Сара Джоузеф
Сега и завинаги (5)

Пета глава

— Е, какво е това толкова важно нещо, което изгаряше от нетърпение да ми съобщиш и за което не искаше да говорим по телефона?

Кортни седеше на масата срещу Кендис, която разглеждаше менюто на Тексаско-мексиканския ресторант. Тя съзнаваше, че самото й присъствие на подобно място означаваше, че си търси белята. Доктор Уелман я бе посъветвал да ограничи употребата на солени и пикантни храни и тя възнамеряваше да спазва неговите препоръки. Въпросът бе, обаче, че само „възнамеряваше“. За зла участ, предния ден й бе позвънила Кендис, много развълнувана, и бе настояла да се срещнат и да обядват заедно. Самата мисъл за обяд в любимото й заведение, където двете с Кендис често се отбиваха, изостри апетита й и тя си представи онези наденички със сос „чили“, което изведнъж изтласка на заден план всичките й намерения за здравословно хранене. Е, един ден можеше да си позволи да измами себе си без особени последствия.

— Ще се местим — каза Кендис.

Апетитът на Кортни за пикантни неща внезапно бе потиснат. — Ще се местите ли? Къде? — попита тя колебливо, почти уплашена от отговора. Веднъж вече й се бе наложило да изгуби своя приятелка, която се бе омъжила. Не искаше да губи още една.

— Още не съм сигурна.

— Само не ми казвай, че на Ник му е омръзнало да живее в Далас и иска да се върне в Ню Йорк.

— Не, нищо подобно. Имаме намерение да останем в Далас, е, поне в района на Далас. Трябва да сме побъркани, за да мислим за преместване сега, тъкмо когато бизнесът му е на път да потръгне. Пък и той е така свикнал с града, с щата, с югоизточния район, че има моменти, в които се мисли за по-голям тексасец от мен. Както казваше чичо ми Сайръс, „Това момче наистина се е привързало към мястото“.

Кортни осъзна, че Кендис и Ник няма да се местят надалече и се поотпусна.

— О, не ти ли казах, че Ник подписа договора с онази голяма верига от супермаркети?

— Не, не си ми казала — отвърна Кортни, а гласът й изразяваше искрено вълнение и загриженост за приятелите й.

— Е, направи го. Той ще се занимава с техните щандове за телевизори и радиоприемници отсега нататък.

Щандове? Кортни се усмихна. Само допреди шест месеца речникът на Кендис боравеше предимно с термини от жаргона на електронната промишленост, сега обаче тя се бе преориентирала към рекламната индустрия. Ако не друго, помисли си Кортни, Кендис поне беше гъвкава.

— Той много се притесни — каза Кендис, — докато чакаше в управлението да вземат решение. Но когато му се обадиха и му казаха, че единодушно са гласували за него, трябваше ми цял час да го усмиря — тя поклати глава. — Подобно повишение може да го превърне в преуспял човек за един ден. — Тя почти изръмжа от удоволствие. — Да, за един ден. А той е в този бизнес от двадесет години.

— И кога стана всичко това?

— Миналата седмица. Имах намерение да ти кажа, но се заплеснах. Или пишем сценарии и подбираме изпълнители за рекламите за супермаркетите, или пък търсим къща. Все още търсим, между другото.

Кортни си даде сметка, че за нея самата предната седмица бе доста хаотична. Новината за предстоящото й майчинство бе разтърсила живота й, но, колкото и да е странно, вниманието й като че ли беше свито в нещо като спирала. Дори новината за късмета на Кендис и Ник нямаше особени шансове да се задържи в съзнанието й, тъй като не й направи особено впечатление.

— Доколкото разбирам, сега има какво да се купува — каза Кортни. — Има голям избор на къщи на всякакви цени. И вие искате да купувате, така ли?

— Да, така е — уверено отвърна Кортни.

— Е, радвам се да го чуя. Според мен, покупката на къща е най-разумната инвестиция, която може да направи едно семейство, независимо от това, от колко време са женени.

— И ние така решихме. Нелепо е да се плаща наем за нещо, което даже не харесваме и не отговаря на потребностите ни.

— И. какво търсите?

— Нещо голямо и с много стаи. Сегашната ни къща е твърде малка. Ако бизнесът на Ник продължи да се разраства, ще ни трябват голям офис и студио, за предпочитане в същата сграда. Пък и ми е писнало да готвя на оная стара печка. Сегашната ми кухня като че е от Средновековието. Кълна се, Корт, предишните собственици вероятно са били, лилипути или нещо подобно.

