Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (11)

7.

Имаше моменти на яснота, в които Финара Стоун осъзнаваше странни, противоречиви подробности. Беше вързана за Спинок Дурав и под двамата се тътреше кон. Черните стръкове на дивите треви на Блещукаща съдба шумоляха в дървената броня на коня като вихрещи се вълни. Беше нощ и можеше да подуши потта на Спинок, усещаше топлината му до премръзналото си тяло.

След това се унесе и се събуди отново, и този път видя пред тях трепкащо петно жълта светлина, заплувало в смътен ореол, който гъмжеше от нощни пеперуди и прилепи. От трескавото движение на съществата очите я заболяха и тя извърна поглед настрани, където високите треви бяха изсечени, за да очертаят мъртво поле около укреплението. А след това стените, изпънати под фенера, окачен над портата… „дънерите“ от снопове вързана трева, замазани с черна, изпечена на слънцето глина… отварянето на портата и внезапни гласове… усети как Спинок се отпусна, щом срязаха въжетата и леко я издърпаха от него.

Здрави ръце бързо я понесоха в укреплението и през двора, блясък на по-ярка светлина, лъхналата горещина от огън, а след това се озова в главната зала. Сложиха я на някаква пейка. Куче се отърка в нея, мократа муцуна забърса опакото на подутата й ръка, после някой го плесна, то изквича и побягна.

Финара примига, за да проясни погледа си, и се оказа, че е зяпнала в лицето на командира си, намръщен и с блеснали очи от светлината на огъня в камината.

— Имаме гости, капитане — каза й той. — Ценни гости. Илгаст Ренд е с нас, вещ в лечителските изкуства. Отровата ще бъде премахната — обзалага се, че кракът ви ще бъде спасен. Разбирате ли думите ми?

Тя кимна.

— Спинок ни разправи за мисията на Фарор Хенд — тя още не се е върнала. Да проследи пришълец от Витр… не е разумно.

— Решението беше нейно — отвърна Финара и се изненада, щом чу гласа си, толкова слаб и накъсан.

— Годеникът й е при нас. В момента подготвя отряд, за да тръгнат да я търсят.

„Кагамандра Тюлас? Дошъл е за нея значи?“ Мислите й бяха объркани. Къде беше Спинок? Какво бе тласнало Фарор Хенд в такова безразсъдно начинание? Изведнъж си спомни погледа в очите на Фарор в мига, в който се канеше да препусне през високите треви. „Жаждата за смърт, проклятието на Тайст.“ Знаела ли беше Фарор, че годеникът й идва за нея? Но Финара не беше чула нищо за това преди да тръгнат, а със сигурност щеше да го е чула.

— Тя е в голяма опасност — каза на Калат Хустаин.

— Значи знаеш повече за този пришълец?

— Враждебни. Пренебрежителни към смъртта. Може да са… соултейкън.

— От Витр? Говориш за повече от един… нашественици ли са дошли сред нас?

— Идват — промълви тя. — Жадни да убиват. Онзи, когото проследява Фарор, прие човешки облик. Дете или жена. Не по-малко опасен. На брега… конят ми, убит.

— Ще пратя отряд по дирята ви, капитане.

— Кажи им… каквото и да намерят, да не приемат, че е мъртво. Колкото и да е очевидно.

— Сега за теб ще се погрижи Илгаст Ренд, капитане. Ще те приспи.

Тя се помъчи да се изправи.

— Твърде дълго спах вече…

— Имаш треска. Раната е забрала — ухапване от гол вълк. Той ще прочисти кръвта ти. Ако откажеш да заспиш, болката ще е голяма. Няма полза да я изпитваш.

— Бях непредпазлива…

— Ако се окаже въпрос на дисциплина, аз ще го реша, капитане. Сега лягай, лордът настоява.

Тя се примири. Зърна за миг широкото обрулено лице на Илгаст Ренд, меката топлина в очите му. Той постави мазолестата си ръка на челото й и тъмнината се вля в нея, за да я отнесе.

 

 

Хун Раал наблюдаваше от разстояние, скръстил ръце и опрял гръб на стената от напукана глина. Беше пиян, но с пиянството на стар воин, което малцина можеха да различат, и мислите му, макар и леко размътени, бяха достатъчно ясни. До него стоеше Оссерк, младежкото му лице бе зачервено от неочакваната възбуда от връщането на този разбит отряд. Витр беше загадка, несъмнено, но до този момент разрушителната му сила бе някак безразлична, не по-злонамерена от зимна буря или пролетно наводнение. Мисълта, че от огромното море идват кораби или нещо такова, последвани от тежките стъпки на нашественици, беше наистина тревожеща.

Не им беше нужна нова война, но все пак в тази възможност Хун Раал можеше да види определени предимства, макар и да не можеше да мисли за тях без притеснение. Възкресението на легиона на Урусандер. Едно нашествие щеше да даде повод отново да вдигнат оръжие, ветераните да се стекат в редиците и така да се наложи неоспоримо влияние в случай, че вътрешните проблеми се влошат и се наложат заплахи. Разбира се, това предполагаше, че щяха бързо да се справят с нашествениците, а Хун Раал не изпитваше охота да тръгва в тази посока на разсъждения. Добре разбираше рисковете от това да се прояви пренебрежение и съзнаваше колко сладък може да е вкусът на самоувереността в тези шеметни времена.

Виждаше бързата реакция на Калат Хустаин по този повод. Сега командирът имаше солидно основание да прекрати бурния дебат, който бе заплашвал да ги затлачи в този форт дни, ако не и седмици. Илгаст Ренд беше говорил с Калат насаме и Хун подозираше, че в това бе имало измяна. Първородният син на Хуст Хенаралд вече бе станал непреклонен в своята неутралност и Хун Раал беше видял поражение в последствията от това негово решение.

Но всъщност нямаше причина да се изненадва от него. А и в някои отношения, след като вече бе имал време да поразмисли над това, можеше дори да го приеме като вид победа. Калат в края на краищата беше женен за командира на легион Хуст, а всички знаеха, че легион Хуст принадлежи на Майка Тъма и че всички до един са нейни чеда.

Щяха да се намерят благородници, решени да се противопоставят на издигането на Урусандер, но без легион Хуст зад тях трудно щяха да представляват заплаха за силите на Урусандер. Домашните мечове не бяха за подценяване, впечатляваха с бойните си умения, но броят им бе твърде малък. Волята на седем хиляди войници, всички верни на каузата, щеше да тласне Урусандер в прегръдките на Майка Тъма и ако се наложеше да прегазят няколкостотин Домашни мечове в марша си, е, това щеше да послужи като ясно предупреждение към другите благородни фамилии.

„Властта ще се измести към нас. Но ние не се стремим към тирания. Търсим само справедливост. Сражавахме се и много от нас паднаха, а тези, които останаха, няма да бъдат забравени и захвърлени.“

— Това е притеснително — промълви до него Оссерк. — Хун Раал, виждал ли си лично този Витр?

Хун Раал поклати глава.

— Поглъщащо море, така са ми разправяли.

— Що за нашественици биха могли да дойдат оттам? Соултейкън… възможно ли е да са родственици на джелеките, приемащи облика на гигантски вълци?

— Ще го разберем много скоро.

Оссерк се наведе към него.

— Лош е моментът за това. Трябва да изоставим…

— Ни най-малко — прекъсна го Хун Раал. — Напротив, това потенциално би могло да ни послужи много добре. Разформированите ни приятели ще бъдат призовани да се върнат в строя — всъщност виждам новата ни мисия в това да препуснем към Карканас с вест за тази нова заплаха. Или по-скоро аз ще го направя. Ти ще е най-добре да се върнеш при баща си, да го уведомиш за вероятното му наложително връщане на служба, по заповед на самата Майка Тъма.

Оссерк се намръщи.

— Като нищо може да откаже.

— Няма — отвърна Хун Раал. — Баща ти знае дълга си.

— Би могъл да ми възложи аз да заема мястото му.

Явният отговор на това нямаше да донесе никаква полза, тъй че Хун Раал си придаде замислено изражение, но с леко весел блясък в очите.

— Защо мислиш, че те каня да занесеш вестта на баща си? Двамата ще говорите и кръвта ще вземе решения. Стой високо изправен пред него, приятелю, и с решимост в погледа. Не издавай нетърпение или жадно желание. Придай си тревожно изражение, но не прекалено тревожно, разбира се. Трезво и строго ще послужи добре на каузата ни, както на твоите аспирации, така и на нашите.

