Джон Гришам
Сянката на чинара (17)

17

Обичайната навалица от чиновници се събра в Чайната за закуска и кафе, никога за чай, не и толкова рано. На една кръгла маса седяха адвокат, банкер, търговец и застрахователен агент, на друга имаше подбрана група от по-възрастни пенсионирани господа. Пенсионирани, но не глупави, мудни или тихи. Наричаха я „масата на дядковците“. Разговорът набираше скорост, докато минаваше през незадоволителните усилия на футболния отбор на „Оул Мис“ — миналата събота непростимо бяха изгубили от „Тюлейн“ на празника на випуските — и през още по-незадоволителните усилия в Университета на Мисисипи. Разговорът набираше инерция, докато дядковците нищеха Дукакис, току-що разнищен от Буш, когато банкерът извиси глас:

— Чух, че онази жена е наела къщата на стария Сапингтън и се мести в града, заедно с цялата си сюрия, разбира се. Говори се, че пристигат пълни коли с нейни роднини, затова й трябвала по-голяма къща.

— Къщата на Сапингтън ли?

— Нали се сещате, на север от града, до Мартин Роуд, близо до тържището. Стара ферма, която едва се вижда от пътя. Опитват се да я продадат, откакто е умрял Янк Сапингтън преди колко… десет години?

— Най-малко. Май няколко пъти са я давали под наем.

— Обаче не и на чернокожи, нали?

— Доколкото знам, не.

— Мислех, че е в доста добро състояние.

— Така е. Миналата година я боядисаха.

Новината предизвика размисъл и доста сериозно смайване. Къщата на Сапингтън се намираше в края на града, но въпреки това смятаха квартала за бял.

— Защо ще я дават на чернокожи? — попита един от старците.

— За пари. Там вече не живее никой от семейство Сапингтън, затова не им пука въобще. Ако не могат да я продадат, поне да я дадат под наем. Парите са си пари, който и да ги плаща.

Веднага щом произнесе тези думи, банкерът зачака някой да ги оспори. Банката му беше известна с факта, че избягва да работи с чернокожи клиенти.

Влезе един брокер на недвижими имоти и се настани на масата на белите чиновници. Присъстващите тутакси го атакуваха.

— Тъкмо обсъждахме слуха, че онази жена е наела къщата на Сапингтън. Вярно ли е?

— И още как — отговори самодоволно той. Много се гордееше, че пръв е научил актуалната клюка, или поне така изглеждаше. — Нанесли са се вчера, доколкото чувам. Седемстотин долара на месец.

— Колко народ?

— Не знам. Не съм ходил там и не възнамерявам да ходя. Само се надявам да не повлияе на стойността на имотите в квартала.

— Какъв ти квартал? — попита един от старците. — По-надолу по пътя е оборът на тържището, където мирише на кравешки тор, откакто бях още дете. От отсрещната страна е складът за старо желязо на Лутър Селби. Какъв ти квартал!

— Знаеш какъв е пазарът на жилища — изстреля в отговор брокерът на недвижими имоти. — Ако допуснем тези хора да се нанесат не където трябва, цените на имотите в целия град ще паднат. Може да се отрази зле на всички ни.

— Прав е — намеси се банкерът.

— Тя не работи, нали? — попита търговецът. — А съпругът й е безделник. Как така може да си позволи седемстотин долара месечно за наем?

— Не може толкова бързо да е получила парите на Хъбард, нали?

— Няма начин — отговори адвокатът. — Парите са затворени в наследството до приключването на съдебните дела. Ще отнеме години. Тя не може да получи нито цент.

— Тогава откъде има пари?

— Не ме питай — отговори адвокатът. — Може би всички й плащат наем.

— В къщата има сигурно пет спални.

— И се обзалагам, че всички са пълни.

— А аз се обзалагам, че никой не й плаща никакъв наем.

— Разправят, че него го арестували за шофиране в нетрезво състояние преди няколко седмици.

— Ами да — потвърди адвокатът. — Видях го в списъка на делата: Симиън Ланг. Пипнали го в събота сутринта. Яви се на първо изслушване, представляван от Джейк. Сигурно Ози е замесен някак.

— Кой плаща на Джейк?

Адвокатът се усмихна и отговори:

— О, няма как да разберем със сигурност, но бъдете сигурни, че парите ще дойдат от наследството по един или друг начин.

— Ако изобщо останат някакви пари.

— Което ми се струва съмнително.

— Много съмнително.

