Джон Кей
Тракийският капан (12)

Глава 11
Пещерата на Платон

6 септември

Мазари Шариф

— Газ, газ, газ! — крещи обезумяло Базъл, макар че Дифендърът вече лети с деветдесет мили в час, като се лашка от единия до другия банкет. Лявото огледало се пръсва на парчета с гаден звук и стрелбата зад нас секва. Бастионите на Такти Пул или, по-скоро, руините на бившата губернаторска резиденция от XIX век се смаляват в далечината.

Отпускам леко педала на газта и го поглеждам. Крадешком, защото паническият му вик ми подсказа какво ще видя, а не желая да го поставям в неловко положение. Догадката ми е вярна — лицето му е пребледняло и покрито със ситни капчици пот. Какво пък, има различни видове смелост и от окопалия се в чуждата държава агент-къртица не можеш да очакваш да е лъв. Звукът от автомат АК-47 не е най-радващият за ушите.

След малко Базъл се окопитва достатъчно, за да ми каже: „Спри!“ Едва дочаква последното полюшване напред, за да изтърчи зад Дифендъра. Когато се присъединявам към него, той изпухтява:

— Няма дори драскотина! Не са успели да ни уцелят. Нещастници!

Дали си въобразявам, или наистина в гласа му се е появил шотландски акцент? Преценявам, че е по-добре да го успокоя, а не да му изтъкна, че греши.

— Или пък са искали само да ни сплашат.

Макар че също е подценяване на ситуацията, моето предположение отразява действителността доста по-добре от неговото. Човек, който от такова разстояние прострелва огледалото за обратно виждане, не би пропуснал да уцели самата кола. За мен по-важното е, че докато забележи липсата на огледало, Базъл вече ще се е успокоил. Не ми се ще да го тревожа с догадката, че псевдонападението е било замислено като последно предупреждение. Триседмичният срок, който ми отпусна Ди, може би ще се окаже прекалено оптимистичен. Времето ни в Афганистан изтича.

Докато отново набирам скорост, Базъл полага похвални усилия да се овладее, като прибягва към рутинни действия — изважда мобилния си телефон и набира някакъв номер. От думите му разбирам, че разговаря с професор Селин. След две изречения, произнесени със съвсем нормален тон, той окончателно поема контрола над положението, като ми нарежда:

— Карай към Салеховото кафене.

— Да, сър — отвръщам аз и намалявам скоростта. Наближаваме чувалите с пясък до западната порта на Мазари Шариф, които евентуално трябва да прикриват при обстрел дежурните от контролния пункт. Чувалите имат и друга функция — предупреждение към талибаните: „Вашата територия свършва до тук!“

Предупреждението е беззъбо, защото талибаните отдавна са в града. Одевешната стрелба по нас е невероятно изключение, защото, както каза Базъл, през последните месеци активността им рязко е спаднала, макар усещането ми да е за затишие пред буря. Подозирам, че талибаните просто гледат да не се навират в очите на миротворците от НАТО, чиито редици до края на годината съвсем ще оредеят. Измамното спокойствие е по-скоро част от новата им тактика.

Дванадесетте години военно присъствие на съюзниците се оказаха твърде кратък срок за преход от наркоикономика към имитация на демокрация от западен тип. В резултат отчаяните оптимисти виждат в предстоящото изтегляне на чуждите войски гаранция за хаос. Песимистичната гледна точка, в която основният пункт е връщането на талибаните във властта, обаче е по-правдоподобна. Чувалите с пясък няма да ги спрат.

Дифендърът минава между тях и се плъзва устремно към сърцето на града — Синята джамия или още Гробницата на Хизрат Али. Твърди се, че в нея е погребан Али ибн Абу Талиб — братовчед и зет на пророка Мохамед. Оттук до въпросното заведение остава не повече от четвърт миля и няколко завоя.

Салеховото кафене ни плени още първия следобед с приятния си собствен бленд кафе, сервирано с чаша бяло сладко и четирипинтова запотена кана вода, в която плават безброй малки айсбергчета. За беда, до този момент кафенето се оказва нашето единствено откритие — факт, който започва да опъва не само моите нерви. И без да ни обстрелват по пътищата бизнесът на Базъл е изпаднал в криза, а когато вечер се завръщат от безплодните си обиколки, с увисналите ъгълчета на устата, лицата на двамата професори наподобяват трагични маски.

Не ми е трудно да им вляза в положението — всяка нощ десетки иманяри с кирки и лопати атакуват няколкото места, където според слуховете може да се намери злато. Изумруденият хълм — най-популярното от тях — е заприличал на лунен пейзаж заради стотиците дупки. Само по себе си това вероятно не би предизвиквало у мен такова естетическо отвращение, ако поне малка част от находките ни вършеха някаква работа. За съжаление, най-интересните предмети май са били изкопани и продадени преди години.

Констатацията, че неуморните издирвания на двамата професори не дават резултат, не ме прави щастлив. Това е сигурен белег, че прилаганата до настоящия момент тактика е съвършено безплодна. Ако искам да постигна нещо в краткото време, което ми остава, трябва да сменя подхода. Само че как? В този момент чувам в главата си гласа на Ди: „Джон, твоето най-силно оръжие е склонността да не се запъваш, когато усетиш, че тъпчеш на едно място, а да се впускаш в разузнаване с бой. Иска ми се и други мои хора да бяха толкова гъвкави, а не да разчитат на британската си упоритост.“

Проблемът е, че не мога да се възползвам от съвета му, защото не виждам с кого бих могъл да вляза в бой. Дали от жегата през деня, или от мисловна леност, но съм блокирал. Въртя се в кръг като афганско куче, което преследва закачил се за опашката му репей.

