Доналд Уестлейк
Роден богат (16)

16

Жената на Честър, Грейс, забеляза обявата в местния вестник „Беруик Реджистър“. Когато ги изритаха от рая в имението на Мънро Хол, Честър и Грейс намериха малка къща в градчето Шикшини на река Съскуехана, северно от магистрала 80, основната пътна артерия за цяла северна Америка. Новият им дом не бе нито голям, нито пък хубав като къщата, която обитаваха при Хол, но пък имаше уют, а тясното пространство помагаше на Честър постоянно да подклажда огъня на гнева си. Грейс винаги проявяваше интерес към мястото, на което се намира — за разлика от Честър, който се интересуваше единствено от пътищата, — и се абонира за „Реджистър“. Откри обявата в графата „Работа“.

— Виж това, Честър — каза тя и съпругът й го видя.

ТЪРСИМ ШОФЬОР

Добра заплата, гъвкаво работно време.

Без препоръки. Дискретност. 436–5151

— Грейс — каза Честър, — защо ми го показваш това? Искаш да се хвана на тази работа ли?

Грейс бе твърда жена — както в тяло, така и по нрав.

— Честър — отвърна тя, — знам, че имаш повече вяра на пропадналите си приятели, но докато те не успеят да завъртят някоя измама и евентуално да ти дадат дял от печалбата, може би не е зле да поработиш. Това обаче, което привлече вниманието ми в точно тази обява, е една необичайна дума. Прави ли ти впечатление коя е?

Честър пък прочете обявата и каза:

— Дискретност.

— И защо на някой ще му трябва дискретен шофьор? — зададе следващия въпрос жена му.

— Може обявата да е пусната от момиче на повикване — предположи Честър.

— Ако наистина е така, не искам да се хващаш с тази работа — каза Грейс. — Но ако не е — кой знае? Дискретност. Може да е интересно.

И така Честър звънна и мъж със завален глас му обясни как да стигне до една къща оттатък реката, след Моканакуа. В резултат на указанията Честър откри прилично голяма каменна къща, отделена от съседите си от двете страни с дървета. Обитателят й явно не бе безумно богат като Мънро Хол, но и не обираше трохите от масата като Честър. Честър спря пред къщата, слезе и тръгна към входната врата, но още преди да я стигне, отвътре се появи някакъв тип с питие в ръка. Беше единадесет преди обяд.

— Аз съм Чес…

— Няма кой друг да си — прекъсна го мъжът със завален глас, както по телефона. Е, поне не се бе влошил оттогава. Изглеждаше на около петдесет — едър здравеняк с гъста къдрава коса и приятелска усмивка, която обикновено си разменят другарите по чашка в бара. — Влизай, аз съм Хал Мелън — представи се той, премести чашата в лявата си ръка, за да се ръкува, затвори вратата и махна неопределено към всекидневната. — Дай да седнем и да поприказваме, за да се запознаем.

Седнаха и Хал Мелън каза:

— Аз съм инициатор на сбирката, така че започвам пръв. Търговски агент съм, продавам офис техника за офиси, големи фирми, средно големи фирми, всякакви фирми. Занимавам се с компютри, копирни машини, факсове, машини за рязане на хартия, каквото ти дойде наум.

— А-ха — отвърна Честър.

— Е, Може би „занимавам се“ не е много точно — продължи Мелън. — Не мога да работя с нито една от тези машинарии дори животът ми да зависи от това. Всъщност работата ми е да омая офис мениджъра. Обяснявам му как оборудването, което съм му продал миналата година, сега си е направо за боклука и трябва да купи новия модел от мен. Аз съм човекът, който го убеждава, че не му трябва това, а две от онова и вероятно една бройка от третото.

— Сигурно си добър — забеляза Честър.

— Направо съм върхът — отвърна Мелън и отново надигна чашата. — Но имам и едно вродено преимущество.

— Така ли?

— Да. Устата ми не мирише.

— Моля? — Честър премигна.

— Да. Може да съм пийнал, по дяволите, може да съм пиян като свиня, но никога няма да го разбереш по дъха ми.

— Разбирам — отвърна Честър.

— Проблемът е там — продължи с обясненията Мелън, — че моята работа не можеш да я вършиш трезвен. Трябва да съм къркан, за да успея въобще да заговоря и да се сближа с тези гадни подли копелдаци, дето ги назначават за офис мениджъри.

— Разбирам — съгласи се Честър.

Мелън кимна, гаврътна питието си и попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, с кола съм, благодаря.

Мелън се ухили щастливо.

— Ето виждаш ли? Улучи право в десетката. Щом стъпя в офис — и съм цар. Не залитам, не фъфля повече от сега, просто нямам грижи. Седна ли обаче зад волана — губя всякакъв рефлекс.

— Това не е добре — каза Честър.

— Когато за последно ме хванаха с алкохол, ми взеха книжката завинаги — обясни Мелън. — Никога повече няма да карам. Ако пък все пак опитам, ще ме тикнат зад решетките. Съдията ми го каза в прав текст и аз му вярвам.

— И затова ти трябва шофьор — установи Честър.

— Имам един хубав буик в гаража — продължи Мелън. — Може и да не е най-добрата кола на света, но е изключително подходяща за търговец.

— Има доста добри буици на света.

— Точно такъв ще ползваме — каза Мелън. — Ще ме разкарваш из офисите, ще ме чакаш и ще си държиш езика зад зъбите.

— Дискретност.

— Точно така. Въобще няма да е добре, ако плъзнат слухове. Ще ме намразят както клиентите, така и шефовете ми.

— Ясно.

— Твой ред е — заяви Мелън и се отпусна в креслото.

— Ами в началото бях каскадьор в киното… — започна Честър.

— Сериозно!

— … после бизнесът умря и станах шофьор на едни банкови обирджии…

— Майчице!?

— … вкараха ме в затвора…

— Стига бе!

— … и най-накрая се уредих да се грижа за колекцията от коли на един баровец, но тогава пък той сгази лука и ето че сега си търся работа.

Мелън го гледаше втренчено, сякаш е забелязал неизвестен досега вид пеперуда. Най-сетне отвори уста:

— Ще направиш ли някоя каскада, докато ме караш?

— Не мисля.

— Е, ясно де. — Мелън откачало се нацупи, но веселото настроение пак се върна на лицето му: — Ей, човек с твоето минало сигурно е по-добре от радиото в колата! Трябва да имаш цял чувал истории, които да ми разказваш, докато ходим от среща на среща.

— Сигурен съм, че и двамата имаме — отвърна Честър.

— Така е — изсмя се Мелън. — Но ти твоите поне ги помниш.