— Да се върнем на моя въпрос — обади се търговецът. — Тя как така може да си позволи да плаща наема?

— Стига, Хауард, те получават помощи. Умеят да разиграват системата. Безплатни купони за храна, помощи за деца, социални помощи, наеми, помощи за безработни — изкарват повече, като си седят на задниците, отколкото много от хората на пълен работен ден. Шест души, които получават помощи, в една къща и нямаш грижи за наема.

— Така е, но къщата на Сапингтън не е в системата на социалните.

— Сигурно адвокатът на Лети от Мемфис поема авансово разходите. По дяволите, най-вероятно й е платил, за да се докопа до делото. Замислете се. Ако задели петдесет или сто хилядарки авансово в брой, за да получи делото, а после прибере половината наследство, когато настъпи моментът, сделката си я бива. Пък и сигурно е начислил лихва.

— Не е етично да постъпва така, нали?

— Имаш предвид адвокат да лъже ли?

— Или да преследва случай?

— Етиката зависи от това дали ще те хванат какви ги вършиш — спокойно отбеляза адвокатът. — Ако не те хванат, значи не си нарушил етиката. Съмнявам се, че Систрънк отделя много време да чете най-новите етични разпоредби на Американската адвокатска асоциация.

— Твърде зает е да чете собствените си изяви в пресата. Кога ще идва пак в града?

— Съдия Атли е назначил изслушване следващата седмица — отговори адвокатът.

— Какво ще правят?

— Няколко искания и други подобни, вероятно ще е поредният цирк.

— Ще постъпи глупаво, ако отново се появи с черния си ролс-ройс.

— На бас, че ще го направи.

— Имам братовчед в Мемфис, работи в съда — обади се застрахователният агент. — Според него Систрънк дължи пари на всички в града. Печели много, харчи още повече и постоянно бяга от банки и кредитори. Преди две години си купи самолет и за малко да се разори. Банката си взе самолета, после го съди. Той твърди, че всичко е расистки заговор. Организирал пищно тържество по случай рождения ден на жена си, третата, наел голяма тента, довел цял цирк, понита за всички деца, после имало изискана вечеря с омари и раци, а виното се леело като река. След празненството всичките му чекове били отхвърлени. Заплашил, че ще обяви банкрут, и в този момент сключил споразумение за десет милиона по дело за някакъв шлеп и се разплатил с всички. Той е на приливи и отливи.

Думите му привлякоха вниманието на присъстващите и хората се умислиха. Сервитьорката доля горещо кафе в чашите им.

Брокерът по недвижимите имоти погледна адвоката и попита:

— Нали не си гласувал за Майкъл Дукакис?

Беше си явна провокация.

— Гласувах и пак ще го направя — отговори адвокатът и думите му бяха посрещнати с кикот и престорен смях. Адвокатът беше един от двамата присъстващи демократи. Буш владееше окръг Форд с шейсет и пет процента.

Другият демократ, един от дядковците, смени темата с въпроса:

— Кога ще внесат в съда описа на имуществото на Хъбард? Трябва да знаем какво включва, нали? Така де, седим тук, клюкарстваме и се дърлим за завещанието му, за наследството и така нататък. Нямаме ли право като граждани, данъкоплатци и бенефициенти по силата на Закона за свободния достъп до информацията да знаем на колко точно възлиза имуществото? Според мен имаме.

— Не е твоя работа — каза търговецът.

— Може би, обаче наистина искам да знам. Ти не искаш ли?

— Не ме интересува — отговори търговецът и това го превърна в прицел на подигравки.

Когато смехът утихна, адвокатът каза:

— Управителят на завещанието е длъжен да подаде опис на активите, когато съдията му нареди. Законът не постановява краен срок. Само предполагам, но при толкова голямо имущество управителят на завещанието ще получи много време, за да намери всички и да възложи оценката.

— Точно колко голямо?

— Колкото всички говорят. Няма да знаем със сигурност, докато управителят не подаде документи.

— Не се ли нарича изпълнител?

— Не и ако изпълнителят напусне, както в този случай. Тогава съдът назначава управител, който да извърши дейността. Новият човек е адвокат от Смитфийлд и се казва Куинс Лънди, стар приятел на съдия Атли. Мисля, че е пред пенсия.

— И му плащат от наследството?

— Че откъде другаде?

— Добре де, като цяло на кого се плаща от наследството?

