Клайв Къслър, Греъм Браун
Часът нула (1)

Пролог

18 април 1906 г.

Окръг Сонома, Северна Калифорния

Между двете огромни метални колони прескочи голяма синьо-бяла искра и тъмната пещера се разтресе от гръмотевица. Вместо да изчезне, блещукащият заряд се разцепи на две и двата потока плазма започнаха да обикалят около всяка от колоните. Движеха се като пламъци, хукнали след вятъра, летяха край колоните и се виеха нагоре към огромния метален купол. Когато го достигнаха, потоците се завихриха заедно като ръкави на спираловидна галактика и отново се съединиха, за да изчезнат с една последна ослепителна искра. Възцари се мрак.

Във въздуха се носеше силен мирис на озон.

В пещерата група мъже и жени стояха неподвижно, заслепени от яркия блясък. Мълниите бяха впечатляващи, но всички вече бяха виждали електричество и всички, от първия до последния, очакваха нещо повече от демонстрацията на обикновен електричен разряд.

— Това ли е всичко? — чу се дрезгав глас.

Това беше гласът на бригаден генерал Хал Кортланд, як и набит мъж, а въпросът му беше отправен към трийсет и осем годишния Дениъл Уотърсън — строен русокос мъж с очила, който стоеше до контролното табло на огромната машина, предизвикала изкуствената гръмотевица.

Уотърсън погледна няколко измервателни уреда, чиято слаба светлина се открояваше в мрака.

— Всъщност не съм сигурен — прошепна той по-скоро на себе си.

Никой никога не бе стигал толкова далеч, дори Майкъл Фарадей или великият Никола Тесла. Но ако беше прав — ако изчисленията му, теорията му и годините, прекарани като чирак на Тесла, не бяха отишли напразно — тогава ярките искри, които току-що видяха, бяха само началото.

Уотърсън изключи главното захранване, отстъпи от контролното табло и свали очилата с телена рамка от носа си. Въпреки тъмнината виждаше мекото синьо сияние, което идваше от колоните. Вдигна поглед към купола над главата си. Повърхността около центъра му пулсираше в искрящо синьо.

— Е? — попита Кортланд.

Една от стрелките на контролното табло подскочи. Уотърсън я зърна с крайчеца на окото си.

— Не, генерале — каза тихо той, — не мисля, че това е краят.

Още преди да довърши изречението си, пещерата се изпълни с глух тътен. Приличаше на трополене на тежки камъни в далечна кариера, приглушено и изкривено, сякаш вибрацията трябваше да прекоси цели километри монолитна скала, за да стигне до тях. Шумът се усили и продължи да кънти няколко секунди, а после заглъхна и спря.

Генералът започна да се подсмихва и включи фенерчето си.

— Чичо Сам няма да ти плати за представление с мокри фойерверки, синко.

Уотърсън не отговори. Ослушваше се, опитваше се да усети нещо — каквото и да е.

Генералът сякаш се предаде.

— Хайде, народе — обърна се той към събралите се хора, — веселбата свърши! Да се махаме от тая къртича дупка.

Групата се размърда. От тътренето на крака и от мърморенето не можеше да се чуе нищо.

Уотърсън вдигна ръка.

— Моля ви! — провикна се той. — Останете по местата си!

Наблюдателите се заковаха на място. Уотърсън предпазливо пристъпи към стоманените колони, забити в скалния под. От тук те продължаваха още сто и петдесет метра надолу, „за да сграбчат здраво Земята“, както веднъж се беше изразил Тесла.

Уотърсън сложи ръка на едната колона и усети вибрация. Тя премина през тялото му, сякаш и той беше част от електрическата верига. Не беше болезнена като електрически ток и не накара мускулите му да се свият, нито пък стигна до земята, за да го убие на място. Беше почти успокояваща и го накара да изпита леко замайване и дори еуфория.

— Идва! — прошепна той.

— Какво идва? — попита генералът.

Уотърсън се обърна и погледна назад.

— Завръщането…

Кортланд изчака няколко секунди и след това се намръщи.

— Вие, учените, сте като викачи на карнавал: мислите си, че ако повтаряте нещо достатъчно силно и достатъчно често, ние, останалите, ще ви повярваме. Аз обаче не чувам ни…

Генералът спря по средата на изречението, прекъснат от нов дълбок тътен. Този път приливът на бушуването му премина през пещерата с по-голяма сила и синьото сияние около колоните стана по-ярко и запулсира в пълно съответствие със звуковите вълни.

