Кристин Уайдън
Един сезон в Лондон (3)

Глава втора

Даяна бе в центъра на събитията и се наслаждаваше като котка на купичка сметана. Беше упадъчно, шеметно и невероятно прекрасно. По нейна преценка имаше броени минути, преди майка й да забележи роклята й и вероятно да направи сцена… но щеше да си струва. Тефтерчето й за танци вече бе запълнено, а бе дошла на бала едва преди час. Никога преди такова нещо не й се бе случвало. Това със сигурност би трябвало да успокои протестите на майка й относно цвета на роклята. Дори можеше да й купи известна свобода и да й позволи да облече и другата рокля, която си бе поръчала.

Тя бе лилава. Деликатна, бледолилава рокля, която бе на самия ръб между почтеното и скандалното. Беше перфектна.

Кожата й настръхна неочаквано, карайки я да застине и да извърти глава настрани с любопитство. Тя огледа внимателно тълпата, за да разбере какво или кой, бе причинил това настръхване на сетивата й. Почувства се глупаво, задето се зачуди дали някой не я гледа, след като… ами, всички я гледаха, и така за малко да пропусне синия поглед на джентълмена в ляво от нея. Той беше висок, значително по-висок от всички останали джентълмени около него. Погледът му бе остър и пронизващ, с подчертано директен маниер. Кройката на сакото му подчертаваше широките му рамене, а надолу се стесняваше около стегнатия му кръст. Изчервявайки се, тя погледна към лицето му, за да види дали е забелязал начина, по който го бе огледала.

Сините дълбини на очите му блестяха от веселие, и нещо по-дълбоко. Одобрение? Беше загадка. А това, което привличаше Даяна повече от вниманието на околните, бе една добра загадка.

Но тя не можеше просто да приближи джентълмена и да го заговори… дори не би опитала. Вместо това присви леко очи оглеждайки го отдалече, без да се интересува, че очевидно се държеше много безсрамно. На хората им трябваше само да видят косата й, за да решат, че е безсрамна, затова се налагаше да се примири.

Не отмествайки поглед, мъжът тръгна към нея. С всяка стъпка, която правеше, тя осъзнаваше точно колко е огромен. Висок над метър и осемдесет, той се извисяваше над нея, когато й се поклони. И точно когато реши, че ще наруши всички правила на доброто поведение и ще предизвика скандал, мъжът се обърна към един от мъжете зад нея и започна разговор.

Изпускайки дълбока облекчена въздишка и все пак разочарована, Даяна погледна встрани, само за да види майка си, която си проправяше път към нея.

И не изглеждаше никак доволна.

Цялото задоволство, което изпитваше Даяна, се изпари като вода върху нагорещена скара. Затова, вместо да се изправи пред неизбежното, тя се завъртя на токове и едва не хукна да бяга.

В мига, в който се смеси с морето от хора, тя си проправи път към вратите на една от терасите. Въздух, имаше нужда от въздух. Скоро танците щяха да започнат отново, и щеше да избягва майка си, докато някой от джентълмените не забравеше да дойде, за да я покани за танца им. Щом майка й видеше тълпата елегантни джентълмени, които я преследват… е, това щеше да е от голяма помощ. Но съзирайки изражението на майка си, вече не бе сигурна в нищо.

Тя отвори вратата на терасата и излезе на балкона, а сгорещеното й тяло се охлади от нощния бриз. Все още бе пролет и въздухът бе леко студен, но не достатъчно, че да я накара да иска да напусне напълно безопасното местенце. Далеч в нощното небе блестяха безброй звезди, привличайки вниманието й.

— Преча ли? — попита нежно мъжки глас зад нея.

Даяна подскочи леко и погледна през рамо, преди да се обърне напълно и да отстъпи назад, когато към нея пристъпи висока тъмна фигура.

— Всъщност… — Тя погледна към вратата, а после обратно към мъжа, чието лице бе осветено сега от лунната светлина, позволявайки й да разпознае чертите на мистериозния джентълмен отпреди малко. — Не, не ми пречите — довърши тя, а сърцето й затуптя тежко в гърдите й.

— Брилянтни. Тази вечер звездите светят изключително силно, не мислите ли? — Той кимна към небето.

— Да, милорд — отвърна тя любезно.

