Тери Хейс
Аз съм пилигрим (1)

1.

Има места, които ще помня цял живот — Червения площад, над който духа горещ вятър, спалнята на майка ми, откъм лошата страна на Осмата миля, безкрайните градини около баровския дом на осиновителите ми, мъжа, който искаше да ме убие сред развалините, наречени Театър на смъртта.

Нищо обаче не се е запечатало по-дълбоко в паметта ми от един апартамент в Ню Йорк — избелели завеси, евтини мебели, масичка, по която са пръснати метамфетамин и други „увеселителни“ наркотици. На пода до леглото има дамска чанта, черни бикини, напомнящи конци за зъби, обувки „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета. Мястото им не е там, както не е и на собственичката им. Тя е в банята, гола — плува по очи във ваната, която е пълна със сярна киселина — активната съставка на препарат за отпушване на канали, който се продава във всеки супермаркет.

Десетки празни шишенца от препарата — казва се „Дрейнбомб“ — са пръснати по пода. Незабелязано започвам да ги оглеждам. Етикетите с цената все още са по тях и забелязвам, че за да избегне подозрения, този, който я е убил, ги е купил от двайсет различни магазина. Винаги съм казвал, че е трудно да не се възхитиш на доброто планиране.

Наоколо цари хаос, шумът е оглушителен — жужат полицейски радиостанции, помощниците на патолога крещят някой да им помогне, жена, латиноамериканка, ридае. Дори никой на този свят да не е познавал жертвата, винаги се намира кой да плаче в ситуация като тази.

Младата жена в банята е неразпознаваема — трите дни, които е стояла в киселината, са унищожили чертите на лицето й. Такъв е бил планът, предполагам — освен другото убиецът е притиснал ръцете й надолу с телефонни указатели. Киселината е унищожила не само върховете на пръстите й, но и почти цялата метакарпална структура отдолу. Ако криминалистите от Нюйоркската полиция не извадят късмет със зъбната картина, ще им е адски трудно да дадат име на тази жена.

На места като това, където имаш чувството, че злото все още е полепнало по стените, умът ти може да се понесе към странни територии. Мисълта за младата жена без лице ме накара да си спомня старата песен на Маккартни/Ленън — за Елинор Ригби, жена, която държи лицето си в буркан до вратата. Мислено започвам да наричам жертвата Елинор. Криминолозите имат още доста работа, но няма човек сред присъстващите, който да не смята, че Елинор е била убита по време на секс — матракът е измъкнат наполовина от рамката на леглото, на шкафчето до леглото се вижда петно кафяви пръски от разлагаща се артериална кръв. Истински перверзните сред тях смятат, че й е прерязал гърлото, докато все още е бил в нея. Лошото е, че може и да са прави. Както и да е умряла, тези, които все пак търсят някаква милост, могат да я открият там — жертвата едва ли е разбрала какво се случва, поне до последния момент.

Вероятно за това се е погрижил кристалният метамфетамин — шишата. Той те възбужда извън мяра, сексуално, и изпадаш в еуфория, която прави всякакви опасения невъзможни. Под въздействието му единствената мисъл, която повечето хора биха могли да мобилизират, е да намерят партньор и да правят секс, докато не си счупят гръбнака.

До двете късчета станиол, в които е била шишата, има две малки флакончета от шампоан, като тези, които слагат в баните на хотелите.

Без да е написано каква е, в тях има бистра течност — предполагам, че е GHB^[1]. Напоследък все по-често влиза в употреба в тъмните ъгълчета на паяжината — в по-големи дози може да замести рохипнола като упойка, преди изнасилване. Повечето музикални клубове са заринати с това нещо — посетителите изсипват малка капачка в шишата, за да я разреждат, като по този начин намаляват параноята, която тя предизвиква. Но GHB има и странични ефекти — загуба на задръжки и засилени сексуални усещания. Едно от наименованията му на улицата е „лесен секс“. Когато е изритала модните си обувки и се е измъкнала от късата си черна поличка, Елинор сигурно се е чувствала като фойерверк на 4-ти юли.

