Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Улф (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Dogs Cry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2015)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Когато кучетата плачат

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-071-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1909

История

  1. — Добавяне

9.

— Ей! — подвикна ми Руб, когато най-сетне се прибрах. — Къде се губиш? Малко е късно, не мислиш ли?

— Знам — кимнах.

— В тенджерата има супа — намеси се госпожа Улф.

Вдигнах капака, което обикновено не е много добра идея. Но тази вечер свърши добра работа, защото кухнята мигом опустя, а аз не бях в настроение да отговарям на въпроси, особено на Руб. Какво щях да му кажа? „Знаеш ли, приятел, току-що се видях с бившето ти гадже. Нали нямаш нищо против?“ Нямаше как да стане.

На супата й трябваха няколко минути да се стопли. Седнах и вечерях сам.

Докато се хранех, малко се поуспокоих след случилото се. Такива неща не стават всеки ден и на човек му е малко трудно да повярва, че са истина.

Гласът й продължаваше да долита до мен:

— Камерън?

— Камерън?

След като го чух няколко пъти, осъзнах, че ми говори и Сара.

— Добре ли си? — попита тя.

Усмихнах се.

— Разбира се.

Заедно измихме чиниите.

По-късно с Руб взехме Мифи и го разхождахме, докато кучето започна да хрипти.

— Много зле звучи. Може да е хванал грип или нещо такова — предположи Руб. — Или пък гонорея.

— Какво е гонорея?

— Не съм много сигурен. Май някаква полова болест.

— Не ми се вярва.

Когато го върнахме на съседа Кийт, той каза, че Мифи плюел топки косми, което не ме изненада, защото това куче си беше деветдесет процента козина, няколко процента месо и кости и един-два процента лай, скимтене и капризи. Но козината беше най-много. По-лошо и от котка.

Погалихме го за последно и си тръгнахме.

На верандата попитах Руб как е Джулия.

„Пачавра“, представих си го, че казва.

— Не е зле — беше отговорът. — Не е върхът, но може да е и по-зле. Не се оплаквам.

Не беше нужно много време за едно момиче да се превърне от страхотно в „нищо особено“. Така беше при Руб.

— Хубаво.

За миг дори си помислих да го питам как оценява Октавия, но интересът ни към нея беше съвсем различен, така че нямаше смисъл. Не беше важно. За мен важното беше, че мислите за нея продължаваха да ме обсебват. Просто не можех да спра да мисля за нея, докато прехвърлях в ума си за кой ли път случилото се.

Появата й на улицата в Глийб.

Въпросът й.

Влакът.

Всичко.

Поседяхме малко на стария диван, който татко беше изнесъл навън преди няколко години, загледани в минаващите коли.

— Какво зяпате? — озъби ни се някакво момиче с разпуснат вид, докато минаваше край къщата ни.

— Нищо — отвърна Руб и доста се посмяхме, когато момичето ни напсува без видима причина и си продължи по пътя.

Мислите ми се насочиха навътре.

Октавия продължаваше всеки миг да е с мен, вътре в мен. Дори когато Руб отново заговори, аз бях във влака и си проправях път през хора, пот и костюми.

— Ще работим ли с татко в събота? — нагази в мислите ми Руб.

— Сигурно — казах.

Той стана и влезе вътре, а аз останах още доста време на верандата. Мислех си за следващата вечер — как ще стоя пред къщата на Октавия.

Тази нощ не спах.

Завивките лепнеха по мен и съвсем се омотах в тях. По някое време станах и просто седнах в кухнята. Беше два сутринта и когато госпожа Улф стана да отиде до тоалетната, ме видя там.

— Здрасти — прошепнах.

— Какво правиш? — попита тя.

— Не можах да заспя.

— Да не стоиш много, чу ли?

Постоях още малко с радиото, което си говореше и спореше само със себе си на кухненската маса пред мен. Октавия ме изпълваше цялата нощ. Питах се дали и тя седи в кухнята и мисли за мен.

Може би.

А може би не.

Но аз във всички случаи щях да ида там на другия ден и секундите минаваха далеч по-бавно, отколкото някога бях допускал.

Върнах се в леглото и зачаках. Когато слънцето изгря, станах с него и денят постепенно се изниза край мен. В училище както винаги беше лудница — майтапи, тъпи копелета, блъсканица и от време на време смях.

За няколко тревожни секунди този следобед се чудех как ли беше фамилията на Октавия и дали ще мога да я открия в телефонния указател. Изпитах облекчение, когато си спомних, че е Аш. Октавия Аш. Намерих адреса и го проверих на картата. Беше на десетина минути пеша от гарата, стига да не се загубех.

