Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (14)

14.

— Няма ли най-сетне да загасиш тая лампа? — попита Руб. Все още бях в средата на писането. Беше едва единайсет и половина в неделя вечер.

— Ей сега — отвърнах.

— Давай по-бързо.

Щом приключих и си легнах, в мислите ми тутакси изплува остатъкът от следобеда. Както често ми се случва, видях живота си изрисуван на тавана.

След като слязохме от кулата, Октавия дойде с мен у дома. Играхме карти със Сара и дори татко и госпожа Улф се включиха за едно раздаване. Татко спечели, разбира се, но като цяло беше хубав следобед. Пак забелязах картата с парчето корнфлейкс. Беше дама пика.

Октавия се канеше да си тръгва, когато госпожа Улф я покани да остане още малко.

— На вечеря — каза тя.

Октавия отказа, без да се замисли. Може би защото беше чувала за манджите на госпожа Улф, но според мен по-скоро защото трябваше да се прибира.

— Все пак благодаря — каза тя и двамата тръгнахме към гарата.

Не знаех, че докато излизахме, Сара пак е успяла да ни снима през комарника. По-рано, докато играехме карти, ни беше направила няколко снимки. На нито една от тях не позирахме. Просто ни беше хванала, както си седяхме, и даде една на Октавия да си я запази за спомен. Не беше нищо особено. Просто си държахме картите, но коленете ни се опираха и Октавия като че се канеше да каже нещо. Аз лично не бях излязъл особено добре, защото очите ми бяха полупритворени, а косата ми беше като наелектризирана. На Октавия обаче й хареса и Сара я накара да я вземе.

Когато се прибрах от гарата, изведох Мифи на разходка, а след разходката на възглавницата ми ме чакаше последната снимка. Онази, която Сара беше направила, когато тръгвахме. Тази вече беше добра. Беше страхотна.

Зад скъсаната тук-там мрежа се виждахме двамата с Октавия, в гръб. Вървяхме към килнатата портичка и ръцете ни се докосваха. Между нас струеше светлина — освен там, където ръцете ни се допираха. Щом я видях, тутакси отидох при Сара.

— Благодаря — казах.

Не държах снимката и дори не я споменах, но тя знаеше.

Сложих я в чекмеджето си, там, където бях решил да държа изписаните листове, и преди да си легна, целувах дълго Октавия, докато устните ми се отпечатаха върху снимката.

В леглото си дадох сметка, че този ден Октавия ми беше казала много неща за себе си, но най-главното, което ме занимаваше, си оставаше загадка.

Домът й.

Семейството й.

Тя нито веднъж не ги беше споменавала.

Нямах представа дали има братя и сестри, но още преди, докато беше с Руб, бях решил, че е едно дете. Никога не беше ставало дума за това. Сега знаех за хармониката, за височината на кулата и много други неща, но нямах представа откъде идва тя.

За миг ми се прииска да събудя Руб и да го попитам, но след като вече се беше оплакал за лампата, едва ли щеше да бъде във възторг и да го заприказвам. Освен това не бях забравил, че Руб си има свои проблеми. Чудех се как ли щеше да свърши тая история с обажданията по телефона. Знаех само, че ще има сблъсък и за пръв път не бях сигурен в изхода. Преди винаги знаех, че в крайна сметка Руб ще излезе победител. Сега не бях сигурен. Можех само да чакам. Щеше да се види.

Полека-лека умората надделя и потънах в дълбок сън.

На другия ден телефонът звъня безброй пъти, както цялата седмица преди това. В четвъртък Руб просто вдигаше слушалката и я оставяше обратно.

Една вечер отидохме до Стив, но не правихме кой знае какво. Малко ритане, кафе и разговор, който се въртеше около футбола и семейството. От време на време пускахме по някой майтап.

На връщане Руб спря и двамата седнахме на ръба на канавката. Все едно не бяхме си приказвали от много време. Зачаках го да заговори.