Оссерк кимна замислено.

— Добре казано. Ще тръгна веднага тогава…

— Мисля, че на заранта би било по-добре. Може би и по-късно дори. Ще е добре да чуем какво мисли Калат Хустаин за тази заплаха и какъв курс на действие ще избере, освен пращането на разследващ отряд. Сега сме тук като представители на легиона и трябва да сме недвусмислени в предложенията си за съдействие.

Но Оссерк се намръщи.

— За теб — много добре, Хун, но аз не съм представител на нищо…

— Не е вярно. Тук, както и утре сутринта, ще стоиш на мястото на баща си и ще се постараеш другите да осъзнаят това.

— Но какво ще им кажа?

— Нищо. Само слушаш и ако те осени умен въпрос, изкажи го. Но пести въпросите си — нека другите зададат повечето въпроси, а ти се вслушай добре в разговорите, които ще последват.

Оссерк кимна, макар да остана неспокоен.

— Виждаш ли Шаренас ей там? — попита Хун Раал. — Тя наблюдава и слуша — не братовчедките ми, толкова нетърпеливи да я осиновят, а Илгаст и Калат. Поучи се от нея, Оссерк. Тя отиграва добре тези политически сцени.

— Трябва да научим повече за Витр.

— Ще научим — увери го Хун Раал.

„И сигурно няма да имаме много да кажем по въпроса. Защото чувствам, че събитията се ускоряват.“

 

 

Шаренас беше видяла как Тюлас излезе от стаята, забелязала беше с интерес внезапната му остра реакция. Можеше да е мъртъв духом, но за спасяването на други — в този случай годеницата му — беше на първата линия. Всъщност можеше почти да види зловещите пламъци, които го изгаряха отвътре, тази потенциална възможност да умре в защита на жената, която предстоеше да вземе за своя съпруга и с това да живее чисто в благородна вечна скръб, вместо да затъне в жалките истини на един окаян брак, където стара пепел щеше да започне да уляга над блясъка още преди последният камък да се вгради в прага на новия им дом.

Имаше нещо почти жалко в енергичността на Кагамандра, докато се приготвяше да поеме в нощта в търсене на Фарор Хенд. Това беше мъж, готов да се гърчи без ръце и нозе, без обещанието за сигурни движения и действия, предприемани с живост и воля. Но всички тези дръзки откази се оказваха краткотрайни, ехо на бързо отпаднали дела, и какво бе останало на горкия мъж освен подновеното мълчание или, още по-лошо, нечутия отчаян вой в черепа му? Не, много по-добре беше тези ръце да се движат, тези нозе да го носят. По-добре беше с всички тези неща, които трябваше да се свършат, и да се свърши.

Да обвържеш един прекършен човек, с дума, с нишка или с верига, винаги беше загубена кауза. Още по-лошо, колко възможно бе прекършеният на свой ред да прекърши всичко, което му е дадено, включително младата Фарор Хенд? Не беше ли написал Галан: „Над тръпнещ под/ ще падат пепелища“ и нямаше ли светът на Фарор да тръпне така в компанията на Кагамандра Тюлас? „Ще я покрие с прах, ще я запраши от глава до пети и тя ще придобие цвета на камък, статуя сляпа за всяка градина. Галан, трябваше да можеш да напишеш за този годеж и добре да го поставиш на сцена. Виждам ножове в крилете.“

Серап се наведе към нея, дъхът на вкиснал ейл лъхна горещ на бузата на Шаренас.

— Ще дойдеш с нас тази нощ, нали? Виждаш ли колко нажежено става всичко? Кръвта кипва под кожата във времена като тези.

— И какви ще да са тези времена? — попита сухо Шаренас.

Севег от другата страна на Серап се изкикоти зад шепата си.

„Курвите на Хун Раал. Само това са те. Взима ги и ги хвърля сред тези, които иска да направи свои съюзници или, Бездната да не дава, приятели. Но аз не се интересувам от това, скъпи ми капитане. Заставам зад твоята кауза, както ще направи сестра ми, и братовчед ми също. Задоволи се с това, за да не ме разочароваш.“ Отдръпна се от братовчедките, като избегна протегнатата пиянска лапа на Рисп, и напусна главната зала.

В малкия вътрешен двор завари Тюлас да оседлава кон. Шестима Стражи правеха същото със своите коне, а десетина техни другари проверяха снаряжението на тези, които скоро щяха да напуснат форта. Светлината от фенера се люшкаше жълта и пълна с нощни насекоми. Шаренас видя един застанал наблизо коняр и му махна.

— Приготви коня ми — каза му. — Ще тръгна с тях.

Момчето бързо се отдалечи.

Тя вдигна очи и видя, че Тюлас се е вторачил в нея. Отиде до него.

— Знаеш умението ми с копие.

Той продължи да я гледа още миг, после се обърна към коня си.

— Много се радвам, че ще дойдеш с нас, Шаренас Анкаду, и ти благодаря.

— Твърде малко любов има на света, за да я видя така застрашена.

Забеляза как се вцепени от думите й — но съвсем леко, защото беше свикнал да се владее.

— Говори ли със Спинок Дурав? — попита тя.

— Да, преди да го повали умората.

— Значи имаме диря.

— Да.

Конярят доведе коня й и тя се примири с предстоящата дълга изтощителна езда. Но беше решена да види тази гонитба. „Все едно, по-добре конят, отколкото курвата. Ако онзи Дурав беше с очи, отворени за нощта, е, можеше и да остана във форта. Изключително чаровен млад воин.

Дали Финара и Фарор са си го споделили вън в пустошта?“

Развеселена от тази мисъл, тя яхна коня.

Другите бяха готови. Портата се разтвори още веднъж за тази нощ и всички подкараха навън.

 

 

В удобната, макар и скромна стая на командира Илгаст Ренд се настани на паянтовия стол и примижа, щом той изскърца под него. Калат Хустаин, седнал на също такъв стол срещу него, попита:

— Какво мислите, че има да каже тя?

Илгаст потърка очи и примига, за да прочисти заплувалите цветни петна, а след това се почеса замислено по брадата.

— Нямах време за такива мисли, командире.

— А, разбира се. Усилията с изцеряването сигурно са ви изтощили. Признавам възхищението си към това рядко умение със земя и топлина, с плесен и корени. На бойното поле съм виждал чудеса, извършвани с остър нож, черво и трън, но тази загадъчна магия, която се откри и в такива прости неща, е изумителна.

— В природата има сила — отвърна Илгаст, — и това, което често се забравя, е, че природата е в самите нас толкова, колкото и там вън, сред високите треви или по морския бряг. Изцеряването е в това да привлечеш през разделителната линия. Това и нищо повече.

— Казват, че такава сила расте.

Илгаст се намръщи, не защото можеше да отрече тази представа, а защото го безпокоеше.

— Винаги съм вярвал, командире, че ние, които сме примигнали, за да разчистим мъглата от очите си и така да видим вярно потока на живота, сме само привилегировани, било от капризното хрумване, било от дара на зрението. Съзираме сила, която е непроменима, но която не осъзнава себе си. Която не притежава ум, ако предпочитате. Нито е жива, нито е мъртва. По-скоро е като вятъра. — Замълча, докато тези мисли се утаят, а после въздъхна и поклати глава. — Но вече все по-силно започвам да усещам… нещо. Внимание. Цел. Сякаш, докато се взима от силата, тя помръдва рамо и поглежда към взимащия.

— Това е… странно, милорд.

— Сякаш докато гледа в реката — продължи Илгаст, още понамръщен, — човек открива, че тя също го гледа. Или камък, който ти отвръща със строго внимание. Поглед, уловил окото на пръст или пясък. — Отново потърка енергично лицето си. — Това стъписва човек, казвам ви, все едно, че в миг светът се оказва несътворен и всичките му удобства се оказват фалшиви, и самотата, която сме мислили за нещо лично, всъщност се е разигравала пред мълчалива публика; а умовете, мислили за всичко, което сме правили, те изобщо не мислят като нас.

Видя как Калат Хустаин извърна очи към огъня.