Или чакай, чакай… Преди години една умна лейди, която, без тя да знае, известно време използвах като гуру, ми подсказа как да преодолявам такива умствени блокажи. „Когато не знаеш какво да правиш, опитай се да разшириш своя кръгозор. Инстинктът ти сам ще те насочи във вярната посока.“

— Ето ги — осведомява ме Базъл. Съвсем ненужно, защото аз също съм ги забелязал.

Под големия крив орех на кафенето, седнали на сянка, оживено разговарят двамата професори. Докато насочвам Дифендъра към сянката на друго голямо дърво, идеята за отстраняване на блокажи сработва. Паметта ми най-сетне извлича от най-дълбоките си кътчета няколко думи, неясният спомен за които от вчера ме Дразни като невидимо трънче: едно вметнато в първия ни разговор твърдение на Ди, на което тогава не обърнах внимание. Ще трябва обаче да действам чрез Базъл, защото на един афгански шофьор не му се полага да задава подобни въпроси.

— Моля те, изчакай що-годе подходящ момент и намери начин да запиташ професорите какво мислят за причините за Троянската война.

— Добре — обещава Базъл и скача от колата. После незабавно влиза в ролята си, като ми подвиква малко по-високо и по-заповеднически, отколкото се налага:

— Паркирай колата под онзи кедър, защото след малко слънцето ще се извърти и ще я напече!

Учените извъртат глави към нас и едновременно правят приканващ жест. Трогателно единодушие, като се има предвид, че откакто сме дошли, спорят за всичко, освен когато става дума за ядене. Базъл тръгва към тях, а аз смирено кимвам и потеглям към указаното ми място. Докато паркирам Дифендъра, Базъл стига до тяхната маса и момчето на Салех изприпква, за да вземе поръчката. Базъл поглежда към мен и ми махва с ръка.

— Джалил, ела при нас — и когато издърпвам стола, за да седна, веднага хваща бика за рогата. — Ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

— Моля — с лека изненада отговаря от името на двамата Джеймз Селин.

— Сигурно е донякъде извън вашите научни интереси, но вие сте единствените специалисти по древна история, които съм срещал — започва Базъл. Забелязвам, че при перспективата да изслуша поредната дълга увертюра, Селин леко настръхва, а Добрев се обляга назад на стола си с очевидното намерение да се позабавлява за чужда сметка. — Така ми се иска да разбера дали съм бил прав да мисля така.

— Как именно? — нервите на Джеймз не издържат и той решава да ускори процеса.

— Винаги съм си мислил, че древните понякога са послъгвали за туй-онуй…

Атанас Добрев широко се ухилва и в очите му се появява нещо дяволито.

— Опасявам се, че и на мен това понякога ми се случва — той хвърля кос поглед към Джеймз, — но нима всички ние не сме поне донякъде податливи на изкушението?

После изглежда преценява, че неговият колега вече подскача от нетърпение, защото милостиво връща Базъл към въпроса му:

— Лошото е, че с възрастта изкушенията като че ли стават все повече, а паметта отслабва. Ето, аз вече не мога да си спомня какъв беше твоят въпрос. Би ли го повторил?

В този момент невръстното келнерче донася подноса. Базъл търпеливо наблюдава как то подрежда на масата чашите с кафе и бяло сладко и без да се притеснява, че професорът чака отговор, си налива чаша студена вода. Аз вече съм влязъл в крак с местните обичаи, а и перспективата за разширяване на кръгозора ме успокоява, ала Джеймз Селин не желае да се примири с безвременната афганистанска рутина.

— Наскоро гледах някакъв стар филм… — подхваща Базъл и прекъсва изречението си наполовина, за да отпие първата глътчица кафе — … за падането на Троя и си помислих, че едва ли някой цар би си дал толкова зор и би похарчил толкова много пари и хора с единствената цел да върне на своя брат невярната му жена. Интересно ми е какво казват историците за причините за Троянската воина?

Добрев поглежда Селин, леко накланя глава и с целия си вид дава да се разбере, че ще бъде добър слушател. Той пък се усмихва радостно и в очите му проблясва любопитството на човек, който се е сблъскал с нечия неподозирана реакция.

— Базъл, ти сигурен ли си, че никога не си се изкушавал да се захванеш по-сериозно с изучаването на история? Въпросът ти е формулиран така, че да не подтиква към една или друга хипотеза.

Базъл се смущава, а аз се чувствам поласкан. Професорът може да му приписва тази не чак толкова голяма заслуга, но ние двамата с него знаем чия е идеята. По-важното в случая е, че предизвикателството да се впусне в импровизация на тази тема очевидно му допада и бившият библиотекарски уредник не чака да го поканят втори път.

— Историята за Парис и Елена е мит. Красив и увлекателен, но само мит. Омир и истинската история са паралелни светове, които се допират само в отделни точки. Или не толкова паралелни светове, колкото два различни разказа с различни цели. По онова време са се извършвали само каботажни плавания. Не е имало голяма сила, която да установи господство по море или т.нар. „таласокрация“. Достатъчно е да погледнеш картата, за да разбереш какви са истинските причини за войната срещу Троя.

Добрев се усмихва едва забележимо кимва: „Продължавай“.

— Въпреки че градът е бил разположен на три-четири километра навътре в сушата, този, който го е държал в ръцете си, е държал контрола над цялото корабоплаване през Дарданелите. Затова особеното разположение на Троя е давало големи предимства на жителите й — Селин се обляга назад и решително заявява: — Питър, не бих желал да нахлуя в твоята област. Моля те, продължи ти.

— Един момент — казва Добрев, като оставя чашата си с кафе, за да посегне към бялото сладко.

Кафето на Салех прохладата под ореха незабелязано подтикват човек да се отдаде на сладостта от разговора и онази източна омая, която и до днес струи от персийската поезия. С полупритворени очи следя как Добрев внимателно измъква изпод водата, с която е покрито като предпазна мярка срещу мухите неговото сладко, пълна лъжичка бяла субстанция и с наслада я оставя да се стопи в устата му. Традицията тук повелява слушателите да не пришпорват разказвача с излишни жестове и въпроси. Затова всеки от нас отпива я кафе, я вода и търпеливо го изчаква.