За успокоение прескочих оградата и погалих малко Мифи. Бях някак нервен. Всъщност много нервен. Представях си как може всичко да се обърка. Влакът да излезе от релсите. Да не открия правилната къща. Да стоя пред грешна къща. Прехвърлих всичко в ума си, докато галех топката косми, която се търкаляше и ми се усмихваше от време на време, докато я чешех по корема.

— Пожелай ми късмет, Мифи — казах и понечих да си тръгна, но той стана и ме погледна с оня поглед, който казваше: „Не спирай да ме галиш, мързеливо копеле!“ Въпреки това прескочих оградата и влязох вкъщи. Оставих бележка, че може да отскоча до Стив вечерта, да не се притесняват излишно. (Имаше реални шансове в крайна сметка да се озова тъкмо там.)

Бях облечен по обичайния си начин. Стари джинси, тениска, черното шушляково яке и изтърканите обувки.

Преди да тръгна, влязох в банята и се опитах да пригладя косата си, колкото да не стърчи, но това е като да победиш земното притегляне. Косата ми щръква, каквото и да я правя. Гъста като кучешка козина и винаги рошава. Не мога да се преборя с нея, колкото и да опитвам. Пък и, мислех си, достатъчно е да изглеждам като предния ден. Щом вчера съм бил достатъчно добър, ще съм такъв и днес.

Беше решено. Тръгвах.

Затръшнах вратата зад гърба си и комарникът изтрополя. Сякаш всяка врата ме изритваше от стария живот, който бях живял в тази къща. Изхвърляше ме в един нов свят. Старата полегнала порта се отвори със скърцане и ме пусна да мина. Притворих я внимателно. Тръгнах и от улицата, от петдесетина метра може би, се обърнах за миг да погледна къщата, в която бях живял. Тя вече не беше същата. И никога нямаше да бъде. Продължих по пътя си.

Колите се влачеха покрай мен и когато минавах покрай някакво задръстване, пътникът в едно такси се изплю през прозореца и плюнката пльосна в краката ми.

— Господи! — каза човекът. — Извинявай, приятел.

Само го погледнах и казах:

— Няма нищо.

Не можех да си позволя да ми отвлече вниманието. Не и днес. Бях доловил аромата на един нов живот и нищо нямаше да ме откъсне от него. Щях да го преследвам. Да го намеря, да го вкуся, да го погълна. Онзи можеше да се изплюе в лицето ми, а аз само щях да се избърша и да продължа.

Нищо нямаше да ме отклони.

Никакви съжаления.

Още беше рано, когато стигнах до Централната гара, купих си билет и заслизах към метрото. Перон двадесет и пет.

Застанах на края на перона и чаках, докато ме облъхна студеният въздух на тунела, раздвижен от идващия влак. Той затули ушите ми, превърна се в рев и постепенно стихна до приглушена въздишка.

Беше стар влак.

Мръсен.

Долу в последния вагон седеше някакъв старец с радио и слушаше джаз. Той ме поздрави (изключително рядко събитие в градския транспорт) и вече знаех, че този ден ще ми върви. Имах усещането, че съм си го заслужил.

Мислите ми лъкатушеха заедно с влака. Сърцето ми се тресеше.

В Хърствил станах и слязох. За мое учудване намерих къщата на Октавия без каквито и да било проблеми. Обикновено съм много зле, когато трябва да търся посоки и адреси.

Оглеждах къщите и се опитвах да отгатна коя ли може да е тринайсети номер на Хауъл Стрийт.

Когато стигнах до нея, открих, че е почти толкова малка, колкото и нашата, но от червени тухли. Стъмваше се и аз стоях там с ръце в джобовете, чаках и се надявах. Имаше ограда и портичка, както и ниско окосена морава с плочник. Започнах да се чудя дали тя ще излезе.

Откъм станцията идваха хора.

Подминаваха ме.

Най-сетне, когато мракът от предния ден се спусна над улицата, аз отместих поглед от къщата и огледах пътя, полуседнал, полуоблегнат на оградата. Няколко минути по-късно тя се появи.

Почти не чух как вратата се отвори и стъпките й ме приближиха, но не можех да сбъркам с нищо усещането за нея, когато се приближи и застана на една ръка разстояние зад мен. Още потрепервам, когато си спомня студените й ръце на шията си и докосването на гласа й до кожата ми.

— Здравей, Камерън — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — казах.

Гласът ми беше сух и дращеше в гърлото ми.

Спомням си, че се усмихнах и сърцето ми плувна в собствената си кръв. Нямаше връщане назад. В представите си бях изживявал хиляди пъти този миг, а сега, когато беше истински, нямаше как да го пропилея. Не бих си го позволил.

