Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбени камбани (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Now And Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Сара Джоузеф

Заглавие: Сега и завинаги

Преводач: Силвияна Златева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Нов Златорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“

Редактор: Кирил Кадийски

Художник: Иван Димитров

Коректор: Василка Ангелова

ISBN: 954-492-038-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11078

История

  1. — Добавяне

На Хилъри, за нейното търпение и помощ, с благодарност.

Първа глава

Кортни Еймис изглеждаше спокойна и ведра, когато прекоси фоайето на хотела и се отправи към асансьорите. Черният й копринен костюм и бледорозовата й копринена блуза, както и коженото куфарче, което подхождаше на обувките й от черна кожа с високи токове — всичко внушаваше усещането за увереност и висока класа. В същото време, късата й пола, стигаща до средата на бедрата, недвусмислено заявяваше безспорната й женственост на всички, които я погледнеха.

Но това бе само на повърхността. Вътре душата на Кортни правеше кълба напред и премятания назад и повтаряше жизнерадостния припев от „Щастливите дни отново са тук“. Тя бе победител и един от най-новите членове на големия екип на онези, които създаваха и движеха нещата в света на бизнеса. Тя бе влязла в заседателната зала на „Силватек Корпорейшън“ и буквално бе сразила отбора на адвокатите, отишли там, за да „обсъждат“, както те го нарекоха, споразумението за сливане, което самата тя бе съставила за своя клиент, старецът мистър Брайънт. Но не се получи никакво обсъждане по същество. Когато момчетата от „Силватек“ се опитаха да смъкнат продажната цена, започвайки със смешно ниска оферта, тя непоколебимо се бе придържала към убеждението си, че Брайънт очаква да получи всяко пени, всяка отстъпка, всяка подробност, упоменати вече в договора. Иначе тя трябваше да си вземе споразумението, да отлети обратно за Далас и с това да сложи край на всичко.

След поредица от опити за заяждане и пазарене, представителите на „Силватек Корпорейшън“ разбраха, че има един-единствен начин да установят контрол върху компанията на Брайънт и този начин бе да приемат исканията на Кортни. В края на краищата, те отстъпиха, полагайки подписите си под договора, с което отдадоха на мистър Брайънт това, което по право му се полагаше.

Вратите на асансьора се отвориха и Кортни влезе вътре, следвана от Дейвид Балард, който през тези три дни на преговори бе неотменно до нея. И двамата мълчаха, докато машината ги изкачваше към единадесетия етаж, където работеха.

Кортни Еймис може би всяваше респект у някои от познатите си, а вероятно дори и малко ги плашеше, но в представите си Дейвид не я свързваше нито с едното, нито с другото. Докато пътуваха нагоре, той хвърли незаангажиращ поглед към нея, напълно удовлетворен от гледката. Високо вдигнатата й глава с леко заострена брадичка, й придаваше почти царствена осанка, а в очите на Дейвид тя бе самото въплъщение на хладнокръвното женско самообладание. Но, след като я бе наблюдавал в действие през последните три дни, той разбра, че тя притежава и невероятна упоритост.

— Кортни?

Дълбокият и леко дрезгав глас на Дейвид прекъсна размишленията й:

— Да?

— Сега, когато уредихме въпроса на Брайънт и приключихме, мисля, че е време ти и аз да…

— Шшт. — Тя допря дългия си показалец до устните си. — Моля те, Дейвид, не бързай. Дай ми още няколко минути, моля те.

— Той кимна с разбиране и леко се усмихна.

— Разбирам. Искаш да се насладиш на успеха си насаме, нали?

— Да се наслаждавам? Не, не е точно това. По-скоро ми се щеше — тя затвори очи и пое дълбоко дъх — да вкуся удоволствието на момента.

Начинът, по който мекият й глас спадна до невероятно дрезгав шепот накара Дейвид да се почувства като че ли под лъжичката му бе попаднала оловна тежест с огнено ядро. Тя се загнезди там и започна да тлее, постепенно ставаше все по-топла и по-топла, а след това все по-гореща. Той почувства, че влага изби по горната му устна и дланите му. Още по-лошо, тежестта в стомаха му започна да подскача.

Странно, помисли си той. Подобни усещания стомахът му не беше изпитвал от години, от времето, когато бе в шести клас, всъщност от момента, когато пред него бе застанала Джули Ан Ингълхард, потрепвайки с мигли, и му бе казала, че го харесва и иска той да я заведе на пролетния бал.

Той се намръщи, недоумявайки защо му бе хрумнало подобно сравнение. Кортни нямаше нищо общо с Джули Ан Ингълхард. Доколкото си спомняше, на дванадесет години Джули Ан бе ниска, слабичка, невзрачна брюнетка с лешникови очи. От друга страна, Кортни бе жена на двадесет и осем или двадесет и девет години, висока и с внушителна осанка, с черна коса и тъмносиви очи.

