Сара Джоузеф
Сега и завинаги (15)

Петнадесета глава

— Спомняте ли си миналия път, когато вършихме същото? — попита Кендис, разглеждайки не особено богатата колекция от вечерни облекла в магазина за бъдещи майки. Досега като че ли не бяха открили подходяща за Кортни рокля.

— Не знам за Корт, но аз със сигурност си спомням — каза Елиз. — Беше преди повече от година, когато вие двете неизвестно как успяхте да ме подмамите да си купя сватбена рокля. Още не мога да си обясня как позволих да се случи това.

— Не сме те подмамвали — каза Кортни. — Мамили ли сме я, Кенди?

— Кой? Ние ли? Разбира се, че не.

— Ето, виждаш ли? — каза Кортни. — Ние просто изтъкнахме факта, че сватбената рокля, както и самата сватба, е нещо специално, нещо, за което трябва да си спомняш с радост през следващите години.

— Аха — каза Елиз. — Е, искам и двете да знаете, че тази радост най-после има някаква реална основа. И на нас с Тони ни беше необходима цяла година да го разберем. Разликата между тогава и сега е, че в тогавашните си радостни планове не се виждах като бъдеща майка, каквото е сега положението. — Тя погледна един етикет и направо зяпна при вида на изписаната върху него сума. — Господи! Моята рокля изобщо не беше с такава нормална цена, каквато е тази. Та аз платих цяло състояние за нея.

— Така стана, защото ти се хвърли на модел с много дантела — каза Кортни. — В моето положение дантелите ще бъдат крайно неуместни. Колкото по-опростена е кройката, толкова по-добре.

— Без дантели ли? — попита Кендис от другия край на салона.

— Е, може да има малко — каза Кортни, — но определено не чак толкова, колкото имаше по роклята на Елиз.

— Какво ще кажеш за това?

Елиз и Кортни се обърнаха почти едновременно, като наедрелият корем на Кортни почти правеше незабележим по-лекия овал на Елиз. И двете отвориха уста от удоволствие при вида на дългата рокля, която Кендис бе вдигнала пред очите им. Тя бе от мек копринен плат, кремава на цвят и в модерния в момента силует „трапец“, като се спускаше от скромно деколте към богата долна част, завършваща с шлейф.

— О, господи, Кенди, ти отново успя — възкликна Елиз и се приближи към нея. — Как винаги успяваш да намираш най-подходящата рокля?

— Просто го прави — каза Кортни. — Вероятно има вграден радар, или нещо подобно. Въпросът е колко струва това удоволствие.

— Ти ли се тревожиш за цената? — учуди се Кенди. — Ти, която изкарваш купища пари годишно!

— Не преувеличавай. Не са чак купища. Дори и купчинки не са.

Кортни вдигна закачалката в ръцете на Кендис, за да разгледа по-добре роклята. По всичко личеше, че минималното и въпреки това с вкус поставено количество дантела се състоеше единствено от широка лента около вратната извивка и по ръбовете на свободно падащите ръкави с форма на тромпет. Не беше прекалено много, а точно, колкото й се струваше подходящо.

— Не мислите ли, че изглежда малко средновековна?

— На мен ми се струва великолепна — каза Елиз, оглеждайки останалите рокли на закачалките. — Но не мисля, че това е рокля.

— Разбира се, че е рокля — каза Кортни.

— Не, не е. Това е нещо като домашен халат или някакъв кафтан.

— Ели, кафтанът всъщност е домашен халат. Кортни също огледа останалите дрехи на закачалките и ентусиазмът й внезапно стихна.

— По дяволите! Тъкмо, когато си мислех, че съм намерила подходяща рокля. — Тя търсеше от доста време, но досега не бе попаднала на нещо приемливо. — С това темпо, вероятно ще мина по пътеката в църквата облечена в анцуга си. Напоследък това май е единственото нещо, в което се чувствам удобно. Е, любезни дами, продължаваме търсенето.

