Джон Кей
Тракийският капан (22)

Глава 21
Лабиринтът и лирата

15-16 септември

Балх

Наслаждавам се на неизпитвано наскоро удоволствие. Моят малък котарак Блеки се е свил в краката ми, а майка му Хопър се е качила на гърдите ми и бавно мести лапа след лапа върху тях. Клепачите ми са като намазани с лепило и не мога да разбера какво точно прави: дали си търси място за лягане, или и тя се радва на моето присъствие и „меси“ с лапи от удоволствие. Всъщност как котките са се озовали чак тук? Нали ги оставих в Баня на грижите на Лозан?

— Ще се оправи ли? — пита Блеки или някой друг, застанал близо до него.

— Стига да успея да го събудя, за да започнем да лекуваме гърдите — отвръща Хопър, но не с нежния си котешки гласец, а толкова басово, че от изненада успявам да се преборя със залепналите си клепачи.

Отдясно на леглото до мен с навъсено лице седи старият каландар Рустам и мести лекарска слушалка насам-натам по гръдния ми кош. Това ли е лекарят, за когото говореше Бахтияр? Когато улавя погледа ми, лицето му се разведрява и отпуска.

— Добре дошъл отново в Балх, Джон. Или все още предпочиташ да те наричам Джалил?

— Добре заварил, ата. Или може би „докторе“?

Заплащам за желанието да остроумнича с раздираща кашлица, която накрая овладявам, но междувременно пърдите ми пламват като от пожар. Дали завръщането ми на този свят няма да се окаже твърде кратко?

— Какво ми е? — изричам почти без дъх, за да не предизвикам нов пристъп.

— Прилича ми на V29A — отговаря докторът, като ме гледа право в очите, — но вероятно е претърпял четири-пет мутации. Бахтияр — обръща се той на другата страна, където чинно стоят двамата братя, — тичай да купиш топъл хляб и три големи глави чесън.

Фактът, че преди още да е изрекъл думата „чесън“, Бахтияр вече отваря вратата, ми подсказва, че наистина съм много зле. Забелязвам, че от кръста надолу съм завит с тънък чаршаф, който подчертава грозните сивкави петна, плъзнали по гръдния ми кош. Внимателно докосвам едно от тях с показалец и си отдъхвам. Изглежда, че този гаден цвят не е лично мой, а се е получил от някакво мазило, защото при натискане не усещам болка, макар и да напипвам ситен обрив.

— Джон, успокой се. Обещавам ти, че ще оздравееш.

— Какво ми е? — повтарям все тъй безгласно.

— Ще ти обясня. Когато се видяхме, не ти казах цялата истина. Навремето работих като лекар в секретен корпус на остров Возкресения. Докарваха ни хора, за които знаехме, че са станали жертви на биологично оръжие. Едва когато дъщеря ми също започна работа на острова — в Изследователския корпус — заподозрях, че моите пациенти не са били заразени на бойните полета във Виетнам или Ангола, а тук, на острова.

Дали като реакция на думите му, но отново започва онзи непоносим сърбеж, който усещах дори насън по време на нощното пътуване. Подпъхвам пръсти под задника си, за да не се чеша.

— Трябваше ми още половин година, за да установя, че всички на острова по един или друг начин сме жертви на сатанинска схема. Учените от Изследователския корпус изпитваха върху затворници нови щамове на заразни болести, а ние от Лечебния се опитвахме да намерим противодействие и да излекуваме жертвите. V29A беше условното название на последния щам, с който успях да се преборя, преди дъщеря ми…

Гласът му секва, пръстите се свиват в юмруци. Намесвам се, за да пресека сегашните му мисли и да го върна към най-същественото:

— Какво е лечението? Бързо ли ще се оправя?

— Ти имаш изключително здрав организъм. Още утре вдругиден ще си на крака, но сигурно поне половин месец ще усещаш слабост. V29A е вирус, който поразява кожата и белите дробове. Твоята кожа е вече почти излекувана и сега ще се заемем с дробовете. Лечението може и да не е приятно, но гарантирам, че ще те вдигне на крака.

Прокарвам показалец по лъскавата слуз върху гърдите ми и го вдигам.

— Какво е това?

— Един имуностимулатор, който източната медицина използва от три хиляди години — мумийо. Разтворен в отвара от билки срещу възпаления, спазми и вируси.

Усмихвам се.

— Звучи добре.