— Троянците са били траки и наскоро пристигналите дорийци, който са имали амбицията да установят морско господство над източната част на Средиземно море, е трябвало да ликвидират опасния съперник — подхваща Добрев. — Гърците живеели в самостоятелни градове — държави, които вечно воювали помежду си, така че никога не успели да изградят голяма империя. Трябвало да се появи един чужденец — Александър Македонски, който да ги завладее, да ги спои в едно и да разпростре властта си чак до Индия. Това обаче станало чак девет века по-късно. Целта на Агамемнон не била да завладее Троя и да разположи там свой гарнизон, както по-късно правели римляните, а да избие защитниците и да разруши града до основи. Целта на Омир пък била да превърне бруталния мародерски акт в блестящ поетичен мит.

Професор Селин май има възражения към формулировките на своя колега, защото свива устни. Вероятно все пак проблемът му се струва незначителен, защото дори не изхъмква, както прави, когато не е съгласен. Или пък и той като мен изпитва онова, което са изпитвали навремето слушателите на Омир. Добрев е влязъл в някакъв свой виртуален свят, откъдето до нас долитат не разсъжденията му на глас, а вдъхновени описания на това, което в този миг съзира с вътрешния си взор.

— Историята е поезия. И само най-заблудените умове си въобразяват, че тя е наука. Народите са като хората — те изпитват емоционална нужда да героизират най-страшните си и отвратителни постъпки. Съчувствам на древните дорийци, защото им се е наложило да скрият толкова много от самите себе си, че са изтрили всяка следа от истина от своята колективна памет. Това интелектуално упражнение едва ли им се е удало лесно, защото по онова време те все още черпели с пълни шепи от високата култура на траките. После обаче попаднали в капана на приспособяването на чужди митове и богове за свои цели.

Усещам, че съм настръхнал не само аз. Другите също са попаднали в плен на непреставащите обърнати назад във времето прозрения на Добрев. Той обаче млъква и погледът му с мъка се откъсва от виртуалния му свят, за да се пренесе в нашия. Тук междувременно са настъпили някои промени — кафето е изстинало, айсбергчетата в каната са се стопили.

Селин също се отърсва от опиянението и когато осъзнава смисъла на последното изречение, се смръщва.

— Чакай, чакай — обажда се той, — ти като че ли твърдиш, че елините са заимствали от траките.

— Проблемът не е там, че са заимствали от траките, а че са си присвоили голяма част от тяхната култура — уточнява Добрев. — Корените на европейската цивилизация не са в Атина, а в Родопите и Тракия. Вижте само тракийското злато. Древните гърци не са притежавали такива красиви предмети. За тях златото е имало единствено търговска стойност.

Джеймз почервенява от негодувание.

— Само че тези красиви предмети са били изработвани от гръцки майстори в гръцки работилници.

В тази размяна на реплики има такова явно противоречие, че аз неволно отварям уста, но овреме си спомням каква роля играя и вместо да кажа какво мисля, се прокашлям. Очевидно не го правя особено ловко, защото тримата изведнъж се вторачват в мен. Пръв реагира Добрев.

— Май искаш да попиташ нещо. Кажи.

Шофьорският ми статус изисква веднага да намеря по-примитивен образ на мисълта си.

— Ако някой не пътува, а си седи само у дома, той не си купува автомобил. Ако гърците не са изпитвали слабост към красивите предмети, откъде ще имат майстори, които да ги изработват?

Няколко секунди се наслаждавам на общото изумление. После Базъл решава, че то се е проточило прекалено дълго.

— Джалил е половин инженер — обявява гордо той. — Две години следвахме заедно, но талибаните убиха баща му. Наложи се той да прекъсне следването си и да се върне тук, за да издържа майка си и сестрите.

По дяволите! Защо Базъл се впуска в импровизации, които могат да доведат до разбиването на моята легенда? Да не би той да знае нещо, което аз не знам? Или Ди му е възложил някаква задача, която той трябва да крие от мен така, както аз крия своята от него?

Това обаче е размишление за по-късно, защото Добрев е започнал да говори нещо, а аз съм пропуснал първите му думи. Добре че от продължението успявам да възстановя цялата фраза.

— Жалко, защото има много ясна мисъл. Поздравления за аргумента, Джалил. Не съм разсъждавал от тази гледна точка, но според мен — Добрев се опитва да привлече погледа на своя колега, който се е вторачил в чашата с кафе и я разклаща с бавни кръгови движения — това разсъждение е съвсем резонно. Джеймз, ти как мислиш?

Селин повдига рамене.

— Звучи ми логично. Ако ти самият не се ползваш от някое изкуство, защо ти е да го развиваш?

— Досега не си бях дал сметка, че най-известните златарски работилници са се намирали в тракийски градове — слага точка над спора Добрев, — разположени по крайбрежието на морето, което на гръцките карти и до днес е обозначено като Тракико Пелагос — сиреч Тракийско море. Всъщност славата им на мореплаватели е също така измислена, както и славата им на майстори златари. Нито едно от моретата, в които са плавали, не е наречено с гръцко име.

Селин настръхва.

— Аз пък си спомням една история, която те опровергава. При завръщането си от битката с Минотавъра Тезей, синът на Егей, забравил да смени платната на кораба си, а това бил уговорен знак. Егей помислил, че синът му е загинал, и обзет от мъка, се хвърлил в морето. Оттам дошло и името „Егейско“.

Добрев го изслушва с каменно лице и само накрая си позволява лека усмивка.