Тръгнах покрай оградата и влязох през портичката. Спрях пред Октавия, хванах ръката й и я задържах в моята. Вдигнах я до устните си и я целунах. Целунах пръстите и китката й толкова нежно, колкото ми позволяваха непохватните устни.

Очите й се разшириха.

Лицето й се доближи до моето.

Устните й се извиха в усмивка.

— Хайде — каза тя. — Нямаме много време тази вечер.

Тръгнахме по пътеката.

Стигнахме по улицата до стария парк и аз затърсих думите.

Те не се появяваха.

Сещах се само за пълни глупости от рода на времето и такива неща, но не бих се унизил дотам. Тя обаче продължаваше да ми се усмихва и с мълчанието си ми казваше, че няма нищо лошо да мълчим. Няма нищо лошо в това да не я омайвам с истории и комплименти и с всичко онова, което бих могъл да кажа, колкото да се каже нещо. Тя просто вървеше и се усмихваше, по-щастлива в мълчанието.

Седяхме дълго в парка.

Свалих якето си и й помогнах да го облече, но след това нямаше нищо.

Нямаше думи. Нямаше нищо друго.

Не знам какво бях очаквал, защото нямах представа какво трябва да правя. Нямах представа как да се държа с момиче, защото за мен беше пълна загадка какво иска тя. Наистина нямах представа. Знаех само, че я искам. Това беше простата част. Но да разбера какво трябва да правя? Как бих могъл да знам какво се очаква от мен? Вие можете ли да ми кажете?

Мисля си, че проблемът ми идваше от тази толкова дълга самота вътре в мен. Винаги бях гледал момичетата от разстояние, не се бях доближавал достатъчно, за да усетя дори аромата им. Разбира се, исках ги, и макар да съжалявах, че са недостъпни за мен, и в същото време изпитвах облекчение. Нямаше натиск. Нямаше неудобство. По-лесно беше да си представям какво би могло да бъде, отколкото да се сблъскам с реалността. Можех да си измислям идеални ситуации и да си представям какво правя, за да ги спечеля.

Но не можеш да направиш нищо, когато не е истинско.

А когато е истинско, нищо не пречи на падането ти. Нищо не застава между теб и земята и онази вечер в парка се чувствах по-истински от всякога. Никога не бях губил контрол до такава степен. Така беше и, изглежда, така щеше да бъде винаги.

Преди животът се свеждаше до това да си намеря момиче (или поне до надеждата за това).

Не да опозная момичетата или да разбера какво искат.

Сега беше много по-различно.

Сега всичко се свеждаше до едно момиче и до желанието да разбера какво да правя.

Търсех трескаво отговора на въпроса какво да кажа, но той ми се изплъзваше. Мислите ме приковаваха и не ми позволяваха да помръдна. В крайна сметка убедих себе си, че всичко ще си дойде на мястото. Но нищо не си идва на мястото само.

Дотук добре, казвах си, докато се опитвах да се окопитя. Дори започнах да си изброявам нещата, които бях направил както трябва.

Бях я догонил на влака предния ден. Бях говорил с нея и й бях казал, че ще стоя пред къщата й.

Господи, дори бях целунал ръката й. Но сега трябваше да кажа нещо, а нямаше какво. Защо нямаш какво да кажеш, тъпо копеле такова? — питах се.

Умолявах себе си.

И неведнъж.

Разочарованието от мен самия беше още по-горчиво, докато седях с нея на проядената дървена пейка в парка и се чудех какво да правя.

По някое време отворих уста, но не излезе нищо.

Накрая просто я погледнах и казах:

— Съжалявам, Октавия. Извинявай. Толкова съм вързан.

Тя поклати глава и виждах, че не е съгласна.

— Не е нужно да говориш, Камерън — каза и сякаш надникна в мен. — Не е нужно да казваш каквото и да било, за да знам, че имаш голямо сърце.

В този миг нощта се отвори и небето се изсипа на парченца около мен.

Мълчание

Стоя в тъмното.

Треперя.

Вятърът спира.

Умира.

Свлича се на ръце и колене и се обгръща с мълчание.

Спирам.

Кучето спира.

И всичко.

Наоколо.

Е мълчание.

То звучи като провал, като сърце, което се разкъсва отвътре.

То ме дебне.

То ме оковава и ме гледа как трескаво се мъча да се изтръгна.

Почти очаквам да ме залее и да ме отнесе.

Може да се зъбя и да се дърпам, но то ме държи здраво.

Надявам се поне тези написани думи да заговорят. Надявам се да пламнат, да викнат, да закрещят.

Надявам се да закрещят.

Да разчупят мълчанието ми…

Обръщам се и отново тръгваме с кучето.

Стъпките ни.

Са безмълвни.