла ви наричам тъй, както искате от мен, но не сте ми майка.

— Тогава измий тъмнината от кожата си, Аномандър Пурейк.

Студеният й тон прониза Галар Барас. Чу как болезнено изохка Хенаралд. Галар се приближи към него, усети допир и посегна да поеме меча от отмалелите ръце на господаря си. Щом оръжието се отпусна с цялата си тежест на дланите му, Галар изпъшка — все едно държеше наковалня.

Хенаралд се смъкна на колене до него и затрепери неудържимо.

Аномандър заговори:

— Лишена от святост, изгубена за добродетелта и в неведение за всичко, що е свято. Що за кауза си ти?

— Ако искаш да ме потърсиш, вгледай се навътре.

— Може би това удовлетворява жреците, Майко, и теб, да гледаш как трепкат перата им по хартията и пергамента в жалко подобие на полета на твоите фантазии. Но аз съм воин и ти ме назначи за твой защитник. Дай ми нещо, което да защитавам. Не ми казвай кои са враговете ми, защото вече ги знам добре. Не ме съветвай за стратегии, защото това е моята градина и е поддържана добре. Не допирай устни до никое знаме, което вдигам, защото цялата чест е във воина до мен и моят оброк е към него или нея. Дай ми кауза, за която да се боря, Майко, и да умра, ако потрябва. За вяра ли ще воюваме? Или ще се сражаваме в името на справедливостта, или срещу неправдата? Меч, който поразява демоните на несправедливостта? Кампания, която да спаси безпомощните, или просто техните души? За храна на масата ли се бия? За сух подслон и топло легло? За блясъка на свободата в очите на едно дете? Назови цената си, ако трябва, но дай ми кауза.

В залата се възцари тишина.

Галар се сепна, чул тихата ругатня на Аномандър — близо до него — и усети как ръце подхванаха меча, а след това го издърпаха от ръцете му, лек като тръстика.

Стъпки на ботуши прокънтяха зад него, вратата изведнъж се отвори и бледа светлина се разля по каменния под около краката му. Обърна се и видя Келарас, чиято кожа бе попила дъха на нощта, да залита след господаря си, докато Аномандър излизаше от залата.

Галар се наведе и помогна на Хенаралд да се изправи.

Старият мъж изглеждаше почти в безсъзнание. Бе затворил очи, главата му се люшкаше, а слюнката, увиснала от устата му, бе замръзнала на висулка.

— Какво? — прошепна лорд Хуст. — Какво стана?

„Не знам.“

— Свърши се, милорд.

— Свърши се?

— Мечът е благословен, милорд.

— Сигурен ли си?

Галар помогна на Хенаралд да прекрачи прага, а после се пресегна и затвори вратата. Огледа се и видя, че Аномандър и Келарас вече са се отдалечили по коридора.

— Всичко е наред — увери той лорд Хуст.

— Детето… детето…

— Той го има, милорд. В ръцете му е. Има меча.

— Отведи ме вкъщи, Галар.

— Да, милорд.

Старецът, комуто помагаше, не беше старецът, когото бе довел в Залата на Нощта. И в това свое осъзнаване Галар нито за миг не помисли за абаносовия цвят на кожата на Хенаралд.

Една уморена от живота душа копнееше за жалък край. Райз Херат се заизкачва към кулата, убежището му, от което единственото бягство бе надолу и чиято височина смаляваше цели животи до петънца, пълзящи по далечни улици като насекоми в цепнатините между каменни плочи. По-рано този ден беше вървял по тези улици, скитал се беше из зацапания Карканас и неговите неспокойни тълпи. Вглеждал се беше в стотици лица, наблюдавал беше хора, криещи се от поглед или присвити до приятели и близки, като в същото време гледаха с подозрение всеки непознат, дръзнал да извърне поглед към тях. Видял беше самодоволно богатство, носено като скъпи наметала на неуязвимост, и беше видял в тези лица упоритото криене на неща, които не можеше да се скрият. Видял беше уличната бедност, фигури като клюмнали и опърпани знамена на лош късмет и провал, макар за всички други този лош късмет сам по себе си да беше провал. Видял беше проблясъци на завист и злоба в премрежени погледи. Чул беше смях толкова силен, че да привлече вниманието на другите, и бе разпознал в него неувереното перчене — онази детинска нужда за внимание като корен на тръстика, нуждаещ се от вода — но никаква увереност не израстваше права и дръзка от такива неща и очите винаги го издаваха с безсмисления гняв и готовото предизвикателство.

А онези редки жестове на разпознаване и доброта — те приличаха на останки от някой по-добър век. Модерният образ беше безразличието и самовглъбеността и всяко лице носеше маска на невъзмутимост и циничен песимизъм.

Райз беше историк, който не записваше нищо, защото историята не беше в минали векове, не в позлатени или патинирани векове. Не беше връщане към минало или неопровержимо възпоминание. Не беше редове, надраскани по пергамент, или истини, попили дълбоко в хартията. Не беше нещо мъртво, към което да посегнеш назад, да събереш трохите, които окото ще улови, и да изметеш всичко друго от масата. Историята не беше игра на състоятелност спрямо несъстоятелност или на строго преподреждане на убеждения, скроени и прекроявани. Нито беше аргумент, нито обяснение, и никога оправдание. Райз не пишеше нищо, защото за него историята беше настоящето и всяка подробност носеше собствената си история, пуснала корени в древността. Не беше нищо повече от непоколебимо признание на неутолимия глад на живота за всеки миг, като изригване на настоящето, отпращащо вълни в миналото и в бъдещето.

Ето защо не виждаше нищо, което не беше виждал преди и нямаше да вижда отново, докато го отнесеше смъртта, като спусне най-сетне капаците за отегчения му взор над злобната пъстра гмеж.

Отвори капака на шахтата и се изкачи на напечения покрив. Дори самотата беше илюзия. С шума на уличната врява, с гъмжащия живот в призрачните обиталища на паметта, вътрешният му глас ломотеше несвързано и несекващо и можеше да го измъчва дори в съня. Не му беше трудно да си представи Цитаделата долу като продължение на онзи хаос, с жреците, дебнещи вярата като ловци на плъхове, с лъжците, сеещи своите семена под смъртно бледата светлина на свещи във всичките стаички, толкова тесни за техните амбиции, и със събирачите на слухове, които ги вадеха от плитчините като от мрежи, хвърлени във въздуха.

Ако историята не беше нищо друго освен живеещото в настоящето, то тъкмо нейното безредие обричаше играчите на това главоломно пропадане в безпътицата. Всяко обещание на бъдещето се оказваше недостижимо. Нито едно не се превръщаше в нещо плътно и реално. И никой не градеше мостове, по които да се мине.

Загледа се в реката, лъкатушеща през Карканас, и я видя като метафора на настоящето — едва ли оригинална идея, разбира се — освен че в неговите очи беше неизмеримо пълна, с плуващите и давещите се, с труповете и с онези, които едва се удържаха на повърхността, всички завихрени във въртопите на непредсказуеми течения. Мостовете, достигащи бъдещето, където цареше справедливост, надежда и благодатен живот, тъй топло загърнат в хармония, се издигаха високо, отвъд досега на всички смъртни, и той можеше да чуе риданията, докато потокът носеше човешката гмеж под тези мостове, през и извън хладните им сенки, които сами по себе си бяха илюзорни като обещания.

Тези сенки не можеше да се преминат. Тези сенки не предлагаха опора за ръката, нито здрава твърд за стъпалото. Всъщност не бяха нищо повече от вечен спор между светлина и мрак.

Можеше да се хвърли от тази кула. Можеше да стъписа невинните непознати долу на двора или на улицата, или дори на моста, водещ към Цитаделата. Или можеше да изчезне в дълбините на Дорсан Рил. Краят на един живот отпраща вълни през тези, които остават. Може да са огромни или нищожни, но в схемата на тази живееща история повечето остават едва забелязани.

„Всички ние сме паузи в историята, мигновено поемане на дъх в устрема, а когато си отидем, тези дихания се вливат в хора на вятъра.

Но кой слуша вятъра?“

Историците, реши той, бяха също толкова глухи, колкото всички други.