— Това е типичен пример за фалшива или народна етимология. Егейон на тракийски означава дълбока вода. Названията и на другите околни морета също са заимствани от чужди за гърците езици. Например Адриатика идва от един от тракийските диалекти, на който адриа значи синьо.

Добрев млъква и се намръщва, сякаш опитва да си припомни нещо. След минута Селин се обажда:

— Извинявай, това ли беше всичко?

— Съжалявам, Джеймз, паметта вече отказва да ми служи както на младини — казва Добрев. — Трябваше да си припомня кое откъде идваше. Фригите и траките са описвали двата свързани протока Дарданели и Босфор, в които има силни течения, с думата хелес — река, поток. Тъй като гърците не схващали тази дума смислено, а само като набор от звуци, те изковали оксиморона Хелеспонт или, ако го преведем на английски, — река море. Впоследствие намерили обяснение по схемата с Егей, като съчинили историята с Хеле.

— Прощавай, за дъщерята на богинята на облаците Нефеле ли говориш? — пита Селин. Изглежда и той е доловил нарастващото напрежение у Базъл и сега се опитва незабелязано да му помогне. — Тази, която дала на Хеле и брат й Фрикс овен, за да избягат с него от втората жена на баща им?

Насочвам погледа си между двамата професори и го разконцентрирам. Така включвам периферното си зрение и мога да наблюдавам и двамата, без никой от тях да разбере това. След първоначалното си объркване, Добрев очевидно проумява маньовъра на Селин, защото с готовност отговаря:

— Точно така. А овенът е същият, заради чието златно руно аргонавтите предприели своето знаменито плаване. Извинявай, трябваше сам да се сетя да спомена за това. Ще завърша с още един комичен случай. Помниш ли гръцкото название на Черно море?

— Евксинос Понтос, тоест Гостоприемно море.

— Да, но то и тогава, както и днес, е било най-бурният и негостоприемен воден басейн в региона. Имаш ли представа защо са го нарекли с това абсурдно име?

Джеймз вдига рамене.

— Не. Кажи ми.

— Причината пак е фонетична. Те са заимствали и поради неразбиране са видоизменили персийското название на днешното Черно море. Не са знаели, че аксейнос означава синьо, и така синьото за персите море се е превърнало в евксинус, тоест благодатно.

— Знаем, че фонетичните доказателства могат да се извъртят във всяка посока — възразява Джеймз Селин, — но никой не може да отрече гръцките постижения.

— Не ги отричам, а изтъквам, че доста от тях не са гръцки. Например гърците имат анекдоти за велики художници, които обаче не са оставили след себе си нито една картина или стенопис. За разлика от траките, от които има изключителни стенописи в царските гробници.

— Тук май си прав — казва Селин. — Според мен гърците могат с основание да се хвалят с архитекти, вазописци и скулптори, но не и с художници или музиканти. Всъщност един наш скулптор наскоро откри, че прочутите бронзови скулпури на древногръцките му колеги не са били плод на необикновена дарба, а по-скоро на висока за онова време технология. Гърците са правели отливки от живо тяло.

Тук Базъл се намесва и отклонява разговора в друга посока:

— Като ви слушам, се питам каква е разликата между елини и гърци и какво означават тези названия.

— Народите обикновено получават своите имена от съседите — започва с готовност Добрев, — както например е станало с русите. Те са наследили това име от роботърговското дружество Рус, създадено в Киев от хазари и викинги през далечния IX век. Особеното при гърците е, че те са известни с две имена. Както би могло да се очаква, по-нетрайно се е оказало името, което те сами са си дали — „елини“, тоест „просветлени“. В „Илиада“ те все още нямат обобщаващо име. Омир ги назовава според града или племето, от което произхождат. Едва по времето на изключителния културен възход на Атина гърците започнали да се самовъзвеличават като „елини“.

Селин издава неопределен звук и на лицето му се изписва явно задоволство. Добрев го поглежда и преди да продължи, на устните му за миг разцъфтява загадъчна усмивка.

— Само че в гръцкия език дума с подобен корен не съществува. Тя е била взета назаем от съседите. В българския и до днес съществува думата „елен“. В много култури и религии еленът е зооморфизиран образ на Слънцето и на светлината, която то излива върху земята. Освен това съществува и глаголът „лее“, така че думата „елен“ може да се разглежда като съкратен запис на израза „е леен“ — този, който излива или осветлява с лъчите си. Това отразява факта, че Слънцето или Небето е естественият образ на Върховния Бог. Дълбокият вътрешен смисъл на всички религии е, че Слънцето опложда с лъчите си Земята и душите на хората. В християнството това се символизира от Светия дух.

Когато Добрев посяга към чашата студена вода, за да освежи устата си и да изпита по-силна наслада от следващата глътка кафе, забелязвам, че съм притихнал не само аз. Подозирам, че и той самият го забелязва, защото за миг притваря очи — вероятно за да скрие пламъчето на триумфа от своите слушатели.

— Ироничното е — продължава той, — че гърците нямат представа какво означава и другото им име, което днес използват всички. Причината е, че това определение също не е гръцко, а е дадено от съседите. „Грък“ е от едни и същ корен с „гърчав“ — свит, изкривен, изроден; човек без достойнство.

Джеймз Селин скача от стола си.

— Това не е коректно. Това…

— Коректността ми е скъпа, но истината ми е по-скъпа — вклинява се бързо в думите му Добрев.

— Това е направо клевета! Да не би да завиждаш, че Гърция е родина на демокрацията и свободата!

Добрев изчаква няколко секунди, преценява, че други възражения няма да последват, и продължава:

— Съгласен съм, че е родина на политиката и демагогията, но на демокрацията?!? Каква демокрация в общество, където повече от половината са били роби? А сещате ли се с какво е започнал възходът на Атина? С един грабеж в чудовищни за времето размери — когато Перикъл изиграл останалите си партньори от Делоския морски съюз и сложил ръка върху натрупаното в хазната съюзническо злато!