Минаха може би пет минути.

— Тоя тип, който и да е той, явно сериозно ми е вдигнал мерника — каза той най-сетне.

— А ти пита ли твоята за него?

— Джулия ли?

— Да.

— Според нея не е кой знае какъв мъжкар, но има много време и много приятели.

— Приятели?

— Приятели — потвърди той. — Мислех си да го намеря, но не си е работа. По-зле ще стане.

— Но ако го откриеш, преди да те е открил той, ще го свариш неподготвен. И можеш да приключиш нещата, преди да са започнали.

— Не.

Замислих се.

— Добре, но не забравяй, Руб — стане ли напечено, само ми кажи. Знам, че не мога да се меря с теб, но когато сме двама, при всички положения ще им е по-трудно.

Руб сложи ръка на рамото ми и това беше всичко. Поехме към дома.

В петък Октавия дойде вкъщи рано следобед и видяхме от верандата как Руб мъкне по улицата боксова круша.

— Да потренирам малко — обясни той, докато му помагахме да я вкара вкъщи и да я свали в мазето.

Окачи я на гредите на тавана и близо час го чувахме как блъска по нея. Донякъде ми беше жал за онзи, който щеше да се изправи срещу Руб. Дори да бяха повече, щеше да има доста пострадали, защото той беше бърз и силен и не се колебаеше.

Когато телефонът иззвъня, вдигнах и казах на човека отсреща да не затваря.

— Брат ми иска да говори с теб. Това започва да става смешно. Обаждаш се три пъти на ден и мълчиш. Започвам да си мисля, че всъщност харесваш брат ми, а не искаш да го убиваш, иначе досега да си го пребил и въпросът да е приключен. Затова задръж така и изчакай една минута.

Слязох в мазето.

— Какво има?

Руб обикновено не се поти много, но след един час блъскане беше подгизнал от пот.

— Той е — казах.

Той изтича по студените циментови стъпала и грабна слушалката с такава сила, че едва не я строши.

— Слушай ме внимателно — изръмжа. — Ще чакам до старото депо утре в осем вечерта. Знаеш ли го къде е?… Да, точно то. Ако искаш, ела да се разберем. Ако не, спри да ми звъниш, че вече взе да ми писва. — Настъпи дълга пауза. Руб слушаше, после пак заговори. — Добре, само двамата. — И след нова пауза добави: — Хубаво, можем да доведем и други хора, но те няма да се намесват. Никаква помощ, никакви номера. Това е, всичко хубаво.

Той тръшна слушалката и вече виждах как в мислите си е започнал схватката.

— Значи се почна? — попитах.

— Явно да. — Той отиде до вратата на мазето и я затвори. — Слава богу.

В този миг телефонът иззвъня. Отново.

Той вдигна и бях сигурен, че пак е приятелчето му. Руб не изглеждаше очарован.

— Какво има пак? — изстреля в слушалката. — Не можеш?! — Изглеждаше още по-бесен. — Слушай, приятел, ти си този, който иска да ме убие, така че решавай кога искаш да го направиш! Какво ще кажеш за през седмицата? Не? А другата събота устройва ли те? Виж си графика дали нямаш някакъв друг ангажимент. — Той зачака. — Сигурен ли си? Абсолютно? Нали няма да ми звъниш през две минути да се уговаряме наново? Няма, нали? Значи следващата събота е подходящо време да ме убиеш? Добре. На същото място, по същото време. Другата събота.

Той отново затръшна слушалката, но този път поклати глава и се засмя.

— Пълен цирк.

После заръфа някаква филия и започна да се приготвя за излизане. Щяха да ходят някъде с Джулия, причината за всичко това. Опитах се да мисля с неприязън за нея и да стоваря върху й вината за случващото се, но не бях прав. Работата не беше в Джулия, а в брат ми Руб. Той си го беше докарал до главата, защото най-сетне беше попаднал на грешното момиче и може би за пръв път щеше да си плати. Но си казвах също, че не съм бил прав по-рано и Руб често се беше измъквал от опасни ситуации само защото беше Рубен Улф, а Рубен Улф може да се справи с всичко.