Една уморена от живота душа копнееше за жалък край. Но същата тази душа в своя край копнееше за всичко, което беше минало, и така оставаше заклещена в настояще, изпълнено със съжаления. „От всички падания, обещани ми от този покрив, ще взема реката. Винаги и всякога реката.

И може би, един ден, ще вървя в сенките.“

Загледа се към димната мъгла над гората отвъд града, към вдигащите се към небето мръсни стълбове, разкривени като помитани от вятъра дървеса. Този вятър охлаждаше всяка сълза, потекла от очите му, а след това с хиляда дихания пресушаваше всяка от тях.

Мисълта му отново се върна към разговора, от който току-що бе избягал, далече долу в една осветена от свещи зала. Като свидетел беше само странична добавка, обичайното за всички историци. Прокълнат да наблюдава и отново прокълнат да разсъждава над смисъла на всичко наблюдавано. Такава позиция внушаваше чувството за превъзходство и досадна вътрешна непогрешимост на хладно отчуждение. Но той съзнаваше, че това е горчивата самозаблуда на един уплашен глупак: да си въобрази, че не може да бъде принуден да кърви или да плаче, или дори загуби живота си, когато течението забушува от ярост.

Имаше хиляди решения и всяко от тях бе на ръка разстояние, но волята беше обърнала гръб и никакво насърчение или заплаха нямаше да я върне.

— Загубили сме една трета от нашите братя и сестри — бе заявил Седорпул на влизане в залата и свещите бяха склонили пламъчетата си с появата му — не в предвестие за думите му, със сигурност.

Висшата жрица Емрал Ланеар стоеше съкрушена. Лицето й бе изпито, очите — хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове. Силата на титлата и високият й сан бяха пометени заедно с вярата й и всеки жрец и жрица, изгубени в полза на Синтара, явно я поразяваха като лична измяна.

— Каузата й не е тази на Отреклите се — каза след това Седорпул и малките очи на кръглото му лице я погледнаха мрачно. — Можем да сме сигурни в това, висша жрице.

Райз Херат все още не можеше да проумее физическото преобразяване сред децата на Майка Тъма в Цитаделата, това раждане на андии, което продължаваше да се разпростира като петно между избраните й. Нощта вече не заслепяваше, нито скриваше нещо от погледа. „И все пак продължаваме да вървим пипнешком.“ Винаги беше вярвал, че е господар на собственото си тяло, освен онези прищевки на болест или рана, които могат да засегнат човек във всеки момент. Не беше усетил докосването на Майка Тъма, но това, че го бе направила свой, не можеше да се отрече. Никакъв избор не бе имало по въпроса. „Но вече знам, че това е грешно. Някои хора избягаха от благословията й.“

След като Емрал Ланеар не отвърна нищо на думите на Седорпул, жрецът се покашля и продължи.

— Висша жрице, значи ли това вече война на три вери? Нищо не знаем за намеренията на Синтара. Тя, изглежда, се поставя единствено в опозиция, но това само по себе си е скромна кауза.

— И вероятно краткотрайна — добави Ендест Силан.

Очите на Емрал пробягаха равнодушно към псалта и се извърнаха отново.

Седорпул погледна питащо Райз Херат.

— Историко, имате ли мнение по въпроса?

„Мнение? Какво значение има моето мнение?“

— Синтара потърси убежище в легиона на Урусандер. Но се чудя каква е ползата за тях. Не обърква ли това каузата им?

Седорпул изсумтя.

— Не е ли достатъчно объркана? Избиването на нещастни бедняци, за да се предизвика враждебността на благородниците, не би могло да бъде по-необосновано. — Отново се обърна към Емрал. — Висша жрице, казват, че нападат Отрекли се в името на Майка Тъма. Тя трябва да отхвърли това, нали?

При тези думи Емрал сякаш потръпна. Придърпа с разтреперана ръка стол от голямата маса в средата на стаята и седна, уморена сякаш от собственото си мълчание. Най-сетне проговори:

— Вярата в упованието във вярата… Чудя се… — вдигна очи към историка — дали това не е всичко, което имаме. Всичко, което винаги сме имали.

— Ние ли измисляме боговете си? — попита я Райз. — С тази — несъмнено. Но както всички можем да видим, у всеки друг и в огледалата, вярата ни е белязана и така тя доказва своята сила.

— Но нейна ли е? — запита Емрал.

Седорпул пристъпи напред и коленичи пред нея. Хвана лявата й ръка и я стисна.

— Висша жрице, съмнението е нашата слабост, както и тяхното оръжие. Трябва да намерим решимост.

— Нямам никаква — отвърна тя.

— Тогава трябва да я създадем със собствените си ръце! Ние вече сме Децата на Нощта. Неведома река разделя тайстите и падаме от едната или от другата страна. Разсечени сме на две, висша жрице, и трябва да извлечем смисъл от това.

Тя го изгледа със зачервени очи.

— Да извлечем смисъл? Не виждам никакъв смисъл извън самото разделение, това разкъсване между мастило и неопетнен пергамент. Погледнете историка тук и ще видите истината за това, и опустошението, което тя обещава. Как бихте искали да отвърна за нашите загуби? С огън и жесток фанатизъм? Погледнете добре Майка Тъма и вижте пътя, който тя е избрала.

— Той е неведом за нас — отсече Седорпул.

— Речният бог отстъпи светите места — отвърна тя. — Родилните води са се отдръпнали. Няма война на воли между тях. Синтара не беше прогонена. Тя просто избяга. Майка Тъма търси мир и в негово име не би се опълчила на никого.

Седорпул пусна ръката й и се изправи. Отстъпи крачка назад, после втора, докато не го спря гобленът, покриващ стената. Затрудни се, преди да проговори:

— Без опълчване може да има само поражение. Толкова лесно ли ще бъдем победени, висша жрице?

След като Емрал не отговори, Райз каза:

— Внимавайте с лесната победа.

Емрал го изгледа рязко.

— Галан. Къде е той, историко?

Райз сви рамене.

— Превърнал се е в призрак и върви невидим. Във времена като тези никой поет не е нужен и всъщност сигурно ще е сред първите, които ще бъдат набучени на кола за радост на грачещите врани.

— Думите не ни печелят нищо — каза Седорпул. — А сега Аномандър напуска града, с него и братята му. Легионът Хуст е на левги на юг. Стражите са се свили в Блещукаща съдба. Благородниците не се раздвижват, сякаш всички те са над бедствието и раздора. На кой праг всъщност стоят те и коя стъпка, направена от врага, ще е недопустимата? — Вече не гледаше умолително към Емрал Ланеар, докато говореше, и Райз разбра, че жрецът я е изоставил, че е видял във Висшата жрица слабост, която все още не е готов да приеме. Вместо нея гледаше с гняв историка, докато редеше тирадата си: — Това ли е проклятието ни? Че живеем във време на безразличие? Мислите ли, че вълците ще се сдържат, след като виждат пред себе си само слабост?

— Вълците са верни на природата си — рече в отговор Райз. — А безразличието поразява всеки век и всяко време, жрецо. Съдбата ни е да бъдем тласнати към действие, когато вече е много късно, и едва тогава с усърдие да се поправим. И се бием по челото, и осъждаме това безразличие, което никога не е нашето собствено, или гръмко заявяваме невежеството си, което винаги е лъжа. И стариците влачат метли по улиците, и гробовете се копаят в равни редове, а ние важничим пред лицето на собствената си уязвимост.

Погледът на Седорпул се втвърди.

— Вече ни съветваш да се предадем ли? Историко, подиграваш се с цената на уроците от миналото и това те прави негоден в очите на всички.

— Уроците от миналото заслужават подигравка, жрецо, точно защото никога не се научават. Ако смятате този възглед за негоден, значи не го разбирате.

Кръглото лице на Седорпул потъмня от гняв.

— Ние бърборим и бърборим — докато горките обитатели в провинцията падат под меч и копие! Най-сетне разбирам какво сме ние — ние, които се крием в тази зала. Ти знаеш за нас, историко, трябва да знаеш! Ние сме безполезните. Работата ни е да се терзаем и стенем, да закриваме очите си с треперещи ръце и да оплакваме загубата на всичко, което сме ценили някога, а когато най-сетне не остане никой друг, ще ни смачкат като охлюви под маршируващите си пети!

