Доналд Уестлейк
Роден богат (24)

24

— Не искам да го казвам, но ми се струва, че си губим времето — каза Бъди. Ейс вдигна поглед от наколенките в ръцете си.

— Какви ги дрънкаш? Нали сме в къщата на човека?

— Проникнахме с взлом. — Бъди поклати глава. — Никога досега не сме нарушавали законите.

— Ами засадите пред имението? — обади се Мак.

— Засади, глупости — възпротиви се мигновено Бъди. — Просто разучавахме навиците на бившия си шеф. В това няма нищо лошо. Но тази работа…

Ейс метна наколенките в чекмеджето с дрехи и го затвори със задник.

— Този тип не ни е шеф — продължи. Бъди — и въобще няма нищо общо с нас, освен дето Мънро Хол му е клиент. В момента сме проникнали с взлом в чужда къща, Мак. Това си е престъпление и ти много добре го знаеш.

— Честно казано, Бъди, това не ме притеснява особено отвърна Мак. — Тревожа се повече от факта, че не напредваме и си губим времето.

Ейс отвори друго чекмедже на скрина.

— Напротив, вижте колко много научихме за този тип — настоя той и извади прилежно сгънат ластичен бинт.

— И какво ни помага това? — не спираше да хленчи Бъди. — Влязохме в къщата на човека, вече трети път сме тук и то благодарение на информация и оборудване, което взехме от ченге, братовчед на профсъюзен член…

— Страхотен пич — прекъсна го Ейс. — Най-доброто ченге, което съм виждал.

— Но — забеляза Мак — изложи работата си на голям риск, и за какво? Претърсваме къщата на човека вече трети път — и нищо. Претърсихме колата му — нищо. Между другото в нея дори няма достатъчно място, за да се скрием и тримата.

— Е, може и да се сместим — каза Бъди.

— Копирахме бележника му — продължи мисълта си Мак — и разучихме всичките му познати, които се оказаха все клиенти или лекари, или някакви маниаци на тема здраве. Не открихме нищо полезно и само дето търкаме подметки. Един Господ знае с какво се занимават онези младежи от Харвард, но със сигурност не си губят времето като нас.

— Прави ли ви впечатление, че от доста време не са се обаждали? — подметна Ейс.

— Ние пък не сме се обаждали на тях — отвърна Мак.

— Вероятно по същата причина.

— Да не би да смяташ, че са намислили нещо? — попита разтревожено Бъди.

— Разбира се, че са намислили — каза Мак. — Също като нас. Защо да не намислят? — Погледна си часовника и добави: — Трябва да се разкараме оттук. Не виждам причина да идваме пак.

— Божичко… — каза Ейс и огледа спалнята, която отново бяха подредили в предишния й вид.

— Забрави, Ейс — посъветва го Мак. — Тук няма да намерим нищо, с което да го изнудваме.

— Що за грозна дума, Мак! — отвърна обидено Ейс.

— Няма детско порно — продължи мисълта си Мак, — няма двуженство, няма фалшиви паспорти, няма дори откраднати книги от библиотеката. Алфонс Морисконе явно е честен като скаутче и според мен няма смисъл повече да се занимаваме с него. Да вървим.

Тръгнаха към задната врата, откъдето обикновено напускаха къщата на Морисконе, и Бъди каза:

— На мен също не ми е приятно да се ровичкам из нещата на човека, Мак, но какво друго можем да направим?

— Може би има и други начини да влезем и излезем от имението — отвърна Мак. — Например с цистерната, която доставя гориво.

— Ако си мислиш, че мога да прекарам четиридесет минути със стиснат нос в цистерна с нафта, много се лъжеш — възрази Ейс.

Мак поклати глава и отвори задната врата.

— Въобще нямам, предвид това. Заключи вратата, Бъди.

— Разбира се.

— И какво тогава имаш предвид? — попита Ейс и последва Мак през малката спретната веранда, докато Бъди заключваше задната врата. Оттук просто трябваше да прекосят моравата, обрамчена от две страни с дървена ограда (дори и Морисконе да се бе пекъл гол тук, не беше правил снимки). После се промушваха през живия плет в дъното в празната къща на другата пресечка с табела „Продава се“ на вратата. Оказа се, че могат по всяко време да влизат и излизат от къщата на Алфонс Морисконе, без да привличат внимание. Единственият проблем бе, че няма какво да търсят или по-скоро да намерят там.

Заобиколиха къщата за продан, излязоха на съседната улица и тръгнаха към паркирания там форд.

— Не доставят само нафта — обясни Мак. — Карат им също храна и им носят дрехите на химическо чистене.

— Нали видя как става всичко, Мак — обади се Бъди. — Пазачите на вратата претърсват щателно всички камиони, които доставят нещо. Единствено милият Морисконе влиза като на парад.

— Влизат и хората от персонала. Прислугата.

— Те не ни вършат работа — възрази Мак.

— Жена му също влиза — опита се да помогне Ейс.

Другите го изгледаха.

— Ти какво, да не би сега да искаш да отвлечем жената? — учуди се Бъди. — Как си ни представяш тримата да се натъпчем в една от онези двуместни спортни коли, с които се разкарва?

— Аз мога да се скрия под полата й — ухили се Ейс, но усмивката му се изпари, когато откри, че на другите двама не им е смешно.

— Може би все пак трябва да се опитаме да открием онези момчета от Харвард — отбеляза навъсено Мак.

— Виж ги само тези шарани — каза Оз, без да сваля бинокъла от очите си.

— Сигурно имаш предвид Ейс — отвърна Марк, който нямаше предимството да гледа през бинокъл. — Той е най-безнадеждният.

— Божичко, не стига, че са нещастници, ами са и безполезни.

— Според мен най-безполезен е нашият приятел Морисконе — възрази Марк. — Дори ние не успяхме да открием нищо, което да използваме срещу него, а след три опита, изглежда, и нашите приятели от работническото движение също се връщат с празни ръце.

— Времето си тече — каза Оз.

От другата страна на улицата тримата се напъхаха във форда. Марк продължи да ги оглежда без бинокъл и отбеляза:

— Трябва да използваме тези хора. По някакъв начин. Някак си.

— Добре — съгласи се Оз.