С юмруците си.

С неуловимия си чар.

Без значение с какво, справяше се.

Този път обаче не бях сигурен. Беше различно. Вероятно щяхме да видим изхода след седмица…

С Октавия тази вечер не излизахме. Седяхме в нашата стая и тя свиреше на хармониката или пускаше музика. Понякога свиреше заедно с нея, но повече си говорехме. Разказваше ми за дни, прекарани в свирене и изкарване на пари, за различни типове, които беше срещнала в пристанището или из града. Аз й разказвах за училището и как понякога сядах на една стена и думите, и историите нахлуваха в мен, как понякога долу идваха хора и ми говореха. Разказвах й за приятелите, които съм имал, и за хора, с които съм се сблъсквал.

Казах й, че никой освен нея не знае за думите.

Беше ми хубаво.

Усещах я близка.

Тя беше по джинси, но си свали обувките и чорапите и седна с кръстосани крака на леглото ми. Гледах ходилата и глезените й. Харесвах глезените й, но когато вдигнех поглед нагоре, харесвах и изражението й, докато говореше, слушаше или мислеше. Тя се смееше на много неща. На ледената бира, на историите, които й разказвах за нас с Руб, как сме ходили на кучешките надбягвания по-скоро за забавление и само от време на време сме залагали, колкото да не е без хич.

Приятно ми беше да си говорим.

Може би изглежда достатъчно очевидно, за да го казвам, но това ми помогна да я опозная. Начинът, по който говореше за нещата, по който се замисляше и после ги изричаше. Мисля, че когато някой ни казва нещо, което обикновено пази за себе си, ние се чувстваме привилегировани — не защото знаем нещо, което никой друг не знае, а защото се усещаме избрани. Усещаме, че този човек иска животът му да се пресече с нашия. Мисля, че това е най-хубавото.

Бях на път да попитам за семейството й, но не можех. Кой знае защо чувствах, че тя сама трябва да заговори на тази тема.

Тя дойде и на другия ден и тъй като с татко и Руб не бяхме обядвали с обичайните риба и картофи, реших, че сега е моментът да го направим. Двамата с нея отидохме до магазина и купихме всичко. Госпожа Улф ни беше благодарна, че й спестихме претоплянето на манджите, и всички ядохме в кухнята направо от пликовете.

Моето семейство не е богато.

И много други неща не е.

Но забелязах, докато се хранехме и Руб ми се подигра, задето изпуснах парче риба, а татко го плесна по врата, че Октавия ни гледа с блясък в погледа.

Личеше си, че й харесва у нас.

Харесваше й да си говори със Сара, с майка ми и дори с баща ми, който я осветли колко е трудно да се инсталира, поправи и смени тоалетна чиния. Във всичко това имаше някаква грубоватост, но беше истинско. От изпуснатата риба до обидите и солта, полепнала по устните.

По едно време, докато Сара разправяше за някаква своя колежка, която имала най-убийствения дъх на света, Октавия ме погледна и се усмихна.

Тук нещата бяха наред.

Не идеални, но наред.

Спомних си го на другия ден, на обичайното място на пристанището, докато Октавия свиреше, а аз седях отстрани, слушах и си записвах някои свои мисли.

Когато тя свърши, отидох и й помогнах да събере парите. Октавия вдигна глава, притворила едното си око срещу слънцето, и каза:

— Аз те заведох на някои места, Кам. Места, където исках да отида. — Тя сложи парите в една платнена чанта. — Защо сега ти не ме заведеш някъде, където искаш да отидеш?

Проблемът беше, че аз никъде не ходех.

Поне не съзнателно.