— Ако вълците наистина са се развихрили между нас, значи отдавна сме се предали — отвърна Райз. — Но вие ме укорявате за подигравката ми към уроците, в които не сме се вслушали. Бдителността е изтощителна необходимост, ако човек държи да защити каквото цени. Губим, като отстъпваме по малко, тук и там, подхлъзване, смушкване. Врагът е неуморен в тази атака и вярно оценява тези малки стъпки. Печелят в хиляда малки победи и знаят много преди нас кога ще застанат над труповете ни.

— Тогава се качи на кулата си — изръмжа Седорпул — и скочи от нея. По-добре да не видиш останките от безполезната ни кончина.

— Последният акт на историка, жрецо, е да преживее историята. Това е най-храбрият акт от всички, защото го изправя непоколебим пред разбирането, че всичката история е лична и че всяка външна истина за света е само отражение на нашите вътрешни истини — истините, които оформят нашите поведения, нашите решения, нашите страхове, нашите цели и нашите апетити. Тези вътрешни истини вдигат паметници и наводняват канали. Те издигат високо величави дела със същата готовност, с която пълнят гробове. Обвиниш ли един апетит, обвиняваш всички наши апетити. Всички плуваме в една и съща река.

— В която дори вълците ще се удавят — промълви Емрал.

— „Разрухата корони не щади и туй аз заявявам на господарите на всичките коптори и палати.“

— Пак Галан! — изръмжа Седорпул и се обърна рязко към Ендест Силан. — Хайде да си ходим. Като споменици са, ще си лежат по рафтовете, докато пламъците нахлуят в стаята.

Но младият псалт се поколеба.

— Господарю — каза той на Седорпул, — не дойдохме ли тук да говорим за Драконъс?

— Не виждам смисъл — отвърна жрецът. — Той е само още един споменик. На самата Майка Тъма.

Емрал Ланеар се изправи, най-сетне готова да се опълчи на обвинителя си.

— Да се присъединиш към сестра Синтара ли отиваш, Седорпул?

— Отивам да търся мир. Виждам в теб трагедията в това да се стои на място.

Излезе. Ендест се поклони на Висшата жрица, но се задържа.

Емрал въздъхна и махна с ръка.

— Върви и го пази.

Щом той се измъкна навън, по-съкрушен от всякога, тя се обърна към Райз.

— Нищо ценно не каза, историко.

— Дъще на Нощта, от другото останах без глас.

Емрал се загледа в гоблена, на който се беше облегнал Седорпул.

— Тя е млада — промълви Висшата жрица. — На здравето и лустрото на красотата се гледа като на праведна добродетел и с това Синтара триумфира. Над мен със сигурност. И над Майка Тъма, чийто мрак скрива всяка добродетел и всеки порок и с това ги слива в един облик… който не издава нищо.

— Може би това е намерението й — изтъкна Райз.

Тя хвърли поглед към него и отново се извърна към гоблена.

— Твърдиш, че не си написал нищо, историко.

— В по-младите си дни, висша жрице, писах много. Има огньове, които горят ярко, и от това младежките очи греят като факли. Всяка купчина дърва, колкото и голяма да е, един ден ще свърши и ще остави само спомени за топлина.

Тя поклати глава.

— Не виждам край на горивото.

— При липса на искра то гние.

— Не разбирам този образ, Райз.

Той се приближи до нея и огледа гоблена.

— Алегория на сътворението, една от ранните. Първите герои тайст, които убили богиня дракон, изпили кръвта й и с това станали като богове. Толкова жестоко било господството им и толкова студена силата им, че азатанаите се вдигнали като един, за да ги отхвърлят. Казват, че всеки раздор издава малко драконова кръв и че загубата на чистотата ни владее ръката на всички наши злини през всички векове оттогава. — Сви рамене, загледан в избелялата сцена. — Дракон с много глави според този неизвестен тъкач.

— Винаги азатанаите, като сянка на нашата съвест. Разказът ти е смътен, историко.

— Десетки митове са се борели за превъзходство някога, докато не оцелял само един. Уви, победителят не е този. Ние търсим причините за това, което сме и как си представяме себе си. И всяка причина се стреми да се превърне в оправдание, а всяко оправдание — в праведна кауза. С това един народ изгражда идентичност и се вкопчва в нея. Но всичко това е измислица, висша жрице, която прави от глината плът, от пръчките кости и от пламъците — мисъл. Никоя алтернатива не ни устройва.

— А ти коя алтернатива би приел?

Той сви рамене.

— Че сме безсмислени. Нашият живот, нашата същност, нашето минало и най вече нашето съществуване в настоящето. Този момент, следващия и по-следващия: всеки един ние откриваме с почуда и почти неверие.

— Това ли е твоето заключение, Райз Херат? Че сме безсмислени?

— Старая се да не мисля за смисъл, Дъще на Нощта. Само отмервам живота в степени на безпомощност и в наблюдаването на това намираме, в цялост, целта на историята.

Тя се разплака и го отпрати. Той не възрази. Нищо приятно нямаше в това да наблюдава същата безпомощност, за която бе говорил.

Сега стоеше на кулата, а от портата долу дойде скърцането на тежките врати и на моста излязоха двама Синове на Тъмата и тяхната свита. Чиста беше черната кожа на Аномандър и чисто — среброто на дългата му грива, и докато гаснеше дневната светлина, на Райз му се стори, че чу, във вятъра, онова раздиране на светлина — там, в грохота на конските копита, — а пред него, по улицата, едва различи фигури, разпръсващи се от пътя им.

Псето, раздърпано валмо от кал и тръни, се беше заплело в някакви корени, клони и отломки точно под източния бряг на реката. Беше се отпуснало от умора и се мъчеше да задържи глава над водата, докато течението го дърпаше за краката.

Без да обръща внимание на убийствено студената вода и като газеше срещу напора на течението — каменното дъно под подровения бряг се изместваше с всяка стъпка, — Гризин Фарл се приближи.

Кучето извърна глава към него и той видя как големите му уши клепнаха сякаш от срам. Щом стигна до него, азатанаят надигна пътната си торба и я хвърли на брега, а после се пресегна и нежно измъкна окаяното същество от капана.

— Повечето храброст, мъничък мой — заговори той, след като издърпа кучето от водата и го намести на здравия си мускулест врат, — е белязана от сила по-малка, отколкото сме си въобразявали, и от надежда по-безпределна, отколкото сме очаквали. — Хвана се за корените горе и дръпна, за да провери дали ще издържат тежестта. — Един ден, приятелю, ще бъда помолен да покажа героите на света и знаеш ли къде ще заведа питащия? — Корените издържаха и той се измъкна от дърпащото течение. Кучето, все още вкопчено в раменете му, го облиза отстрани по лицето и Гризин кимна. — Напълно прав си. В гробище. И там, пред всеки надгробен паметник, ще стоим и ще гледаме герой. Какво мислиш за това?

Изкатери се на брега, а след това се смъкна на ръце и колене — преминаването се бе оказало по-изтощително, отколкото си беше мислил, — а кучето се хлъзна от раменете му. Заобиколи го, застана пред него и тръсна водата от козината си.

— Ай, мръсно същество! Не видя ли колко се мъчих да опазя косата си суха? Тази грива й трябва само да види вода и гора, за да се оплете на възли. Зверски дъжд!

Леко кривогледите очи го изгледаха и кучето кривна глава, сякаш да прецени избухването му, и реши, че изобщо не е заплашителен.

Азатанаят се намръщи.

— Крайно изгладнял екземпляр си, приятелю. Бас държа, че споделяш всяка храна, колкото и нечестно да са споделени дажбите. Е, отдъхнахме ли си достатъчно? Виждам, пътят ти е на юг и те зове. А, и на север те зове, казваш? Но ни едното, ни другото няма да видим с гърбовете си, нали? Не, с очи и воля нека стесним света пред нас.

Взе торбата си, надигна се с пъшкане и когато тръгна, кучето тръгна до него.