— Защо? — попита Елиз. — Нали тази рокля ти хареса?

— Да, но това е кафтан. Няма да облека кафтан на сватбата си.

— Защо не? — попита Кендис.

— Да, защо пък не, Корт? — подкрепи я и Елиз. — Тази дреха не е дебела и обемна като някои домашни халати. От друга страна, не е и толкова прозрачна, че да се вижда всичко през нея. Направена е така, че да подчертава прелестите на фигурата ти, а не да я обижда и знаеш ли какво? Обзалагам се, че ако сложиш някаква огърлица от перли или верижка с диаманти около шията си, никой няма да забележи.

— Да, но аз ще си знам — каза Кортни. — А също и вие двете.

— Да, но ние няма на никого да кажем, нали Ели? — успокои я Кендис.

— Не, няма. Хайде, Корт. Поне я пробвай. Ако ти не искаш, аз ще опитам.

След известно колебание, Кортни отстъпи.

— Добре, ще премеря това нещо. Но още отсега ви казвам, че ако по някаква случайност ми се стори, че ми стои добре и временно откача дотолкова, че да я купя, няма — повтарям — няма да облека това нещо на сватбата си. — Тя се отдалечи към пробната, като измърмори: — По-скоро бих облякла някоя стара пижама.

Но в мига, в който видя отражението си в голямото огледало, тя разбра, че Елиз и Кендис бяха прави и че, противно на принципите си, тя щеше да наруши — традицията. Всъщност, идваше й да разбие огледалото на хиляди парчета.

Роклята беше идеална във всяко отношение, освен в това, че тя изобщо не беше рокля. Тя като че бе направена за Кортни. Цветът, моделът, коприненото докосване на плата — всичко като че ли бе направено с мисълта за нея. Дори и дължината. Тъй като бе висока почти метър и осемдесет, тя винаги бе имала затруднения с намирането на готово облекло, което да отговаря на ръста й. Обикновено всичко й беше късо. Но тази дреха беше различна. Предният ръб леко покриваше глезените й, а множеството меко падащи гънки отзад се преливаха в елегантен шлейф.

— Знаех си — каза Елиз, зяпвайки от възхищение, когато Кортни се показа от пробната. — Казах на Кенди, че ще изглеждаш великолепно в нея. Нали, Кенди?

— Да, наред с някои други неща — съгласи се Кендис. — Тя каза също така, че ще бъдеш глупачка, ако не вземеш роклята.

— Е, така ли е? — попита Елиз.

— Глупачка ли? — пропита Кортни. — Не, разбира се, че не съм. Мисля за себе си като за доста интелигентна жена.

— Не си глупава. Исках да попитам дали ще вземеш роклята.

— Да, ще я взема. Така че и двете можете да се успокоите.

— И ще бъдеш с нея на сватбата? — попита Кендис.

— Мисля, че ако я купя, ще я облека на сватбата. Ако не за друго, реши тя, поне заради това, че времето летеше твърде бързо. След по-малко от две седмици тя щеше да стане мисис Дейвид Балард.

— До две седмици след сватбата ще стана и майка — каза Кортни по-късно, докато трите обядваха заедно.

— Вълнуваш ли се вече? — попита Елиз, дълбаейки с вилицата в голямата салата пред себе си. — Защото аз вече се вълнувам, а ми остават още четири месеца и половина.

— И на мен — добави Кендис, — но вече почти не мога да чакам.

— Да, вълнувам се — каза Кортни. — Но ако искате да знаете, изпитвам и малко страх.

— От какво има да се страхуваш? — попита Кендис.

— От всичко. Досега не съм била майка. Вярно е, че през всичките тези години съм се грижила сама за себе си, но не е същото като да носиш отговорността за някое мъничко новородено бебе. То е… страхувам се. Не разбирам от деца, още по-малко от бебета.