Просто обикалях из улиците на града. Скитах, гледах хората и сградите, вдишвах миризмите и звуците на това място.

Душата на града, помислих си, но казах:

— Аз не ходя никъде.

Тя ме погледна с поглед, който казваше: „Не на мен тия“, и ми беше ясно, че няма да се измъкна току-така. Вече ме познаваше достатъчно добре. Затова казах:

— Обикновено се шляя по улиците. Нищо особено, просто…

— Хубаво звучи. — Беше станала и ме чакаше. От нея лъхаха нежност и спокойствие. — Покажи ми всички места, където ходиш.

Без да бързаме, започнахме обиколката.

Взехме влака до Централна гара и тръгнахме по улиците на града. Показах й бръснарницата и й разказах за стария бръснар и жена му. Тя си спомни какво бях написал за собствения си гроб и попита:

— Това оттук ли идва?

Кимнах.

Следваше автобусната спирка, където онази двойка ме обиждаше и после нямах пари да си платя билета. Октавия много се смя. Каза, че това било напълно в мой стил.

— Знам — казах и също се посмях на себе си.

Продължихме да вървим и несъзнателно се озовахме в Глийб, близо до къщата, пред която стоях и чаках онова момиче.

Беше ми хубаво да стоя тук с Октавия. Имах чувството, че постъпвам правилно. Трябваше и да го кажа правилно.

— Идвах тук три или четири пъти седмично — заговорих, но спрях насред изречението, защото внезапно осъзнах, че вече не мисля за това място с болка. Мислех за Октавия. — Знаеш ли какво? Тези дни, докато размишлявах, разбрах, че съм идвал тук не за да чакам онова момиче. Просто… Мисля, че съм чакал теб. — Поклатих глава и се загледах в земята, после вдигнах поглед. — Знаеш ли, мисля, че това беше най-хубавата вечер в живота ми.

Очите й гледаха вътре в мен.

— Да — кимна тя. — Знам.

Просто постояхме малко там, спомняйки си онази вечер, а аз си мислех, че съм копнеел не за Стефани, а за представата за нея. Тя беше видение, нищо повече. И най-хубавото в цялата работа беше, че Октавия е истинска.

На връщане минахме покрай гарата и си говорихме за влака онази вечер. Имаше и други места, които криеха свои истории, и аз ги разказвах на Октавия. Беше ми приятно да мисля за местата като за истории, означаващи нещо.

Имаше една уличка, където веднъж видях Руб да бие някакъв побойник. Поне беше такъв, преди да срещне Руб. Брат ми го остави там с думите:

— Сега доволен ли си? Би трябвало.

Минахме по улиците, по които разхождахме Мифи, нахлупили качулките на главите си. Имаше и спирки, на които хората изпадаха през отворените врати на автобусите. Една вечер Сара беше от тези хора и усетих миризмата на алкохол, която се носеше от нея, но не казах нищо. Това вече й се случва много рядко.

Вече бяхме близо до дома. Попитах Октавия дали е уморена, но тя искаше да повървим още.

Продължихме до квартирата на Стив и аз й разказах за случилото се между нас. За онова, което ми беше казал, и как в крайна сметка бях оценил факта, че ми беше казал истината. Дори й казах, че обичам Стив. Може би защото с братята е така, независимо че не си го казват и рядко го показват. А може би беше нещо повече. Харесвах силата му и неизреченото разбиране, което цареше между нас. Казах й за вечерта на игрището. Тя ме помоли да я заведа там.

Часът беше почти пет и игрището беше празно. Отидохме до вратата и й показах откъде бях стрелял и как реагира Стив, когато най-сетне му вкарах гол.

Не останахме дълго там, а тръгнахме към вкъщи и скоро се озовахме на нашата улица.