— Простете, командире — каза Илгаст и се изсмя дрезгаво. — Лекуването ме уморява. Има една дума на шейки, която описва това чувство, когато хиляди неща в природата обръщат внезапно и много съсредоточено внимание на човек, и тайнствения трепет, следващ от това.

Калат кимна, без да откъсва очи от огъня, и каза:

— Денъл.

— Точно така.

— Но монасите говорят за него като за вид екстаз. Миг на духовно прозрение.

— А ако прозрението смалява самоличността? Какъв екстаз може да се намери в това?

— На безпомощността, предполагам.

— Командире, аз не обичам безпомощността.

— И затова водите битка с Денъл.

„Може би. Да, може да се види и така.“

— Раните й ще зараснат. Отровата се махна. Няма да загуби крайници и треската вече напуска дъха й. Вашият капитан ще се върне при вас, здрава духом и телом, след няколко дни.

— Благодаря ви, милорд.

Илгаст изгледа командира за миг и попита:

— Този Витр… поехте предизвикателството му върху себе си. Как може да се приеме твърдението на капитана, че пришълци са преминали по това враждебно море?

Калат се усмихна.

— Значи сте я чули все пак. — Поклати глава. — Признавам, склонен съм да не го вярвам. Камъкът се поглъща от течността. Дървото се разпада след няколко мига допир с него. Плътта изгаря и самият въздух над морето е разяждащ. Какъв съд би могъл да оцелее в тези чужди води?

— Тя не каза за никакви съдове, никакви кораби. Каза, че пришълци са дошли от морето. Говореше, не много свързано, вярно, за демон, лежащ на брега, нещо, което приличало на мъртво.

— Тази нощ имам само въпроси — каза Калат.

— Имате ли хипотези за произхода на Витр?

— Знаете добре, че съм твърд в мнението си, че представлява сериозна заплаха за Куралд Галайн. Унищожава земята. С всяка връхлитаща вълна още малко от нашия свят бива отнето, за да не се появи повече. Бури, зейнали като челюсти, се спускат, за да откъсват камък и глина. Канари отслабват и рухват, хлъзгат се в забвението. Ние картираме тези набези…

— Командире, бих предпочел да чуя хипотезите ви.

Калат се намръщи.

— Простете, милорд, но в това съм безсилен. Къде са легендите за Витр? Не сред нас. Може би сред азатанаите има стари сказания, отнасящи се за това, но не знам нищо за тях. Джагътите, във всичките си писмени истории, е възможно да са споменавали за Витр. Всъщност възможно е причините за съществуването му да са описани ясно в техните трудове…

— Но всички тези трудове са унищожени от собствените им ръце…

— От лорда на Хейт имате предвид. Тъкмо неговите аргументи са подронили основите на джагътите, докато не са могли да се доверят на всичко, на което са се опирали. Загубите на това огромно знание за всички нас са неизмерими.

Илгаст Ренд изсумтя.

— Никога не съм споделял уважението ви към джагътите, командире. Те ми напомнят за Отреклите се с начина, по който обръщат гръб на бъдещето — сякаш си измиват ръцете от него. Но ние трябва да гледаме към своите дни и нощи, защото те са това, което ни чака. Дори един джагът не може да се върне в миналото си. Колкото и безпосочна да изглежда стъпката, щом се направи, тя винаги е напред.

— Господарят на Хейт не би ви възразил, милорд. Точно затова е избрал да стои на място. Да не прави никаква стъпка.

— Но времето не се огъва пред дълбокия му корен — отвърна с ръмжене Илгаст. — То просто тече покрай него и го подминава. Той се заклева да забрави и така бива забравен.

— Той убива цивилизацията им — каза Калат Хустаин, — с което заявява, че всякакво знание е прах. Това ме кара да чувствам, че напред ни чакат зейнали пропасти, което можеше да го няма, ако не беше господарят на Хейт.

— Загубата е само в написаното, капитане. Дали не би било от полза, в проблема с Витр, ако потърсим съвета на някой джагът? Не всички са се разпръснали, както разбирам. Някои все още обитават старите си крепости и твърдини. Намислил съм да потърся някого от тях.

— Но джелеките вече си присвоиха изоставените земи.

Илгаст сви рамене.

— Могат да си присвоят небесата, ако щат, много важно. Един джагът, решил да остане в кула, не може да бъде помръднат и онези глупаци соултейкън би трябвало да се вразумят. — Изсумтя. — Като куче, набито с камшик са: никога не остава покорно за дълго. Глупостта се връща триумфално.

— Хун Раал ще отнесе вестта в Карканас сутринта — каза Калат Хустаин.

Илгаст изгледа замислено командира.

 

 

Докато яздеше след жената, която бе нарекла Т’рисс, Фарор Хенд най-сетне видя края на високите треви, изчезващи малко по-напред, а по-натам, разяден от ветрове и дъжд, хребета от голи хълмове на запад от Нерет Сор. Слънцето беше прехвърлило зенита и горещината тръпнеше в затаения въздух. Излязоха и Фарор извика да спрат за отдих.

Пътуването им през Блещукаща съдба беше минало гладко и в умората си Фарор бе започнала да вярва, че скитат изгубени из степта, въпреки че четеше по нощното небе, и че може би така и няма да излязат от безкрайните плетеници шумолящи стръкове. Но Съдбата най-сетне вече беше зад тях. Слезе от коня с отмалели крака.

— Трябва да отдъхнем малко. Обзалагам се, че твоят кон е неуморен, но моят не е.

Жената се смъкна от коня си от оплетена трева и се отдръпна. Подобието остана неподвижно на място, здрава и непоклатима статуя, твърде груба, за да е изящна. Лекият вятър, лъхнал по ъгловатите й очертания, вдигна тих хор от свирукания. Червени и черни мравки пъплеха по шията й, извиращи от някое скрито в корените гнездо.

Фарор Хенд смъкна тежкия мях за коня си, отвори го и му даде да пие. После отпи от своя мях и го подаде на Т’рисс.

Жената се приближи.

— Витр?

Изненадана, Фарор Хенд поклати глава.

— Вода. Против жаждата.

— Ще я опитам тогава.

Отпи, предпазливо отначало, след това — все по-жадно и Фарор я спря:

— Не много и не толкова бързо, за да не ти прилошее.

Т’рисс я погледна с изведнъж блеснали очи.

— Болката в гърлото ми се облекчи.

— Витр не го прави, предполагам.

Жената се намръщи и се обърна назад към гората от висока трева.

— Изобилието от живот може да изгори душата — промълви тя. После отново се обърна към Фарор. — Но тази вода ми харесва. Представям си я съвсем хладна, около крайниците ми. Кажи ми, има ли вода в изобилие?

— На някои места да. На други — не. Хълмовете на юг някога бяха зелени, но когато последните дървета бяха изсечени, почвата умря. Останал е един извор, към който трябва да препуснем сега. Но е рисковано. Има разбойници — станаха проблем най-напред през войните. Мъже и жени, които отказаха да се включат в легионите и видяха възможност, след като войниците заминаха. Опълченията, събирани в градове и села, бяха твърде малки, за да разтеглят патрули извън покрайнините на селищата.

— И тези разбойници държат извора?

— Също като нас зависят от него. Когато пристигне отряд Стражи или добре охраняван керван, се крият. Ние сме само две и ще видят в това възможност да създадат неприятност.

— Да ни ограбят ли искат, Фарор Хенд?

Стражът погледна отново коня от трева.

— Може би ще имат причина да се разколебаят. Иначе ще трябва да се бием, за да се защитим.

— Ще видя този извор, това място с обилна вода. Отпочина ли си, Фарор Хенд?

— Не. Ще нахраним коня, после ще ядем и ние.

— Добре.

Фарор Хенд я изгледа.

— Т’рисс, изглеждаш нова за своя… своя облик. Това тяло, което носиш, и нуждите му. Вода. Храна. Знаеш ли какво е било преди?

— Тази нощ ще сънувам вода — каза Т’рисс.

— Разбираш ли ме?

— Сънищата във Витр са… неприятни. Фарор Хенд, започвам да разбирам този свят. За да направиш, първо трябва да унищожиш. Тревите, които използвах, вече започват да губят живота си в този мой кон и в тези мои дрехи. Ние живеем сред унищожение. Това е естеството на този свят.

— Ти наистина си пришълка — каза Фарор. — Гостенка. С цел ли идваш?