Вълните заглъхнаха, но никой не мръдна от мястото си. Чакаха още. Четирийсет секунди по-късно търпението им бе възнаградено — зароди се трета вълна, която премина през пещерата като тътен от товарен влак. Тя разтърси земята под краката им и завихри нова мълния по излъсканата повърхност на купола над главите им. Видима спирала от енергия започна да се спуска по колоните и стигна на половината разстояние до земята, преди да изчезне.

Уотърсън се отдръпна от опасната зона.

Секунди по-късно през пещерата премина четвърта вълна и колоните пламнаха. Помежду им започнаха да светят и да прескачат искри. Пещерата се разтресе. От покрива се посипа дъжд от пръст и малки камъчета, който накара наблюдателите трескаво да потърсят прикритие.

Уотърсън зърна генерала — стоеше, окъпан в светлина, а на лицето му грееше маниакална усмивка. Двамата бяха разменили ролите си: сега Кортланд изглеждаше удовлетворен, докато Уотърсън започваше да се тревожи. Ученият се приближи до таблото, сложи очилата си и погледна уредите. Не намери никакви показания за вибрирането.

Преди да успее да определи каквото и да било, помещението се разтърси от пета вълна. Вибрирането и изкуствените светкавици станаха толкова силни, че дори генералът сякаш осъзна, че нещо не е наред.

— Какво става?

Уотърсън едва го чу, но и той самият се питаше същото. Стрелките на уредите за измерване на енергията — допреди секунди почти заспали — сега се приближаваха до червената линия.

Настъпи кратко затишие, което отстъпи пред шеста звукова вълна и стрелките изхвърчаха извън скалите. Земята се тресеше страховито. Над главите им се посипаха камъни. Огромна пукнатина плъзна през укрепената с бетон стена на пещерата. Уотърсън се вкопчи в таблото, за да не падне.

— Какво става!? — повторно попита генералът.

Уотърсън не беше сигурен, но каквото и да ставаше, не беше добро.

— Махнете всички от тук! — изкрещя той. — Изведете ги — веднага!

Генералът посочи към подобния на клетка асансьор, който щеше да ги откара сто и трийсет метра по-нагоре, до повърхността. Групата се втурна към него като стадо паникьосани животни. Но земята затрепери още по-силно и отсрещната стена поддаде, преди да успеят да влязат в асансьора.

Върху бегълците се изсипаха хиляди тонове скала и бетон. Тези, които се оказаха прекалено близо, бяха смазани незабавно. Други успяха да изпълзят встрани в последния момент, преди подобният на скеле асансьор да се изкриви и да бъде пометен.

Уотърсън започна да се паникьосва. Ръцете му летяха напред-назад над контролното табло, щракаха превключватели и измерваха показания. Вибрирането беше постоянно, звукът — оглушителен.

Кортланд го сграбчи за рамото.

— Изключи го!

Уотърсън не му обърна внимание. Опитваше се да разбере какво става.

— Чу ли ме!? — изкрещя генералът. — Изключи проклетото нещо!

— Изключено е! — викна Уотърсън и се отскубна от хватката на генерала.

— Какво!?

— Изключих го още след първата искра — обясни Уотърсън.

Последната вълна заглъхна, но ученият видя на контролното табло, че следващата вече набира сила. Стрелките изхвърчаха извън скалата и лицето на Уотърсън побеля. Всяка от досегашните вълни беше по-силна от предишната. Боеше се да си представи каква енергия се задава сега.

— Тогава откъде идва енергията? — попита Кортланд.

— Отвсякъде — каза тихо Уотърсън. — От всичко около нас. Точно това трябваше да докаже този експеримент.

Пещерата отново се разтресе. Този път мълнията не се задържа само около колоните — тя заподскача из цялото помещение, заблъска се в стените, в тавана и в пода. В откритото пространство се разлетяха каменни късове и облаци прах.

Уотърсън стърчеше безпомощен сред виковете и паниката. Триумфалният му миг се превръщаше в абсолютна катастрофа. Над главата му се разнесе зловещо пращене.

Пещерата се тресеше толкова силно, че ученият и генералът едва успяваха да запазят равновесие. През тавана запълзя тъмна пукнатина, мина от стена до стена и после се разклони в различни посоки.

Целият таван рухна изведнъж и върху тях се изсипаха милиони тонове скала.

Смъртта настъпи мигновено и нито Уотърсън, нито генерал Кортланд някога щяха да узнаят истинския размер на катастрофата, която отприщиха, и абсолютното опустошение, което последвалото земетресение причини в милионния град Сан Франциско.