— Вероятно са били по-ниски — каза Кортни, отпивайки от чашата си с вода. — По-добре е да си мислиш, че просто са били по-дребни, отколкото, че са били джуджета, лилипути, или разни такива неща.

— Както и да е. Имам предвид, че ако през следващите петдесетина години ще ми се налага да готвя по три пъти на ден, бих желала да имам достатъчно място, за да го правя. А и бих предпочела това да става в друг квартал. Малко по-тих, ако изобщо е възможно подобно нещо. Не можеш да си представиш колко полицейски коли и линейки профучават денонощно с виещи сирени. Учудвам се, че Ник въобще е в състояние да мисли трезво сутрин.

Сервитьорът се втурна към тяхната маса, остави им панерче с топли питки и съд с лютив доматен сос и отново побягна. Кортни веднага топна една питка в соса и отхапа от нея:

— Мислили ли сте на каква цена приблизително искате да купите къща? — попита тя.

— Да, нещо не много, скъпо, но пък не и прекалено евтино.

— Хм — измърмори замислено Кортни.

Кендис повдигна вежди.

— Познавам този звук, чувала съм го и преди. Предполагам, че е от въртенето на зъбчатите колела в мозъка ти, нали? Знаеш ли някое място, което би могло да ни хареса?

— Може би.

— Кажи.

— Амиии, има една къща, през една улица от моята. Скоро я обявиха за продажба.

— В твоя квартал? Господи, Корт! Та това е в самия район на преуспяващите юпита:

— Не, не всички там сме юпита. Има и много семейства. Някои даже имат малки деца, има и тийнейджъри, децата на някои са дотолкова пораснали, че са на път да се отделят от родителите си. Не всички, които живеят там, са „динк“.

— Динк?

— Това е съкращение — двоен доход, без деца. А в моя случай е „синк“ — единичен доход…

Тя внезапно прекъсна фразата, спомняйки си, че скоро щеше да има дете.

— Е, това е в общи линии.

— Да. За жалост, не мисля, че ние с Ник сме дорасли за подобна среда. След няколко години — може би, но не сега.

— Не се отказвай просто така от тази идея. Изслушай ме и си помисли. Виждаш ли, къщата, която наскоро бе обявена за продажба, беше на едно семейство, което се разведе.

— Сигурно поради липса на по-интересни занимания!

— И аз това си помислих.

— И колко време са били женени?

— Не съм сигурна. Има ли някакво значение? Разводът винаги е неприятно нещо, независимо от това, колко време хората са били женени.

— Разкажи ми за тях каза Кендис, спомняйки си за развода на собствените си родители.

— Сега като се замисля, ми се струва, че жената вече се е изнесла от къщата. Поне не съм я виждала напоследък. А и онзи ден минах оттам на връщане от работа и видях да изнасят от къщата минироял. Той беше неин, а не негов.

— О, минироял, а?

— Да, беше наистина красив.

— Не се обиждай, но не разбирам каква полза можем да извлечем ние с Ник от техния развод.

— Е, най-общо казано, хората, които се развеждат, се стремят да уредят финансовите си взаимоотношения възможно най-бързо… дори ако това означава да продадат къщата си под пазарната й цена. Не се знае, ако отидете двамата с Ник, докато те още са разкъсвани от страдания и противоречия, и ако им предложите прилична цена, може да успеете. Кой знае, и друг път са ставали такива неща.

Кендис се поколеба.

— Да се преместим в такава къща наскоро след сватбата? Просто не знам.

— Какво й е на къщата? Не е лоша. Напротив, дори е величествена. Знам, защото съм я виждала, докато я ремонтираха. Четири големи спални, три бани, просторна кухня, по-добра от моята…

— О, не се и съмнявам — каза Кендис. — Просто… е, те се развеждат. Вероятно ще има лоши вибрации в къщата.

— Лоши вибрации? Говориш като че ли разводът е нещо заразно. Не е така. Просто е нещо, което от време на време се случва.

— Все пак, бих предпочела да се преместя на място, изпълнено с положителни вибрации, а не с отрицателни. Децата трябва да се отглеждат там, където има благоприятни еманации.

Тази забележка на Кендис изненада Кортни.

— Да не искаш да кажеш, че вие с Ник ще…?