— Е, и нашите майки не са разбирали — каза Елиз, — но те като че ли са се справили добре, като са ни отгледали, ако дори за себе си мога да го кажа.

— Нашите майки са имали свои майки, които са им давали съвети, когато са ни отглеждали — каза Кортни.

— С моята майка не е било така — каза Кортни. — Нейните родители са починали доста време преди аз да се родя. Но все пак, мисля, че добра работа е свършила с мен.

— Сега времената са различни — каза Кендис. — Когато нашите майки са ни отглеждали не е имало такова насилие, каквото има днес. Тогава никой не е стрелял от минаващи коли, не е имало такава употреба на наркотици, а и икономиката е била доста по-стабилна.

— Сериозно ли говориш? — попита Елиз. — Може би е било така малко преди да избухне войната във Виетнам, но все пак и нашите родители са се сблъсквали с проблема за наркотиците, когато са ни отглеждали. Господи, та точно тяхното поколение е започнало всичко това. Спомняте ли си движението на хипитата, „Децата на любовта“, разните секти? Пък и икономиката не е била в кой знае колко цветущо състояние. Изобщо не мисля, че някога е била. Страдаме от рецесии още от времето, когато Джон Хенкок е подписал Декларацията за независимостта.

— Хей, момичета — каза Кендис, изпускайки вилицата си, — имате ли нещо против, ако сменим темата с нещо по-весело? Рецесиите, наркотиците и убийствата от минаващи коли са последното нещо, за което трябва да чуват бебетата ни.

— Точно сега те едва ли чуват нещо друго, освен сърцебиенето ни — отбеляза Елиз.

Кортни погледна към Кендис изкосо и се ухили.

— Ти ли ще й кажеш, или аз?

— Какво ще ми кажете? — попита Елиз.

— Ти й кажи — обади се Кендис — Нали ти ми го съобщи. Аз трябва да доям тази салата, дори ако след това умра. — Тя потрепери. — Започвам да мразя марулите.

— За какво говорите вие двете? — попита Елиз отново.

— За бебета. Ели, скъпа, те чуват всичко, което става около тях — каза Кортни. — Дори могат да различават светло и тъмно.

— О, хайде стига. Сигурно се шегуваш.

— Не се шегувам. Доктор Уелман разказа на Дейвид и на мен за един видеофилм, който е гледал. Показвали са една бъдеща майка, на която са правили ехограма и се е виждало как плодът реагира на светлина и звук. Детето е премигвало с малките си очички, когато светкавицата на камерата е светвала и е ставало много спокойно, когато са пускали, запис на определена песен.

Елиз я изгледа за момент.

— Не вярвам.

— И аз не вярвах отначало — каза Кендис и постави ръка върху корема си. — Но моето детенце тук дава определени признаци, че е маниак на тема рокендрол, също като баща си. Той подскача, прави какви ли не акробатични номера и направо ме подлудява, когато се опитвам да заспя, но в момента, в който Ник пусне запис на Франк Синатра, малкият веднага се успокоява.

— Той спи на музиката на Синатра? — учуди се Елиз.

Кендис сви рамене.

— Не мога да го обясня. Просто това се случва.

— А нашето обича лек джаз — каза Кортни. — Понякога и ритъм енд блус, но само в инструментални изпълнения. Зависи какво съм яла.

Елиз само ги погледна скептично.

— Дейвид обича да слага стереослушалките си върху корема ми и да пуска касети с произведения на Шекспир или класическа музика. Предполагам, че ако доктор Уелман ни беше казал за филма с ехограмата по-рано, щяхме да й пускаме и образователни записи. Ако не друго, това поне би поставило основите на класическото й образование.

Кендис погледна Елиз с безизразно лице.

— Тя е убедена, че детето е момиче.

— Тя е момиче — каза Кортни.

— Не можеш да бъдеш сигурна — каза Кендис.

— Напротив. Правиха ми ехограма, не забравяй.