— Провидението добре ме разбира — заговори Гризин — и знае колко по̀ ми е добре с мъдро мълчалива компания. Липсата на удоволствието да чувам собствения си глас е изтезание, каквото не бих пожелал и на най-лошия си враг — стига да имах врагове и най-лош сред тях, който и да е той. Но помисли си за страха, който такъв враг би изпитал, щом чуе, че се приближавам! Истинска мъст съм аз за него или нея… но не, нея хайде да заобиколим, че да не си представим лице за този въображаем враг и гърне, запокитено от съвсем не нежна, но не по-малко отмъстителна ръка. Тъй че него, този враг, дето се свива от страх пред нас. Виждаш ли и един кокал на милост у мен, приятелю? Който би си направил труда да отмъкнеш и заровиш? Не, разбира се. Сърцето ми е студено. Очите ми са лед. Самата ми мисъл е неподатлива като здрав камък.

Кучето изтича десетина крачки напред. Гризин въздъхна.

— И от мишка мога да направя враг, изглежда. Да говориш е все едно да боравиш с оръжие и с него да пердашиш приятел и враг, да правиш приятеля враг, искам да кажа, а като няма жертва, какво пък, просто си го размахвам свирепо във въздуха, толкова дръзко, че да засрамя и бог. Куче, я ми кажи, да имаш вино?

Кучето май щеше да припка пред него по този път, както прави животно, познаващо добре господаря си. Миризмата на пушек се носеше във вечерния въздух и Гризин беше виждал сивите стълбове над гората през повечето си пътуване през деня. Не му допадаше смисълът на такива подробности, тъй като му напомняха за всички места, които бе защитил в миналото. Непознати бяха стъпвали нехайно във всяка градина, за която се беше грижил, и това бе тъжно признание отвсякъде.

— Защото ценят само каквото е тяхно и ламтят за всичко, което е мое, и ако се срещнем, може би ще трябва да измислим икономиката или кражбата, или и двете. Куче!

Кучето спря и погледна назад към него, е щръкнали уши и кривнало очи.

— Заради обърканото ти зрение, приятел, наричам те Провидение. Твърде дълго ли е това име за хилава твар като теб? Все едно. Извратеното ми допада, освен ако не е твърде извратено, а се знае, че на това джафкам с горчив смях. Можеш и ти, ако държиш. Но те наричам не за да те наричам с разни имена, а за да ти кажа, че съм уморен и гладен, а в торбата ми има риба — две всъщност, и виждам някои билки, които примамват очите ми. Накратко, тъй като виждам, че тръпнеш от нетърпение, ще си направим бивак на някоя удобна полянка или сечище в гората отляво. Тъй че: отваряй си очите за удобно кътче за спане.

Кучето затича отново, а Гризин се усмихна и го последва.

Скоро след това псето свърна към дърветата и се скри от погледа му.

Азатанаят сви рамене — не очакваше, че ще се върне. Беше благодарен обаче за краткото приятелство и реши, че добре е нарекъл животното заради тази краткост.

То обаче изведнъж се появи отново и поклати опашка.

Гризин спря на пътя и изгледа кучето с присвити очи.

— Възможно ли е да си отгатнал желанието ми? Стойката ти е крайно изчаквателна, а не се доближаваш повече. Много добре, покажи ми място за спане и покажи ми, всъщност, че това е най-малкото, което може да направи Провидение.

Животното се обърна и затича навътре в леса.

Недалече от пътя имаше поляна с висока мека трева, освен в центъра, където почернели камъни обграждаха лагерен огън.

Гризин спря до огнището и смъкна торбата си.

— Променяш хода на този нощен разговор, приятелю — каза на кучето, което вече бе легнало до камъните. — Вече предвкусвах удоволствието от това, че няма да бъда разбран и така ще съм свободен да се извися до плашеща искреност и тъжно признание. Но сега се боя, че бълхите ще разнесат разказа, тъй че трябва да съм предпазлив. А повече се боя, че не ми отстъпваш по ум и ще загубя играта, о, Провидение. Сега отдъхни тук, докато аз събера дърва, билки и прочее. Ще пируваме тази нощ, а после ще почовъркаме зъбите си с рибешки кости и ще направим свеж дъха си с клонки хвойна. Какво ще кажеш?

Но кучето вече спеше и краката му потръпваха — беше заплувало през сънищата.

Грип Галас се качи малко непохватно на коня си. Хиш Тула го погледна в очите и той кимна и подкара пред нея. Наведоха се под тежкия трегерен камък на портата. Подобни порти се редяха от двете страни на лъкатушещата улица, по която препуснаха, и пред много от тях стояха стражи със спуснати забрала на шлемовете.

Реката можеше да е отстъпила, но теченията на страха се бяха задържали. Хиш Тула се зачуди колко ли от тези стражи, покрай които минаваха, са някогашни войници от легиона на Урусандер. Въпроси за вярност витаеха по всяка улица, дори и тук, където зад високите стени обитаваха благородниците. Този проблем за недоволствата дразнеше Хиш, след като изглеждаха толкова несъществени. Ако в признание за службата им на кралството тези войници сега искаха пари и земя, то проблемът с компенсирането можеше лесно да бъде решен. Преговори и достойно посредничество можеха да заменят войнствеността. Ала не беше толкова просто. Доколкото можеше да прецени, войниците копнееха за нещо повече, на което парите и земята бяха само материалните проявления.

Може би не беше нищо повече от гледането в очите, всяко положение изравнено все едно, че рожденото право е несъществено. Похвална идея, но тя знаеше, че е неосъществима. Едно кралство само от знатни бързо щеше да рухне. Без слуги, без работници занаятчии — грънчари, тъкачи, дърводелци и готвачи — цивилизацията не можеше да функционира. Но дори това не беше част от новия свят, който си представяха разформированите войници. Това, което търсеха те, беше само за тях и това, което търсеха, бе издигане на професията им до ниво на обществена важност, равно на нивото на благородниците.

И тъкмо това я безпокоеше. Войниците вече притежаваха средствата и уменията да наложат насилие или да размахат заплахата от него. Отстъпването и затрупването им с богатство и земя можеше само да натори градините на алчност и амбиция, а те бяха отровни плодове, нещо, което всеки благородник добре разбираше.

Рангът и привилегиите налагаха отговорности. Несъмнено, защитата на владението също беше голяма отговорност. „Но защита срещу кого? След като всички врагове извън границите са подчинени, кой остава на тяхно място освен тези в границите ни? Една армия е юмрук, стегнат за удар, но това стискане на пръсти и съсредоточаване на страст не може да се удържи вечно. Направено е за удар и трябва да удари.“

Горките Отрекли се в горите и хълмовете вече измираха, но това бяха най-низшите от вярващите. Колко време оставаше, докато легионът удари манастирите и започне да пали храмове? И кой не можеше да види това само в най-користната му светлина? Никой не беше в безопасност в границите на Куралд Галайн, от самата армия, създадена за да ги защитава.

Помисли за благородниците като противовес на легиона на Урусандер. „Но ние сме горчив пример общо взето. Дърлим се помежду си, дращим за най-високо издигане над съседите ни и храчим отрова по онези, които стоят до Майка Тъма, сякаш въпросите за справедливост и благоприличие не се смразяват на езиците ни!“ Не, бъркотията беше ужасна и в много отношения благородниците трябваше да винят единствено себе си. Ако войник рискуваше живота си, то трябваше да е в защита на достойни неща: семейство, мирен живот и край на раздора. Но ако през такива добродетели бе прокопан ров, в който толкова много бяха оставени да се боричкат за жалките остатъци от най-облагодетелстваните от тази войнишка саможертва, то не беше чудно, че наранените длани сърбят.

Минаваха през благородническия квартал, с неговите чисти каменни настилки и пищни порти, с каретите от черно дърво и с охранени коне, със забързаните слуги, изгърбени под тежестта на вещи, които не бяха техни и на които нямаше да се радват. А богатите крачеха в сумрака — по-малко от обичайното, — пазени от личната си стража и както винаги самодоволно безразлични към света извън тях. Минавала беше през по-бедните квартали на града. Виждала беше развалата и болестта, витаещи в атмосфера на занемареност. Но подобна храброст беше рядка сред сродниците й.

Щеше да е лесно да се винят обитателите за мръсотията, в която живееха, и да се погледне на тази смет като на симптом на морална слабост и духовна нищета. Като на доказателство всъщност за кръвното неравенство и за възникването на привилегията на рожденото право. При конете породата си личеше и ако крантите се мъчеха пред скърцащи фургони и носеха следи от бича по хълбоците си, а бойните коне познаваха само разкаляни от кръв полета и горните тераси на града предлагаха сухи и равни каменни плочи под добре подрязаните им и подковани с желязо копита, то със сигурност това бележеше естествен ред на нещата, нали?