Базъл се изсмива.

— Май някои навици не се забравят. Защо ми се струва, че те сложиха ръка и върху златото на Европейския съюз?

Джеймз Селин свива устни.

— Питър, ти извърташ темата на спора. Аз не говоря за пари, а за основни принципи. Не парите, а принципите остават във времето. Мисля, че свободата е идея, която е родена от подвига на спартанските воини при Термопили и продължава да живее и до днес в хорото на Зорба Гърка.

Не, Джеймз Селин не биваше да споменава спартанците, защото в ума ми в миг възкръсват всички лъжи около знаменитата битка. По-важното е, че той извиква на живот някаква асоциация с днешна дата, която обаче бързо ми убягва. Зная, че мога да я върна само ако не хукна с все сили да я гоня. Най-лесно е да потуша това желание, като престана да възприемам спора между Селин и Добрев толкова емоционално и започна да го гледам откъм забавната му страна. Да можех някак си да заложа сам срещу себе си на някой от двамата…

— Не разбирам защо вие, англичаните, с такава готовност приписвате собствените си заслуги на някой друг — възразява Добрев. — Демокрацията и съвременното общество са се родили с вашата Магна Харта Либертатум. Тя не е измислена в Атина. В републиканската Атина е измислена не демокрацията, а политическата демагогия. Там демокрацията е била невъзможна, защото истинската демокрация е политическа система, която е твърде слаба, за да може да се самоподдържа. Ако тя няма свой външен пазител, на когото да се опира — във вашия случай това е монархията — демокрацията, подобно на лоза, престава да се стреми нагоре, плъзва по земята и гроздовете й изгниват в калта.

 

 

Интерлюдия

Кабул — Голуей, Ирландия — Южният бряг на Амударя

Патрик О’Флехърти седеше в „Мърфис Бар“ и заедно с останалата компания се смееше на старите шеги на Мик Оуен. „Откога са станали толкова търпеливи към него?“ — запита се той. Двамата с Мик бяха неразделни от малки деца и дори когато навършиха петнайсет години, в знак на приятелство си татуираха по един огромен Клада-пръстен, обхващащ цялата дясна ръка под лакътя — ала другите? Дона и Джеймс все гледаха да се подиграят или заядат с Мик и сегашното им добродушие му се видя подозрително.

Патрик надигна халбата и скришом огледа компанията иззад пенливата течност. С изключение на Мик всички други изглеждаха странно. Може би заради вампирските зъби, които проблясваха като заострени диаманти.

Абсурдната гледка с тласък го върна една стъпка по-близо до реалността и той овладя до нейде мисловния си процес. С огромно усилие на волята си припомни поуките и усещанията от оскъдните упражнения с психоактивни вещества и се зае да пресява едно по едно своите видения за песъчинки от истинския живот.

Гледната му точка беше на планираща птица. Далече долу виждаше проснато върху метална маса мъжко тяло, чиито крайници бяха разпънати с дебели каиши.

Разбра, че наблюдава сам себе си и насочи оная част от вниманието си, която можеше да контролира, към предметите и хората в стаята.

Очевидно умело предизвиканата хипертонична криза не беше постигнала целта си. Единственото подобрение бе, че този път вонящата торба лежеше скупчена на пода. На масата в ъгъла до пепелника и цигарените кутии стоеше кожена лекарска чанта. Ахмад и дребният мъж с бялата престилка — как ли му беше името? Карим? — седяха до масата и пушеха.

Вратата се отвори и в стаята влезе тантурест мъж с добре оформено коремче. Сигурно беше важен началник, защото двамата скочиха на крака и се поклониха.

— Добър ден, Парвез ага.

В отговор онзи изкриви уста и запита:

— Е, какво ви каза?

Карим и Ахмад се спогледаха.

— Нищо ли не успяхте да научите? — във въпроса се спотайваше заплаха.

— Не, но много скоро ще научим — угоднически каза Карим.

Новодошлият хвърли бегъл поглед към отпуснатото тяло на Патрик.

— Молете се да успеете. Имате два часа, докато тръгна. Каландара иска до вечерта да съм при него — и Джамал се обърна към вратата.

— Два часа ще са предостатъчни — обеща Карим. — Само кажете какво да го правим след това.

Парвез го погледна през рамо.

— На мен той не ми трябва — подхвърли с презрителен тон и излезе.

Двамата се отпуснаха на столовете. Карим изсумтя и се почеса зад ухото.

— Какво се чудиш? — обади се Ахмад. — Не го ли чу? Една смъртоносна инжекция — и готово.

Карим направи неодобрителна гримаса.

— Не, Ахмад. Ще бъде жалко да похабим такъв материал.

— Не можем да го пуснем! — подскочи Ахмад.

— Че кой говори за пускане? Този и без друго е наполовина разрушен, така че мисля да направя един експеримент.

— Само не ми се хвали, че можеш да го зомбираш. Видях колко струват твоите химикали.

— Няма да го зомбирам. Ще направя нещо по-добро. Ще разруша напълно личността му и ще имплантирам нова.

— Това да не ти е някоя фуста, дето не знае дори как се казва? Този е як като бик, а и ако наистина е обучен…

— С това, което ще му сложа, ще ми изпее и майчиното си мляко. А сетне, ако ще да е здрав като бик, ще го пренапиша така, както аз поискам. Мога да го изпратя да направи някой атентат — късо се изхили. — Пак ще свърши като пушечно месо, но в акция срещу своите.

— Ако е обучен, както разправят, няма да успееш.

— Залагаш ли стотачка?

— Не е ли малко… — Ахмад се взря в очите на другия и подигравката, която различи в тях, не му хареса. — Добре, залагам.