Бузите на Кендис леко порозовяха, тя сведе очи, а гласът й беше мек и изпълнен с колебание.

— Е, може би.

— Ти се шегуваш.

Кортни почувства как у нея се надигна една неудържима вълна на въодушевление. Колко чудесно би било, помисли тя, ако Кендис наистина бе бременна. Техните деца щяха да израснат заедно и да бъдат приятели, точно като тях двете. А би могло да бъде и още по-добре, ако и Елиз и Тони…

— Не бързай да се радваш още за моето бебе — каза Кендис. — Рано е да бъдем съвсем сигурни. Всичко може да е само една неприятна шега, скроена от Майката Природа. В края на краищата, и преди съм имала закъснения.

— Колко време е минало? — попита Кортни.

— Около седмица.

— Не, имам предвид колко време ти се е случвало да имаш закъснение преди.

— Е, някой и друг ден. Веднъж дори прескочих цял месец. Но тогава бях на дванайсет или тринайсет години. Разбира се, това може да е и от грипа, който изкарах.

— Грип, а? — Кортни едва потисна присмеха в себе си. Би било проява на лош вкус да се изсмее в подобна ситуация, би било даже лицемерие. Самата тя бе приписала закъснението си на стомашен вирус.

— Ами да, не си ли спомняш? Тогава почти цялото училище бе изпаднало в подобна ситуация. Хлапетата се натръшкаха като мухи, в лекарския кабинет не можеше да се влезе.

— Колко трябва да се изчака, за да бъдеш сигурна?

— Ще изчакам още две седмици. Ако не се случи нищо, ще си взема от онези домашни тестове, за бременност. И ако се окаже, че резултатът е положителен, ще отида на лекар, за да го потвърди официално.

Сервитьорът се втурна отново към тяхната маса.

— Готови ли са вече дамите с поръчката?

— Да — отвърна Кендис. — За мен ястието от сирене и говеждо с лютив сос, моля.

— И за мен същото — каза Кортни, като затвори менюто си и го подаде на младежа, който повече приличаше на хулиган, отколкото на келнер.

— Донесете ни и малко студен чай с лед — каза Кендис.

— Веднага.

Кортни изчака сервитьорът да се отдалечи и подхвана отново:

— Домашен тест, а?

Тя се чудеше защо самата тя не се беше сетила за подобно нещо. Защото, глупачка такава, изобщо не ти бе хрумнало, че си бременна.

— Да, можеш да го купиш навсякъде — в супермаркета, в аптеката…

— Знам. — Необходимостта да сподели своето състояние с Кендис заплашваше да стане неудържима. Но тя се поколеба. Ако кажеше на приятелката си, това би й отнело част от очарованието на тайната. Все пак, тя не можеше да издържи и да не каже нищо. Искаше й се Кендис да знае.

— Ще ми се да бях се сетила за това.

Кендис се пресегна да си вземе една питка, но думите на Кортни достигнаха до съзнанието й и тя се взря в приятелката си.

— Да си се сетила за какво?

— За домашния тест.

— Но защо, за бога ти…

Тя изведнъж прекъсна, а сините й очи се изпълниха с подозрение и се уголемиха подобно на кафени чинийки.

— Корт?

Кортни кимна.

— Като че ли не си сама в това състояние. Аз също съм бременна, Кенди.

— О не, Кортни Еймис, не си.

— Да, бременна съм. На около три и половина — четири месеца. Поне така смята доктор Уелман.

— Доктор Уелман? Нашият доктор Уелман? Онзи висок и оплешивяващ бивш футболен защитник, със студените ръце и ледената слушалка?

— Точно той.

— Но кога? От кого?

— Седмицата, когато ходих в Сан Франциско с…

— Дейвид — името се измъкна от устните на Кендис почти като приглушен вик. — Знаех си! Дявол да я вземе тази служебна практика. Като си те знам каква си, а и оня страхотен нахал…

— Шшт! За бога, недей да викаш.

Кендис се подчини и широко ухилена се наведе през масата към Кортни.

— Разкажи ми. Искам да знам всички сочни подробности.

— Нищо няма да ти кажа, Кендис Макферън Джулиани. Може да си най-добрата ми приятелка, но всичко си има граници.

— Кога се случи това — преди или след като ви затвориха в оная хотелска стая? О, това няма никакво значение. Важното е, че се е случило и че ти… — Кендис се облегна назад на стола си, а чертите на лицето й придобиха страховито изражение. — Господи, Корт! Та ти не си женена!

