Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Улф (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Dogs Cry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2015)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Когато кучетата плачат

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-071-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1909

История

  1. — Добавяне

12.

Когато се прибрах онази неделя вечер, с Руб както обикновено изведохме Мифи на разходка. Стори ми се, че кучето не е във форма. Кашлицата му беше станала по-дълбока, сякаш идеше от дробовете.

Когато се прибрахме, попитах Кийт дали смята да го заведе на ветеринар.

— Не мисля, че е от космите — казах.

Отговорът на Кийт беше ясен и точен.

— Да, май ще се наложи. Не ми харесва.

— Меко казано.

— А е бил и преди така — казва той, по-скоро да убеди себе си. — Но не е било нещо сериозно.

— Кажи ни, като го видят.

— Да, приятел. Довиждане.

Замислих се за миг за кучето. Мифи. Колкото и да се оплаквахме от него, ако нещо му се случеше, щеше да ни липсва. Странно е как някои неща в живота те дразнят, а когато ги няма, ти липсват. Померанецът Мифи беше едно от тях.

По-късно, докато седяхме в хола с Руб, пропуснах много възможности да му кажа за нас с Октавия.

Сега, казвах си. Сега!

Но не му казах нищо, просто си седяхме.

На другата вечер отидох да видя Стив. Не бях ходил от доста време и беше започнал малко да ми липсва. Не знам какво точно се беше случило, но от известно време насам компанията му ми беше станала доста приятна, макар да не си казвахме много. Вярно, и двамата говорехме повече от обикновено, но пак не беше кой знае какво.

Когато стигнах, само Сал си беше вкъщи.

— Всеки момент ще си дойде — каза тя без особен възторг. — Гладен ли си? Искаш ли нещо за пиене?

— Не, няма нужда.

Тази вечер не беше особено приветлива сякаш не възнамеряваше да ме търпи дълго. Изражението й говореше без думи. Ако имаше думи, те щяха да са от рода на:

Неудачник.

Мръсно копеленце.

Сигурен съм, че по-рано, преди да се сближим, Стив й беше казвал какви хаймани са братята му. Докато живеехме заедно, той ни гледаше отвисоко. Ние вършехме глупости, признавам — крадяхме пътни знаци, биехме се, залагахме на кучешките гонки… Това не беше много по вкуса на Стив.

Когато си дойде след десетина минути, той наистина се усмихна и каза:

— Ей, откога не съм те виждал!

За миг си помислих, че говори на мен, и се усмихнах в отговор, преди да осъзная, че това е предназначено за Сал. Напоследък тя често ходеше в командировки. Той се приближи и я целуна. И едва тогава забеляза брат си на дивана.

— Здрасти, Кам.

— Здрасти, Стив.

Виждах, че искат да са сами, затова почаках няколко секунди и станах. Кухненската лампа ги осветяваше ярко, докато стояхме в полутъмния хол.

— Ще дойда някой друг път — побързах да кажа.

Трябваше да изчезвам по най-бързия начин. Погледът на Сал красноречиво ме подканяше да се измитам.

— Не.

Вече бях на вратата, когато думата ме застигна и ме изрита в гърба. Обърнах се. Стив стоеше зад мен. Лицето му беше сериозно.

— Няма нужда да си тръгваш, Кам — довърши той.

Само погледнах брат си и казах:

— Не се притеснявай.

И си тръгнах, без много да му мисля. Имах други места, където да отида.

Беше още рано, затова реших да тичам до гарата и да хвана влака за Хърствил. Виждах отражението си в стъклото на вагона — косата ми пак беше израснала и стърчеше нагоре, буйна и рошава. Беше гарвановочерна в отражението и за пръв път почти ми харесваше. Докато се люшках във влака, гледах вътре в себе си.

Улицата на Октавия беше потънала в мрак. Светлините на къщите приличаха на факли. Като стиснех очи и ги отворех отново, имах чувството, че къщите се лутат наоколо в тъмното и търсят път. Очаквах всеки момент да избледнеят и да се изгубят. Понякога пред тях преминаваха човешки сенки, а аз чаках пред портата й.

За миг си представих как отивам до входната врата и чукам, но продължавах търпеливо да чакам. Кой знае защо ми се струваше, че няма да е добре, ако вляза. Още не. Умирах тя да излезе, дума да няма. Но знаех, че ако трябва да си тръгна, без да съм я зърнал, ще го направя. Щом можех да го направя за момиче, което не даваше пукната пара за мен, щях да го направя и за Октавия.