— И действа още по-добре — той като че ли се кани да каже още нещо, но вратата се отваря и влиза Бахтияр с два ръчно омесени самуна и цяла чиния с обелени скилидки чесън. От самуните още се вдига пара.

Стаята се изпълва с миризма, от която разбирам, че съм гладен като вълк.

Моят лекар кимва на Бахрам и двамата ме издърпват назад, като подпират гърба ми на таблата на леглото.

— Ей сега ще пресечем болестта — казва старият каландар и тиква в ръцете ми почти половината от единия хляб. — Яж! С колкото можеш повече чесън. Къде е чаят? — този въпрос вече е насочен към Бахрам.

След малко Бахрам се връща с тумбеста кана, от която сипва първата доза чай в разлата порцеланова паничка.

Известно време тримата мълчаливо ме наблюдават. Като се уверява, че поглъщам лекарството му със завидно темпо, старецът става и казва на племенниците си:

— Хайде да го оставим. Като гледам, може да се справи и без нас.

С помощта на чая бързо унищожавам първата дузина скилидки. Скоро започвам да подсмърчам, а по челото ми потичат не капки пот, а цели вади. Не съм и предполагал, че това растение може да люти повече от чилийска чушка. Лютивината му обаче бърже връща ясните очертания на предметите и стаята престава да се люлее пред очите ми. До обяд унищожавам двата самуна и немислима бройка чеснови скилидки.

Езикът ми е подут и пари въпреки хляба и несметните чаши чай. Носът ми обаче е престанал да тече, а котешките халюцинации са изчезнали. Хопър и Блеки не се виждат никъде — вероятно са се върнали в Баня. Много разумно, защото в този миг концентрацията на чеснови фитонциди в дъха ми е такава, че сигурно би ги убила. Когато по някое време идва да ме види, каландарът май също не смее да се доближи, а се осведомява за състоянието ми от прага на вратата.

— Много съм ти задължен! — признавам.

Той небрежно махва с ръка.

— Няма нищо.

Повдигам въпросително вежди. Не разбирам защо този невероятен старец толкова иска да се държи като англичанин.

Той бързо прекосява стаята, отваря прозореца и шумно си поема въздух.

— Ако се чувстваш достатъчно силен, сега е моментът да поговорим — казва.

 

 

— Джон — прошепва нечий глас. — Джон, събуди се.

Тревогата, която долавям в гласа, се наслагва към усещането, че нещо пълзи в краката ми.

Рязко се оттласквам назад и гърбът ми изкънтява в стената. Отварям очи. Коленете ми са опрели в гърдите, в дланите си стискам бозаво одеяло — готов да блокирам с него атаката на дебелата змия. Гюрзата обаче се е оттеглила някъде заедно със съня ми. В долния край на леглото има само две хавлиени кърпи, усукани като въжета и напоени с тъмна течност. Вероятно това е целебното мумийо, което е надвило аралската отрова. Отпускам се — тревогата е била лъжлива.

Сега забелязвам, че в стаята ми има трима души.

— Джон, съжалявам, че те будя — казва Бахрам с извинителна усмивка, — но ти си казал на чичо, че трябва непременно да говориш с професорите.

Добрев протяга ръка.

— Добър ден, Джон.

Аз скачам от леглото. Може би по-бързо, отколкото трябва, защото залитам и вместо да стисна ръката му, се подпирам на стената.

— Професор Добрев, професор Селин — казвам. — Радвам се да ви видя.

— Добър ден, мистър м-м-м… — казва Селин. Очевидно „Нур“ вече не го устройва.

— Наричайте ме Джон, сър. Джон Кей.

Забелязвам, че Добрев се оглежда и с известно закъснение се сещам, че в случая се явявам домакин.

— Моля, седнете.

Докато двамата професори се настаняват един до друг, Бахрам отива до вратата.

— Ще кажа на леля да ви донесе чай — казва той и деликатно излиза.

Добрев присвива късогледо очи, за да ме огледа. На лицето му се изписва загриженост, на каквато съм се радвал само в детските си години.

— Лицето ти е пожълтяло. Какво се е случило?

Махвам небрежно с ръка.

— Леко отравяне. Ще се оправя.

Интересно е, че още докато изричам тези думи, започвам да се чувствам по-добре. Коленете ми престават да треперят, а умът ми се прояснява достатъчно, за да си спомня за какво съм искал да говоря с професорите. Махам пътната си чанта от третия стол и сядам.