Даяна можеше да се закълне, че го чу да въздъхва, но това можеше и да е само шумът на вятъра. Без да знае какво да прави, тя просто зачака. Това, че планираше да привлече мъжкото внимание, не значеше, че знае какво да прави с него, след като го получи.

— Приятна вечер — коментира той, а гласа му стана леко остър.

— Да, милорд — отвърна отново тя, мразейки факта, че обществените норми изискваха от нея да бъде толкова… скучна. Тя наблюдаваше профила му, първоначалната му поза с изпънати рамене от по-рано, сега изглеждаше по-отпусната, сякаш беше разочарован или разстроен. Тя повдигна вежда, докато го изучаваше внимателно. Какво ли си мислеше? Небеса! Мразеше да гадае. Дори на бледата лунна светлина се виждаше, че е невероятно красив. Неловкостта на разговора човъркаше една част от ума й, и тя отново почувства тръпка да преминава през тялото й. Лека усмивка изви устните й и тя започна да се отпуска.

— Балът е много хубав — колебливо каза той, сякаш в напрегнато очакване на отговора й.

— Да, милорд — и тъй като бе започнала да се чувства по̀ на себе си, тя продължи: — Но няма как да съм напълно сигурна, след като пристигнах скоро. Във всеки случай, щом вие се забавлявате, просто ще приема вашите думи за истина и съм сигурна, че аз също ще си изкарам добре. — Тя сви рамене и се усмихна, надявайки се, с игрив маниер.

— Наистина. — Той се обърна към нея, а очите му изглеждаха почти черни на лунната светлина. Леката усмивка, извила ъгълчетата на пълните му устни разкри редица блестящи бели зъби. — Не мисля, че сме представени един на друг — каза той, подавайки ръка към нея.

Предпазливо, Даяна постави ръка в неговата, чувствайки топлината от дланта му да се разпространява по ръката към гърдите й, обгръщайки цялото й тяло в пламъци.

— Не, не мисля, че сме представяни — отвърна тя, чувствайки се смела.

— Аз съм Кеймбридж Уитакър, графът на Саутридж, и ми е изключително приятно да се запозная с една толкова красива жена. — Той се наведе над ръката й и я целуна.

Не въздуха над ръката й, както бе прието, той буквално допря устни до плата на ръкавицата й.

Бе възхитително, скандално… и всичко, за което тя можеше да мисли, бе, че иска той да го направи отново.

— За мен е удоволствие, лорд Саутридж. Аз съм мис Даяна. — Тя умишлено премълча фамилията си. Искаше да го накара да мисли, че е втора дъщеря, а не първа… или в случая, единствена.

— Мис Даяна. Много красиво име.

— И аз самата си го харесвам — пошегува се тя. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че все още не бе пуснал ръката й. Надяваше се да не я пусне още известно време.

— Е, мис Даяна, какво сте намислили тази вечер?

— За кое?

— Много малко жени биха тръгнали срещу обществото и биха облекли рокля в напълно различен цвят от останалите дами.

Даяна не виждаше причина да лъже. Лъжата винаги изискваше много добра причина, затова тя му каза истината.

— Изглеждам отвратително в прасковено. — Лека усмивка изви устните й.

— О? Трудно ми е да го повярвам. — Погледът му определено бе дяволит, предизвиквайки лека тръпка на удоволствие през тялото й.

— Това е, защото ме гледате облечена в зелено — възрази меко тя.

— Няма как да оспоря този факт. — Той се усмихна, а крайчето от едната страна на устата му се повдигна малко повече от другото.

— Да, предполагам, че не можете. — Тя повдигна леко едната си вежда. — Сега е ваш ред. Кажете ми нещо за себе си, лорд Саутридж.

— Аз съм изключително скучен. — Той сви рамене.

— Трудно ми е да го повярвам — отвърна тя и се укори задето неволно повтори дословно думите му.

— Значи умеете отлично да съдите за характерите на хората — каза той.

— А вие се ласкаете сам — отвърна му тя.

— О, ранен съм.

— По-скоро не. Кажете ми, какви са вашите големи таланти, за да мога да ви похваля и да не ви се налага да го правите сам. — Бузите я заболяха от широката усмивка, която се появи на лицето й.

— Защо си мисля, че трябва да се чувствам обиден?