— Ще ми кажеш ли нещо, което все още да не знам?

— Но какво ще предприемеш? Или по-точно той какво ще предприеме?

— Не знам.

Изражението на ужас, изписано върху лицето на Кендис постепенно се смени с ядовита гримаса.

— Какво има? Да не би той да е поискал време за размисъл, за обмисляне на вариантите? Ако е така, той е страхливец и определено не е мъж, за какъвто го мислех.

Кортни не можеше да спре стремежа си да го защитава, който я бе обхванал.

— Той не е страхливец, Кенди.

— Напротив, точно такъв е, ако…

— Нищо не е искал, просто защото не знае нищо. Аз още не съм му казала.

— Не си…! Какво чакаш, за бога?

— Подходящ момент, ето какво чакам.

— Подходящ момент? Ти сериозно ли говориш?

— Да, напълно. И двамата имахме много работа в кантората. Той през по-голямата част от времето е в съда, помага на един от съдружниците в едно трудно дело. — Всъщност, въпросното дело бе приключило преди няколко седмици, но тя не каза това на Кендис. Кендис щеше да й каже, че го усуква, а не й се искаше да чува неща, които вече знаеше. — А освен това, работя върху две споразумения за обединяване на предприятия. Не е кой знае какво, но отнема време.

— Кога ще му кажеш?

— Нали ти казах — когато моментът е подходящ?

— О, така ли!

— Да, Кенди, така.

— И кога ще дойде това време? Малко преди да родиш, или пък след това? Страхотен номер, а? Представи си, изпращаш на Дейвид телеграма по пощата: „Поздравления, преди малко стана баща!“. Или, още по-ефектно, можеш да изчакаш докато детето завърши образованието си.

Очите на Кортни се свиха и изглеждаха почти като цепки.

— Кенди, скъпа, сарказмът не ти подхожда. Ще му кажа.

— По-добре е да го направиш, детето ми, защото в противен случай аз ще му кажа. Той е чудесен човек и не заслужава да се отнасяш така с него.

— Ти пък откъде знаеш, че е чудесен? Срещала си го само няколко пъти.

— Няма значение колко пъти съм го срещала. Още щом го видях, разбрах, че той е порядъчен и грижовен. Не можеш с подобни порядъчни мъже да се държиш като с някакъв боклук.

— Като с какво, Кендис?

— Обикновен боклук, Корт. В днешно време са се навъдили разни младежи, които си въобразяват, че са дар божи за жените. Готови са да направят всичко, което според тях ще ги отведе донякъде и това „някъде“ е именно спалнята. Но когато дойде време да се понасят последствията, и да се обвържат, те светкавично се изпаряват. Ник, слава богу, не е от тях. За щастие на Елиз, и брат му Тони не се оказа такъв. Радвам се на това. Мисля, че и Дейвид не е от този тип мъже.

— Я виж ти колко неща си знаела — каза Кортни.

— Да не искаш да кажеш, че под бляскавата му външност се крие въпросния боклук.

— Не, нищо подобно. Но не бива да забравяме, че той все пак е на трийсет и осем години, той е… е, меко казано, излизал с най-привлекателните и богати момичета в Далас и все още не е женен. И, предполагам, едва ли някога е бил близо до обвързване, както ти се изрази. Имайки предвид всичко това, всеки малко по-трезво мислещ човек би предположил, че едва ли той ще приеме новината за предстоящото си бащинство с безмерна радост.

— Но ти не можеш да си сигурна, преди да си му казала, нали?

Кортни се облегна назад на стола си, отстъпвайки пред доводите на Кендис.

— Не, не мога.

— Е, тогава какво има? Да не би да се страхуваш да му кажеш?

Тя бавно поклати глава, при което тежката й черна коса се разпиля върху раменете й, подобно на копринен шал.

— Да. Сега, когато така поставяш нещата, мисля, че малко се боя.

— Защо? Той ми изглежда съвсем порядъчен.

— Наистина е такъв — каза Кортни. Поне доколкото го познавам, е съвсем порядъчен. Но въпросът не е в това.

Тя пое дълбоко дъх и отприщи всичките си страхове и притеснения.

— Когато му кажа, не искам да смята, че се опитвам да го вкарам в брачен капан и че само защото съм спала с него, се опитвам да се издигна в службата, тоест че се интересувам повече от името му, парите му и общественото му положение, отколкото от него самия. О, господи, Кенди, няма значение как го казвам, всичко това звучи отвратително.