— Исках да ви питам дали знаете докъде се е разпространила историята за Орфей в древния свят.

Селин поглежда към Добрев.

— Опасявам се, че никога няма да научим — отговаря от името на двамата той. — Защо питаш?

— Защото преди два дни слушах песента на стар уличен музикант в Узбекистан за това как един древен герой е съживил своята ухапана от змия невеста Евридика. Е, старецът не нарече змията пепелянка, а гюрза, но това едва ли има голямо значение.

— Къде чу тази песен? Успя ли да я запишеш? — изстрелва Добрев.

— Беше в Хива, но за съжаление нямаше с какво да я запиша — смотолевям аз.

Той видимо помръква.

— Едва ли ще имам скоро възможност да отида в Хива. Ако изобщо някога отида…

Въздъхва жално и с надежда добавя:

— Помниш ли нещо от думите?

— Старецът я изпя на някакъв древен език, който не познавам, но аз го помолих да ми я преведе и той я преразказа. В общи линии песента повтаря тракийския вариант на мита, но с една поразителна добавка в края.

В очите на двамата забелязвам любопитство, което ме ласкае.

— Каква добавка? — пита Добрев.

— Нещо, което не е свързано пряко с останалия текст. Героят се моли на демона на войната да замени звънтенето на оръжието с копнеж по любовни ласки, глъч от приятелски пир и всеобщ стремеж към мир. Представяте ли си — да иска това именно от него? — завършвам аз и забелязвам, че професорът е потресен не по-малко от мен.

— Почакай малко — казва той и притваря очи. Челото му се набръчква. — Мисля, че това повтаря почти дословно завършека на един от Орфическите химни — казва той накрая. — Номер шестдесет и някой си. Химнът на Арес.

— Кои химни? — искам да се уверя, че съм чул добре.

— Орфическите химни — повтаря той. — Най-уникалните произведения от онази епоха.

— Какво им е уникалното? — питам, донякъде засрамен, че са толкова известни, а аз за пръв път чувам за тях.

— Че макар и вероятно да са оцелели само в преработен вид, в тях се е запазил истинският дух на Орфей и неговото учение. Тези светли и радостни произведения нямат аналог в така наречената „древногръцка“ литература. Във всеки химн поетът моли съответното божество за добра съдба, мир, щастие и радост.

Той поглежда към Селин и понижава глас:

— Забележи: за всички хора, а не само за себе си, както е в останалите химни, например в Омировите. Душата на човека, който е сътворил тези химни, е радостна, открита, щедра. Те нямат нищо общо е дивото самолюбие, интригантство и омраза към другите, които изпълват толкова голяма част от класическата митология. За разлика от дорийците Орфей и траките са притежавали познание за доброто.

Понечвам да възразя, че ако историята ни е научила на нещо, то е, че няма благородно знание, което да не може да бъде използвано за зло, но се удържам. Причината е, че изведнъж правя връзка между песента за Ерфей/Орфей, историята за Одисей и нещо, за което отдавна исках да питам професора.

— Познанието за доброто има ли отношение към Тракийския капан? И какво всъщност представлява този капан? Не мисля, че е свързан единствено с логическата задача.

Добрев се усмихва.

— От гледна точка на траките той дори не е бил капан, защото желанието ти да покажеш на другите пътя към доброто не може да се нарече капан. Капан се е оказала неподготвеността и нежеланието на техните ученици да тръгнат по този път.

Аз вдигам недоумяващо вежди.

— Това е своеобразна илюстрация на индийската поговорка, че учителят се появява, когато ученикът е готов. Благодарение на своето разселване по бреговете на източното Средиземноморие, дорийците неочаквано се изправили пред добър учител. За съжаление, те не били готови да вникнат в поученията му и предпочели да се задоволят с това, което им се набивало в очите, защото лежало на повърхността.

Докато говори, лицето му видимо посърва. Виждам, че е наистина разстроен и туй ме изумява не по-малко от песента на музиканта в Хива. Съзнавам, че реагирам по един и същи начин, но не мога да не му се възхитя. Как е възможно да изпитваш съжаление, че някакви непознати варвари, едва ли не твои явни врагове, са изтървали такава златна възможност? И то не в твое време, а преди много векове.