В тази открадната секунда си спомних за момичето от Глийб. То се промъкна в мислите ми като крадец и изчезна, без да вземе нещо. Сякаш унижението от миналото беше паднало като товар от гърба ми и лежеше захвърлено някъде на земята. За миг се зачудих как съм могъл да стоя пред къщата й толкова много пъти. Дори се изсмях. На себе си. А няколко минути по-късно, когато Октавия дръпна пердето на кухнята и излезе да ме посрещне, от нея не остана и следа.

Първото, което забелязах, преди да сме си казали и дума, беше раковината, вързана на връвчица на врата й.

— Харесва ми — казах и протегнах ръка да я докосна.

— И на мен — кимна тя.

Отидохме в същия парк, в който седяхме първата вечер, но този път не седнахме на проядената пейка. Разхождахме се по мократа трева и спряхме до едно старо дърво.

— Ето — казах и дадох на Октавия думите, които бях писал предишната нощ в леглото. — Твои са.

Тя ги прочете, целуна листа и се притисна в мен. Имаше толкова много въпроси, които исках да й задам. Исках да я питам какво се случва в къщата й, какво е правила с Руб, защо никога не е влизал у тях, дали има братя и сестри като мен. Но не попитах нищо. Между нас се издигаше стена и макар да знаех, че един ден ще трябва да се изправя срещу нея, все още не се решавах.

Казах й, че обичам плача на хармониката й. С това куражът ми като че се изчерпваше и дори тези няколко думи ми струваха усилие. Това, че думите трябва да градят мостове, беше много хубаво, но си мисля, че човек трябва да улучи момента.

Когато стигнахме до къщата й, казах нещо почти погрешка. Гласът ми сам го изрече.

— Може би скоро ще ми кажеш повече за себе си.

В гласа ми нямаше колебание, нямаше и сянка от съмнение.

Тя погледна към къщата си, към приглушената светлина, идеща от прозореца.

— Добре. — Лицето й беше искрено и мило. — Не може всичко да става както аз го искам, нали? Не можеш да се удавиш в някого, ако не те пусне. — Права беше. — Ще се видим ли в неделя?

— Разбира се.

Целунах ръката й и си тръгнах.

Когато се прибрах, за свое изумление заварих Стив да ме чака на верандата.

— Чудех се колко още ще седя тук — изръмжа той при вида ми. — Чакам те от един час.

Приближих се.

— Защо? Какво е станало?

— Хайде! — Той се изправи. — Да идем у нас.

— Само ще вляза да…

— Вече им казах.

Колата му беше паркирана малко по-нататък на улицата. Качихме се и до квартирата му почти не обелихме дума. Включих радиото, но не си спомням какво пееха.

— За какво е цялата работа? — попитах.

Погледнах го, но погледът на Стив беше прикован в пътя. Не бях сигурен дори дали е чул въпроса ми. Най-сетне ме погледна за миг, но не каза нищо. Чакаше.

Когато слязохме от колата, каза:

— Искам да те запозная с някого. — И затръшна вратата. — Всъщност искам да я запозная с теб.

Качихме се по стълбите и влязохме в апартамента. Беше празен.

— Явно е в банята — каза той.

Направи кафе и го сложи пред мен. То още образуваше малък водовъртеж и всмукваше отражението ми, притегляше ме в себе си.

За миг си помислих, че сега ще се впуснем в обичайния ритуал с въпроси и отговори за нашите вкъщи, но той очевидно беше решил да не го прави. Беше видял с очите си как са. А не беше в стила на Стив да говори, колкото да каже нещо.

Не бях ходил да го гледам на стадиона от известно време и го попитах как върви. Той тъкмо беше започнал да ми обяснява, когато Сал излезе от банята, все още с мокра коса.

— Здрасти — каза тя.

Кимнах и се усмихнах сковано.

Стив се изправи и ме погледна, после погледна нея. В този миг разбрах, че наистина й е казал за нас с Руб, точно както подозирах. Кой знае защо бях си го представял на пейката в Хърствил и сякаш чувах тихия глас на Стив, който се отричаше от братята си. Сега той пренаписваше историята или поне се опитваше да сложи всичко на мястото му.

— Стани — нареди брат ми.

Подчиних се.

— Сал — каза той. Тя ме погледна, погледнах я и аз, а Стив продължи: — Това е брат ми Камерън.

Стиснахме си ръцете.

Моята беше момчешка и груба.

Нейната беше гладка и чиста, ухаеща на парфюмиран сапун. Такъв, какъвто слагат в хотелските стаи, които никога няма да посетя.

Тя ме прие и вече бях Камерън, а не просто братът неудачник.