— А ти? — попита на свой ред Т’рисс. — Знаеше ли смисъла й при раждането си? Тази цел, за която говориш?

— Човек идва, за да открие нещата, които трябва да прави в живота — отвърна Фарор.

— Значи това, което правиш, е целта на съществуването ти, Фарор Хенд?

— Не — призна тя. — Не винаги. Прощавай, но те видях като предвестник. Сътворен от някого или от нещо непознато, заради цел — и дошъл при нас не случайно. Но твоето предизвикателство ме засрами. Никой от нас не знае предназначението си — защо сме се родили, причината, която ни довежда тук. Във всеки живот има много значения, но нито едно от тях не може да облекчи най-трудния въпрос от всички, който е защо? Задаваме го на Бездната, а не идва никакъв отговор освен собствения ни вик.

— Не искам да те предизвикам, Фарор Хенд. Думите ти ми дават много за размисъл. Нямам никакви спомени за времето преди.

— И все пак познаваш Азатанай.

Т’рисс се намръщи.

— Какво е Азатанай?

Фарор Хенд примига, а след това присви очи.

— В теб има скрито знание, Т’рисс. Скрито с намерение. То изтласква мислите ти настрани. Иска да не знаеш.

— Защо да го прави?

„Мога да се сетя само за една причина. Ти си опасна.“

— Не знам, Т’рисс. Засега, водя те в Карканас. Проблемът, който представляваш, е нерешим за мен.

— Витр е ваш враг.

Фарор се беше обърнала да храни коня си. Хвърли рязък поглед към Т’рисс през рамо.

Но лицето на странната жена беше безизразно, очите й — широко отворени и невинни.

— Мисля, че съм гладна.

— Ще ядем, а след това ще продължим.

Т’рисс беше възхитена от храната, както и от водата, и щеше да изгълта всичките им запаси, ако Фарор Хенд не я беше спряла. Стражът помисли да разпита още гостенката си, но не знаеше откъде да започне. Детинската невинност в Т’рисс съществуваше сякаш като острови, а морята около тях бяха дълбоки и бездънни. И всеки остров се оказваше гол, щом стигнеше до него, а между тях, сред тъмните и бурни вълни, Фарор се луташе. Но едно изглеждаше ясно: Т’рисс губеше знание, заразена сякаш от болест на ума, Загуба на желязо. Или може би новото тяло, което бе приела — тази фигура на жена с момчешки пропорции, — налагаше своето младежко невежество. А в отсъствието на онова, което е била доскоро, се пораждаше нещо ново, нещо жадно и ненаситно.

Продължиха. Земята беше равна, осеяна тук-там с трънливи храсти, почвата напукана и съсухрена от сушата — каквато беше още когато Фарор бе започнала да служи при Стражите. Понякога тя се чудеше дали Блещукаща съдба не се храни от околната й земя, дали не засмуква от храната й като речна пиявица от топла плът. И всъщност дали това море от черни треви не очертава плитчините на самия Витр, дали не е свидетелство за изтичащата от него отрова?

Погледът на Фарор Хенд се спря върху спътничката й, която все още яздеше отпред, „конят“ под Т’рисс скърцаше и продължаваше да сипе прах, пръст и насекоми. „Дали тя не е истината за Витр? Това ли е посланието, което трябва да получим от нея? Невежествен за нас и безразличен за унищожението ни? Дали не ще се окаже гласът на природата: която говори без смисъл; която действа без разум?“

Но пък, ако това беше вярно, защо изобщо беше нужен пратеник? Морето Витр оповестяваше истината си достатъчно добре, ден след ден, година след година. Какво се бе променило? Фарор присви очи към Т’рисс. „Само тя. Измъкната от дълбините, изхвърлена на брега. Новородена и все пак — не. Сама, но Финара спомена за други — демони.“

Следобедът започна да гасне. Не срещнаха други ездачи. Не видяха никакви следи от живот освен кривите шубраци и безцелните гонитби на крилати насекоми. Небето беше безоблачно, топлината — потискаща.

Грубият терен напред бавно започна да прелива в дълбоки сенки, раздрани и накъсани, сухи скатове, дерета, през които някога с грохот се бяха свличали порои, но сега се сипеше само прах, надиган от сухи ветрове.

Очите на Фарор се бяха зачервили от безсъние. Загадката, която представляваше Т’рисс, бе сгънала ума й като лист хартия. Скрити бяха вече всички запретени слова за страст и дори тревогата й за съдбата на капитана — както и на Спинок Дурав — беше сгъната и скрита, и оставена в тъмнина.

Когато наближиха хълмовете, видя пътека, врязваща се пред тях. Т’рисс също я беше видяла, защото подкара коня си към нея.

— Внимавай вече — каза Фарор Хенд.

Жената я погледна през рамо.

— Да ни вдигна ли армия?

— Какво?

Т’рисс посочи.

— Глина и скала, мъртвите корени отдолу. Въоръжени с камъни. Под дълбоката глина има и кости, и корубите на огромни насекоми, всички с чудесна багра.

— Можеш ли да направиш нещо от земята, която те заобикаля?

— Ако ми беше хрумнало — отвърна тя и дръпна юздите, — можех да съм направила стражи от тревите, но само във форма, която вече съм видяла. Кон или като теб и мен.

— Но все пак си направила меч, с който да се защитиш, преди да се срещнем.

— Вярно. Не мога да обясня това, освен ако може би съм имала такова оръжие преди, но после съм забравила. Паметта ми като че ли е слаба, нали?

— Така мисля, да.

— Ако сме много, разбойниците ще ни отбягват. Ти така каза.

— Казах го. — Фарор се поколеба. — Каква сила използваш, Т’рисс, за да сътворяваш такива същества? От Витр ли идва тя?

— Не, Витр не създава, само унищожава.

— Все пак ти дойде от него.

— Не бях желана там.

Това беше ново.

— Сигурна ли си в това?

Т’рисс помълча за миг после кимна.

— То ме нападаше. Век подир век се борех. Нямаше никаква мисъл освен самата борба и тази борба, мисля, погълна всичко, което бях някога.

— Но нещо все пак се връща в теб.

— Въпросите, които не би задала, ми дават много за размисъл… не, не чета ума ти. Мога само да се досещам за тях, Фарор Хенд, но виждам добре битките, които водят те, на лицето ти. Дори изтощението не може да притъпи безпокойството ти. Помня болката от Витр: тя остава като призрак, който би искал да ме глътне цялата.

— Откъде идва силата ти тогава?

— Не знам, но носи болка на този свят. Не ми харесва това, но ако нуждата наложи, ще я използвам.

— Тогава по-добре недей, Т’рисс. Светът бездруго познава достатъчно болка.

Т’рисс кимна.

— Вече подозирам — продължи Фарор, — че си азатанай. Че си се опитала да воюваш срещу Витр или може би си тръгнала, за да намериш източника му, предназначението му. В битката, която си водила, много от самата теб се е изгубило.

— Ако това е вярно, Фарор Хенд, тогава единствената ми цел си е моя — никой друг не се стреми да ме води или да ме използва. Успокоена ли си? Аз съм. Мислиш ли, че ще се върна към себе си?

— Не знам. Но е достойна надежда.

Т’рисс се обърна и смуши коня си напред.

Фарор Хенд я последва.

Пътеката беше добре отъпкана: наскоро двайсетина подковани коня бяха минали по нея, заобикаляйки от запад покрай билото; най-пресните отпечатъци от копита водеха в същата посока като на двете ездачки.

— Мисля, че ще заварим компания при извора — каза Фарор Хенд, щом се изравни с Т’рисс. — Но не разбойници.

— Приятели?

Фарор кимна предпазливо.

— Отряд, струва ми се. Може би опълчение, от Нерет Сорт или от Ян Шейки на юг.

— Да видим.

Продължиха напред.

Пътеката извиваше между цепнатини и се катереше стръмно на места, преди да тръгне равно през първите хълмове. Напред, недалече от тях, развалините на порта бележеха прохода. Встрани от нея самотна дървена постройка беше рухнала на две страни, оголвайки зев, запълнен с нападала зидария, плочки и сухи греди от покрива. Натрошените разпръснати плочки заскърцаха под копитата на крачещия тежко кон на Фарор, докато преминаваха. Тя видя как ноздрите му се разшириха, а след това ушите му се свиха назад.