— Самолюбието на дорийците им пречело да се учат търпеливо — продължава Добрев. — Арогантността ги карала да си присвояват онези повърхностни знания, които били в състояние да овладеят. Само че в науката случайни върхове няма. Как е възможно две и половина хилядолетия след Архимед и Питагор гърците да не са дали на света нито един известен физик или математик? Отговорът е очевиден — всичко, което впоследствие им е било приписано, е всъщност дело на неизвестни египтяни.

— Какво имаш предвид? — пита Селин.

— Преди да бъде обявен за „Питагоров“, правоъгълният триъгълник е бил известен като „египетски“. Геометрията със сигурност не е тръгнала по света от Пелопонес или Атика, а от делтата на Нил, където бирниците всяка пролет е трябвало да определят границите на земеделските парцели.

Това го знам отдавна, но защо ли не съм се замислял какво означава?

— Само че тук навлизам в областта на професор Селин — казва скромно Добрев. — Джеймз, можеш ли да подкрепиш с нещо моята теза?

Селин изпълнява молбата му на часа.

— Хермес Трисмегист твърди, че Асклепий е призовал фараон Амон да не позволява могъщите египетски мистерии да бъдат преведени, защото, ако попаднат в ръцете на гърците, те ще ги изопачат. „Гърците, о кралю — казва Асклепий, — имат нови думички, които са годни само за спорове; такова е цялото философстване на гърците — шум на празни думи.“

Докато говори, Селин сякаш отваря портите на невероятната си памет и оттам като от рог на изобилието започват да се леят имена и цитати.

— Диодор Сицилийски пък признава, че гърците са си присвоили най-прочутите египетски герои и богове. Дори и Херодот не скрива факта, че почти всички имена на богове са дошли в Гърция от Египет. „Всички те — казва той във Втора книга на своята «История» — са с чуждестранен произход и според мен повечето са ни предоставени от Египет.“

Тук той като че ли решава, че се е поувлякъл с цитатите и поглежда подканящо към Добрев, който мигом поема подадената му щафета.

— Ако одраскаш леко някой древногръцки бог, отдолу ще се покаже неговият египетски или тракийски първообраз. Дори името на Зевс — доколкото това може да бъде собствено име — идва от тракийската дума зид — бог. По принцип древният свят е бил много по-единен, отколкото сме склонни да допуснем. Когато се замогнали, тогавашните атиняни и купените от тях с парите на Делоския съюз поети, философи и историци пренаписали познатата история, наука и митове. Така била създадена онази красива сплав, наречена „класическа култура“. Тя ми напомня за отливките, които гръцките скулптори правели от живо тяло. Статуи, които копират съвършено външността на оригинала, ала за разлика от него са кухи и без душа. Всъщност как се казва мъжът на Евридика в онази песен? Митовете и песните не боравят с анонимни герои.

Въпросът му ме кара да се чувствам неудобно. Воден от суетното желание да постигна максималния драматичен ефект, бях решил да им съобщя името в последния момент. Само че увлечен от разговора, съвсем забравих за това мое намерение.

— Извинявайте, пропуснах да ви кажа. Героят се нарича Ерфей. Еркин Ерфей, което ще рече Ерфей Свободния.

Професор Селин не изглежда впечатлен, но Добрев пребледнява, улавя се за сърцето и няколко секунди се опитва да си поеме дъх. Уплашен, че съм постигнал прекалено силен драматичен ефект, аз скачам на крака.

— Професоре, какво ви е? — и осенен от мисълта, че лечителските способности на стария каландар многократно надхвърлят моите, се втурвам към вратата.

— Недей! — изхриптява Добрев. — Вече съм по-добре.

Лицето му бавно възвръща нормалния си цвят и той измъчено се усмихва.

— Извинявайте, не исках да ви плаша. Просто не очаквах да чуя това име.

— Кое? Ерфей?

— Да.

Той издърпва затъкнатата в джоба на ризата химикалка и в ръката му се появява малък бележник.

— Казах ли ти какво означава тази ъглеста спирала? — поглежда ме той.

— Храм. Само че не ми казахте на какъв език.

— Виновен съм. Според изследователя Стефан Гайд, който разчете тракийската писменост и преведе доста текстове, този знак се употребява и до днес. На бохарския диалект, който коптите в Египет използват в християнската литургия, той означава „храм“ и се произнася като „ерфей“ или „орфей“.

Сега е мой ред да не мога да си поема дъх. За един англичанин тези имена не будят мигновени асоциации, но на Балканите думата „Орфей“ е идентична с оригиналното произношение на Orpheus.