Малко по-късно, когато Стив ме връщаше вкъщи, разменихме няколко думи, но си говорехме за дреболии. Аз го прекъснах насред думата:

— Казал си на Сал за нас с Руб, че сме неудачници, нали? И че те е срам от нас?

Гласът ми беше спокоен и правех всичко по силите си да не прозвучи като обвинение.

— Не.

Вече бяхме спрели пред вкъщи, когато го каза.

— Не?

Ясно виждах срама в очите му и за пръв път си давах сметка, че го е спотайвал в себе си.

— Не — повтори той и ме погледна почти гневно сякаш ми се сърдеше за това, което ще каже. — Не ти и Руб. — На лицето му се четеше болка. — Само ти.

Господи.

Господи, мислех си, докато стоях с отворена уста. Сякаш беше изтръгнал сърцето ми и сега го държеше в ръце и се взираше в него сякаш можеше да го види.

То туптеше.

Падаше и се изправяше. Кървеше в ръцете му.

Не казах нищо за признанието, което току-що беше направил.

Просто разкопчах колана, взех сърцето си и побързах да се махна от тази кола.

Стив ме последва, но беше твърде късно. Чувах стъпките му зад себе си. Изкачих стъпалата на верандата и думите му се посипаха в краката му.

— Кам! — извика той. — Камерън!

Вече почти бях вътре, когато гласът му ме застигна.

— Съжалявам. Аз… Кам, не бях прав!

Влязох и затръшнах вратата, после се обърнах да погледна.

Фигурата му се очертаваше в прозореца. Притихнала и неподвижна, прикована от светлината.

— Сбърках.

Гласът му замря.

Една минута измина като в треска.

Събрах всичките си сили.

Бавно се приближих до вратата, отворих я и видях брат си от другата страна на мрежата.

— Не се притеснявай — казах. — Няма значение.

Още бях обиден, но както казах, това нямаше значение. Бяха ме наранявали и пак щяха да ме нараняват. Стив сигурно съжаляваше, задето е искал да покаже на Сал, че не съм такъв безнадежден случай, за какъвто ме е мислела. Беше постигнал обаче нещо съвсем друго — беше ми показал не само, че ме е мислел за неудачник, а и че съм бил единственият.

И в този миг нещо ме прободе като с нож.

Някакво чувство се надигна в мен и ме преряза. Всичките ми мисли се разпиляха, остана само една и не искаше да си тръгне.

Думите и Октавия.

Това беше единствената фраза.

Тя трептеше и се блъскаше в мен.

Тя ме спаси.

Почти шепнешком казах на Стив:

— Не се притеснявай, брат ми. Няма нужда да казваш на Сал, че не съм неудачник. — Мрежата все така ни разделяше. — Няма нужда да ми го казваш и на мен. Знам какво съм. Знам какво виждам. Може би някой ден ще ти кажа малко повече за себе си, но засега ще се наложи да почакаме, да видим какво ще стане. Още съм много далеч от онова, което ще бъда и…

Усещах в себе си нещо, което винаги бях чувствал несъзнателно. Замълчах за миг и го погледнах в очите. Скочих в тях през вратата и го задържах.

— Чувал ли си някога куче да плаче, Стив? Да вие така силно, че е направо непоносимо? — Той кимна. — Сигурно вият, защото са толкова гладни, че ги боли. Това е, което чувствам аз всеки ден от живота си. Толкова съм гладен да бъда нещо, да бъда някой. Чуваш ли ме? И нищо няма да ме спре. Нито ти, нито който и да било. Гладен съм, Стив.

Понякога си мисля, че това са най-хубавите думи, които някога съм казвал.

— Гладен съм.

После затворих вратата. Не я затръшнах.

Човек не рита умряло куче.

Когато кучетата плачат

Вече сме в самото сърце на града и кучето спира и се обръща. Поглежда ме и очите му са по-гладни от всякога.

Гладни и горди.

Гладни да задържат желанието.

Това ме трогва, кара сърцето ми да затупти по-силно, по-гордо, по-голямо.

То е избрало този миг да ми покаже кой съм.

Вятърът отново се усилва и в небето се надига буря.

Над мен бляскат светкавици и тътнат гръмотевици.

Тогава кучето започва да вие.

Това е зов, идещ някъде от дълбините му. Козината му е настръхнала, щръкнала яростно към небето. То вие от цялото си сърце, тласкано от непобедим инстинкт.

Воят му взема връх над виещата буря. Смесва се с воя на светкавиците и с виещия вятър.

С вдигната към бездънното небе глава то вие от глад и усещам как нещо се надига у мен.

Собственият ми глад.

Гордостта ми.

Усмихвам се.

Усмихвам се и го усещам в очите си, защото гладът е могъща сила.