Беше започнала да се съмнява. Твърде удобни бяха тези изводи. Твърде самообслужващи твърденията. Твърде нечовешки присъдите. Рововете ставаха все по-дълбоки, а погледите над тази пропаст се втвърдяваха. Привилегированите имаха право да се боят в днешно време също както обезправените имаха право на негодуванието си.

Но легионът на Урусандер не стоеше никъде между тази разделителна линия. Стояха отделени, искаха само за себе си и сега се събираха в редиците си с оръжия в ръка, за да вземат онова, което бедните нямаха, а богатите не бяха заслужили.

Щеше да е първата, която да се надсмее над идеята за упорития труд сред класата й. Задачите по организацията бяха лишени от стойност без организираните. Без работници, подкарани като стадо с наведени очи и следващия ден не по-различен от този ден, и този живот — не по-различен от следващия. Знаеше, че се е родила със своето богатство и земя, и знаеше, че това наследство е изкривило усета й за света и за хората — особено онези в копторите, които се свиваха в смет от страх, грях и развала. Знаеше и беше безпомощна пред това.

Приближиха се към моста и видяха пред себе си голяма група благородници, и Хиш успя да зърне сред тях Аномандър — сребърната коса, кожата, дадена му от Майката.

Грип Галас подкара до нея и рече:

— Милейди, толкова съм неподходящ за тази компания, колкото и разказът, който нося на господаря си.

— Няма значение, сър.

Но той все пак се поколеба.

Хиш Тула се намръщи.

— Грип Галас, от колко време служиш на своя лорд?

— Откакто съм се родил, милейди.

— И как преценяваш думите, които му носиш?

— Като нежелано бреме в този ден, милейди. Те отиват на празненство.

— Мислиш ли, че твоят господар не знае за насилието в околността? Тази вечер той язди през дим и пепелища.

— Милейди, Отреклите се са отвличане. Легионът просто прочиства полето в подготовка. Те възнамеряват да вкарат Урусандер в Залата на Нощта. Замислят втори трон, милейди.

Тя го изгледа, смразена от откровеността на твърдението му.

След малко Грип продължи:

— Не знам доколко е в течение господарят ми за тази ситуация. Нито знам дали донесението ми ще помрачи удоволствието от деня на брат му. Всички познаваме малко радостни спомени и не бих искал да обременя този.

— Винаги ли трябва да са малко, Грип Галас? — Въпросът бе зададен меко и все пак сякаш го удари като плесница през лицето.

Той се извърна, присвил очи, и Хиш Тула усети пропастта, зейнала между него и нея, пропаст, която бе признал, отстъпвайки на настояването на детето Орфантал да заведе момчето първо при нея. Този човек беше стоял в сянката на знатните: слуга, телохранител, животът му подчинен и зависим от същата привилегия, която се беше заклел да защитава. По тази мярка на взаимната необходимост се определяше цялата цивилизация. Сделката беше жестока, напълно нечестна, и от тази мисъл й призля.

— Милейди, има достатъчно поводи за притеснение и без да мислим твърде много — каза Грип. — Прекаленото мислене само ражда проблеми. Една птица свива гнездо, снася яйцата си и пази пиленцата си, и никакво мислене няма в това.

— Ние птици ли сме, Грип?

— Не. Гнездото все не е достатъчно голямо или хубаво, а пиленцата ни разочароват непрекъснато. Дървото не дава достатъчно закрила и дните са твърде къси или твърде дълги. Храната все не стига или е много застояла, а жена ти изглежда все по-грозна всяка сутрин.

Тя го погледна стъписана, а след това избухна в смях.

Реакцията й го стресна и след малко той поклати глава.

— Не очаквам господарят ми да мисли вместо мен, милейди. Всеки от нас трябва да го прави за себе си и това е единствената сделка, заслужаваща уважение.

— И все пак ти получаваш заповеди от него и правиш каквото ти нареди.

Той сви рамене.

— Повечето хора не обичат да мислят прекалено. По-лесно е така. Но съм напълно доволен от сделката, която съм сключил.

— Тогава той ще иска да чуе какво мислиш, Грип Галас.

— Знам, милейди. Просто съжалявам за това, което ще загуби, като му кажа.

— Би ли предпочел да не му кажеш нищо? Да изчакаш за след брачното празненство?

— Да — призна Грип. — Но ще приема това, което трябва, и няма да се оплача, нито ще виня някого.

— Значи наистина си доволен от сделката си.

— Да.

— Напомняш ми за моя кастелан.

— Рансепт ли, милейди? Мъдър мъж.

— Мъдър?

— Никога не мисли прекалено много.

Тя въздъхна и погледна отново свитата.

— Иска ми се да си бях в имението и да се карам сега на кастелана си заради жестокостта му към любимото му куче. Съжалявам, че не мога просто да се скрия и да не обсъждам нищо по-важно от тенията на окаяното животинче.

— Щяхме да скърбим за отсъствието ви, милейди, и да завиждаме на кастелана, че ви гледа.

— Ще ме прелъстяваш ли сега, Грип Галас?

Той повдигна вежди и се изчерви.

— Милейди, простете ми! Винаги съм почтителен в комплиментите си.

— Боя се, че не вярвам на мъже, които правят подобни твърдения.

— И така наранявате себе си.

Тя замълча, вгледа се в очите му и за първи път видя нежността в тях, искрената обич и болката, която явно изпитваше за нея. Всичко това само усили тъгата й.

— Съдбата ми е да губя мъже, на които държа, Грип Галас.

Очите му леко се разшириха, а после той наведе смутено глава и ръцете му се засуетиха с юздите.

— Пази се в това, което предстои — каза му тя.

От свитата се разнесе вик и конниците и впряговете подкараха по моста.

Грип присви очи към процесията и вдиша дълбоко.

— Време е, милейди. Благодаря ви за чистите дрехи. Разбира се, ще ви се отплатя.

Тя си спомни зацапаните с кръв дрипи, които носеше в нощта, когато се появи на вратата й, и очите й се напълниха със сълзи.

— Не ти ги продадох, Грип. Нито ти ги заех.

Той я погледна, кимна неловко и подкара към свитата.

Хиш Тула смуши бойния си кон след него. Щом се приближеше, щеше да свърне настрани и да се опита да се включи най-отзад към процесията. С малко късмет Аномандър нямаше да забележи идването й и така щеше да му спести неудобството.

Но още на моста той видя и двамата и свитата спря толкова внезапно, колкото беше тръгнала, след жеста на Аномандър. Обърна се към брат си Силхас. Заговориха, но тя и Галас, вече спрели, бяха много далече, за да чуят какво си казват. Малко след това Аномандър вече яздеше назад, а всички останали бяха вперили погледи в тях.

Лорд Аномандър спря коня си и слезе от седлото. Закрачи и застана пред Хиш Тула.

— Сестро на Нощта — заговори той. — Благословията на нашата Майка ви приляга добре.

— С липсата на светли тонове възрастта ми става загадка, искате да кажете.

Отговорът й го накара да замълчи и той се намръщи.

„И така наранявате себе си.“ Избягна погледа му и съжали, че го е разколебала.

Грип Галас заговори:

— Простете, господарю…

Но Аномандър вдигна ръка и без да откъсва очи от Хиш, каза:

— Виждам, че имаш да ми кажеш сериозни неща, Грип, и няма да ги пренебрегна. Моля те, след малко.

— Разбира се, господарю.

Грип плесна с юздите и подкара към челото на колоната, а Хиш се загледа след него изоставена.

— Няма ли да слезете, лейди Хиш?

Сепната, тя го направи и застана до главата на коня, с юздите в ръка.

— Не се отзовахте на поканата ми, милейди. Признавам, че изпитвам срам за дързостта си. Толкова отдавна беше все пак, и годините са ни отдалечили. Но все още се чувствам като дете в очите ви.

— Никога не си бил това — отвърна тя. — И срамът е мой. Ето ме, отстъпих пред жеста ви на съжаление.

Той се взря в нея смутен.