— Някои учени смятат, че думата „Орфей“ означава няколко неща: собственото име на легендарен патриарх, който за траките е означавал същото, което Мойсей означава за евреите; храмът, където се изповядва орфическата вяра; нарицателното име на всеки неин жрец.

Професор Селин тихо кашля. Двамата с Добрев обръщаме глави към него.

— Възможно е този знак да означава още и лабиринт, който води до скрито знание. Според мен това е Лабиринтът, който е бил „осюжетен“ в мита за Тезей и Минотавъра. Само че там смисълът някак се губи… — Селин се заглежда в някаква точка далеч зад стената и ние притаяваме дъх, за да не му попречим. След малко той продължава: — Не зная откъде е дошъл първообразът, но историята със сигурност не е гръцка. Гърците са я превърнали в приказка, пълна с вътрешни противоречия. Критският цар Минос накарал да построят огромен лабиринт, за да скрие в него своята срамна тайна — Минотавъра. Това бил синът, който неговата жена Пазифая родила от изпратения от бог Нептун морски бик. И тъй като Минос разгромил атиняните, той им наложил тежък данък — всяка година да му изпращат седем юноши и седем девойки, за да изхранва с тях копелето на жена си.

Защо не се сетих за този мит, когато разговарях с Ди? Странно е как той подкрепя моята догадка, че битката при Термопилите всъщност се е водила на остров Крит и че агресори са били гърците, а не персите.

— С други думи — казва Добрев, — ти намекваш, че атиняните са заимствали тази история, за да скрият зад нея някаква своя мръсна тайна.

— Нямах това предвид — казва с учудване Селин, — но точно така излиза.

— Извинявайте — обаждам се аз, — мога ли да добавя нещо?

— Моля — казва Селин.

— Разбира се — потвърждава Добрев.

Аз обяснявам накратко до какви изводи стигнах след онова пътуване до Термопилите. Когато свършвам, се възцарява кратко мълчание.

— Моите почитания, Джон — прекъсва мълчанието Добрев. — Само като си помисля, че толкова дълго време никой не е забелязал противоречията, които направо ти се навират в очите. Джеймз, би ли продължил оттам, където те прекъснах? Какъв е бил според теб изгубеният смисъл на мита?

— Това е Лабиринтът на самопознанието. Който тръгне по него, стига до своята скрита същност. Когато се изправиш пред истината за себе си, ти се изправяш и пред един критичен избор. Ако се изплашиш и побегнеш, Минотавърът, който е вътре в теб, ще те разкъса. Фигуративно казано, разбира се, защото няма да умреш, но цял живот ще се срамуваш от това, което си видял, и ще криеш от другите истинското си „аз“.

— Както са направили древните гърци — вмята професор Добрев.

Селин кимва и продължава:

— Ако успееш да се пребориш със себе си, ти ще излезеш от Лабиринта прероден. Не мога само да се сетя коя е нишката на Ариадна, която ще те изведе навън…

В ума ми проблясва едно от поученията на баща ми и аз възкликвам:

— Новият избор!

 

 

Интерлюдия

Брегът на Амударя

— Викал си ме, господарю.

Без да вдига глава от книжата, които преглеждаше, Каландара му даде знак: „Ела насам.“ Парвез се приближи и застана пред бюрото.

— Нали познаваш управителя на хотела?

— Селим ага? Познавам го.

— Кажи му, че в знак на уважение му пращам малък дар — Каландара извади от чекмеджето на бюрото неголям пакет и го подаде на Парвез. — И че искам да ни даде двете стаи, които обграждат стаите на четиримата чужденци. Разбра ли?

— Да, господарю. Но ако тези стаи…

Каландара го прекъсна с нетърпелив жест.

— Ако са заети, да ги освободи. Веднага. Спукан водопровод, развален климатик — какво ще обяснява, е негова работа, не твоя. И да нареди на рецепционистите, портиерите, пазачите на паркинга и барманите да му съобщят незабавно, щом видят шофьора… този Нур, шпионина, дето още не му знаем истинското име. Ако до две минути не науча за това, ще го държа лично отговорен. Кажи му, че го чака голям подарък, но само от него зависи дали ще го получи.

— Добре, господарю.

— Разбери коя точно е стаята на шпионина и инсталирайте микрофони. В стаята, в банята, в коридора и ако има балкон, и на балкона.

— Балкони няма.