Заплахата задейства някаква аларма в тренирания му ум и Патрик се озова в тялото си. Надигна глава и впери поглед в плешивия си мъчител.

— Това куче май разбира, че говорим за него — каза Карим, като побутна другия с лакът и му посочи с брадичка пленения командир. После продължи на английски:

— Ако не ни кажеш най-после кой си, след пет минути ще бъдеш някой друг.

Гласът му беше подигравателен, ала не Патрик, а той отклони очи встрани.

Карим запали цигара и пусна облак дим.

— Ще му дам малко време да си прочете молитвата — остави горящата цигара на пепелника и без да бърза, извади три ампули от лекарската чанта. Ахмад го наблюдаваше с празен поглед.

Патрик огледа преценяващо каишите. Бяха широки и здрави и той разбра, че няма никакъв шанс да избяга. Никога повече няма да се върне от Солтхил в двуетажната къща-близнак на „Гратан роуд“. Няма да вдигне халба бира с приятели в „Мърфис бар“, няма да бъде погребан край Клада под плоча, която е влажна от соления дъх на морето, няма дори да има епитафия…

„Нямаш време за жалби! — изкрещя в главата му познатият глас. — Намери изход!“

Беше време за още едно парадоксално решение. В Ашфорд го бяха учили, че най-коварното при пленничеството е постепенното изолиране от реалността и че трябва да се бори с него, защото то подрива ценностите на човека и ликвидира всяка съпротива. Ала в този миг реалността му предлагаше смърт или нещо още по-лошо. Патрик О’Флехърти можеше да допусне враговете му да го убият, но не и да го победят. Решението, което взе, не беше акт на отчаяние, а на трезва преценка.

Трябва само да изостави това тъй вярно служило му тяло, за да може духът му да намери вътре в себе си друга реалност.

Той изхвърли от ума си целия свят и се зае да извърви докрай пътя, по който поемаш само веднъж. Опря се на ръцете и сърцето с короната и последва описанията в индийските книги.

Последното, което видя, беше самият себе си, легнал по гръб на брега на Голуейския залив. Над него се беше надвесила бялата фигура. Тя протегна ръка и му помогна да се изправи на крака. После се превърна в ято лебеди, които отлетяха към пристанището. Патрик ги последва с усмивка.

— Аллах ми е свидетел, че умря, преди да го инжектирам! — изкрещя ужасен Карим, гледайки Ахмад.

* * *

Една сутрин госпожа О’Флехърти чу звънеца на входната врата и се забърза да отвори. Синът й работеше някъде в чужбина и тя все очакваше някой да донесе вест от него.

На прага стоеше висш военен в чужда униформа и още първите му думи я хвърлиха в море от мъка, гордост и странна благодарност за уважението и съчувствието, с което този непознат се стараеше да смекчи болката й. Синът й бе изпълнил дълга си и сега тя слушаше през сълзи неговата достойна за древния му воински род епитафия.

„Убит при акция.“

* * *

Каландара с гордост плъзна ръка по фюзелажа и фиксираното предно крило. Не му се вярваше, че е сглобил лъщящата с покривния си слой от фибростъкло снежнобяла птица със собствените си ръце. Беше заплатил двеста хиляди долара, но сега разполагаше със самолет… не, не със самолет, а с резервен изход, за който не знаеше никой друг.

Беше научил добре урока си от онзи страшен ден.

Тогава беше заместник-командир на съветската военна част, която прочистваше от муджахидини планинския масив Саланг на север от тунела, свързващ Кабул със Северен Афганистан.

Събудиха ги призори. Четирима муджахидини бяха минали край лагера им, без да забележат замаскираните палатки, и сега вървяха към намиращата се над него дълга не повече от миля планинска долина. Предишния следобед изпратените от командира разузнавачи докладваха, че другият край на долината опира в каменната гръд на планината и само планинска коза би могла да се измъкне оттам. Изглежда, муджахидините не знаеха това и безгрижно отиваха към своята гибел.

Командирът нареди да се разпръснат в рядка верига и подвижният клуп от въоръжени до зъби спецназовци започна безшумно да се свива около гърлото на долината. Никой не си и помисляше да стреля по четирите чалми, които току се мяркаха за миг между червеникавокафявите скали на няколкостотин ярда от тях. После муджахидините минаха по тясната пътека между двете канари, пазещи входа към долината, и изчезнаха.

Преследвачите започнаха да напредват много предпазливо, като и за миг не откъсваха очи от канарите. На не повече от сто ярда левият крак на заместник-командира пропадна между камъните. Остра болка го прониза над петата. Нещо се нави като пружинка там отзад и той рухна на земята.

В следващия миг командирът се озова до него с искрящи от гняв очи и просъска:

— Ставай или ще те разстрелям!

Въпреки че предишната седмица командирът беше застрелял двама войници заради дребно неподчинение, контузеният го изгледа с безразличие. Знаеше, че онзи не може да си позволи да го застреля точно сега, защото звукът от изстрела щеше да предупреди муджахидините. Въпреки това се опита да стане, но пострадалият крак подаде и той пак падна.

Командирът се надвеси над него.

— Саботьор! Да не си мръднал от тук! Като се върнем, ще те дам на военен съд!

В гласа му прозвуча лютата ненавист, която всички кадрови военни изпитваха към политическите комисари, прикрепени към техните бойни части. Един враждебно настроен комисар може не само да вгорчи живота на своя командир, но дори да го лиши от него, като го изправи пред военен съд. Сега ироничната случайност беше разменила местата им и командирът се отдаде на краткотрайно ликуване преди операцията по ликвидиране на врага.

Изправи се и даде знак на останалите да възобновят напредването си.