— Това, че ви предлагам да ви хваля? — пошегува се тя.

— Не, това, че според вас съм неспособен сам да се хваля — изсмя се той.

— Туше.

Той спря за миг, а на лицето му се появи нежно изражение.

— Изключително доволен съм, че не сте облечена в прасковено.

— Аз… благодаря… — Объркана, Даяна наклони глава, обмисляйки странния обрат на разговора.

— И освен това, говорите.

— Мога да ви уверя, че повечето жени го правят — кимна тя, намирайки думите му за забавни.

— Не и с мен. Честно да ви кажа, ако чуя още едно „да, милорд“ може да скоча през балкона.

— Значи в опит да спася живота ви, се налага да сторя точно обратното? — подкачи го тя.

— Именно.

— Трябва да призная, че това е най-странния разговор, който съм водила с един джентълмен. — Тя реши да пропусне факта, че това е единственият разговор, който бе водила с джентълмен.

— Бих могъл да кажа същото… но освен това бих добавил и че това беше най-приятното ми изживяване тази вечер.

— Тъй като аз пристигнах току-що… — започна тя флиртуващо, но млъкна, когато той помилва ръката й, ръката, която той все още държеше в своята, и о, небеса!, това я накара да пристъпи по-близо до него.

Той ухаеше на детелини и мед, над които се наслагваше такъв мускусен аромат, че я накара да потръпне.

— Тогава смятам, че е наложително да направя така, че вечерта наистина да бъде приятна за вас — прошепна той, само миг преди устните му да докоснат нейните. И макар лекото докосване да свърши изключително бързо, то завинаги щеше да остане в спомените й като първата й целувка.

* * *

Лорд Саутридж стисна зъби, докато се бореше да поеме контрол над предателското си тяло. Всичко, което искаше, бе да й даде една невинна целувка, или поне донякъде невинна, но в мига, в който устните му докоснаха нейните, усещането го порази като мълния, карайки го да желае повече, много повече. Не можеше, не трябваше… но това не значеше, че не го обмисля сериозно. Тя имаше вкус на ягоди и шампанско, а от кожата й се носеше полъх на лимони — остър и сладък. Това беше идеалният аромат за нея. Когато по-рано му бе отговорила с „да, милорд“, надеждите му бяха разбити, и само отчаянието го бе накарало да зададе последния въпрос, преди да се извини и да си тръгне, оставяйки я сама на балкона.

Беше благодарен, че остана. Макар че само докосваше ръката й… което бе доста скандално, тъй като не я бе пуснал, след като си позволи да я целуне… той я бе стиснал по-силно, надявайки се, че така ще заключи изгарящото си желание да помилва гърба й, дръпвайки я близко към себе си, за да може да вдиша по-дълбоко прекрасния й аромат, вместо само да бъде изкушаван и измъчван от него.

Тя бе всичко, на което се бе надявал. Не само че бе изключително красива, с живи зелени очи и едва опитомена коса, но също така бе и остроумна и с невинна усмивка. Небесата да са му на помощ, ако я види да се смее. Щеше да потъне дълбоко и да изгуби целият си контрол. Налагаше се да се отдръпне, да пусне ръката й и да се държи като джентълмен.

— Мис Даяна — каза той тихо, а погледът му нито за миг не се откъсна от страстната извивка на устните й.

— Лорд Саутридж — отвърна тя, но устните й бяха леко извити, сякаш обмисляше някакво мистериозно удоволствие.

Усмивката й беше заразителна и прелъстителна.

Въпреки волята му и въпреки че се опита да прикрие усмивката, тя успя да извие ъгълчетата на устните му.

— Подозирам, че намирате някакво тайно веселие за моя сметка, мис Даяна — пошегува се той, благодарен че имаше какво да го отдалечи от по-страстните мисли, които бяха започнали да се формират в съзнанието му.

— Никога — заяви тя, вирнала брадичка с пакостлив поглед в очите и шеговита усмивка на устните.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Вие сте проницателен мъж.

— Да, такъв съм. Доволен съм да видя, че сте съгласна.

— Ах! Но аз не съм се съгласила с вас, ако си спомняте. Ако го бях направила, сега щяхте да се срещате със създателя ни, след като се хвърлехте от балкона. — Тя кимна към парапета на балкона.