— Толкова по-добре. Ще вземеш осем души. В едната стая четирима души да го подслушват денонощно, а четиримата в другата стая да се редуват на пост пред хотела — в случай, че хората на управителя пропуснат да го забележат. И им обясни, че този пред хотела не бива да се набива на очи — да наблюдава по-отдалеч, не да виси пред самата сграда.

— Не се безпокой, господарю, те имат опит.

— Не ме интересува какъв опит имат. Това е бойна заповед. Ясно?

— Да, господарю.

— Теб ще държа отговорен, ако нещо вземе че се обърка. Тръгвай.

 

 

Два чифта очи ме поглеждат въпросително.

— Където и да си се озовал в резултат на предишните си избори, каквото и да си сторил, ти винаги имаш възможност да направиш нов избор.

Професорите се споглеждат.

— Това беше красиво — казва Селин и добавя: — И мъдро. Бих искал обаче да зная кой е създал оригиналния мит.

— За това не съм сигурен, но зная откъде са го взели гърците — казва Добрев.

— Откъде? — пита Селин.

— Сещаш ли се коя е най-кратката формулировка на всичко това, за което говорихме досега? „Познай себе си.“ Тези думи са били изписани на портите на тракийския храм в Делфи векове преди узурпаторът Филомел да избие целия жречески род Тракиди и да превърне прорицалището в кръстоска между търговско предприятие и банка.

— Знаех си, че пак ще стигнем до любимите ти траки — въздъхва Селин.

— А знаеш ли какво означава „Делфи“?

Селин не отговаря, а се вторачва в своя колега, който упорито мълчи. Накрая Селин се предава.

— Казвай, де!

— На гръцки това име не означава нищо. На български „делви“ се наричат съдовете, в които са били донасяни благовонните масла за жертвоприношенията.

Думата ми е позната, но не съм се сетил да я свържа с името на храма. Фонетичните заемки, за които говори Добрев, станаха твърде много, за да мисля, че са случайни съвпадения.

— А сещате ли се как са наричали прорицателката в храма? — изглежда ни Добрев.

— „Пития“ — отговаряме едновременно.

Добрев посреща нашия отговор с тържествуваща усмивка.

— Което на гръцки отново е напълно лишено от смисъл. На български обаче това име може да се произнесе като „Питай я.“

Какво ли бих могъл да я попитам? В главата ми като порой нахлуват предишните идеи, които Лозан и самият Добрев свързаха с този символ: истина, скрито знание, капан за непосветените. Матрицата от значения и асоциации започва да се разраства с такава скорост, че би било престъпно да не подпомогна този процес. Усмихвам се и съобщавам:

— За малко щях да забравя най-важното. Моят шеф е дал онези пергаменти в един институт и вече разполагам с преведеното досега.

— Това е добра новина. Има ли нещо интересно? — пита Добрев.

— Повече от интересно — отвръщам аз и преразказвам историята за това как Одисей открадва Орфеевата лира и после я разбива.

— Поздравления, Джон. Това е научно откритие от най-висок ранг — казва възторжено Добрев, когато млъквам. — Имаше десетки податки, че „Илиада“ и „Одисея“ не са авторски поеми, а гениални компилации на множество по-раншни легенди, но никой не смееше да го твърди със сигурност. Вие за пръв път сте намерили един от източниците, които е ползвал Омир.

Вероятно по нищо не е проличало, че споделям възторга му, защото той помрачнява и става делови.

— Разбирам, че не ни съобщаваш това без причина. Бихме ли могли да ти помогнем с нещо?

— Надявам се. В текста има една неяснота, която вероятно само експерт би могъл да разтълкува.

Той поглежда към Селин, който кимва: „Говори и за двама ни.“

— Не бих казал, че сме най-големите експерти, но ще опитаме. Слушаме те.

— Защо Одисей схваща Орфеевата лира като опасно оръжие? Защо я натрошава и изгаря?

Този път реагира Селин.

— Нали не е нужно да отговорим веднага?

Аз кимвам. Двамата дружно извръщат глави към прозореца и се заглеждат в далечината. Лицата им придобиват напрегнат израз. Минава доста време, преди Добрев да се размърда.

— Благодаря ти, че ме накара да се замисля. Един добър въпрос струва повече от два верни отговора — казва той, когато отново се обръща към мен. — Мисля, че всеки автор има право да промени хронологията в угода на сюжета. Ако приемем, че Омир се е възползвал от това си право, въпросът ти има добро обяснение.