— Говорих с Грип Галас — продължи тя. — Той е безцеремонно откровен в поведението си, но започнах да харесвам искреността му.

— Грип е най-малко безцеремонният мъж, когото познавам.

— Значи съм изиграна.

— Не, ни най-малко. Ако е принуден да крие чувствата си, лейди Хиш, той се обърква. В това, че е дошъл при вас преди мен, има история, предполагам. Последното, което знам за него, е, че пътуваше от дома Корлас да охранява един млад заложник. Не му е присъщо да пренебрегва такива отговорности.

— Разбира се — отвърна тя и се засрами от малко резкия си тон. — Детето е под моя закрила засега и да, има история, но е редно Грип да я разкаже.

— Добре.

— Не вярвам в непреодолими раздели, лорд Аномандър.

Той като че ли се отпусна.

— Ако си въобразявате, че гледа на вас като баща, грешите.

— Разбирам — отвърна тя — и вече всякаква опора под мен е несигурна.

— Между другото — продължи Аномандър, — склонен съм да вярвам във великодушието на Грип Галас и че няма да изгори от ревност, ако види ръката ви на моята на сватбата на брат ми.

— Ще има ли място и за него като свидетел на церемонията?

— Винаги.

Тя кимна.

— В такъв случай, милорд, тук съм, за да приема ръката ви.

Отвърна й с усмивка.

— И снаряжена за война при това. Не мислех, че съм толкова застрашителен.

И вместо да я изчака да се приближи, пристъпи напред, погледна я в очите и заяви:

— Лейди, красотата ви ме оставя без дъх, както винаги, и отново изпитвам възхита от привилегията да й се насладя, сега и след всички тези години. — Поднесе й ръката си. — Ще ме удостоите ли с честта да приемете поканата ми?

Тя кимна.

Китката му беше твърда като желязо, сякаш можеше да понесе не само тежестта на цяло кралство, но и всяко нейно съжаление.

Когато Аномандър слезе пред Хиш Тула, Силхас Руин махна на Келарас да се приближи. Капитанът остави Датенар и Празек и подкара към белокожия воин.

Силхас се усмихваше.

— За една красива жена господарят ти дори младоженец ще накара да чака.

— Имаше покана, сър — отвърна Келарас.

— Не мислехме, че тя ще приеме, иначе аз щях да се опитам същото и да се окажа съперник на брат си. Бихме могли да стигнем до бой. Да кръстосаме мечове дори. Десетки мъртви, имения в пламъци, самото небе да кипне от огън и мълнии. Всичко заради една жена.

— Хиляда поети биха благословили драмата и трагедията — каза Келарас.

— Ще отсяват прахта и пепелищата — отвърна Силхас и кимна — за всичките съкровища, които могат само да си въобразят, и с фалшив екстаз ще привличат ридаещи скърбящи за своя публика, и всяка сълза ще превръщат в най-драгоценна перла. По този начин, капитане, поетите се кичат със световната скръб. — Сви рамене. — Но твърде много поети вече са присъствали на пира на двама братя, воюващи заради жена. Лесно е да дебелееш от глупостта.

Келарас поклати глава.

— Дори поетите трябва да ядат, сър.

— А глупостта е най-опасното вино, винаги подръка със сладките си обещания, без мисъл за утрешното главоболие. Уви, не само поетите присъстват на пира на нашето безумие.

— Вярно, сър, но те дъвчат по-дълго.

Силхас се засмя. А после, когато Аномандър пристъпи напред, за да поеме ръката на Хиш Тула, изсумтя и рече:

— Какво мислиш за оная стара жила, дето чака в готовност?

— Присъствието му ме безпокои — призна Келарас. — Грип Галас имаше други задачи и се боя, че присъствието му тук означава провал.

— Дано не си прав — измърмори Силхас.

Келарас вдигна глава и огледа замислено небето на север.

— Боя се за именията по края на гората, сър. Толкова много пожари и никакъв огън от много дни. Знае се, че блатата поглъщат пламъците, но не ги убиват. Ако вятърът ги разнесе…

— Речният бог се бори с онези пламъци, капитане. Ще се провали само когато умрат последните Отрекли се в гората.

Келарас го погледна.

— Домашните мечове само чакат заповедта, сър.

Силхас го погледна твърдо.

— Ще рискуваш ли живота си в защита на неверници, капитане?

— Ако така ми се заповяда, сър.

— А ако Майка Тъма смята Отреклите се за свой враг?

— Не ги смята.

— Така е. Но все пак питам.

Келарас се поколеба.

— Сър, за това не мога да говоря от името на никой друг. Но няма да последвам никое божество, което поиска да убивам.

— Защо?

— Защото знаем, че убийството е грешно.

— Толкова ли е просто, капитане? Няма ли изключения? Не чертаем ли кръгове в пясъка и не твърдим ли, че всичко извън тях е по-долно от нас, и с това разграничаване не се ли оправдаваме от престъплението в убийство?

— Софистика, сър.

— И все пак, като воин, капитане, ти си извършвал убийства в името на нашия народ и в името на своя господар.

— Да, но отнемайки живот не изпълнявам повелята на нито един бог. Престъплението е мое и не го прехвърлям на други рамене. Ако го правех — ако всички го правехме, — тогава никой бог нямаше да понесе бремето на тези престъпления. Но нещо повече: ние нямаме това право.

— Легионът на Урусандер не е съгласен с теб, капитане.

— С меч съм готов да споря, сър.

Лорд Аномандър и лейди Хиш Тула вече бяха на конете си и Келарас видя, че Грип Галас се присъедини към тях. След малко процесията отново тръгна. Капитанът се зачуди дали Андарист, затворен в предната карета, се е ядосал от забавянето и дали е потърсил обяснение от слугата си. След това очите му се спряха на меча на кръста на господаря му, в лакираната ножница от черно дърво. Оръжие, благословено от богиня, изковано, за да отнема живот. „Но тя отказа да му каже чий живот. Кой ще умре в нейно име?“

Но мечът беше неназован и щеше да остане безименен до края на церемонията на Андарист. Нямаше да има никакви поличби поне засега. Ако съвършенството беше възможно, Аномандър щеше да го потърси за своя брат и Енесдия. Или да умре.

— Андарист е най-добрият от нас — каза Силхас.

Келарас го разбра. Силхас говореше за братята си, сякаш мислите му бяха тръгнали по пътека успоредна на тази на капитана.

— За него — продължи белокожият андий — ние ще донесем мир на владението. От всичко, което следва, капитане, би могъл да измериш целостта на една братска любов. Като теб, Келарас, Аномандър няма да убива в нейно име.

„Добре е, че мечът няма глас.“

Щом излязоха от Карканас и поеха по северния път, капитан Скара Бандарис пристигна с отряда си. Слънцето се бе снишило и нощта обещаваше да е топла.

Много преди имението да изникне пред очите им, кучето започна да се присвива боязливо и да хвърля погледи към Гризин Фарл, сякаш се съмняваше в избраната посока. При този знак стъпките на азатаная се забавиха и той продължи напред колебливо.

Нямаше думи, с които да облекчи усилващото се безпокойство на кучето, след като не можеше да намери такива и за себе си. Титлата Закрилник не беше почетна, а и той не я беше избрал по своя воля. Нещата, от които закриляше, не можеше да понесе никой, но той щеше да е първият, който да се изправи на пътя им, първият, който да устои на бурята им, и първият, който да пусне кръв. Знаеше, че малцина го разбират, дори между азатанаите. А сред джагътите лордът на Хейт беше единственият, който бе обърнал гръб, отбягвайки погледа му.

Кучето спря при отклоняваща се от пътя пътека, където храстите бяха разчистени и камъните струпани на купчини от двете страни. Гризин Фарл отпусна ръка на главата му и каза:

— Съжалявам, но това е мой път. Всяко мое желание е самонадеяност и там, където пътят свършва, отново започва. Провидение, прости ми.

Тръгна по пътеката. Утринният въздух миришеше на кръв и разлагаща се плът, но все още недоразложила се, сравнително прясна. От ден-два, не повече. Кучето вървеше до него.

Щом излезе на поляната, Гризин Фарл видя каретата с отворената врата и проснати тела на тревата. Над едно от тях бе приклекнала лисица, замръзнала от страх при появата на кучето. След миг хукна към дърветата. Кучето не издаде никакво желание да я подгони, а само се притисна в крака на Гризин.