— Вече е близо — каза тя тихо.

Отвъд портата минаха през останките на застлан с чакъл път. На други места камъкът, заровен под бяла прах, лъщеше сребрист на гаснещата светлина. Скоро видяха и извора, обрасъл със зеленина вир, наполовина обкръжен от дървета с бели стволове. Около него се движеха хора, имаше и коне, вързани на дълго въже, изпънато между два ствола желязно дърво.

Т’рисс спря рязко.

— Надушвам кръв.

Думите й смразиха Фарор. Всички мъже, които можеше да види, бяха с леки сиви халати, дръпнати над краката, и под тях се виждаше кожена броня, загърнала бедрата, коленете и прасците им. От кръста нагоре бяха също с такава кожа под тънката вълна. На въжените им колани висяха брадви. Мъжете бяха гологлави, косите им — чорлави.

Десетина енергично копаеха гробове, а други влачеха оплискани с кръв трупове към импровизираното гробище.

Т’рисс посочи един труп и попита:

— Разбойници?

Фарор Хенд кимна.

Приближиха се двама в халати. Единият беше много едър, с дебели ръце и крака, мускулите на раменете му бяха провиснали сякаш от собствената си тежест. Носът му, извит и сплескан, господстваше на обруленото лице, но сините очи блеснаха ярко, щом се впиха в коня на Т’рисс. Над широките му рамене се подаваше огромна брадва с шип.

Приятелят му беше почти мършав в сравнение с него, блед и с изпито лице като на болник. Късата брадва, затъкната в колана му, беше с откършена дръжка, а ръцете му бяха почти почернели до лактите от засъхнала кръв.

— Лъхат на смърт — каза хладно Т’рисс. — Това ли са сънародниците ти?

— Монаси от манастира Янис — отвърна Фарор. — Във владенията на Майка Тъма сме. Това е Куралд Галайн.

— Не са взели пленници.

До гробокопачите лежаха трийсетина разбойници — мъже, жени и деца. Встрани от вира, зад дърветата, се виждаше вдигнато набързо селце, с колиби като отворени рани, зейнали врати и изоставени вещи. Миришеше на пушек.

По-дребният от двамата монаси заговори на Фарор:

— Пристигнахте в подходящ момент, Страж. Ако бяхте дошли вчера, сега с вас щяха да се забавляват малки момченца. Аз съм лейтенант Капло Дриим, командвам този отряд на Ян Шейки. А този лигав глупак до мен е магьосник Реш.

Реш се обърна към Т’рисс със звучен глас, като вода по камък.

— Добре дошла, азатанаи. Чудесен кон си направила, но чудя се, можеш ли да чуеш цвиленето му?

Т’рисс се извърна към Фарор Хенд и каза намръщено.

— Изглежда, ще бъда позабавена в пътуването си до Карканас.

— Няма да е за дълго, струва ми се — каза магьосникът. — Ян Шейки е на път към мъдрия град в края на краищата.

Фарор Хенд изправи рамене.

— Извинете, но тази жена е под моята опека. Ще я заведа до Карканас без бавене.

Капло се покашля.

— Прощавайте, но вие трябва да сте Фарор Хенд. Калат е пратил петдесет Стражи да ви търсят, да не говорим за Кагамандра Тюлас, който гостува в лагера на командира. Командирът ви настоява да се явите, веднага. Това съобщение предадоха за вас на всеки, който би могъл да ви срещне.

— Тази гостенка — каза Реш без особено доброжелателство, очите му бяха впити, без да трепват, в Т’рисс, — сега е под закрилата на Ян Шейки.

— Ще поднеса протеста си на Калат Хустаин — заяви разгневена Фарор Хенд, но нищо по-добро не можа да й хрумне, толкова объркани бяха мислите й. „Кагамандра Тюлас? За мен ли е дошъл? Как смее! Аз съм Страж на Външните предели, не някое своенравно дете!“

Т’рисс й заговори:

— Приятелко, изглежда, ще трябва да се разделим. Благодарна съм за това, че ме придружи.

— Устройва ли те това? — попита я Фарор, стиснала ръце на рога на седлото, за да не затреперят.

— Ако компанията им ми омръзне, ще продължа към Карканас, за да се срещна с Майка Тъма. Що се отнася до мен, в безопасност съм. Този магьосник има високо мнение за себе си, но не представлява заплаха за мен.

Капло се покашля отново.

— Извинете, но моля ви, никаква заплаха няма в това. Връщаме се на юг и несъмнено майка Шеканто Деран ще желае да се срещне с тази азатанаи, което ще наложи да се задържи за малко в Ян Шейки. Това е само вежливост, уверявам ви.

— Гледайте да е така — отвърна рязко Фарор.

Т’рисс гледаше лейтенанта.

— Виждам, че сте добре запознат с кръвта, сър.

— Да, азатанаи. Тази банда главорези напълно са заслужили съдбата си, уверявам ви. Неприятна задача…

— А децата? — попита Т’рисс. — И те ли бяха главорези?

— Глина в извратени ръце — отвърна Капло. — Биеха се редом с близките си. Новородените бяха убити от своите, докато ние щяхме с радост да приемем такива бездомничета в манастира ни.

— Отчаянието вдига високи стени — каза Реш и сви рамене. — Лейтенант, тази азатанаи каза истината. В нея има могъща магия, като дете, чакащо да се роди. Най-добре да не извиваме ръцете й.

— Ще проявим изключителна вежливост.

— Тогава ще ви помоля за услуга — каза Т’рисс на Капло. — Осигурете ескорт на Фарор Хенд и може би отпочинал кон. Не бих искала да пострада тепърва, щом трябва да се върне в лагера си.

— Не е нужно — каза Фарор. — Но ти благодаря, Т’рисс…

— Т’рисс! — възкликна ококорено магьосникът. — Тази жена не е дар от Витр!

Фарор Хенд въздъхна.

— И какво разкривате с това отрицание? — Обърна се отново към Капло. — Лейтенант, в съобщението, което сте получили от Стражите, споменава ли се за капитан Финара Стоун?

— Да. Ще се възстанови. Но ако има повод за притеснение, сега той е за вашия годеник, който препуска припряно към брега на самия Витр.

— Това е негово решение. — Още докато го изричаше, видя как Капло повдигна вежди.

— Бъдете сигурна, че не е сам — продължи лейтенантът, отново объркан. — Придружава го отряд Стражи, както и Шаренас Анкаду.

— Шаренас Анкаду?

— Командирът ви имаше гости — сигурен съм, че споменах за това, нали? Все едно. Срещнахме на пътя капитан Хун Раал, яздеше с три резервни коня за Карканас. За неговата мисия не знаем нищо, уви. — Но този път невинният му поглед се спря на Т’рисс и той се усмихна.

„Бездната да ги вземе всички тези игри!“

— Споменаха ли за спътника на капитан Финара Стоун?

— Жив и здрав е, както разбирам, макар и физически възпрепятстван да тръгне да ви търси.

Мислеше, че е прикрила добре реакцията си, но Реш каза:

— Братовчед, нали? Тази гъста кръв е така вдъхновяваща. — В тона му имаше и веселие, и лека насмешка.

Капло се покашля отново.

— Все едно, все пак отдъхнете с нас тази нощ, Страж. Виждам, че едва се държите…

— Съвсем добре съм.

— Пощадете поне коня си, който така трепери под вас.

Тя го изгледа, но изражението му бе невинно и лицето му не трепна дори за миг.

— Не обичам да спя близо до толкова смърт.

— Както и ние всички, но магьосникът ни ще се погрижи да смири отчаяните духове. Никой от нас няма да бъде подложен на душевно терзание…

— Колкото и омърсени да са ръцете ви — прекъсна го Т’рисс, слезе от коня си и без да ги поглежда, закрачи към водата. — Толкова кротко тече — промълви тя. — Нали?

Смъкна стъкменото си от треви облекло и пристъпи във водата.

— Трябва ли да зяпате така, лейтенант? — попита Фарор Хенд.