Заместник-командирът го проследи с поглед. Заканата не беше куха. Нашествениците вече разбираха, че няма начин да спечелят тази война. Това ги изпълваше с ожесточение и страх, които прогонваха с всекидневни палежи, изнасилвания и убийства. За тях човешкият живот — и чуждият, и своят — беше лишен от ценност. Необузданата жестокост се беше превърнала в отдушник на страха.

Въпреки това сърцето на заместник–командира не ускори своя ритъм.

Само чудо можеше да отмени обещанието за смърт, но все пак тази смърт го чакаше поне няколко часа по-нататък, а болката беше тук и сега. Когато и последният съветски войник се скри между канарите, заместник-командирът закуцука надолу, където между ниските храсталаци проблясваше поток. Болката се притъпи и той установи, че може да стъпва на крака си, но не и да се оттласква с него.

Седна до потока и изу високата армейска обувка и двата вълнени чорапа. Там, където по-рано можеше да напипа с пръсти ахилесовото си сухожилие, сега напипваше само мека тъкан. Усещането, че е обречен, се засили дотолкова, че бъдещето се изпълни с празнота. Потопи крак в ледената вода и в този миг проехтяха първите изстрели.

Стори му се странно, че чува единствено характерните за „Калашников“ звуци, но после съобрази, че муджахидините сигурно също са въоръжени със съветски автомати. Когато след четвърт час престрелката стихна, инстинктът го накара да нагази в потока и оттам да пропълзи между храстите. Точно навреме.

Скоро две дузини муджахидини минаха с пружинираща стъпка на петдесетина ярда от укритието му. Бяха обути в обувки като неговите, със спецназовски куртки на гърба и трофейни „Калашников“ в ръцете. Смееха се високо и радостно и си подхвърляха шеги на пущу.

Долината наистина се беше оказала капан, но не за муджахидините. Оттогава той никога не предприемаше каквото и да било, преди да си е осигурил резервен изход.

Проблемът му сега беше, че неговият чисто нов самолет обещаваше не само сигурност, но и свобода, каквато допреди година не беше и подозирал, че съществува. Преди да започне да сглобява самолета, Каландара отиде в Индия, за да изкара курс за пилоти любители. И там разбра, че летенето е наистина небесно, а не земно удоволствие.

Той влезе в кабината, завъртя ключа и всички уреди пред него оживяха. Но вместо в хоризонта зад пистата погледът му се опря в металната врата на хангара. Притвори очи и си представи…

Вратата на тайния хангар се плъзва настрани и с плътен звук самолетът се измъква от триетажната бяла къща. Завива вдясно, минава през също тъй неотваряната досега врата в триметровата каменна ограда и отново завива вдясно. Започва да набира скорост по идеално гладкия асфалт в началото на пътя, който води на запад към Хайратан или към свободата — което избереш.

Отстрани се мярват зиналите от учудване лица на стражите и останалия обслужващ персонал, който живее в едноетажните къщурки край пътя. А сетне самолетът се издига. Отпред е само синьото небе.

… Човекът въздъхна тежко и погледът му пак се спря в металната врата, която сега изглеждаше странно замъглена. Вдигна ръка и щом докосна влажните си бузи, се огледа, макар да знаеше, че няма кой да види сълзите му.

Каландаоа стисна зъби, за да прогони изкушението. Преследваше мечтата си за безгранична власт и беше решен да я постигне, каквото и да му костваше това, така че днешният му избор бе предопределен. Летенето и свободата щяха да почакат.

Животът го беше научил, че ако бъде достатъчно упорит, рано или късно ще извлече полза от всички несполуки и премеждия — както стана след разгрома на частта му в подножието на Саланг.

Когато смехът и стъпките на муджахидините заглъхнаха в далечината, той не излезе от укритието си. Вслушваше се в звънтящата тишина и гледаше как към долината долитат ята врани и гарвани. Вестта за сражението се беше разпространила по някакъв начин и черните птици се стичаха на пиршество.

Половин час по-късно прецени, че вече може да тръгне. Изхвърли всичко, освен куршумите и храната. Напълни манерката с вода от потока и закуцука надолу. Слизаше много предпазливо, защото знаеше, че още една неправилна стъпка може да означава смърт.

На смрачаване заваля дъжд, който за минути проникна под уж импрегнираните дрехи и напълни обувките му. Час по-късно духна вятър, който прогони облаците. Звездите се оцъклиха над него. Нямаше луна, но той се зарадва, защото дори на тази оскъдна светлина се виждаше по-добре. А сетне почувства, че вятърът изсмуква силите му и той започва да трепери. С несигурни ръце извади от раницата двата шоколада и блокчетата пресовано месо и ги излапа.

Докъм полунощ енергията от храната компенсираше охлаждането от фучащата стихия, а сетне студът се превърна в истински кошмар. Изглежда се беше спасил от разстрела, за да загине от по-бавна и жестока смърт. Единственото му спасение беше да не спира. И той не спря. Куцукаше надолу и трупаше омраза. Към командира, който вече беше мъртъв, към онези, за които и двамата бяха пушечно месо, и към всички, за които десетилетия наред страната му беше само полигон за идиотски експерименти с памука и хората.

Когато сутринта най-сетне се добра до шосето и затътрузи вдървените си крака по асфалта, в главата му се въртеше само една мисъл. Трябва да промени живота си така, че не той да служи на чужди интереси, а другите — на неговите. Не друг, а той трябва да държи в ръце мислите, живота и смъртта.

 

 

Поглеждам моя титулуван сънародник. Джеймз Селин се опитва да поддържа каменното си изражение и не казва нищо, но въпреки дългогодишната си практика в британското изкуство на омаловажаващите изказвания не може да скрие, че думите на българина галят патриотичното му чувство. Да се възползваш от сантиментите на своя опонент може би не е най-честният начин да спечелиш един спор, ала доводът на Добрев ми се вижда така добре обоснован, че аз също не намирам в себе си знания и сили да го оборя.