Седнахме на верандата и аз й разказах и други неща. Казах й за един следобед предишното лято, когато госпожа Улф се прибра по-рано от работа. Лицето й беше бяло, когато мина покрай мен. В кухнята тя седна на един стол и дълго не можех да разбера едва чутите думи, които шепнеше отново и отново. Най-сетне мама вдигна поглед и попита:

— Сещаш ли се за онази къща в Бонди, която ходя да чистя? За онзи богаташ, господин Калахън?

— Разбира се — отвърнах.

— Е, днес влязох и… — Ръцете й се тресяха, гласът й също трепереше. — Влязох в спалнята и видях краката му…

Човекът се беше застрелял и мама го беше намерила на килима в локва кръв. Разказах на Октавия как тя трепереше в кухнята и се опитваше да не плаче.

Няколко дни по-късно госпожа Улф дойде в стаята ни късно през нощта. Минаваше полунощ и ни събуди светлината от коридора. Тогава мама каза нещо.

— Постарайте се да живеете възможно най-почтено. Знам, че ще правите грешки, но без това не може, нали така?

И това беше всичко.

Тя не изчака да й отговорим или да се съгласим с нея. Просто искаше да чуем какво има да ни каже.

Вратата се затвори и светлината от коридора изчезна.

— Това пък какво беше? — чух гласа на Руб в тъмното.

Но и той знаеше, също като мен. Брат ми може да е какъв ли не, но не е глупав. Всичко му е ясно и затова понякога е още по-дразнещ.

Поседяхме още малко на верандата и отидохме да вземем Мифи. Но не го разхождахме, само се помотахме из задния двор и дълго го чесахме по корема. Това куче беше ненаситно. Тази вечер беше по-добре, макар че още не можеше да влезе във форма. Може би просто остаряваше. Кийт му даваше хапчетата, предписани от ветеринаря, но пак ми се струваше малко умърлушен.

Вече се стъмваше, когато го върнахме у дома, и Октавия трябваше да си тръгва.

Докато вървяхме към гарата, изведнъж спрях насред улицата и се обърнах.

— Какво има? — попита Октавия.

— Има нещо, което забравих да спомена. Спомням си как седях на верандата и гледах след теб онази вечер, последната, когато беше с Руб… Тогава си мислех, че сигурно се чувстваш така, както се чувствах аз в Глийб.

— Предполагам — отвърна тя. — Но сега е различно.

— Така е — кимнах и продължихме към гарата.

По-късно, когато й се обадих, за сетен път се уверих колко е различно всичко. Звъннах й от старата празна кухня, но почти не говорихме. Тя каза само:

— Не затваряй, Кам. Почакай.

Чух я как оставя слушалката и се отдалечава.

— Ало! — казах.

Без отговор.

— Ало!

И тогава чух.

Отсреща зазвуча музика и аз притиснах слушалката по-силно до ухото си.

Хармониката плачеше както винаги. Никога не бях слушал тази песен, но беше една от най-прекрасните, които някога бях чувал. Представях си как Октавия свири в тъмното. Песента се издигаше и се снишаваше, понасяше ме със себе си и сякаш разтваряше гърдите ми.

Искало ли ви се е някога да паднете на колене на кухненския под?

Аз имах такова желание, докато слушах музиката на това момиче.

Ако душата й си пробие път

Тъмни улици.

Кучето както винаги ме чака, за да ме поведе по тъмните улици.

По пътя пред нас върви момиче.

Хуквам и за пръв път изпреварвам кучето.

Тя свива зад ъгъла, но когато стигам там, вече я няма.

Кучето ме настига и двамата стоим до стената.

— Обичам това момиче — искам да кажа, но не го правя.

Знам, че кучето е тук, за да ме води, нищо повече.

Стоим там и осъзнавам, че знам много малко.

Не знам накъде ще ме поведат тези улици и защо.

Не знам дали ще оцелея след битката тази нощ.

Знам само едно.

То е за това момиче.

Ако душата й някога си пробие път, искам да ме залее.