Той тръгна покрай труповете, като спираше да ги огледа. Погледът му обходи пътеките от утъпкана трева и местата, където се беше разляла кръв. Мухи бръмчаха и врани политаха с грак.

Входът на имението беше почернял от засъхнала кръв и на прага лежеше нечие тяло. Гризин Фарл продължи напред, към отворената врата и мрачното жертвоприношение пред нея.

Знатен тайст, ако се съдеше по богатите му одежди, мъж със сива коса. Врани бяха накълвали едната му буза, за да стигнат до езика. Беше паднал от поне шест рани, а нападателите, които беше убил, лежаха от двете страни на стъпалата, петима, издърпани от приятелите им и след това зарязани.

Гризин изкачи стъпалата и мина покрай още трупове. В главната зала видя тялото на жена, слугиня, а на камъка на домашното огнище млада жена, лежеше по гръб. Кръвта около нея не оставяше съмнение какво я е сполетяло. Той се приближи и видя, че лежи на азатанайски камък за огнище, видя и онова, което кръвта беше скрила: тя носеше традиционната рокля на бъдеща невяста.

Чу шум отдясно и се обърна. На пода в единия ъгъл на стаята се беше свила някаква фигура. Краката бяха придърпани под брадичката, но едната страна на лицето беше притисната в каменната стена със зацапана длан до нея, почернелите пръсти разтворени и залепнали за камъка. Сенките скриваха всички други подробности.

Гризин се приближи. Млад мъж, облечен нито като нападателите, нито като онези, които бяха бранили тази къща. По лицето му имаше кора от засъхнала кръв, зацапала с черно цялата му буза и запълнила с тъмнина кухината на окото му. Не носеше шлем и косата му беше дълга, провиснала на мръсни кичури над челото. С всяка стъпка на азатаная мъжът потръпваше и се издърпваше все по-навътре в ъгъла, и главата му стържеше по камъните.

— Не ти мисля зло, приятелю — каза Гризин Фарл. — Сами сме тук и искам да ти помогна.

Главата се извърна към него и Гризин видя какво е сполетяло очите на мъжа.

Погледът му се смъкна към ръцете, а после отново се вдигна към раздраното, обезобразено лице.

— О — въздъхна Гризин. — Това не е решение.

Викът, който се изтръгна от мъжа, бе на ранено животно. Без да обръща внимание на юмруците, които го заблъскаха, Гризин го взе в ръцете си и го притисна силно, докато крясъците замряха, а тялото спря да се бори и бавно се отпусна в прегръдката му.

След малко кучето дойде и легна до тях.

Бяха пътували през нощта. Закусиха на седлата и продължиха, щом слънцето се закатери по небето. Когато се извиси, процесията стигна последната отсечка на пътя преди отбивката.

Аномандър, Хиш Тула и Силхас бяха в челото и яздеха един до друг. Зад тях бе Грип, а до него беше капитан Келарас. Не можеше да се разбере колко много още са се присъединили към процесията: благородници и техните слуги и стражи, готвачи с техните фургони със съдове и провизии, носачи на палатки и музиканти, поети и художници, и всевъзможни чираци. Грип беше видял стария приятел на Силхас от войните, капитан Скара Бандарис, който бе поел ариергарда с отряда си. По традиция никой не бе проговорил от заранта и тази строга тържественост ги съпътстваше сякаш да опази дневната светлина и топлина, за да не разбие покоя нечий глас.

Грип мислеше най-вече за жената, която яздеше пред него, а когато гузната съвест изтласкаше тези мисли, мислеше за момчето, Орфантал. Имаше достижими и недостижими съдби. Един благоразумен човек знаеше разликата, а той искаше да е благоразумен човек. Това мълчание му беше добре дошло след сякаш безкрайните въпроси, които господарят му бе задавал, търсейки всяка подробност от спомените му за нападението, бягството, преследването и последвалото спасение. Лорд Аномандър никога не разкриваше чувствата си, нито позволяваше тяхната крайност или дълбочина да стегнат гърлото му или да размажат думите, които изричаше. Тъй че Грип нямаше представа за реакцията на господаря му на разказаното. Накрая той само му благодари, че е спасил заложника, и това насочи мислите на Грип към момчето.

Орфантал трябваше да е в тази процесия, да язди сега дръгливия си кон и нищо да не знае за смърт или убийство, за страх или за нощи с плач в студа. Повече от късмет, отколкото от нещо друго, съдбата му бе достижима за Грип. Но имаше толкова много неща, които трябваше да подреди в името на онова момче, и той щеше да го направи.

Стигнаха отбивката.

Чак сега Грип забеляза лешоядните птици, кръжащи над крайната им цел. Изпълни го хладен страх, внезапен като потоп. Без да чака заповед или да обясни, той пришпори коня си и профуча покрай изненаданата тройка в челото на колоната. След миг господарят му и неговият брат вече го следваха.

Грип видя напред каретата… но никакви палатки, никакъв павилион, никакви празнични знамена и хора, които да ги чакат.

Но по моравата лежаха тела и надвитото отстъпление беше белязано с мъртви Домашни мечове чак до къщата, а там, на стъпалата…

Някой зад него извика, но той не позна гласа.

Светът беше станал невъзможно рязък и в същото време се тресеше, блъскан сякаш от непрестанни удари… и те ехтяха в гърдите му, и всеки удар беше побеснял юмрук в клетката на ребрата. Раната на гърба му закърви отново. Ако едно сърце можеше да има сълзи, със сигурност щяха да са червени.

Препусна към къщата и скочи от коня още преди той да спре в паника на сплъстената от кръв трева. Изкуцука покрай тялото на лорд Джаен и през входа. Кръвта бе оплискала стените, гъста като кал и по плочите на пода. Залитна в стаята, докато очите му се бореха да надвият сумрака, жестокото гмуркане от светлина в мрак. Един последен паднал Домашен меч… не, това бе заложникът на Инис, Крил Дурав, гърдите му в рани от меч, единият крак полепнал от кръв, едната ръка счупена, докато сякаш се бе протягала навътре към къщата. Лицето му бе почти неузнаваемо, подпухнало и сбръчкано като на старец. Грип го подмина.

— Спрете, моля ви — глухо прокънтя глас от сенките на главната зала.

Грип посегна за меча си.

— Държа близък на падналите — продължи гласът. — Ужасно ранен. Сега спи или е в несвяст — не смея да съдя за мярата между двете.

Зад Грип изтропаха ботуши.

— Късно дойдох — каза гласът, — но не толкова късно като вас, приятелю.

Грип осъзна, че е паднал на колене. Раненият му крак заплашваше да поддаде напълно и той го разтри. Чу собствения си дъх, твърде накъсан, твърде сух, яхнал скръбта и борещ се с ужаса.

От сенките на един ъгъл притича псе — там, където Грип вече успя да различи две свити фигури. Полупримрялото от глад същество спря пред него, а после клекна и изпъна уши назад. Грип се намръщи. Познаваше това куче.

— Рибс — чу той собствения си глас. — Липсваше ми в Крепостта. Ти и Рансепт.

От ъгъла се чу шумолене и след малко пред очите му изникна фигура, изпънала ръце и опипваща във въздуха.

— Кой идва?! — изкрещя глас. Викът отекна в залата и Грип потръпна. Едва ли въпрос можеше да прозвучи по-умолително; едва ли нечия нужда можеше да прозвучи толкова безнадеждно. Но никой не се отзова.

Зад Грип стоеше Аномандър — присъствие, което той усети, без да види, но и без да се усъмни. Господарят му проговори:

— Кадаспала…

Слепият мъж залитна към Аномандър и едва сега Грип видя камата в ръката на Кадаспала.

Надигна се бързо, хвана го за китката и я изви.

Стегнат в ръцете му, Кадаспала вдигна глава и пълните с кръв кухини сякаш се впиха безпогрешно в Аномандър. Устата се отвори и се затвори, и се отвори отново, като рана. Червени зъби лъснаха в грозна усмивка.

— Аномандър? Очаквах те. Всички. Имаме въпрос, видиш ли. Само един, и всички го задаваме — всички ние тук. Аномандър, къде беше?