 

 

Колибите бяха съборени за дърва за лагерните огньове. Докато едни монаси приготвяха храна, други влизаха по двама — по трима във водата, за да отмият от себе си дневното клане. Никой не изглеждаше притеснен, че ще има кръв във водата, която после щяха да пият. Докато един млад монах се грижеше за коня й, Фарор Хенд прие предложената й резервна палатка и вдигна бивак малко по-настрана от другите. Все още не бе решила дали Капло Дриим й харесва. Магьосникът Реш, от друга страна, беше човек, привикнал с ръста си. Имаше хора, мъже, както и жени, които живееха непохватно в себе си, било защото се притесняваха, че заемат много пространство, или защото си се представяха различно от това, което са, и поради това имаха навика да се блъскат в разни неща и да ги чупят. В походката на човек можеше да се открият много истини.

Във външните лагери на Стражите, където толкова много несретници намираха дом, Фарор често бе забелязвала нерешителността им, щом пристигнеха, понесли със себе си раните от самота, насмешка и обществено пренебрежение. Но виждаше как с времето тази колебливост отпада, след като всеки от тях намираше радушен прием. Увереността беше зърно, което можеше да покълне във всяка душа, колкото и да е окаяна. Виждала го беше неведнъж.

Никаква подобна слабост не съпътстваше магьосник Реш от Ян Шейки. Напротив, със самото си присъствие той потискаше. С поведението си предизвикваше. Беше усетила как настръхва в мига, в който очите му се спрат на нея, и бе решена да стои твърдо пред него. Преди години щеше да се присвие от страх, да отстъпи и да наведе очи. Сега, като Страж на Външните предели, беше срещнала подигравката в очите му с твърда решимост. Калта на света гъмжеше от хора като него.

Стъкми малкия си огън, за да си направи чай, и се зарадва, когато Т’рисс, все още мокра от дългото си стоене във водата, дойде при нея.

— Фарор Хенд, с мъже ли спят тези мъже? Отхвърлят ли жени и само със събратята си ли общуват?

Фарор се усмихна.

— Някои са такива. Други не са. Манастирите Шейки са две секти. Тези са Ян, Синове на Майката. Съществуват и Йедан, Дъщери на Бащата. Много синове са жизнено обвързани с дъщери — нещо като брак, но не в смисъла, в който обикновено гледаме на брака. Жизнено обвързаните могат да изберат да лягат с когото им хареса. Могат да живеят разделени и никога да не са заедно. Но в смъртта споделят един гроб.

— Какво божество иска това от тях?

— Никое. — Фарор Хенд сви рамене. — Не съм аз тази, която трябва да питаш. Те са странни за мен, но за бойните им умения нямам съмнение.

— Изглежда, способността да се биеш е важна в този свят, Фарор Хенд.

— Така е било и винаги ще е така, Т’рисс. Ние сме прикрити диваци и нека никакъв разкош и леност да не те заблуждават. Във всеки момент можем да оголим зъби.

Т’рисс седна срещу нея и каза замислено:

— Тогава нима цивилизацията не е нищо повече от илюзия?

— Контрол на тълпата.

— Моля?

— Това е цивилизацията, и нищо повече, Т’рисс. Средство, чрез което постигаме размножаването на своя вид. Става все по-сложно, колкото повече сме. Законите ни държат обуздани и наказанието носи необходимото послание, когато тези закони се нарушават. Цивилизациите са в упадък, когато някои от членовете им избягват правосъдието и го правят безнаказано.

— Това мисли на войник ли са, Фарор Хенд?

— Майка ми и баща ми живяха като учени. Отклонение в рода Дурав. И двамата бяха убити при едно нападение на джелеки, в дома си, след което той беше опожарен. Съдбата на по-малката ми сестра, уви, беше още по-лоша.

— И в отговор на тази жестокост ти взе меча.

— Избягах, честно казано. Каква полза от знанието, когато дивото оголва зъби? Тъй. Бия се, за да защитя цивилизацията, но добре знам ефимерната същност на това, което защитавам. Срещу невежеството няма фронтова линия. Срещу злобата никоя граница не може да удържи. Вирее толкова лесно зад гърба ти, колкото и навсякъде.

— А удоволствията на живота? Неговите радости, чудеса?

Фарор Хенд сви рамене.

— Също толкова ефимерни. Но за мига ги пиеш дълбоко. А, чаят е готов.

 

 

Тежката брадва тупна на земята и миг по-късно магьосник Реш я последва, изпъшка и разкърши бавно врат.

— Убиването ми носи главоболие — изръмжа тихо.

— Но умирането боли повече — отвърна Капло и се извъртя, за да хвърли поглед към двете жени при далечния огън. — Склонен съм към дребнавост.

— Ти си политичен.

Капло го погледна.

— Току-що го казах.

— Калат настоява за незабавното й връщане? Пълна глупост.

— Не съвсем. Сигурен съм, че настоява. Все едно, виждам известна полза в това, че ние ще доставим тази азатанаи в Карканас. Освен това майка Шеканто усети пристигането й.

— Усети изкривяване на магията си имаш предвид. Както и аз. Земята се гърчи под нея. Това доставяне може да ни спечели ругатни.

— Това също може да се окаже полезно.

— И точно в това е талантът на ума ти, Капло: да отстояваш твърдо всички страни на един проблем.

— Приемам възможността, драги магьоснико, да каним пепелянка в гнездото си. Но пък едва ли сме пиленца, махащи с недорасли крилца.

— Говори за себе си. Аз винаги гледам да не седна на собствените си лайна.

— Правиш го от години, Реш. Тази азатанаи — Т’рисс — е дете от пяната на Витр, крайно мизерно раждане, въпреки всичките й физически чарове. Каква заплаха представлява тя? Каква е възможната полза от огласяването на тази заплаха? Каква поличба е заявеното й желание да пътува до Карканас?

— На тези три крака ще куцаш, Капло Дриим.

— На тези три крака ще куцаме всички.

— Шеканто ще те наплеска с мас и ще те прати в Цитаделата, макар и само за да види през коя цепнатина ще изцъркаш обратно навън. И това придава смисъл на живота ти?

— Шейките служат на Куралд Галайн. Забележи как Хун Раал се сви пред погледа ни. Опита се да привлече Калат Хустаин към каузата на Урусандер, но не и нас. А на другия фланг, кога за последен път благородник направи официална — или дори неофициална, Бездната да ни пази — визита на Майката или Бащата?

— Всички очакват от нас неутралност. Защо трябва да се обиждаме от очакването им, Капло, след като то явно ще се окаже точно?

— Обидата е в допускането. Гнездото е сигурно, но колко здраво е закрепено на клона? Колко стабилни са корените на дървото?

— Раздвоен съм — въздъхна Реш и се отпусна на земята, с ръце на тила. — Нетърпелив да клъвна непознат плод. Но предпазлив за вкуса му. Дали това не е определението за изкушение?

— Никакъв отговор не изкушава езика ми. Тъй че оставям те неудовлетворен.

— Магия се пробужда. Усещам зноя й. Тръпна пред туптящото й сърце. Застивам като смъртник, щом чуя хлъзгането на змии. Клонките вдигат рехава преграда. Високото ни гнездо не предлага защита. Някой някъде кърви.

— Майка Тъма?

Реш изсумтя.

— Силата й е твърде студена за огън, твърде черна за топлина. Сърцето й все още не бие събудено. В нейната компания дори пепелянките са слепи.

— Тогава ще ослепи ли гостенката ни, или гостенката ни ще дойде с огън и опровержение?

— Истината ли?

— Истината.

— Мисля, че двете имат малко да си кажат една на друга.

Звездният въртоп над тях бе ярък, скромен в буйната си светлина, дързък в неогряното си отсъствие. Капло го погледа, докато братята му се настаняваха да спят, а после отрони:

— Нека стиснем здраво оръжието и не пощадим нищо в щурма си по новия склон, колкото и настръхнало да е лицето му. Забеляза ли интригата на Стража?

Реш се прозя.

— Братовчед й наистина е прочут с чара си, макар и твърде печеливш за моя вкус.

— Няма да се поддаде на настойчивостта ти значи? Сигурен съм, че Спинок Дурав ще жали за загубата.

— Годеникът й сече гора от черна трева, докато я търси.

— Избива безчет вълци и не толкова чаровни обитатели.

— Търси подходяща дупка, в която да изцеди злото море Витр.

Капло въздъхна.

— И обсажда примамливото й безразличие.

— И всичко напразно. Може би някоя крадлива птица хвърля око на каменната полица, по която се точат непознати думи.

— Думи още ненаписани.

— Някои неща няма нужда от длето, нито от ръка на ваятел.

