Кристин Уайдън
Един сезон в Лондон (6)

Глава пета

Даяна лежеше на леглото с толкова широка усмивка на лице, че чак я боляха бузите. Внимателно, тя се завъртя настрани, поглеждайки съпруга си. Тъмните му мигли хвърляха сянка върху лицето му, което бе отпуснато в съня си. Бяха женени от няколко месеца, но Даяна вече не можеше да си спомни живота преди него. Той я допълваше по всеки възможен начин. Всеки ден тя се събуждаше от целувките му, от докосванията и… е, да кажем и от още някои неща. Беше прекрасно да бъдеш обичана и да обичаш някой толкова силно. А като се замисли човек, всичко това бе започнало от една зелена рокля.

Не, всичко бе започнало с решителност. Решителността да вземе нещата в свои ръце. Кеймбридж се бе изкискал, когато обсъждаха как се бяха запознали. Той никога не бе вярвал в любовта от пръв поглед, преди да я срещне. И все пак обичаше да добавя, че макар да е било любов от пръв поглед, любовта им ще е бъде вечна.

И тя нямаше как да не е напълно съгласна.

Сините очи на съпруга й се отвориха, фокусирайки се върху нея, а сънена прозявка разтегна пълните му устни.

Колко обичаше тези устни.

И начина, по който той ги използваше.

— Будна ли си? — прошепна той дрезгаво.

— Така изглежда — отвърна тя и не успя да сдържи усмивката си.

— Смили се над мен, все още не съм се събудил. — Той посегна към нея и я погъделичка по ребрата, карайки я да изписка и да подскочи в леглото.

— Очите ти са отворени, прости ми за дързостта — отвърна тя сухо, но от устните й се откъсна лек кикот.

— Простено ти е… а мога ли да попитам, защо сме будни в толкова безбожно ранен час? — попита той, притискайки я към топлината на тялото си.

— От къде знаеш, че е безбожно ранен час? — възрази му тя, докато се наместваше в прегръдката му.

— Тъмно е.

— Може да е само заради завесите около леглото.

— Прекалено е тъмно.

— Е, в това има повече смисъл — пошегува се тя.

— Даяна… — предупреди той.

— Само посочих, че…

Съпругът й започна да целува шията й, ефективно карайки я да спре да говори, за да простене от удоволствието, което й доставяше той.

Милостиви небеса.

— Винаги върши работа — промърмори той срещу кожата й.

— Хмм? — попита тя тихо, трепвайки от собственическото докосване на ръката на съпруга й, който рисуваше кръгчета по корема й.

— Нищо — засмя се той.

Трябваше да му отговори нещо остроумно, нещо брилянтно, но всичко, за което можеше да мисли, бе, колко е прекрасно да бъде победена, особено ако това значи съпругът й да я прегръща, целува и разпалва огън в тялото й. А след това да започне от начало, в мига, в който хватката на удоволствието я отпусне. Не за пръв път си помисли, че понякога човек печели истински тогава, когато избере да загуби.

Все пак, любовта беше отдаване. И ако имаше едно нещо, на което я бе научил съпругът й, бе, че винаги е най-добре да се отдадеш… а и понякога бе много по-прекрасно да го остави да спечели.