Адвокатът се позамисли и отговори:

— На адвоката по наследството, който засега е Джейк, но не знам дали ще остане. Носи се слух, че вече му е дошло до гуша от адвокатите от Мемфис и обмисля дали да не се откаже. На управителя също се плаща от наследството. На счетоводителите, на оценителите, на данъчните консултанти, на такива хора.

— Кой плаща на Систрънк?

— Предполагам, че е сключил договор с онази жена. Ако тя спечели, той ще получи процент.

— А защо Руфъс Бъкли се е присламчил към делото, по дяволите?

— Той е местният съветник на Систрънк.

— Хитлер и Мусолини. Искат да оскърбят всеки един жител на окръг Форд.

— Явно е така.

— И ще бъде процес със съдебни заседатели, нали?

— О, да — отговори адвокатът. — Явно всички искат процес със съдебни заседатели, включително съдия Атли.

— Защо съдия Атли?

— Просто е. Защото така сваля бремето от плещите си. Не се налага той да взема решението. Ще има големи победители и катастрофално победени, а когато присъдата е произнесена от съдебното жури, никой не може да вини съдията.

— Залагам десет към едно, че журито ще отсъди срещу тази жена.

— Да почакаме — каза адвокатът. — Да дадем на съдия Атли няколко месеца да подреди нещата по местата им, да организира всичко, да планира и да се подготви за процес. После точно преди началото на процеса ще направим залагания. Много ми е приятно да ви прибирам парите. Колко станаха — вече четири поредни Суперкупи, нали?

— Откъде ще намерят дванайсет души, които не знаят нищичко за случая? Всичките ми познати имат мнение и бъдете сигурни, че всеки чернокож в радиус от сто мили се е присламчил да отмъкне нещо. Доколкото чувам, Систрънк иска да премести процеса в Мемфис.

— Процесът не може да се мести извън щата, глупако. Поискал е просто смяна на мястото.

— Нали и Джейк се опита да премести процеса срещу Хейли в по-подходящ окръг с повече чернокожи съдебни заседатели?

— Така е, но съдия Нуз отказа. Само че делото „Хейли“ беше много по-голямо от това.

— Може би. Залогът не бяха двайсет милиона долара.

Дядката демократ попита:

— Смяташ ли, че Джейк може да спечели делото за тази жена?

Всички се умълчаха за секунди и впериха поглед в адвоката. През последните три седмици поне четири пъти му бяха задавали този въпрос, седнали на същата тази маса.

— Зависи — каза той сериозно. — Ако Систрънк е в съдебната зала, няма начин да спечелят. Ако е само Джейк, му давам петдесет процента шанс. — И това от адвокат, който не бе влизал в съда.

— Доколкото чувам, напоследък той имал тайно оръжие.

— Какво?

— Лушън Уилбанкс отново се е активизирал. И не пиел. И май ходел в кантората на Джейк.

— Върнал се е — потвърди адвокатът. — Видях го в съда да рови в стари нотариални актове и завещания. Същият си е.

— Жалко.

— Трезвен ли беше?

— Донякъде.

— Джейк със сигурност няма да го остави да припари до съдебното жури.

— Надали съдия Атли ще го пусне в съдебната зала.

— Нали не може да практикува?

— Не, правата са му отнети за постоянно, което в неговия случай означава, че трябва да изчака осем години, за да кандидатства за възстановяване.

— Трайно, но за осем години, така ли?

— Аха.

— Няма логика.

— Такъв е законът.

— Законът, законът.

— Кой беше казал „Най-първо да изтрепем всички правници“?

— Май Шекспир.

— Мислех, че е Фокнър.

— Започнем ли да цитираме Шекспир, значи е време да си тръгваме — отбеляза адвокатът.

 

 

Обади се Флойд Грийн. С три на два гласа комисията по освобождаване бе решила да пусне Денис Йоки. Нямаше обяснение. Флойд направи неясни намеци за загадъчната дейност на комисията. Джейк знаеше, че в щата има отколешна печална традиция да се плаща за освобождаване под гаранция, но отказваше да повярва, че семейство Йоки са имали достатъчно мозък в главите дори да дадат подкуп.

Десет минути по-късно се обади и Ози със същата новина. Изрази смайването и безсилието си. Увери Джейк, че на следващия ден лично ще отиде в „Парчман“, за да вземе Денис, и ще разполага с два часа насаме с него в колата. Щял да отправи всевъзможни заплахи и да забрани на хлапето да влиза в очертанията на град Клантън.

Джейк му благодари и звънна на Карла.