Доналд Уестлейк
Роден богат (26)

26

— Във вторник — каза Хал Мелън — един тип влиза в бара с морков в ухото. Следващата пресечка вдясно.

Честър зави вдясно на следващата пресечка. Много от градчетата в Пенсилвания се намираха на река, така че сега Честър мина по поредния малък мост.

— Барманът — продължи Мелън — си мисли: „А-ха, ето го поредния умник. Сега сигурно очаква да го питам защо има морков в ухото, за да ми изтърси някаква тъпашка шега. Добре — казва си барманът — няма да му се връзвам на простотиите и няма да го питам нищо“. И не го пита. След две пресечки ще видиш голяма табела „Астро Солюшънс“, там отиваме.

— Добре — отвърна Честър.

— В сряда — продължи Мелън — същият тип влиза в бара и пак с морков в ухото. Барманът си мисли: „Този не се отказва лесно, но пак няма да го питам за проклетия морков“. И не го пита. Четвъртък, петък, нашият човек все влиза в бара и все с морков в ухото. Барманът просто полудява, но се инати и не го пита. Най-сетне в събота онзи идва, но вместо морков от ухото му стърчи стрък целина. Барманът е шах и мат. Без да мисли много, му вика: „Защо имаш целина в ухото?“ „Не можах да намеря морков“, вика онзи. Завий тук и спри на паркинга за клиенти.

Честър зави, спря пред една ниска светлозелена алуминиева постройка и Мелън каза:

— Ще се върна сам или ще ме изритат. — Но той винаги казваше така на слизане, така че Честър не реагира на репликата. Мелън, който всъщност не очакваше отговор, взе куфарчето с мострите от задната седалка и тръгна към сградата с леко несигурна походка.

Честър извади книгата, която четеше — „Пътят към Оксиана“ от Робърт Байрън, чудноват пътепис за пътуване от Англия до Афганистан в началото на трийсетте години, осъществено предимно с кола, а от време на време и с влак — и се подготви за половин час спокойствие.

По принцип работата си я биваше. Мелън плащаше добре, не му даваше съвети как да кара и Честър разполагаше с доста свободно време, както и сега, да чете — навик, придобит в затвора. Ако не бяха вицовете, всичко щеше да е просто перфектно.

Вицовете бяха типични за търговец и просто избликваха от устата на Мелън като от гейзер. Явно не можеше по никакъв начин да се контролира и не очакваше каквато и да било реакция от страна на Честър — нито смях, нито въздишка, нищо.

Честър, разбира се, реагираше, няма как, но реакциите му бяха тихи. Вицовете неизменно звучаха досадно, без значение дали в тях имаше нещо смешно, или не. Честър установи, че всъщност се съсредоточава върху завръзката. Правеше го инстинктивно също както и Мелън инстинктивно разказваше вицове.

Например защо свещеникът, равинът и ходжата вървят заедно по улицата? Къде отиват? Какво точно ги е събрало заедно? Каква е вероятността бившите президенти Буш, Клинтън и Картър да се окажат в един и същ самолет? Защо цели стада говорещи животни нямат никаква друга работа, освен да се напъхат в някой бар?

Най-лошата част от работата му бе излизането на Мелън от поредната среща и качването в колата.

Търговецът, озовал се в офис, щедро пръскаше вицове върху околните, както лъв препикава територията си. Хората в офиса пък се чувстваха задължени да му отвърнат с техните вицове. И когато Мелън се връщаше в колата и протягаше доволно крака, защото дневникът му за продажби бе запълнен с поредния успех, познай кой трябваше да изслуша всички нови вицове?

Честър не бе съвсем сигурен колко още ще издържи на това темпо. Дори сънуваше някои от вицовете — стюардесата в асансьора, космонавтът в тоалетната. Кога най-после Анди Келп и приятелчетата му щяха да ударят Мънро Хол? Нали не се бяха отказали? Кога, по дяволите? Колко още възнамеряваха да оставят горкия Честър самичък на милостта на Хал Мелън?

Ето го, връща се. Мята куфарчето с мостри на задната седалка, сочи с пръст и казва:

— Продължаваме в същата посока още около двадесет минути.

— Добре.

— Един мюсюлманин, един християнин и един евреин седят на Еверест…

В шест без двадесет най-сетне се прибра у дома в Шикшини. Влезе вкъщи с чувството, че гърлото му е пресъхнало и че е крайно време да се погрижи за него. Грейс го посрещна в хола с думите:

— Приятелят ти Анди се обажда.

Значи бяха решили да действат! Сърцето на Честър се качи в гърлото, но той все пак успя да отвори уста и да попита:

— Какво каза?

— Да му звъннеш.

— Само това ли?

— Какво друго очакваш?

— Да де, да де. — Той забърза към телефона, вдигна слушалката и погледна Грейс. — Права си.

— Ще ти донеса уиски — каза тя и излезе.

Вдигна му приятелката, Ан Мари, и щом Честър се представи, каза:

— О, Анди иска да говори с теб. Чакай малко.

Изчака. Как да ги убеди да не се отказват? Грейс се върна в хола с чаша в ръка.

— Честър?

— Слушай, Анди…

— Честър, струва ми се, че ще ни трябва квартира някъде около теб — прекъсна го Анди. — Само докато ни наемат. Не става да пътуваме оттук, защото разстоянието е доста.

— Значи ще го направите?

— Естествено. Ти какво си мислиш? Просто ни трябва място за спане.

— Елате при мен — отвърна Честър, който не помнеше откога не се е чувствал толкова щастлив. Край с мисионерите и с канибалите. — Имаме място колкото щеш.

Двамата с Анди побъбриха още известно време. Грейс го гледаше скептично. Когато Честър затвори, му подаде уискито и каза:

— Имаме място колкото щеш? И къде е това място?

— Ще ги сместим, няма проблем — отвърна Честър. — Решили са да го направят, нищо друго няма значение. — Той вдигна чашата си за тост. — За Мънро Хол.

— За Мънро Хол ли? — Грейс го изгледа изумено.

— Дано се пържи в ада вовеки веков — завърши Честър.

— Ааа — отвърна тя. — Да. Чакай и аз да си налея едно.