Тери Хейс
Аз съм пилигрим (137)

72.

Крачех по пристанището — с подбити крака и гладен, но и прекалено разтревожен, за да седна да се храня и почивам. Бяха минали три часа, откакто сложих батерията на телефона си и излязох от кабинета на Кумали, и вече бях обходил брега и стария град. Сега беше ред на пристанището.

На два пъти посягах да позвъня на Брадли — отчаяно исках да науча резултатите от изследванията на ДНК пробите, — но се овладявах навреме. По телефона му бях казал колко е спешно и бях наясно, че с Шепота са направили всичко възможно пробите да минат през лабораторията възможно най-бързо. Щеше да ми се обади в мига, в който резултатите са в ръцете му, но от това не ми ставаше по-леко — хайде, повтарях си непрекъснато. Хайде!

Стигнах до средата на редица сергии с морски дарове и няколко шумни бара, когато телефонът иззвъня. Обадих се, без дори да погледна дисплея.

— Бен?

— Имаме резултатите — отговори той. — Още няма подробности, само резюме, като за телефон, но мисля, че е важно да чуеш каквото имаме.

— Давай — отговорих с възможно по-спокоен глас.

— Малкият определено не е син на тази жена.

В отговор издишах — бях толкова напрегнат, че не си бях дал сметка, че сдържам дишането си. „Защо тогава Кумали го гледа като свой син?“ — запитах се.

— Но двамата индивиди са близко свързани — продължи Брадли. — Има вероятност 99,8 процента тя да е леля на момчето.

— Леля? — казах и повторих наум. „Негова леля?“

— А бащата? Могат ли да кажат нещо за бащата? — попитах.

— Да. Бащата на детето е брат на жената.

Значи, помислих си, Лейла Кумали отглежда детето на брат си. Почувствах прилив на възбуда — внезапна яснота, — но не казах нищо.

— За момента е само това — добави Брадли.

— Окей — отговорих спокойно и затворих.

Останах на място, изолирах се от шума на пиещите в баровете. Братът на Лейла Кумали има син и тя се грижи за него — съвършено потайно — като за свое собствено дете.

И пак се зачудих. Защо? Защо го крие? Какво срамно има в това да се грижиш за племенника си?

Спомних си сутринта, когато я видях в парка на ъгъла — гнева, с който посрещна натрапването ми, и как прикрито искаше да вземе детето. Спомних си как тогава си помислих, че съм се натъкнал на тайна. Не беше нормално, нищо от това не беше понятно за мен.

Освен, разбира се, ако бащата не е престъпник — войник в тайна война например. Човек, който непрекъснато е в движение, който иска джихад, или тероризъм, или нещо по-лошо…

Може би такъв човек би дал детето си на сестра си, за да го отгледа.

При тези обстоятелства Лейла Кумали-ал Насури би реагирала с тревога, ако се появи американец, разследващ престъпление, и открие съществуването на момчето.

А истинската майка? Къде беше тя? Вероятно мъртва — застреляна или взривена в някоя от десетината страни, в които избиват мюсюлманки ежедневно.

Седнах на една пейка и се загледах в земята. След много време вдигнах очи и от този момент нататък, със засилващото се усещане, че съм стигнал някакъв водораздел, вече не мислех, че Лейла ал Насури е разговаряла по телефона с терорист. Мислех, че е разговаряла с брат си.

Най-накрая проумях — разбрах истинската връзка между един арабски фанатик и полицейска служителка в Турция. Не са обсъждали подробностите на смъртоносен заговор или смъртността при епидемия от едра шарка. Бяхме приели, че са терористи и са се втурнали с пълна скорост в тази посока, но истината беше много по-човешка — бяха от едно семейство.

Да, тя вероятно знаеше, че брат й е извън закона, но не смятах, че има представа за мащабите на атентата, който той подготвя. Има безброй араби, ислямски фундаменталисти, които вярват в джихада — двайсет хиляди са само в списъците на Съединените щати, в които им се забранява достъп до граждански полети — и за главата на всеки от тях има някаква определена цена. Те се стремят „Ешелон“ или издънките му да не ги открият. За Лейла брат й вероятно беше един от тях — фанатик, който се крие. Нямаше никакви доказателства тя да е знаела, че той подготвя убийство в индустриални мащаби или дори че е бил в Хиндукуш.

Забързах към хотела. Зачудих се за двете обаждания по телефона — защо в онзи критичен момент Сарацина е рискувал всичко, за да говори с нея?

Както казах, пред очите ми се проясняваше. В шкафа с папките, в спалнята й, бях открил сметка от регионалната болница — и там се виждаше, че малкият е бил приет за лечение от менингококов менингит. Не помнех точната дата на приемането му, но и не беше нужно да я помня — бях сигурен, че престоят на детето съвпада с разговорите между Лейла Кумали и брат й.

След като е станало ясно колко зле е детето, тя е пуснала кодираната бележка в интернет и е казала на Сарацина да й се обади спешно. В страданието си би решила, че един баща има право да знае и че предвид религиозната си всеотдайност би искал да се моли за сина си.

Повечето сайтове за запознанства, които публикуват персонални обяви, автоматично уведомяват потребителите, които проявяват интерес към дадена тема. Сарацина вероятно е получил есемес, който го уведомява, че почитател на малко известен поет — или нещо от този род — е пуснал коментар. Бил е наясно, че има лоши новини, и затова й се е обадил в уговорената телефонна кабина и е изслушал предварително записаното съобщение.

Какво само е преживял! На пуст планински връх в Афганистан, където опитва да изпробва работата на живота си, трима души умират от едра шарка в импровизирана килия, при което той си е давал сметка, че ако го открият, ще умре веднага… и в този момент научава, че синът му е тежко, може би фатално болен.

Отчаян, той вероятно е уговорил да получи още сведения от Кумали и това е била целта на второто обаждане. Вероятно му е казала, че лекарствата са свършили работа, кризата е преминала, синът му е жив и здрав — и заради това не е имало повече телефонни разговори.

Имаше обаче още нещо и си дадох сметка, че не мога да го избегна — Сарацина обича сина си с цялото си сърце и е бил готов да рискува всичко, за да се обади по телефона. Не ми харесваше, никак не ми харесваше — знаех още от времето, когато застрелях бившия шеф на Дивизията, че ако трябва да убиеш някого, по-добре той да е чудовище, а не любящ баща.

Качих се на бегом по стълбите в хотела, влязох в стаята си, хвърлих малко дрехи в един сак и грабнах паспорта си. Вече знаех фамилното име на Сарацина, същото като на сестра му — Ал Насури — и знаех откъде е семейството му.

Заминавах за Саудитска Арабия.