Кристин Уайдън
Един сезон в Лондон (4)

Глава трета

Ще се омъжвам! Това беше първата мисъл в ума й на сутринта, щом отвори очи, и последната, която си спомняше преди да заспи миналата нощ. О, майка й й бе чела такова конско, че бе получила доста силно главоболие, но си беше струвало.

Лорд Саутридж. Защо не бе чувала преди името му? Най-малкото бил граф! Майка й не бе могла да се гневи дълго, не и след като един граф щеше да стане част от родословното им дърво. Но в мига, в който бе изрекла това, се бе почувствала засрамена. Да се омъжиш за някой само заради титлата му бе нещо обичайно, но тя не желаеше да бъде част от тези хора. Да се омъжиш за някой само заради титлата му бе като… ами да не се омъжиш за някой само заради цвета на косата му. Нещо, което тя разбираше много добре, тъй като никой не можеше да промени цветовете, с които се е родил.

Искаше й се да увери в това лорд Саутридж, точно както тя имаше нужда от уверението, че той не се жени за нея само заради зелената й рокля.

Но тя не мислеше наистина, че е заради роклята. Нейната романтична страна се бе отдала на бляна, че това е съюз по любов. Е, може би все още не бяха влюбени, но щяха да се влюбят.

Беше сигурна.

Така, с това на ум, тя атакува деня си с решителността на жена, която може да постигне всичко, което пожелае, и започна да заформя план. Все пак бе планирала успеха си, сменяйки цвета на роклята си, затова, колко трудно би й било да планира начин, по който да накара един мъж да се влюби?

Всъщност да се влюби в нея.

— Даяна? — Гласът на майка й се чу откъм вратата.

Тя примигна. Май щеше да е най-добре да се сблъска с това още сега. Предчувствайки поредната лекция, тя изпъна рамене и отвори вратата на спалнята си.

— Умното ми момиче! — Майка й нахлу в стаята и я притисна я неловко в прегръдките си.

— Ъъъ, благодаря? — отговори Даяна, а гласът й бе заглушен в рамото на майка й.

— Граф! Колко прекрасно! Нямах идея, че си се насочила към графа на Саутридж! — Майка й я освободи от прегръдката си, но вместо да я пусне напълно, тя я задържа за раменете. Здраво.

— Не съм — отвърна Даяна.

— О! — Хватката на майка й за щастие се отпусна. — Тогава как… аз… объркана съм — завърши майка й и между очите й се образува лека бръчица.

Даяна сви рамене.

— Той хареса роклята ми.

— Твоята рокля?

— Да.

— Е, предполагам, че има и бракове с по-малко за основа. — Майка й премигна няколко пъти.

— Да, но мисля, че хареса мен повече от роклята.

— Е, разбира се… човек не може да се ожени за дреха, мила моя.

Даяна не отговори, реши, че не си струва да отговаря на този коментар.

— Както и да е, той ще дойде днес, за да говори с баща ти — добави развълнувано майка й, а гласът й повишаваше тон с всяка следваща дума.

— Да, той го спомена — промърмори Даяна, поглеждайки зад майка си към коридора и чудейки се, дали ще успее да стигне до там. Майка й бе доста решителна. Недостатък, който бе предала и на дъщеря си.

— Трябва да изглеждаш възможно най-добре. — Майка й се раздвижи, но не встрани, а умишлено към далечния край на стаята.

Към гардероба.

О, не!

Не, не, не, не.

Даяна трябваше да мисли бързо. Майка й, при никакви обстоятелства, не трябваше да се доближава до дрехите й. Тя наистина обичаше майка си, но жената имаше моден усет на слепец. Или дори по-лошо.

По-скоро по-лошо.

— Майко! — изкрещя тя, и спря, тъй като нямаше идея какво да каже след това.

Майка й се обърна, изражението й бе стреснато и леко тревожно. Вероятно мислеше, че е откачила, което не беше далеч от истината.

Небеса.

— Аз, ъъъ, мисля, че чух някой да тропа на вратата! — Това беше най-доброто, което успя да измисли. Разбира се, това бе невъзможно, тъй като разположението на стаята й бе такова, че нямаше как да се чуе подобно нещо, въпреки това обаче се получи, и майка й се завъртя, насочвайки се към вратата.

Даяна избра да не й напомня, че имат прислуга, която да отваря вратата.

— Сигурна ли си?

— Ъъъ, ами не, но…

— Не вреди да сме внимателни. — Тя надникна в коридора. — Ще отида да проверя. За всеки случай. Ти… — Тя погледна Даяна и присви очи. — Ти чакай тук. Няма да е хубаво той да си мисли, че си стояла и си го чакала.

Въпреки че беше точно така.

— Да, майко. — Даяна кимна смирено, мълчаливо благодарейки на небесата, че бе успяла да отдалечи майка си от катастрофата. Вместо това, тя сега се насочваше към истинска катастрофа. Никога не бе обръщала много внимание на модата.

Миналият сезон бе пример за това.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Което бе истинско нещастие, тъй като Даяна не бе търпелива по природа. Затова, след като майка й не се появи, реши, че е безопасно да излезе.

Господ да й е на помощ, ако майка й се върне и отново решеше, че е добра идея да й помага за обличането.

Да, най-добре щеше да е да стои далеч от гардероба… и от стаята й.

След като закуси, и се наслади на три чаши горещ шоколад — защото шоколадът беше едно от малкото неща, на които не можеше да устои — тя се върна в библиотеката.

И зачака.

Чете.

Чака.

Тъкмо когато мислеше, че ще умре от отегчение, чу гласове в коридора.

И стъпки, които минаха точно покрай библиотеката, която се намираше непосредствено до офиса на баща й. Всъщност това бе причината тя да се настани именно там.

С умишлено спокойствие тя вдигна книгата, която бе оставила преди няколко минути, завъртя я, щом забеляза, че я държи на обратно, и изчака, докато чу как се затваря вратата на кабинета на баща й. В същия миг тя хвърли книгата на стола и хукна към ъгъла, където имаше отдушник, за да подслушва, желаейки сърцето й да забави оглушителните си удари само за миг, за да чуе какво ще си кажат лорд Саутридж и баща й.