— Самата истина, о, магьоснико. Но мисля, че тази азатанаи има друга цел, която не е свързана с Фарор Хенд. Освен това скъпата Т’рисс няма талант на каменоделец, нито е флегматична като тях.

Реш го погледна учудено.

— Тъй ли? Я погледни онзи плетен кон. И не мисли много за това, за да не пребледнееш още повече. Ако изобщо е възможно.

— Понеже никога не се вслушвам в думите ти, Реш, всъщност ще помисля повече над това. Но не сега. От цялото това убиване ми се доспа.

— Ба! А на мен главоболието ми дрънчи в главата като копия.

 

 

Конете бяха оклюмали глави. Потта се събираше на пяна около юздечките им и се стичаше на бели резки по хлъзгавите им вратове. Преминали бяха гората от трева и бяха стигнали до безжизнените изгърбени хълмове и разядените скали пред тях.

Шаренас Анкаду не беше мислила, че такава езда е възможна… а тези коне бяха свършили. Това я подразни. Кагамандра Тюлас се беше поддал на някакво упорито пренебрежение в безразсъдното търсене на годеницата си. Тя хвърли поглед през рамо към другите в отряда и видя изпитите им лица и уморените очи. Тръгнали бяха да търсят една от своите, но ничий живот не струваше колкото живота на тези коне.

Така и не можеше да проумее това отчаяно превъзнасяне на ценността на една личност над други, по-малко привилегировани същества. Сякаш всеки съзнателен ум беше някаква величествена цитадела, самопровъзгласила се ценност, чиято загуба разтърсваше света.

Вярно, нечии светове биваха разтърсени. Целувката на смъртта винаги бе нещо лично и студените устни не предлагаха утеха. Невиждащите очи имаха навика да гледат през тези, които дръзваха да се взрат в тях. Пейзажите губеха своя цвят и дъхът бе сух на езика. Но всички тези чувства само жилеха с подигравката си. Бяха ехото на внезапно отсъствие, стонът на загубата.

Животните изпитваха същата скръб. Беше го виждала многократно. Загубата беше универсална. Беше езикът на самия живот в края на краищата.

Не, не беше раздразнена. Беше разгневена и когато Тюлас отново хвана юздите, тя отсече с една само дума:

— Не.

Той се извърна рязко и я погледна.

— Освен ако не искате дълго да ходим пеш обратно.

След миг Кагамандра се отпусна в седлото примирен.

— Намерихме следата — продължи Шаренас. — Води обратно натам, откъдето дойдохме, макар че, вярно, не по същия маршрут. Лорд Тюлас, Калат Хустаин изпрати тези Стражи с двойна задача. Разбира се, трябва да открием каква е съдбата на Фарор Хенд. Но също така трябва да потвърдим разказа на капитан Финара Стоун. Можем да се върнем на това място на връщане и да проследим дирята й. Но сега, след малко почивка, трябва да се отправим към брега — тук посоката е ясна. Запад.

— В такъв случай мисля да ви оставя — отвърна Тюлас.

Капитанът на отряда, нисък и набит мъж на средна възраст, казваше се Беред, се покашля сухо и каза:

— Най-добре да останем заедно, милорд. Тези земи са враждебни и въпреки целия ви кураж не можете да заявите, че ги познавате. Приехме скоростта, вярно, но с опасения. Сега трябва да яздим ходом и после да отдъхнем. Въздухът е мръсен и ще става само още по-зле.

— Тя е годеницата ми.

— Тя е наш другар. Приятел на всеки един от нас тук. Но имаме огромна вяра в способностите й, лорд Тюлас. Все пак, ако е загинала, колкото и да бързаме, това няма с нищо да помогне на онова, което е останало от нея. Ще проследим дирята й, но с очакването, че няма да ни доведе до ужасен край. Междувременно, точно както каза лейди Анкаду: трябва да се отправим към брега.

— Освен това — добави Шаренас — нима ще си откажете възможността да видите Витр, след като дойдохте толкова далече? Не искате ли да разберете целта на службата на Фарор Хенд в тази земя? Не е ли редно да видите с очите си заклетия й враг? На ваше място бих го направила, макар и само за да почета паметта й.

Той потръпна от последните й думи, но не възрази.

Тюлас вече беше опитвал целувката на смъртта. Плещите му можеха да понесат бремето на една нова загуба. Шаренас видя как възвърна решимостта си, като човек, хвърлил на раменете си наметало от тръни, и видя също така нотката на задоволство, ако не и наслада от убожданията.

— Вярно казано, Шаренас Анкаду. Радвам се, че сте тук. — Безжизненият му поглед се измести към Беред и другите Стражи. — Вие също. Виждам напрежението във всеки от вас: това, че може да сте изгубили приятел. Ясно е, че годеницата ми е намерила достоен свят, в който да живее. Във всичко това, което вече направихте, вие я почетохте.

— Очакваме да се шегуваме без разкаяние в компанията й след няколко дни, милорд — отвърна грубо Беред.

— Тогава водете вие, капитане, по тази смътна следа — каза Тюлас.

— Благодаря, милорд.

Шаренас и Тюлас изчакаха другите да тръгнат и подкараха един до друг след тях.

— Сигурно ме смятате за глупак — промърмори той.

— В любовните неща…

— Спестете си всичко това, Шаренас. Добре отгатвате крехкия ми ентусиазъм. Този годеж за мен е награда, а за Фарор Хенд — наказание. Между нас няма любов. Но аз ще й дам облекчение по най-добрия възможен начин. Очакванията ми са нищожни и ще захвърля всички вериги много преди да сплетем ръце. Може спокойно да си взима каквито любовници й харесат и да изживее дните си в редиците на Стражите. Няма да недоволствам срещу никое нейно решение.

— И все пак сте готов да дадете живота си в нейна защита.

Той я погледна рязко.

— Разбира се. Тя е моята годеница.

— Олеле — отвърна тя тихо. — Ти наистина си глупак, Тюлас.

— Какво имате предвид?

— Успокой обидената си душа и ще говорим искрено. Не, ще изчакам първо червенината да се изцеди от лицето ти. Слушай ме добре. Въпросът е не да умреш за годеницата си, а да живееш. Трябвало е да откажеш предложението, след като знаеш каквото знаеш — за себе си, за мечтите на една млада жена. Това, както казваш, е твоята награда и като такава е замислена като дар, отговарящ на благодарността. На свой ред домът Дурав е тежко пострадал във войните, почти до унищожение — и заради тези загуби бе предложен друг дар. Съответно Фарор Хенд нямаше никакъв избор. Трябваше да приеме в името на своята фамилия — трябваше да приеме всеки благороден съпруг, който й предложат. И на свой ред, от нея се очакваше да роди наследници. — Изгледа го съсредоточено и след това продължи: — Възможно е да си мъртъв духом. От теб да е останало само плът и кости. Но ще свърши работа. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Защо решихте да ни придружите? В това издирване?

Тя направи гримаса.

— Признавам, че ме тласна жестоко любопитство. Но от теб е останало толкова малко, Тюлас, че играта омръзва. Боя се, че се оказах също толкова глупава като теб. Тъй че нека изгладим пясъците помежду ни и да започнем наново, ако приемеш това.

Кимването му беше разбираемо предпазливо.

Тя продължи.

— Ако приятелите са те изоставили, тогава аз ще бъда твоят приятел. Ако приятелството жили твърде много, кимни тогава на случайната ми усмивка, на срещнатия поглед. С мен можеш да говориш по всеки въпрос, а аз на свой ред се заклевам да пазя сигурно тайните ти.

— А твоите тайни, Шаренас Анкаду?

— Предимно користни, уви, признавам. Но ако ме попиташ, ще ги имаш в изобилие.

За нейна изненада на коравото като камък лице цъфна усмивка.

— Казват, че от тримата ти си най-умната.

— Сред само грима това едва ли е триумф на ума — изсумтя тя.

— Ще вземеш ли страната на Урусандер?

— Не губиш много време, Тюлас.

Тюлас издаде странен звук и отвърна:

— Времето? В изобилие то не е нищо повече от подготовка. В недостиг е всяко нужно действие. Трупаме богатство от време и въпреки това обожаваме да губим.

— Години прекара, подготвяйки се да умреш, Тюлас. Загуба? Несъмнено.

