Клайв Къслър, Греъм Браун
Часът нула (6)

Глава 5

Два часа след инцидента Кърт седеше в апартамента си в хотел „Интерконтинентал“. Първо изпрати дълъг имейл до щаба на НАМПД, после изпи голяма чаша шотландско уиски и се пъхна в леглото.

Четирийсет минути по-късно все още беше буден, гледаше в тавана и слушаше бръмченето на климатика. Събитията се разиграваха в главата му отново и отново, а въпросите се редяха един след друг.

„По каква задача работи АССР? Как е възможно човек, покрит с почва от пустошта, да страда от декомпресионна болест? И каква роля играе във всичко това Хейли Андерсън? Изглеждаше, че е там по свое желание, но това май не я радваше особено.“

Един слабичък гласец му казваше да не се замесва, но Кърт дълбоко в себе си знаеше, че не може да остави нещата така.

Погледна към нощното шкафче. Беше покрил циферблата на будилника с една кърпа, за да не му свети, но до него лежеше ръчният му часовник „Докса“. Той го взе, погледна блестящите стрелки — беше почти два сутринта.

Отметна завивките, стана от леглото и се запъти към бюрото. Така и така не можеше да заспи, защо да не потърси някои отговори.

Включи лаптопа и докато чакаше да се зареди, изпи чаша вода. Едно бързо търсене за АССР в интернет му показа множество резултати. Не че Кърт очакваше да намери списък с тайни операции, но си помисли, че може да намери нещо, което да му подскаже с какво са се заели сега — нещо, което е достатъчно неясно за повечето хора, но на него да му помогне да събере две и две.

За съжаление късметът му не проработи. Помисли си за Хейли.

— Коя си ти, госпожо Андерсън? — измърмори той. — И в какво си се забъркала?

Написа името й в търсачката и се появиха множество линкове.

За изненада на Кърт, Хейли се оказа учен: физик теоретик, който работи в университета в Сидни. Беше автор на множество статии с неразбираеми заглавия. Имаше и една по-разбираема новина как е отхвърлила покана за работа в Оксфорд. Намери и друга статия, в която Хейли се опитваше да обясни нещо за гравитацията и защо разбирането на Айнщайн за нея било неправилно.

Кърт си наля чаша уиски. Сега беше още по-объркан, отколкото преди. „Как, за бога, е възможно млада жена, която може да докаже, че Айнщайн греши, да се окаже замесена в разследване за тероризъм?“

Не намери отговор на този въпрос, нито пък някаква публично известна връзка между нея и АССР, затова насочи вниманието си към мъртвия информатор.

Сигурен беше, че човекът страдаше от декомпресионна болест. Въпросът беше как се е разболял.

Някога наричаха ДКБ „кесонна болест“, защото най-напред я бяха забелязали у строителите, които работеха в кесоните с налягане при полагане на основите на огромните мостове. Но най-често болестта се срещаше при водолазите.

Мъртвият Панос беше дошъл с лодка, която буквално прелетя през пристанището на Сидни. Този факт подсказваше, че може да се е гмуркал. Но пък носеше обикновени мръсни дрехи, а не мокър костюм, а освен това миришеше на пот, престояла дни наред, а не на свежия солен мирис на морето. Това, заедно с връзката с миньорството и убедеността на АССР, че в пустошта действа терористична групировка, противоречеше на теорията на Кърт.

Той намери списък на езерата в Австралия и старателно ги прегледа до едно. Точно както бе казал Брадшоу, повечето изглеждаха плитки или дори временни — пресъхваха напълно през лятото.

— Не са места, където човек може да получи водолазна болест — каза си на глас Кърт.

Остави списъка и заразглежда внимателно едно сателитно изображение на Австралия. Тръгна на запад от Сидни, мина над по-сухите територии и установи, че не е трудно да се види колко бързо теренът става безплоден. Само от време на време се натъкваше на някоя зелена ивица.