Движа се из навалицата — никой от тези хора не ме познава: странен тип с метнато на рамо скъпо сако и сериозна репутация в миналото — и спирам до леглото. Абстрахирам се от шума и в ума си я виждам отгоре — гола, язди го като каубой. Още е под двайсет и пет, има чудесно тяло и си мисля, че е била във вихъра — коктейлът от наркотици я е тласкал към кресчендо от оргазми, силно разгорещена заради метамфетамина. Гърдите се люшкат, пулсът и дишането й са ускорени невероятно от страстта и химикалите, дъхът й е като преглъщане и пъшкане, езикът й вече има свой разсъдък и търси трескаво устните му. Сексът днес определено не е за глезли.

Неоновите реклами от редицата барове на улицата със сигурност са проблясвали в русите кичури на тристадоларовата й прическа и са хвърляли искри върху часовника й за гмуркане — Panerai. Да, имитация, но добра. Познавам тази жена. Всички ние познаваме този тип жени, най-малкото. Виждаш ги в огромния нов магазин на „Прада“ в Милано, да се редят пред клубовете в Сохо, да отпиват диетично лате в кафенетата по авеню „Монтен“ — млади жени, които смятат, че списание „Пийпъл“^[2] публикува новини и че японският йероглиф на рамото им е знак за бунт.

Представям си ръката на убиеца върху гърдата й, докосва халката бижу, пронизала зърното. Улавя я между пръстите си и дръпва, за да я приближи. Тя вика, изтерзана — сега всичко е свръхчувствително, особено зърната. Но няма нищо против — ако някой иска груба игра, значи наистина я харесва. Кацнала е върху него, таблата на леглото се блъска в стената, вероятно е поглеждала към вратата — заключена и с поставена верига, несъмнено. На такова място това е най-малкото, което можеш да направиш.

Схема на стената показва пътя за евакуация — намираме се в хотел, но всяка прилика с „Риц-Карлтън“ общо взето приключва с наименованието. Казва се „Истсайд Ин“ — дом за сезонни работници, младежи с раници, ментално изгубилите се и всеки, който е в състояние да даде двайсетачка за нощувка. Можеш да останеш колкото си искаш — ден, месец, до края на дните си — нужни са само два документа, единият да е със снимка.

Типът, настанил се в стая 89, е бил там известно време — на бюрото има стек с шест бири, стерео плейър и няколко диска на нощното шкафче. Преглеждам ги. Добър музикален вкус — поне това може да се каже за него. Гардеробът обаче е празен — като че ли, когато е тръгнал и е оставил трупа да се втечнява във ваната, е грабнал само дрехите си. В празния гардероб има куп боклуци: стари вестници, празна кутия от отрова за хлебарки, изпоцапан с кафе стенен календар. Вземам го — на всяка страница има черно-бяла снимка на различна древна руина: Колизеума, гръцки храм, библиотеката на Целз, в Ефес нощем. Много артистично. Но страниците са чисти, на никоя няма отбелязан ангажимент. Освен за подложка под чашата за кафе не е ползван за нищо, така че го хвърлям където си беше.

Обръщам се и — без да мисля, по навик всъщност — прокарвам пръсти по нощното шкафче. Странно — няма прах. Правя същото с бюрото, таблата на леглото, плейъра и резултатът е същият — убиецът е избърсал всичко, за да премахне отпечатъците си. Не получава похвала за това, но когато усещам някаква миризма и вдигам пръсти до носа си, всичко се променя. Долавям остатъци от антисептичен спрей, какъвто използват в интензивните отделения на болниците, за да се борят с инфекциите. Този спрей не само убива бактериите, но и като страничен ефект унищожава всякакъв ДНК материал — пот, частици кожа, косми. Като е напръскал всичко в стаята, включително килима и стените, убиецът е освободил криминалистите от Нюйоркската полиция от необходимостта да минават стаята със специалните си прахосмукачки.

Изведнъж осъзнавам, съвършено ясно, че това е всичко друго, но не и учебникарско убийство, извършено за пари, наркотици или сексуално задоволяване. Като престъпление, то е нещо забележително.