— Ще понеса раната от езика ти и ще забърша кръвта, която може да потече.

Тя се загледа напред в прашния сумрак. Още един ден бе отминал и бе дошъл часът на гаснещата светлина.

— Калат Хустаин беше стена, срещу която Хун Раал хвърляше аргументи. Камък след камък, валяха като дъжд и се пръскаха. Думите му бяха безсилни като прах. Беше възхитително.

— Илгаст Ренд беше мечка сред вълци, но вълците не го видяха.

— Знаеше ли каква бе целта му?

— Предположих. Той е консервативен човек и само става все по-твърд във възгледите си. Каквото е казал на Калат, било е всичката опора, която му трябваше, и както казваш ти: стените дори не трепнаха.

— Сестра ми и братовчед ми ще подкрепят Урусандер, макар и само за да уязвят Драконъс. По-добре съпруг, отколкото Консорт, щом тя ще ни управлява всички.

— Децата се вкопчват в един официален съюз, когато става дума за родителите им — каза Тюлас. — В природата им е да не харесват любовник на майка им, ако той е само това. Сред джелеките има обичай, когато са се превъплътили във вълчи облик, мъжките да изпадат в свирепа жажда за насилие и да избиват кутретата на съперниците си.

Шаренас помисли над това и се усмихна.

— Ние правим същото и го наричаме „война“.

— За нищо друго ли не служи?

Тя сви рамене.

— Формите и правилата само объркват онова, което по същество е просто и банално. Питаш ме на коя страна ще застана. Мислила съм над това и още не съм решила. А ти?

— Аз ще взема страната на мира.

— Кой сред нас би твърдял обратното?

— Мнозина говорят за мир, но сърцата им са зли и подли. Единствената им любов е насилието, избиването на врагове, а ако няма истински врагове, ще си ги измислят. Чудя се колко от тази омраза към Драконъс не произтича от долна завист?

— И аз съм се чудила същото — призна Шаренас.

Известно време продължиха да яздят мълчаливо. Толкова близо до невидимото още море Витр разяждащият въздух изгаряше гърлото и пареше очите. Подминаха труповете на избити вълци, по-скоро люспести, отколкото с козина, и макар да бяха минали едва няколко дни, кожата вече се разпадаше, щръкналите кости сякаш бяха сдъвкани от самия въздух.

Когато се стъмни съвсем, Беред извика да спрат. За Шаренас беше удивително, че Стражите бяха успели да проследят дирята толкова дълго. Капитанът слезе от коня и се върна при нея и Тюлас.

— Тук Финара Стоун е излязла от скалите откъм брега. Стъпвала е несигурно. Тук ще отдъхнем колкото можем в този мръсен въздух, а на разсъмване ще подходим към Витр. Лейди Шаренас, лорд Тюлас, ще дойдете ли при нас за вечеря?

 

 

Слънцето беше като рана в небето, отразено мътно в спокойната повърхност на морето Витр.

Стояха в редица на високия бряг, загледани надолу между разпръснатите нащърбени канари. Малко по-нагоре от самия бряг се беше проснал огромен безглав труп. Близо до него се виждаха разкъсаните останки на коня на Финара Стоун.

— Истината е казала значи — отрони Шаренас. — Но как е възможно същество с отрязана глава да продължи да живее, още по-малко да нападне?

Беред, с пребледняло и изопнато лице, слезе от коня си и ръката му стисна дръжката на меча.

— Селад, Стенас, Куил, подкарайте конете с мен. Копията за бой.

— Капитане, звярът вече е мъртъв — изсумтя Тюлас. — Плътта му гние. Органите му са разпръснати и напукани от слънцето.

Без да отвърне, Беред тръгна надолу по пътеката между скалите. Тримата назовани от него Стражи го придружиха, всеки по различна пътека.

Тюлас слезе от коня си и последва капитана.

Шаренас откъсна погледа си от тях и се загледа над Витр. Спокойната повърхност противоречеше на очевидната му злонамереност. Тя се надигна на стремената и огледа брега, първо на запад, а после на изток, и се намръщи.

— Там има нещо — каза и посочи. — Сянка, наполовина във водата, наполовина отвън. Никоя скала не би могла да оцелее в това.

Един от Стражите наблизо, втори по ранг след Беред, пое надолу и наляво към бреговата линия. Шаренас пак погледна Беред и другите. Бяха стигнали до двата трупа и Беред, с меча в ножницата, смъкваше седлото от мъртвия кон. Вече беше прибрал оръжията на Финара и ги бе дал на един от Стражите. Тюлас стоеше няколко крачки по-назад и наблюдаваше.

Гърдите на Шаренас се бяха стегнали също като след нощ с лулата. Парата, лъхаща от морето, изгаряше кожата й. Тя тръгна след ветерана, спря до него на брега и каза:

— Всичко с капитана е наред. Изглежда, съществото най-после е умряло. Хайде да огледаме нашата находка и можем да се махаме оттук.

— Витр не изхвърля никакви отломки, лейди Шаренас.

— Изглежда, вече го прави.

Думите й явно го притесниха и той въздъхна и кимна.

— Тогава бързо, както казахте.

Поеха в лек галоп. Пясъкът под конските копита отекваше странно кухо.

На около седемстотин разтега напред хвърлящият сянка обект изглеждаше ъгловат, наклонен като изхвърлен на брега кораб, но много по-грамаден от всеки кораб, който Шаренас беше виждала — макар че всъщност бе виждала кораби само в илюстрации, във форулкански книги и рисунки върху кожа, а мащабът в такива рисунки винаги беше съмнителен, толкова обичаха художниците да преувеличават персонажите на борда на такива съдове.

От една от двете мачти надолу висеше нещо като платно, на разкъсани ивици. Другата беше прекършена някъде по средата, кривната на една страна, и върхът й бе заровен в пясъка.

Щом се приближиха, двамата забавиха конете.

Не беше кораб.

Стражът — гласът му бе изпълнен с неверие — промълви:

— Мислех, че са приказки. Легенди.

— Допускаш, че Майка Тъма се е поддала на измислици? Тя отиде до Края на мрака и застана на мачта, обкръжена от хаос. А когато призова този хаос, от пустошта се появиха фигури.

— Мъртво ли е според вас? Трябва да е мъртво.

Илюстратори се бяха опитвали да придадат облик на смътните описания на Майка Тъма. Бяха почерпили вдъхновение от едни крилати гущери, които някога бяха обитавали в изобилие Великия черен лес, преди всички дървета, в които гнездяха, да бъдат изсечени. Но онези горски обитатели бяха дребни, не по-големи от едномесечно куче. Бяха ги наричали Елейнт.

Мачтите бяха кости на криле, а платното — тънка ципа. Острите ъгли бяха стърчащи раменни плешки, разкривени бедра. В същото време това бе толкова различно от звяра, нападнал Финара Стоун, че сякаш бе дошло от нечий друг кошмар. Беше три пъти по-голямо на ръст, това първо.

„Дракон. Същество от митовете, въплътеният копнеж за полет. И все пак… виж главата му, дължината на врата, като на влечуго. А тези челюсти биха могли да погълнат цял кон. Виж очите му, зацапани от черна кръв като сълзи.“

Стражът спря.

— Капитан Беред трябва да види това.

— Върни се — каза му Шаренас. — Аз ще го огледам по-внимателно.

— Не бих ви съветвал, милейди. Може би е свойство на Витр нищо мъртво да не остава мъртво.

Тя го погледна рязко.

— Интересна идея. Хайде, върви. Ще внимавам. Все пак ценя живота си.

Той обърна коня си и го подкара в тръс, а след това в галоп.

Гигантският звяр лежеше на една страна. Хълбокът му бе покрит с рани, сякаш ребра бяха пробили дебелата люспеста кожа, но тя не можа да види нито една стърчаща бяла кост, а раните бяха десетки. Огромният корем беше разпран, червата се бяха изсипали на голям куп и бяха сечени и кълцани сякаш от побеснял меч.

А близо до раната в корема, сред разровените пясъци, имаше нещо. Шаренас се приближи.

Броня, зацапана от киселини. Захвърлена. Дълъг меч с тънко острие лежеше до снаряжението, почернял от съсирена кръв. А по-натам… стъпки, водещи нагоре по брега.

Шаренас замръзна. Очите й проследиха стъпките нагоре по брега, където те изчезваха между скалите.