Аз дълбоко си поемам дъх. Усещам се като човек, който влиза в неизследвана от никого пещера.

— Одисей е възприемал Орфеевата лира като опасност не заради чужди приказки, а защото той и по-рано се е сблъсквал с нещо подобно. Ако не ме лъже паметта, в дванадесета песен на „Одисея“ той кара своите спътници да го вържат здраво за мачтата на кораба, за да не се хвърли в морето, когато чуе песента на сирените. Тях пък ги предпазва, като им нарежда да натъпчат в ушите си восък и да гребат с всички сили, докато Островът на сирените не остане далеч назад.

Ето защо мисля, че Одисей е минал с кораба си покрай сирените още на път за Троя, а не когато вече се е връщал у дома. Вероятно Омир е преместил епизода от композиционни съображения. За да върви разказът му гладко, той е събрал морските приключения на Одисей на едно място.

— Вероятно е така, както казваш, но не разбирам какво значение има дали той е минал покрай сирените преди Троянската война, или след нея — казва Селин.

— Голямо — заявява Добрев, — защото Одисей е бил един от малцината оцелели след среща със сирените. И той вероятно е сравнявал своята реакция с реакцията на онези герои преди него, на които изобщо не им е хрумнало да се хвърлят в морето. Ключът към отговора на твоя въпрос е в това, че всички останали са плавали заедно на един и същ кораб.

Прехвърлям наум митологично-литературната продукция на старите гърци и от там изскача едно прочуто име.

— „Арго“ — изпреварва ме Селин.

Добрев кимва.

— За разлика от Одисей и неговите спътници аргонавтите нито са били завързани с въжета, нито са имали восък в ушите. И все пак никой от тях не е бил така омаян от песента на сирените, че да понечи да се хвърли в морето. Защо?

— Защото един от аргонавтите е бил Орфей и той е надпял сирените — отговаря Селин.

Добрев заговорнически се привежда към него.

— Но като казваш, че ги е надпял, нямаш предвид, че просто ги е заглушил с гласа си, нали? — и без да чака отговор, продължава: — Като въздействие върху психиката сирените и Орфей са несравними. Сирените са изкусителки, Орфей е бог.

Вълнението му — а този седемдесетгодишен учен не се свени да се вълнува като влюбен ученик — обзема и мен. Сега разбирам защо Лозан описа Добрев като „омайващ огнен дракон“. Гласът му вибрира от емоции, а логиката му е по-изкусителна от песента на сирените.

— Това сигурно е ужасявало Одисей — продължава хипнотизиращата си реч професорът. — Той добре е помнел, че там, в морето не е имал воля да се съпротивлява на сирените; че без въжетата, които са го държали за корабната мачта, животът му е щял да свърши. И се е боял до смърт, че една среща с Орфей — макар и непряка — би го превърнала в друг човек. Колкото и да се е гордеел със славата си на изключителен хитрец, женкар и скитник, той е съзнавал, че тази слава е жалка шепа прах в сравнение с магическото изкуство на Орфей. Вероятно Одисей е мислел, че единственият начин да запази същността си е като унищожи онова, което я застрашава. Затова изтръгнал сърцето на откраднатата лира и я изгорил.

Очите му сякаш ме подканят да се понеса заедно с него по бързеите на южняшкото му вдъхновение, но разумът ми повелява нещо друго.

— Все пак вандалщината на Одисей изглежда някак недобре обоснована — възразявам. — Не разбирам с какво една лира, та ако ще на нея да е свирил най-великият музикант, е застрашавала същността му.

— Защото виждаш в лирата музикалния инструмент, а не символа — намесва се Селин. — Съвременните хора не умеят да боравят със символи и ако някой се изпречи на пътя им, се препъват.

— И падат — довършвам вместо него. — Както аз паднах в Тракийския капан.

Добрев се засмива.

— Всички ние го правим всеки ден, защото сами си залагаме капани.

Това ми прозвучава малко загадъчно. Какво ли иска да ми каже? Полагам усилие да се откъсна от образа, за да видя каква символика е вложил Добрев в него. Капаните, които си залагаме всеки ден, би следвало да имат нещо общо с прословутия Тракийския капан. А той с какво е свързан? Може би с изборите, които се налага да правим?

— Имаш предвид, че изборите, които правим, в известен смисъл също са капани, така ли? — отново ме изпреварва Селин.