— Голяма работа. Там не се разбира нищо. — Кендис се обърна към Елиз. — Точно в този момент бебето е било с кръстосани крака и така и не се е видяло дали е момче, или момиче.

— Не беше необходимо да го виждам. Знам, че е момиче. Усещам го.

— Хайде стига — прекъсна ги Елиз, преди спорът да се беше разгорещил — Наистина ли полът на детето има някакво значение?

— Не, за мен няма — каза Кендис. — Кортни е обхваната от подобни мисли.

— Не съм обхваната — каза Кортни. — Просто имам едно непреодолимо усещане, че е момиче.

— А какво ще стане, ако излезе момче? — попита Кендис.

— Ще си бъде момче и аз ще бъде негова майка — каза Кортни прозаично. — Не мога да го върна обратно, нито да го сменя. Нали така? Разбира се, че не мога. Така че — каквото и да е, ще го обичам.

След тази реплика разговорът се поуспокои и трите тихо задъвкаха салатите си. Внезапно коремът на Кортни се стегна и втвърди. Това усещане не я изплаши. В последните седмици тя все по-редовно изпитваше подобни необичайни смущения, които не й причиняваха болка, а само временно леко неудобство.

Без да тревожи останалите, тя съсредоточи вниманието си върху един отдалечен предмет в ресторанта и започна да си поема бавно и дълбоко въздух, вдишвайки през носа и издишвайки през устата, както я бяха инструктирали в часовете по подготовка на раждането. И след малко твърдината в корема й се отпусна. Когато отново върна вниманието си към останалите на масата, тя забеляза съсредоточеното изражение върху лицето на Елиз.

— Господи, Корт, добре ли си? — попита тя.

Кортни за последен път си пое дълбоко дъх и кимна.

— Да, добре съм.

— Сигурна ли си? Правеше много странни движения.

— Не — каза Кендис. — Това бяха дихателни упражнения по метода на Ламаз.

— Ламаз? — Елиз буквално се сви в своя ъгъл. — Да не би сериозно да смяташ да раждаш по естествен начин? Без лекарства?

— Да, плановете ми са да го родя естествено — каза Кортни. — Затова през последните няколко месеца се занимавам с упражнения за дишане и укрепване на мускулатурата. Но няма да разбера какво е, докато не дойде моментът.

— Вие с Тони не посещавате ли някакви курсове за подготовка на раждането? — попита Кендис.

— Да, разбира се — каза Елиз. — Моят лекар в Ню Йорк настоява всичките му пациенти да ги посещават. Просто ние с Тони не ходим там по същите причини, поради които Кортни и Дейвид го правят. Аз просто искам Тони да присъства на раждането, а единственият начин, по който мога да го подготвя, е да го накарам да посещава тези курсове.

— В общи линии, и ние с Ник затова ги посещаваме — каза Кендис. — Мисля, че тъй като беше заедно с мен, когато, започна всичко това, има правото и да присъства, когато ще приключим с тази история, когато ще се роди нашето бебе. Не искам той да чака в някаква натъпкана с хора задимена стая, заедно с много други бъдещи бащи. Но няма да прилагам тези теории за естествено раждане. В момента, в който почувствам болка, ще поискам да ми дадат някакво успокоително.

— Точно така — съгласи се и Елиз.

— Но там е работата, момичета — каза Кортни. — Няма да почувствате никаква болка, или тя ще бъде съвсем лека, ако прилагате правилно метода на Ламаз.

— О, така ли? — попита Елиз. — И кой ти го каза?

— Нашият инструктор в курсовете.

Кендис се изкикоти.

— Тя се хвана на въдицата, но аз не успях. И на мен ми казаха същите неща и веднага ми отнеха всичкото желание за прилагане на подобни методи. Не, моят девиз е „по-добър живот чрез постиженията на съвременната химия“.

— А Дейвид? — попита Елиз.

— Какво Дейвид? — реагира Кортни.

— Той съгласен ли е с твоето решение?