Също като в американския югозапад или по поречието на египетския Нил, там, където имаше поток или река, край тях избуяваше растителност. Дори реките да не течаха през цялата година, около тях често имаше подпочвени води. Но тези води бяха затворени в пропускливи пясъци и водопропускливи пластове, и в тях човек определено не можеше да плува. А дори и да успееше да намери езеро, това не обясняваше токсините по кожата на мъртвия.

Кърт понечи да изключи компютъра, но точно тогава погледът му бе привлечен от странно цветно петно. Кликна на няколко пъти, за да увеличи изображението.

Картата се замъгли и се избистри отново. Многоцветното петно зае една четвърт от екрана.

Кърт се взираше в езеро. Езеро, което блестеше във всички оттенъци на дъгата, по-ярки, отколкото имаше право да бъде каквото и да било в природата.

Незабавно проумя какво вижда. А след това парченцата от пъзела бързо се наредиха. Разбра защо езерото е толкова ексцентрично цветно и проумя защо информаторът страдаше от ДКБ и същевременно по цялото му тяло имаше метални токсини.

Изглежда, че и той, и Брадшоу бяха прави. Посегна към телефона, набра един номер и зачака отговор.

— Хайде, Джо! — прошепна нетърпеливо Кърт.

На другия край на линията се чу щракване.

— Ало? — обади се сънен глас с американски акцент.

Джо Дзавала беше най-добрият приятел на Кърт, неговият най-предан и доверен съюзник, макар някои хора да биха използвали израза „съучастник в престъпленията“.

— Надявам се жените в Кеърнс да не са те изтощили — каза Кърт, — защото имам нужда от помощта ти.

Чу как Джо се прозя отсреща.

— Трябва да попитам: за какво става дума, за нещо опасно, незаконно или водещо до сериозни телесни повреди?

— Ако кажа „не“, ще ми повярваш ли?

— Най-вероятно няма — отвърна Джо. — Особено като се има предвид в какво си се забъркал там.

— Значи вече си научил?

— Естествено, от командния център оставиха съобщение. Но и без него няма как да пропусна новината — дават те по всички новини — обясни Джо. — „Си Ен Ен“ съобщи, че „неназован американец е разрушил операта в Сидни.“

— Много остроумно! — въздъхна Кърт. — Жалко, че не изпълняваха „Увертюра 1812“^[1]. Щеше да е страшен финал.

— А се оплакваше, че конференцията била скучна.

— Май съм сбъркал — призна си Кърт. — И така, искаш ли да участваш в купона?

— Ами — замисли се Джо, — утре по план трябва да се изфукам с новите ни регулатори на скоростите за гмуркане пред група репортери и почетни ученици от пети клас от Кеърнс като част от проекта „Големият бариерен риф“, но като се има предвид, че всички те задават едни и същи въпроси, май предпочитам да рискувам с теб. Какво искаш от мен?

— Тествахте ли регулаторите?

— Днес ги проверихме, бяха изправни.

— Идеално! — каза Кърт. — Опаковай ги и ги занеси на летището. Ще ти уредя чартърен полет.

— Готово! За какво са ни?

— Искам да проверя едно предчувствие — отговори Кърт.

— Знаеш, че можеш просто да го кажеш на съответните служби — напомни му Джо. — Остави озитата да се оправят.

— Ако имах капка мозък в главата си, точно това щях да направя — съгласи се Кърт. — Но последният ми разговор с тях не мина добре. Мисля, че трябва не да им кажа, а да им покажа.

— Звучи логично — реши Джо. — И така, къде отиваме?

— Още не съм съвсем сигурен — призна Кърт. — Но ще разбереш, когато стигнеш до летището. Ще се срещнем на мястото, където отиваме.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен — съгласи се Джо. — Hasta manana, amigo!^[2]

— И още нещо — рече Кърт, преди Джо да е затворил. — Запази всичко чуто под сомбрерото си. Това не е операция, за която имаме разрешение от НАМПД.