Добрев придобива много доволен вид.

— Не точно това, но мисълта ти е много интересна. Защо изборите да са капани?

— Защото всеки избор, който правим, ни ограничава — отвръща Селин. — Накрая се озоваваме в тясна клетка, чиито стоманени пръти са изковани от наши предишни решения, желания и убеждения. В твоя Тракийски капан обаче има нещо, което не разбирам. Ти каза, че като са избрали да си присвояват чужди богове, геройства и постижения, гърците са попаднали в капан, от който не могат да се измъкнат вече двадесет и пет века. Но ако капаните си ги поставяме сами, защо този е известен като „Тракийски“, а не като „Гръцки“?

Докато Селин говори, лицето на Добрев помрачнява, а блясъкът в очите стихва. Когато Селин млъква, българинът изглежда стар, уморен и тъжен.

— Вероятно защото първите му жертви са самите траки. В един момент те престанали да строят кораби заради едно пророчество, което гласяло, че ако се опитат да завладеят морето, ще изгубят собственото си царство. И те решили да останат завинаги на сушата. Трагедията на траките е, че се самозатворили в капана на Балканския и Малоазийския полуостров.

— Да не би да казваш, че вярванията на траките са ги превърнали в нещо като континентални интроверти?

— Точно така. Последователите на Орфей търсят бога в душите си. Спиралният път към храма, който ти нарисува, води навътре, към най-съкровеното в нас.

Като че ли започвам да прозирам. Добрев долавя, че искам да кажа нещо, и прекратява своите разсъждения на глас.

— Да, Джон? Слушам те.

— Само че животът — започвам аз, — изисква от нас не само да търсим духовното, а и да се борим с действителността. Животът е борба, постигането на целта е малка смърт. За какво ни е да намерим храма, ако после не излезем навън, за да покажем пътя на другите?

— Прекрасно — подкрепя ме той. — Това означава, че трябва да минеш по спиралата и в двете посоки.

— Защото иначе попадаш в Тракийския капан — допълвам аз и изведнъж се сещам за една максима на великия създател на айкидо Уешиба. Досега мислех, че тя се отнася само до бойната техника, ала сега разбирам и езотеричния й смисъл. — Един източен мъдрец е казал: „Влез във формата и излез от нея.“

— Мисля, че тази максима също има графичен израз — казва Селин, като придърпва бележника към себе си и начертава една позната плетеница.

— Приятели, благодаря ви за тази мисъл — казва Добрев, след като вижда резултата. — Мисля, че заедно стигнахме до същността на свободата.

„И до хармонията. Защото хармонията не се постига с един-единствен тон“, добавям наум. А може би не съвсем на ум, защото той кимва и повтаря като ехо:

— И до хармонията. Което отново ни връща към Орфей и музиката. Снощи се убедих, че тя наистина побеждава всичко! Джон, съжалявам, че ти не можа да чуеш това, което чухме ние. Половин час никой от нас не беше в състояние да шавне.

Едно предчувствието ме вледенява.

— Какво сте чули? — питам.

— Може би не знаеш — казва Селин, — но вчера следобед Базъл внезапно замина за Кабул. Два часа по-късно в хотела дойде да го търси една негова братовчедка, музикантка. Като разбра, че са се разминали, реши да остане в града и да го изчака. Снощи се събрахме на приказки и тя ни пусна…

Сърцето ми забумтява така, че притварям очи и отчаяно опитвам да се овладея.

Защо Кейт е дошла тук? Нима вече е успяла да превърне ония пиктограми в ноти? Не се ли сеща, че идването й я превръща в мишена? Трябва веднага да я открия, за да защитя както нея, така и онова опасно знание, до което се е добрала. Добре поне, че се е сетила да каже, че търси него, а не мен.

Отварям очи. Двамата ме гледат с тревога.

— Джон, лошо ли ти е? — пита Добрев.

— Къде е тя?

— Кой, Кейт ли? Сигурно е в хотела.

Привеждам се и бръквам в пътната си чанта. В джоба вътре напипвам мобилния телефон, който купих във Варшава. Защо ли не го включих по-рано? Монтирам батерията, като наум се моля все още да е заредена. Най-сетне има мрежа. Набирам единствения записан номер.

— Джакомо, къде се губиш? — казва един топъл глас на полски.

— А ти къде си?

— В бара на хотела.

— Не мърдай от там! Идвам веднага.