— Предполагам. Честно казано, не съм го питала дали го одобрява или не. В края на краищата, аз съм тази, която ще ражда бебето. Решението за това как ще го направя ще е мое, а не негово.

Елиз погледна изкосо и въпросително Кендис, в отговор на което Кендис само сви рамене.

— Какво да кажа? — каза Кендис. — Знаеш, че тя е независима така добре, както и аз го знам. Винаги си е била такава.

— Да — кимна Елиз, — права си.

— Просто се учудвам как така тя се е съгласила Дейвид да присъства на раждането — каза Кендис. — Доколкото я познавам, не бих се изненадала, ако искаше да направи всичко сама. Не можеш да повярваш колко време й беше необходимо докато се реши да му каже, че е бременна.

— Хайде, Кенди — намеси се Кортни, — нека не започваме отначало.

— Защо не си искала да му кажеш? — попита Елиз безкрайно учудена.

— Не че не съм искала да му кажа. Щях да му го кажа и в крайна сметка го направих. Просто не го сторих толкова бързо, колкото Кендис би искала. Но нека не говорим повече за това, а? — Тя се взря в Кендис, която, просто кимна уклончиво с русата си глава и отклони погледа си.

Кортни насочи вниманието си отново към Елиз.

— Е, колко време ще останете с Тони в Далас след сватбата?

Зелените очи на Елиз проблеснаха дяволито.

— О, известно време.

— Какво означава „известно време“? — попита Кортни. Седмица, две седмици, месец?

— Наистина не бива да казвам — призна Елиз. — Тони ми нареди да пазя тайна, защото още не са уредени всички подробности.

Кендис зяпна от учудване.

— О, господи! Да не би вие с Тони да се местите обратно в Далас?

Лицето на Елиз бавно се изпъна в маска, която отразяваше нерешителността й. Дали да им каже? Или да спази обещанието си към Тони и да не казва нищо, докато нещата не бъдат окончателно уредени? Най-сетне тя поклати глава и изстена.

— Не мога да го крия повече от вас. Но ако Тони попита, кажете, че сами сте се досетили. Нищо не съм ви казвала. Разбрахте ли?

— Да — кимнаха едновременно Кендис и Кортни.

— Добре. Да, ще се местим обратно в Далас.

— Знаех си! — Кендис се ухили и понечи да прегърне старата си приятелка. Но Елиз я спря.

— Ако — каза тя — Тони успее да се споразумее за мястото за офиси, което им трябва. И трябва да ви кажа, момичета, че досега всичко се урежда чудесно. Всъщност, почти е сигурно. Нали знаете онази голяма банкова сграда до Централната магистрала, отсам Северозападното шосе?

— Онази петнадесететажна постройка, която стои празна вече цяла година ли? — попита Кортни.

Елиз кимна.

— Точно тя.

— Да не би тяхната компания да се опитва да наеме част от тази сграда? — предположи Кендис.

— Не, тяхната компания се опитва да я купи.

— Господи! — възкликна Кортни. — Тази сграда вероятно има поне половин милион квадратни метра площ.

— В действителност е почти цял милион квадратни метра, ако се смятат и подземните гаражни площи — каза Елиз. — Но те имат нужда от всеки сантиметър, благодарение на моя умен съпруг. Той успя сам да убеди шефовете, че първо, Далас има по-централно местоположение от Манхатън; второ, данъците в този щат са доста по-ниски и поради това те биха могли да реализират по-високи печалби; и трето, в северен Тексас има много свободни земи, които чакат да бъдат завладени.

— Това означава ли, че няма да има преместване в Европа? — попита Кортни, отбелязвайки си мислено да се свърже със своя борсов посредник. Новината за това разрастване на компанията на Тони би подобрило положението й на финансовите пазари.

— Не съвсем — каза Елиз. — Все още се обсъжда откриването на клонове в Лондон, Берлин и Париж. Но Тони няма да живее там. Вероятно ще ходи в командировки, но ще живеем заедно тук… в Далас.