— С времето от принципите на древните гърци са останали само предаността им към парите и насилието — чувам отново гласа на Добрев. — Коя е движещата сила в Омировата „Илиада“? Това не е Одисей, нито Хектор, нито Ахил. Всичко в тази война се разиграва заради един прост, безскрупулен и алчен насилник — Агамемнон. За да си осигури победа, той принася в жертва собствената си дъщеря. После, разбира се, поетичната справедливост му осигурява адекватно наказание и той умира като рогоносец от ръцете на жена си и нейния любовник. Но тъй като ти се позоваваш не на образа на Агамемнон, а на образа на Зорба Гъркът, ще те попитам нещо. Да разбирам ли, че в негово лице ти виждаш въплъщение на свободата, толерантността и любовта към живота?

Джеймз се позамисля.

— Много точно казано — в гласа му долавям учудване.

— Предполагам, че си гледал филма с Антъни Куин, но не си чел книгата на Никос Казандзакис, по която е направен.

— Не ми е попадала — признава с известно смущение Селин.

— Може би е добре да я потърсиш, защото във филма са избегнати най-силните моменти. Казандзакис се възхищава на Зорба повече, отколкото на Омир и Ницше, издига го в ранг на свой духовен водач — „най-широката душа, най-свободният вик“. А сетне втъкава в разказа си потресаващите самопризнания на героя. Зорба се хвали, че на младини е крал, грабил, изнасилвал, избивал цели семейства, изгарял турски и български села; хвали се, че е колекционирал ушите на убитите от него. Веруюто на Зорба е да си разпаше пояса и да търси кавга.

— Не може да бъде! — възкликва Селин.

— Прочети книгата. Казандзакис се възхищава на своя герой, без да си дава сметка, че с това обрисува и най-скритите кътчета на собствената си душа. Подсъзнанието е по-силно от мисълта. И без да знае какъв е смисълът, Казандзакис избира най-подходящото име за своя герой. Името е първична характеристика, то изразява в кодиран вид същността на човека. На гръцки „Зорба“ е звукосъчетание, лишено от смисъл. На български то означава „насилник“. Смисълът на словосъчетанието „Зорба Гъркът“ е „извратеният, лишен от достойнство насилник“. Древногръцката идея за свобода не е възвишена. Тя е вътрешно свързана с презрение и насилие над другите и безогледна стръв към техните богатства, лъжлива сянка в пещерата на Платон.

Допивам кафето и поставям чашката на масата с малко по-рязък жест, отколкото е прието тук. Базъл веднага схваща намека и казва:

— Джалил, иди премести колата на паркинга на хотела. Не, не си бъркай в джоба — кафето е от мен.

— Благодаря, сър. Довиждане, професор Селин. Довиждане, професор Добрев.

Покланям се и тръгвам към Дифендъра.

* * *

От паркинга до интернет кафето е само една крачка, а надвисналият над града страх от завръщането на талибаните засега не се е отразил на дейността на местния провайдър. Настанявам се пред монитора и влизам в „Гугъл“.

В страницата за Платон в „Уикипедия“ откривам списък на всичките му трудове и бавно оглеждам всяко заглавие — като дегустатор, който преди да отпие от нова чаша, я вдига срещу светлината и преценява цвета и прозрачността на виното. В кой от диалозите мога да намеря въпросната пещера? Интуицията ми още от самото начало започва да ме тегли към „Държавата“ и аз накрая отстъпвам. Защо това, от което се нуждая, да не е скрито в най-известното произведение на Платон?

Преводът на Бенджамин Джоуит се източва на екрана само за няколко секунди. А сетне погледът ми спира на първото изречение от Първа книга:

„Вчера слизах с Главкон, сина на Аристон, в Пирея, за да се поклоня на богинята (Бендида, тракийската Артемида)…“

Неволно пробягвам с очи надолу по екрана, без да зная какво търся. И десет реда по-долу го откривам: „Малко след това към нас се присъединиха Полемарх, Адимант, брат на Главкон…“ Не ми е трудно да разпозная в тези имена нашите с Базъл псевдоними за настоящата мисия — Главконит и Адамант.

След кратък размисъл се отказвам да гадая дали Ди е съставил поредната си главоблъсканица само за собствено забавление, или като спасителна нишка, която да напипам, ако изгубя всякакъв ориентир в лабиринта на неясната задача. И тъй като днес за втори път усещам, че времето ни тук изтича, решавам да не чета наред, а само онова, което ми трябва.

Копирам цялата книга като текстов файл, отивам на Find и написвам в прозорчето cave (пещера). Прескачам cavern и се озовавам в началото на Седма книга.

Не ми е необходимо много време, за да установя, че детинската диалектика на Платон не е четиво, подходящо за инженери.

Знаменитата му пещера се оказва мисловен експеримент, в който началните условия са дразнещо изкуствени, а основният доказателствен похват може да се определи с думите „пълзяща манипулация“. Целта на Платон очевидно е била да докаже на своя стъписан (и, подозирам, отегчен до смърт) събеседник, че светът, в който живеем, е само подвеждаща и несъвършена сянка на първоначалния свят на идеите.

И все пак в имената на героите и пещерата, обрисувана от Платон, има нещо. Ди е разчел в тях повече от онова, което авторът е вложил. Прибавил е към прочетеното своите знания и е извлякъл нещо ново. Въпросът е какво е то и дали аз също ще успея да добавя нещо свое.

Дали идеята на Ди е била, че обикновените хора живеят в постоянна заблуда за силите, които действат в реалния свят, защото виждат единствено нереалните сенки на заблуждаващата информация, подавана им услужливо от медиите и от други хора? В такъв случай изводът е, че ако искам да прозра истинските им мотиви, не бива да се уповавам на сведенията, с които разполагам досега, а да изляза в реалния свят.

Време е самият аз да тръгна на разузнаване.