— Е, има още нещо, което не звучи чак толкова лошо и което още не си споменала.

— Така ли? — попита тя скептично.

— Да, и това е най-доброто, според мен.

— И какво ли може да е това?

— Ами това, че го обичаш? — подсказа колебливо Кендис.

— Обичам? — Тук Кортни отново избухна. — Аз не обичам Дейвид Балард. Не мога. Дори не го познавам достатъчно добре, за да го обичам.

Кендис се изкикоти.

— Дай ми малко почивка, моля те. Та ти работиш с този мъж в една и съща кантора от — колко време стана вече — две години, нали? Познаваш го, точка. И като стана дума за това, от колко време трябва да познаваш някого, за да можеш да кажеш, че го обичаш? Аз спах с Ник още при първата ни среща и, въпреки че тогава не смеех да си призная, още тогава разбрах, че го обичам.

— В това е въпросът. Аз не съм като теб. А и Дейвид определено не е като Ник.

— Не, не е — в ъгълчетата на устните на Кендис пробягна усмивка. — Ник по-скоро прилича на упорит италиански, булдог. Щом веднъж реши, че трябва да има нещо, тази мисъл не го оставя, докато не постигне целта си. А Дейвид ми напомня за оня голям кокер шпаньол, който имах едно време.

Сравнението между Дейвид и кучето беше забавно и Кортни си припомни любимецът на приятелката си — голямо, рошаво същество с огромни лапи и уши, което винаги лочеше нещо от чинийката си, а кафявите му очи бяха изпълнени с тъга, или вина, в зависимост от това, което то беше или не беше направило.

— Нали си спомняш Поус? — попита Кенди.

— Да, съвсем ясно си го спомням.

— Той беше такова добро и вярно куче. Винаги се навърташе наоколо, готов да ме близне по лицето и да ме утеши, когато бях тъжна.

Кортни кимна.

— Винаги оставяше кални следи и ръфаше обувките. Спомням си, че и често бягаше.

Чертите на Кендис се изопнаха.

— Само когато кучките в квартала бяха разгонени.

— Ако го бяхте връзвали, нямаше да бяга.

— Знам, знам. Но ако го бяхме връзвали, нямаше да се родят всички онези сладки кученца.

В този момент, келнерът са втурна към тяхната маса, остави две димящи чинии с ориз, боб и месо, увито в тесто, всичко това полято със сос чили и поръсено с настъргано сирене. Той светкавично напълни празните им вече чаши със студен чай и се отдалечи със същата скорост.

— Необходимо ли е да ти напомням, Кенди, че това бебе, което нося, не е кученце? То е човешко същество. И ако Дейвид бъде „вързан“, това няма да го спре да скитосва, както би станало при Поус.

— Кой говори за връзване на Дейвид? Не аз. Пък и откъде знаеш, че скитосва?

— Нали вече ти казах: той е на трийсет и осем години, никога не се е женил и…

— И се среща с доста богати момичета. Да, знам. Но това не означава, че той е жиголо. Ако не друго, той поне е нормален американски мъж. Защо да не се среща с хубави жени, щом не е женен? Как иначе да си намери съпруга? Както се казва: нека да е млада и хубава, нищо че е богата.

Кортни си взе парче от ястието, сдъвка го и поклати бавно глава, преглъщайки.

— Въобще не знам как подхванахме тази тема.

— Аз пък знам. Ти ми съобщи, че си бременна и че Дейвид е бащата. — Кендис я измери с поглед. — Ако не те познавах, бих казала, че си търсиш повод да не му кажеш.

— Няма такова нещо. Знам, че трябва да му кажа. Просто искам да огледам нещата отвсякъде, да обмисля всички възможности, преди да му съобщя новината. Искам да бъда подготвена за всичко.

— За какво например? Да не мислиш, че ще те уволни, ще те изрита, или пък че няма да ти даде добра препоръка за намиране на друга работа?

— Може и това да стане.

Кендис се протегна през масата и докосна ръката на Кортни.

— Хайде, стига, Корт. Престани да гледаш така черно на нещата и бъди поне малко честна пред себе си. Ти нямаш представа как ще реагира той, когато му кажеш. Няма и да го разбереш, докато не го направиш, така че в момента просто си губиш времето. По-добре е да решиш как ще му съобщиш новината, вместо да отлагаш, докато състоянието ти стане очевидно за всички.

