Диамантената гробница
Ерагон се събуди с подути очи и схванато тяло. В пещерата бяха останали само конете. Носилката беше изчезнала, от Бром нямаше и следа. Младежът излезе на открито и приседна на скалата. Вещицата Анджела се бе оказала права — в бъдещето му имаше смърт.
Една сълза бавно се плъзна по бузата му. Той затвори очи и се опита да прогони тъжните мисли от главата си. Пръстът му несъзнателно започна да чопли камъка. Когато погледна, откри, че е написал „Защо на мене?“.
Седя неподвижно, докато не се появи Муртаг, който носеше два заека.
— Как си?
— Зле.
— Ще се оправиш ли?
Ерагон сви рамене. Муртаг помълча малко и отново заговори:
— Не искам да ти досаждам, но спътникът ти наистина ли беше известният Бром? Човекът, който открадна драконово яйце от краля, разиграваше цялата Империя и уби Морзан в дуел? Чух те да споменаваш името му, но искам да се уверя. Той ли беше?
— Да. Откъде знаеш това? Говориш за неща, в които малцина са посветени. Преследваше Ра’зак точно когато имахме нужда от помощ. От Варден ли си?
— И аз съм беглец като тебе — погледът на Муртаг помръкна и думите му зазвучаха тъжно. — Не служа нито на Империята, нито на Варден. Колкото до твоето спасяване, признавам, че чух слухове за нов Ездач и реших да проследя Ра’зак, за да разбера дали са верни.
— Мислех, че просто искаш да ги убиеш.
— Искам, но ако бях избързал, нямаше да се срещнем.
„Само че Бром щеше да е още жив… Как ми се иска да е тук в този момент. Той щеше да знае дали да се доверя на Муртаг“.
Ерагон си спомни за начина, по който старецът беше усетил мислите на Тревор в Дарет, и реши да пробва нещо подобно. Той докосна предпазливо съзнанието на Муртаг, но се натъкна на стабилна преграда.
„Откъде ли се е научил на това? Бром твърдеше, че само малцина могат да се опазят. Кой е Муртаг, че има такива умения?“
— Къде е Сапфира?
— Не знам — отвърна Муртаг. — Следваше ме, докато ловувах, но после отлетя нанякъде. Оттогава не съм я виждал.
Ерагон се надигна и влезе в пещерата. Муртаг го последва с думите:
— Какво ще правим сега?
— Не съм сигурен. — „Пък и не ми се мисли за това в момента“.
Той започна да прибира одеялата в дисагите на Кадок. Муртаг се зае да приготвя зайците. Докато се занимаваше с багажа, Ерагон откри Зар’рок. Червената ножница блестеше леко.
Досега не беше носил меча, нито го бе ползвал в битка, защото не искаше хората да го видят. Това вече нямаше значение. Ра’зак се бяха уплашили от оръжието, а това беше добра причина да си го сложи.
„От този момент ще живея с меч. Нека светът види кой съм. Вече не ме е страх. Аз съм пълноправен, истински Ездач“.
Прерови багажа на Бром, но откри само дрехи и една торбичка с монети. Взе картата на Алагезия и седна край огъня. Очите на Муртаг се присвиха и той остави заека, който дереше.
— Този меч… може ли да го видя?
Ерагон се поколеба, но подаде оръжието на спътника си.
— Откъде го имаш?
— Бром ми го даде. Защо?
Муртаг прибра меча и скръсти ръце ядосано.
— Това оръжие е също толкова известно, колкото и собственикът му. Последен го е носил Морзан, жесток и зъл човек. Мислех, че си враг на Империята, а виждам в ръцете ти меча на един от клетвопрестъпниците!
Ерагон погледна Зар’рок шокирано. Бром сигурно беше прибрал меча, след като бе убил Морзан в Гил’еад.
— Бром никога не ми е казвал откъде го има. Не знаех, че е на Морзан.
— Не ти е казвал? Странно. Не виждам причина да го крие от тебе.
— Нито пък аз. Но старецът имаше много тайни — младежът се чувстваше неловко да държи оръжието на човека, който бе предал Ездачите. „Това острие сигурно е убило много хора. И дракони!“ — Както и да е. Смятам да го задържа. Докато не намеря друг меч, ще използвам Зар’рок.
Муртаг се намръщи, като чу името, но се върна към дрането. След известно време каза:
— Изборът си е твой.
Когато яденето стана, Ерагон се нахрани бавно, въпреки че беше доста гладен. Храната го накара да се почувства по-добре.
— Трябва да си продам коня.
— А защо не коня на Бром? — попита Муртаг. Лошото му настроение явно беше преминало.
— Снежноплам ли? Бром обеща да се грижи за него. Щом го няма вече, задачата остава за мене.
— Както искаш. Сигурен съм, че ще намерим купувач в някое градче.
— Ние ли?
— Едва ли ще искаш да останеш тук дълго. Ако Ра’зак са наблизо, гробницата на Бром ще им бъде като фар. А и трябва да мине известно време, докато ти зараснат ребрата. Знам, че можеш да се защитаваш с магии, но ще ти бъде нужен и някой, който да борави с меч. Мисля да попътувам с тебе, но съм длъжен да те предупредя, че Империята ме преследва. Може да стане доста неприятно.