— Това е страхотна новина, Елиз — възкликна Кендис. — Ние пак ще бъдем заедно.

— Този път завинаги — каза Елиз. — Не ме разбирайте погрешно. Ню Йорк е страхотен град и на мен ми харесва да живея там. Той е почти всичко, което някога съм искала, а дори и повече от това, което искам или от което се нуждая. Но никога не съм го усещала като свой дом, нали разбирате?

— А родителите на Тони? — попита Кортни. — Те знаят ли, че той отново ще напусне Ню Йорк?

— Дори и да знаят, засега не са казали нищо на брат му, Ник — каза Кендис. — Той говори с майка си едва миналата седмица. Всъщност, повечето време говореше тя. Тя тъкмо се беше върнала от кино и му разказа филма с подробности.

— Знам, и с Тони прави същото — каза Елиз. — Тъкмо сме решили да гледаме някой филм и той случайно й спомене заглавието, тя му разказва всичко. Кълна се, тази жена би трябвало да стане кинокритик. Тя има такава дарба да прави разбор на сценарии и актьорски изпълнения.

— Значи те още не знаят — каза Кортни отново, стремейки се да върне разговора в желаната от нея насока. Да слуша Елиз и Кендис, които сега бяха етърви, да обсъждат родителите и роднините на своите съпрузи може би понякога й беше забавно, но не и днес. Сега тя нямаше настроение за това.

— Не — каза Елиз, — но те дотолкова са свикнали той да пристига и заминава от Ню Йорк, че мисля, че няма особено значение. Освен това, ако планът, който сме замислили ние двете с Кенди, успее, те скоро ще се преместят в Сънбелт.

— Да не би да се опитвате да ги убедите да се преместят наблизо?

— Всъщност, Ник и Тони изпълниха по-голямата част от плана — каза Кендис.

— За тяхно добро е — каза Елиз. — Ако всички ние живеем тук, а те са далече, никога няма да виждат внуците си, както беше и с нашите дядовци и баби. А и нашите деца няма да познават баба си и дядо си, което също ще бъде доста тъжно. Мама и татко Джулиани са добри хора всъщност, те са направо страхотни.

— Е, аз не ги познавам така добре, както ти — каза Кендис, — тъй като ние с Ник живеем тук, в Далас. Но доколкото ги познавам, ми харесват. Те държат на семейството си.

— Да, така е — съгласи се Елиз. — Те са италианци, а както е известно, семейството е важно за италианците. Особено за фамилията Джулиани.

Семейство, помисли си Кортни по-късно този следобед, докато караше към къщи. На седалката до нея бе грижливо опакованата в кутия сватбена рокля. През по-голямата част от живота си, от смъртта на майка й, семейството им се състоеше от нея и баща й. Но когато и той почина, нещата се промениха. Тя остана сама и като че ли се примири, колкото и да не бе доволна, с това да бъде едночленно семейство. Това положение обаче скоро щеше да се промени, в момента, в който тя се омъжеше за Дейвид и се родеше тяхното дете.

О, малкото ми, помисли си тя и въздъхна, поставяйки ръка върху корема си. Никога няма да разбереш колко си щастливо. Ти си имаш чудесен баща, който те иска и те обича още преди да си родено. А от само себе си се разбира, че и аз те обичам и те искам. Само се надявам ние да бъдем точно тези родители, от които ти имаш нужда.

Независимо от това колко уверена беше по отношение на кариерата си, правото и личния си живот, Кортни знаеше, че най-големите й страхове бяха свързани с предстоящото й майчинство. Щеше ли да бъде добра майка?

Дали детето й щеше да я обича и уважава? Щеше ли тя да може да го обича и въпреки това да го възпитава правилно?

Всичко това няма значение, малкото ми. Ние ще направим най-доброто, което можем. Аз ще направя всичко, което трябва. Обещавам ти.