— Споменах го, нали? — Той най-после се усмихна, неспособен да сдържи усмивката си от факта, че тя буквално бе внесла светлина в света му.

— Направихте го и приех присърце отговорността си. Но за нещастие ще трябва да не се съглася.

— С какво? — не се сдържа да попита той.

Изражението й замръзна, а зелените й очи потрепнаха и тя стисна пълните си устни така, сякаш опитваше да прикрие смеха, който той толкова силно искаше да чуе.

— Знаете ли, нямам идея. — Тя се задави в неуспешен опит да прикрие смеха си.

Това накара него да започне също да се смее, което пък отприщи вълна смях и в следващия момент тя се разсмя на глас. Смехът, който се опитваше да прикрие, се изля весело от нея и отекна в каменните стени на балкона — весел и неприкрит, блестящ и наивен. С една дума — перфектен.

Или поне за него.

Което бе още една причина да я целуне отново. Беше естествена реакция, като дишането. Той я дръпна в прегръдките си, поддавайки се на изкушението да пусне ръката й, само за да я постави на гърба й и да я притисне по-близо до себе си. Тя бе мека, а тялото й гъвкаво и с перфектни извивки.

Целувката, която бе започнал нежно, се превърна в източник на голямо изкушение. Неспособен да възвърне контрола си, той се наведе напред, вкусвайки сладостта на устните й с езика си, а изненаданата й въздишка му позволи да помилва и зъбите й. Тя замръзна и той спря, без обаче да откъсва устните си от нейните. Бе невероятно изненадан, когато тя повтори действията му, и нежния й език докосна неговият.

И в този миг света избухна в пламъци. Или може би бе само той. Но дори и така, поне щеше да умре щастлив.

Възвръщайки контрола си, той я вкуси, запазвайки вкуса й в паметта си, знаейки че ще го помни до края на дните си.

Дано поне тези дни да можеше да прекара с нея.

А още по-важното, и нощите.

Да!

Всяка една нощ!

Страстта й бе също като косата й, цветна и жизнена, безстрашна и смела. Беше невероятна. Никога през живота си той не бе желал жена толкова силно.

— Даяна Троул!

Прекъсването бе съвсем навременно, тъй като току-що се бе озовал в изключително компрометираща ситуация. Вече бе започнал да прави планове да се ожени за нея. Може би нямаше още днес да направи предложението си… но нямаше по-добро време от настоящето. Но нямаше как да не се почувства поне малко доволен от ситуацията. Тя наистина бе компрометирана.

От него!

Беше едновременно плашещо и чудесно. И като си помисли, че едва преди час се чувстваше отегчен.

Ха.

— Даяна Троул, кълна се… — Жената спря и изглежда премисли това, което възнамеряваше да каже. Погледа й се насочи към него и се присви. — Милорд?

— Лейди… — Той я изчака да си каже името, докато пускаше мис Даяна от прегръдките си, за да й се поклони.

— Троул — изръмжа тя.

А на него му се прииска да направи крачка назад. Не го направи, само защото почувства как мис Даяна потръпна зад него. Нямаше намерение да я изостави. Все пак случилото се бе по негова вина. Неговата вина обаче, бе вследствие от нейната рокля. От което следваше, че вероятно и тя имаше малка вина.

— Лейди Троул, бих ли могъл да помоля за среща със съпруга ви? — Той никога не губеше време в празни приказки, и щом веднъж решеше нещо, той действаше на мига.

— Ъъъ, да — отвърна тя и повдигна толкова високо вежди, че почти се изгубиха в косата й.

— Идеално. Ще ви посетя утре. Хубава вечер. — Той спря, погледна към мис Даяна, и се замисли само за миг. Не искаше да я остави, но не виждаше друга възможност сега, след като бе изяснил намеренията си. Затова се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Смятах да помоля за ръката ти, така или иначе… в случай че си се чудила.

Живите й зелени очи светнаха удивено, после замечтано, преди отново да станат учудени. Би могъл да се изгуби в тези очи. Но точно сега, с майка й, която ги гледаше с нескрито любопитство, не беше време да задоволява желанията си. Покланяйки се, той влезе в залата и се насочи надолу по коридора, едва сдържайки се да не започне да си подсвирка.

До утре имаше само няколко кратки часа.