Ерагон се засмя, а очите му се насълзиха от болката в ребрата.
— Няма значение дали те преследват. Прав си, наистина ще имам нужда от помощ. Ще се радвам да пътуваме заедно, макар че трябва да поговоря първо със Сапфира. Но да знаеш, Галбаторикс може да изпрати цялата си армия след нас. Ако си сам, ще си в по-голяма безопасност.
— Така е — отвърна Муртаг. — Това обаче не ме притеснява.
— Добре — усмихна се Ерагон.
В този момент в пещерата се вмъкна Сапфира и попита:
— Как си?
— Не много добре.
— Старецът ми липсва.
— На мене също… Никога не съм подозирал, че е бил Ездач. Той наистина беше много стар, почти колкото клетвопрестъпниците. Всичко, на което ме научи, го е знаел от старите Ездачи.
— Аз пък знаех още когато ме докосна за първи път край фермата ви.
— И защо не ми каза?
— Той ме помоли.
Ерагон реши да не се сърди. Вината не беше на Сапфира. После й разказа набързо за Зар’рок и за реакцията на Муртаг, а накрая добави:
— Бром имаше много тайни. Разбирам защо не ми каза веднага за меча. Ако знаех, че е на Морзан, сигурно щях да избягам веднага.
— Няма да е зле да се отървеш от този меч. Наистина е хубаво оръжие, но ще ти е по-добре с някое нормално острие, отколкото с касапския сатър на Морзан.
— Може би си права. Сапфира, какво ще правим сега? Муртаг предложи да тръгне с нас. Не знам миналото му, но ми се вижда честен. Ще отидем ли при Варден? И как ще се свържем с тях? Бром не успя да ми каже.
— Каза на мене.
— Защо се е доверил само на тебе?
— След като напуснахме Теирм и се сбихме с ургалите, той ми разказа много неща. За някои от тях няма да говоря, освен ако не е крайно наложително. Притесняваше се, че може да загине, затова препоръча да отидем в Гил’еад е да се свържем с човек на име Дормнад. Той щял да ни заведе при Варден. Бром спомена също, че ти си най-достойният да бъдеш наследник на Ездачите.
Очите на Ерагон се насълзиха. Това беше най-голямата похвала, която бе получавал досега.
— Ще нося с чест тази отговорност.
— Добре.
— Хайде да тръгваме за Гил’еад. Ами Муртаг? Ще го вземем ли с нас?
— Дължим му живота си. Освен това той ни видя. По-добре да го държим под око, отколкото да го оставим да даде на Империята описанията ни.
Ерагон се съгласи и разказа на Сапфира за съня си.
— Това, което видях, ме притесни. Имам чувството, че ще й се случи нещо лошо. Тя е в смъртна опасност. Напълно съм сигурен, само че не знам как да я открия! Може да е навсякъде.
— Послушай сърцето си.
— Сърцето ми се вкамени отдавна. Както и да е, мисля, че трябва да тръгнем на север. Може би с малко късмет ще я намерим в някой от градовете по пътя. Опасявам се, че при следващия си сън ще видя гроб. Не мога да го понеса.
— Защо?
— Не съм сигурен. Просто като я зърна, чувствам, че ми е скъпа и не искам да я изгубя… Странно.
Сапфира отвори уста и се засмя беззвучно, показвайки зъби.
— Какво има? — попита Ерагон, но тя само поклати глава и се отдалечи тихо.
Младежът промърмори и съобщи какво са решили на Муртаг, който отвърна:
— Ако намерите този Дормнад, аз ще ви оставя. Срещата с Варден ще е опасна за мене толкова, колкото и да вляза невъоръжен в Уру’баен и да обявя пристигането си с фанфари.
— Няма да се разделим скоро — отвърна Ерагон. — Пътят до Гил’еад е дълъг. Хайде да тръгваме. Достатъчно време изгубихме тук.
— Достатъчно силен ли си, за да пътуваш?
— Трябва да правя нещо, инак ще полудея. В момента не мога да се бия, нито да тренирам, така че предпочитам да пояздя.
Те загасиха огъня, събраха багажа и изведоха конете от пещерата. Ерагон подаде поводите на Муртаг.
— Слизай, аз ще дойда след малко.
Младежът се закатери нагоре, като спираше от време на време, за да си поеме дъх. Когато стигна до върха, откри, че Сапфира вече го очаква. Те застанаха пред гроба на Бром, за да отдадат последна почит.
„Не мога да повярвам, че си отиде… завинаги“.
Ерагон се обърна, а Сапфира сведе глава и докосна гроба с нос. Тялото й затрепери и във въздуха се разнесе бучене.
Варовикът около носа й заблестя и стана прозрачен. Ерагон наблюдаваше с възхита, докато скалата променяше формата си. Грубоватата каменна статуя се превърна в диамантен похлупак, под който се виждаше лицето на Бром. Старецът сякаш спеше.
— Какво направи? — попита удивено Ерагон.
— Това беше последният ми подарък за него. Сега вече времето няма да го притеснява. Ще може да почива в мир завинаги.
— Благодаря ти.
Ерагон я потупа с ръка и двамата тръгнаха заедно.