Кортни пусна вилицата си, а апетитът й съвсем се беше изпарил.

— Та този момент почти е дошъл.

Кендис огледа прилепналите дрехи на Кортни и особено ярката й тениска. Като се изключи бюста й, който беше доста напращял, тя не й изглеждаше особено наедряла.

Проследявайки погледа й, Кортни въздъхна.

— Може и да не личи, но съм така напълняла, че всеки момент ще изхвръкна от тези джинси. Закопчала съм ги с безопасна игла. Ако не знаех какво е положението, бих си помислила, че са близнаци.

Кендис хлъцна от изненада.

— Наистина ли?

— Не, не е така. Доктор Уелман чу сърдечните тонове онзи ден. Само едно е, слава богу.

— Тогава защо си станала така… толкова…

— Спокойно можеш да го кажеш, няма да ме притесниш. Дебела съм.

— Не, не си.

— Да, дебела съм. И ще надебелея още повече, преди всичко това да свърши.

— Това нормално ли е?

— Не мога да знам за останалите, но според доктор Уелман, за мен било нормално. — Сянка на неудоволствие премина през лицето й и тя отпи от чая. — В деня, когато потвърди резултата, той ме нарече „Майката земя“.

Кендис бе поразена.

— Нашият консервативен доктор Уелман ти е казал това?

Кортни кимна.

— Той каза, че съм създадена да раждам бебета. Широк ханш, добре развит бюст… Предполагам, че разширяващата ми се талия само го потвърждава.

— Да, сигурно е така. Но ти недей да страдаш от това. Той не е искал да те обиди, може би е искал да прозвучи като комплимент. Има толкова много жени, които не могат да имат деца и биха дали мило и драго да са на твое място.

— Знам. Предполагам, че донякъде съм поласкана, но не мога да се отърся от мисълта, че няма да се чувствам така, когато се изтърколи следващата пролет и бебето вече ще е родено.

— Тогава ли се очаква събитието?

— Да. Големият ден е определен за седми март.

Съвсем изневиделица, пред очите на Кортни се яви една сценка, която я накара с усилие да прикрие потреперването си от ужас. Тя съвсем ясно се видя застанала пред гардероба си с новороденото бебе в ръце, а по очите й се търкаляха сълзи на отчаяние, защото не можеше да влезе в никоя от сегашните си дрехи. Всичките й хубави делови костюми, малкото, но скъпи спортни екипи, няколкото вечерни рокли от колекциите на прочути дизайнери — всичко трябваше да се раздаде на благотворителни организации, а тя щеше да ходи само с безформените си рокли и един-два широки сукмана.

— Следващата пролет — каза тя — вероятно ще се боря с целия този товар, подобно на много други млади майки.

— Може и да не е така, ако внимаваш и не се вдъхновяваш от идеята, че трябва да поглъщаш два пъти повече храна, отколкото обикновено изяждаш. Не мисля, че имат точно това предвид, когато казват, че трябва да се яде „за двама“.

— Е, засега не е така. Колкото и да е странно, като че ли съм загубила част от апетита си към неща, които винаги съм обичала. От няколко седмици не съм яла пържени картофи, нито чипс, или пък шоколад.

— Виждаш ли? Тялото ти вече ти съобщава какво трябва и какво не бива да правиш. Това е добре, нали?

Кортни сви рамене.

— Предполагам. Но има моменти, в които бих дала какво ли не, за да си хапна пица. С чушки, колбаси, гъби, маслини…

Тя погледна полупразната си чиния с питки, ориз и боб и в образа й отново изплува видението на дебеланата, застанала пред гардероба. Апетитът й изчезна така бързо, както се бе и появил.

Тя побутна чинията настрани.

— Хайде да ходим да пазаруваме. Не искам да се тъпча повече.

Кендис също погледна полупразната си чиния. За момент тя се замисли за своето още непотвърдено състояние и реши да се съгласи с прищявката на приятелката си.

— Да, мисля, че и аз не искам.

— Но по пътя няма да ядем бонбони — каза Кортни, прибирайки чантата си.

— Точно така. Никакви бонбони.

— Знаеш ли какво?

— Кажи?

— Ако си помагаме, през този ужасен период, ще бъдем най-слабите млади майки в Далас.

— Съгласна съм.

— Внимавай.

— Амин — каза Кендис. — По дяволите всички кредитни карти, давай напред.