Някой започна да вие при камъка на огнището — хриплив, дрезгав вой, който изригваше и изригваше.

Кадаспала започна да се бори и посегна за ножа си на пода. Грип го издърпа назад и го хвърли на каменните плочи. Притисна с коляно гърдите му и се наведе над него.

— Още едно такова движение и ще ви посека. Разбирате ли ме, сър?

Но устата на Кадаспала беше зейнала, сякаш не можеше да диша. Грип отдръпна коляното си. Устата остана зейнала и ужасните кухини закървиха отново. Изведнъж Грип осъзна какво вижда. „Той плаче. Без звук, без сълзи, плаче.“

В сумрака изникна друга фигура. Огромна, тъмна. Грип вдигна очи към нея и изхриптя:

— Кой си ти? В сенките? Излез напред!

— Гризин Фарл — отвърна непознатият и се приближи. Макар в рижата му брада да лъщяха сълзи, се усмихна. — Знаят ме като Закрилника.

Грип зяпна онемял великана. После, потресен от усмивката му, се обърна към своя господар.

Аномандър стоеше извърнал глава и впил очи в проснатия на пода Андарист. Беше съвършено неподвижен, изваян сякаш от оникс. Воят на брат му продължаваше нестихващ.

Силхас също дойде и спря на няколко крачки от камъка на огнището. Взря се в тялото на Енесдия и Андарист. Зад него дойдоха други. Всички мълчаха.

Плачът на Кадаспала под Грип продължаваше — безмълвен и ужасяващ. Пръстите на дясната му ръка драскаха по пода малки фигури, а тялото му трепереше като в треска.

Аномандър извади меча от ножницата на кръста си и Андарист вдигна глава и воят му секна внезапно — ехото обаче се задържа неописуемо дълго.

Аномандър тръгна с колебливи крачки към Андарист, като пиян, и спря до камъка на домашното огнище. Преди да успее да проговори, Андарист тръсна глава и заяви:

— Аз ще му дам име.

Аномандър се вцепени от студения глас на брат си. Силхас се намеси:

— Андарист, оръжието не е твое…

— Раната е моя и аз ще му дам име!

Под Грип Кадаспала изграчи задавено и извърна глава, за да чуе по-добре думите между тримата братя.

— А ако аз нарека бъдещето си, Андарист — каза Аномандър, — ще се усъмниш ли в мен? Ще ми се опълчиш ли?

— Не сега — прошепна Силхас на Андарист. — Не днес, моля те.

— Къде бяхте? — изхлипа Кадаспала. — Слепи в тъмното… предупредих ви всички, но вие не ме чухте! Предупредих ви! Вижте сега какво направи тя!

Андарист се наведе над Енесдия, взе я в ръцете си с нежност, която прониза сърцето на Грип, и задържа главата й до гърдите си. Направи всичко това, без да откъсва очи от Аномандър.

— Аз ще му дам име.

— Мечът е изваден, братко, както можеш да видиш. Мъстта е пробудена в мен и така ще бъде назовано това оръжие. Мъст.

Но Андарист поклати глава, докато галеше с ръка косата на Енесдия.

— Гневът те заслепява, Аномандър. Вкопчил си се в мъстта и вярваш, че тя е чиста. Спомни си думите на Хенаралд!

— Пътят е верен — заяви Аномандър.

— Не — каза Андарист и сълзи блеснаха по страните му. — Мъстта заблуждава. Когато виждаш, че пътят й е тесен, той всъщност е широк. Когато я видиш широка, пътеката й е по-тънка от нишка. Назовеш ли меча си Мъст, братко, той винаги ще жадува за грешната кръв. По дирята на този меч виждам смъртта на хиляди невинни. — Замълча и се огледа, но очите му сякаш не виждаха нищо. — Кой е виновен за това? Убийците, дошли в този дом? Онези, които са им го заповядали? Страстта на самата битка? Или жестокостта на баща към детето му преди десет години? Открадната храна, мъртва майка? Стара рана? Въображаема? Мъстта, Аномандър, е убиецът на праведността.

— Не ми е нужно да стигам до трагедията на едно детство, за да знам кой се превърна в мой враг този ден, братко.

— Тогава всички ще се провалим — каза Андарист. — Мъстта не е чиста. Горчив е вкусът на наградата й. Тя е жажда, която не може да се засити. Позволи ми да дам име на меча ти, Аномандър. Моля те…

— Братко…

— Позволи ми да го назова!

— Направи го тогава — каза Аномандър.

— Скръб.

Думата увисна самотна в залата, сред поетите и отдадени дихания, пареща като дим.

— Андарист…

— Вземи това име от мен, Аномандър. Моля те, вземи го.

— То няма сила. Няма воля. Скръб? По желязо то е ръжда. В огън то е пепел. В живот то е смърт. Братко, нищо няма да взема от тази дума.

Андарист го погледна с тъжни очи.

— Ще вземеш моята скръб, Аномандър, или никога повече няма да те погледна, нито да те нарека свой брат, нито да призная твоята кръв като моя.

Аномандър прибра меча в ножницата.

— Тогава ще чуваш само разказите за правосъдието, което ще раздавам в твое име, и за мъстта, която ще нанасям — в това се заклевам тук, над мъртвото тяло на твоята възлюбена и над студената плът на баща й.

Андарист наведе глава, сякаш брат му току-що бе изчезнал пред очите му, и Грип Галас разбра, че няма повече да я вдигне — не и докато Аномандър не напусне.

Силхас пристъпи от прага и когато Аномандър понечи да го подмине, се пресегна и го спря.

— Не прави това! — извика му. — Вземи скръбта му, Аномандър! Над своя меч, вземи я!

— И с това да притъпя всеки ръб ли, Силхас? Не мисля.

— Ще го оставиш да я носи сам?

— Аз съм мъртъв в очите му — каза хладно Аномандър. — Нека скърби и за двама ни.

Кадаспала се изсмя тихо и изхриптя:

— Вече го имам! Портрета му. Имам го, най-сетне, имам го. Портрета му, портрета му, и го имам, на кожата. На кожата. Имам го. Почакайте и ще видите. — И устата под празните кухини се изкриви от радост, и пръстите на ръката му зарисуваха във въздуха.

А до камъка на домашното огнище Андарист заплака, а после думите се изляха от него, неудържими и изпълнени с отчаяние.

— Никой ли няма да сподели моята скръб? Никой ли няма да скърби с мен?

— Ще го върна — каза Силхас.

Но Андарист поклати глава.

— Сляп съм за него, Силхас. Избери сега.

— Ще го върна!

— Върви тогава — прошепна Андарист.

Силхас бързо излезе от залата.

Кадаспала избута Грип с крака и се освободи. Надигна се, залитна, пръстите му посякоха във въздуха.

— Чуйте ги! — изкрещя. — Кой вижда тук? Не те! Само аз! Кадаспала, който няма очи, само той вижда!

— Кадаспала — извика Андарист. — Държа сестра ти в ръцете си. Ела тук.

— Плачи сам — отвърна мъжът с глас, лишен от всякакво съчувствие. — Тя не беше за теб. Ти проправи този път за нея, ти, с жалките си думи за любов и обожание, и тя го извървя — до смъртта си! Погледни ме, о, забравен Син на Тъмата, защото аз съм твое дете, твоята уродлива издънка. В тези дупки виж бъдещето си, ако смееш!

— Стига — изръмжа Грип на глупака. — Умът ти е съкрушен и сега само беснееш.

Кадаспала се извърна с лице към него, ухилен.

— Не аз въздавам мъст, нали? Тичай при господаря си, пълзящо псе. Още кръв има да се пролива!

Грип замахна и ударът му просна художника на пода. Пристъпи отново към него.

— Спри!

Той се извърна, погледна Хиш Тула и отстъпи.

— Простете, милейди. Повлякоха ме по разяден ръб. Реже навсякъде.

Кадаспала лежеше на пода. Смееше се и ломотеше тихо.

Хиш Тула застана пред Андарист.

— Виждаш ли сълзите ми? — попита го. Коленичи и отпусна ръка на лицето му. — Не си сам в скръбта, Андарист.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ковачница на мрак (19)

Метаданни

Данни

Ковачница на мрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

15.

Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (19)