Не, реши той, двете нямаха ни най-малка прилика помежду си. Освен че и двете бяха жени. Е, във всеки случай и двете бяха в женски род.

— Добре — каза той. — Наслаждавай се на момента колкото си искаш.

— Благодаря, Дейвид.

— Пак заповядай, Кортни.

Асансьорът спря и вратата се отвори с леко съскане. Кортни излезе първа, последвана от Дейвид, и двамата се отправиха в една и съща посока по дългия, застлан с килим хотелски коридор.

— Искаш ли да вечеряме заедно по-късно? — попита я той, когато стигнаха до нейната стая.

— С удоволствие. — Тя се усмихна широко, докато пъхваше в процепа магнитната си карта за отключване.

Той кимна, изваждайки своята карта от джоба на палтото си.

— Добре. Ще се обадя да ни направят резервация за…

— Не, не си прави труда. Аз ще го уредя — усмихна се тя още по-широко при вида на учудено повдигнатите му вежди. — Все още искам да изпитвам усещането, че държа нещата в свои ръце. Нали нямаш нищо против?

— Против? Не, нямам нищо против.

Дръж в ръцете си каквото искаш, помисли си той. Само ми позволи да гледам как го правиш.

— Е, ще се видим по-късно.

— Да, по-късно.

Той изчака докато тя влезе в стаята си и затвори вратата след себе си, а туптенето на сърцето му все по-силно отекваше в гърдите му. „Имаше ли тя представа какво бе направила с него?“ питаше се той. Самото му присъствие в една и съща стая с нея му идваше твърде много. А да я наблюдава на срещата този следобед и да се прави, че напълно контролира нея, себе си и положението, бе пълна лудост. Ако онези от „Силватек Корпорейшън“ знаеха, че той се интересува повече от нея, отколкото от разговора за сливането на предприятията, който тя водеше, сигурно биха изяли живи и него, и Кортни, в резултат на което бедния Брайънт не би се превърнал в мултимилионера, който сега беше.

Жени, мислеше си той отивайки към своята стая, съседна на тази на Кортни. Какво могат да направят на един мъж без даже да го подозират.

Но за разлика от Кортни, която бе успяла още от първия опит да отвори вратата си с магнитната карта, на Дейвид бяха необходими няколко минути преди механизмът да разчете кода и да освободи ключалката.

— Защо не използват старите метални ключове и не зарежат тези модерни технологични боклуци? — промърмори той, когато влезе в стаята и затръшна вратата след себе си. Техническият прогрес, в някой свои форми, определено си имаше недостатъци.

Той хвърли бегъл поглед към вратата, която свързваше стаята му с тази на Кортни — вратата, която бе останала затворена и заключена през всичките три дни на престоя им в Сан Франциско. Вратата, към която три дни той бе отправял молитви да се отвори откъм другата страна и да го пусне да влезе.

— Никакъв шанс — измърмори той навъсено.

Дейвид метна куфарчето си на бюрото, свали палтото и вратовръзката си и ги захвърли върху стола до себе си. Очевидно Кортни не бе в настроение да предприеме рискуван флирт с шефа, а той беше твърде голям джентълмен, за да си позволи да настоява прекалено. Бе направил достатъчно намеци, с които да й покаже, че проявява интерес към нея — дори нещо повече от интерес, ако трябваше да бъде честен пред себе си — но сега бе решил, че е по-разумно да изчака и да я остави тя да направи първата стъпка. Досега, обаче, тя не бе направила нищо. Но когато се решеше, ако въобще някога това станеше, той възнамеряваше да се възползва цялостно от обстоятелствата, и от Кортни.

Засега, обаче, тъй като работата бе свършена и нямаше какво да прави през следващите един-два часа докато дойдеше време за вечерята с Кортни, той изхлузи обувките си, просна се на леглото, протегна ръка и напипа върху нощното шкафче устройството за дистанционно управление на телевизора. С едно натискане на бутона, той вдъхна живот в цветове на телевизора, поставен върху вградения шкаф. Дейвид хвърли едно око на новините, после превключи на друг канал. Същото се повтори почти синхронизирано още четири пъти.

Тъкмо когато се канеше отново да превключи канала, на вратата откъм стаята на Кортни се почука.

За момент Дейвид се питаше дали наистина бе чул почукване или пък звукът е бил само плод на възбуденото му въображение.

Но второто почукване го накара да скочи и да прекоси стаята на два големи подскока.

— Надявам се да не ти преча на някое важно занимание? — попита Кортни, когато той отвори вратата.

— Не, разбира се, че не. Просто гледах телевизия, хванах някакви местни новини. — Той бързо я огледа от горе до долу, забелязвайки, че тя бе свалила обувките и сакото си и бе разкопчала двете горни копчета на блузата си, което разкриваше част от издължената й шия и деликатните й рамене. Гарвановочерната й коса, падаща свободно върху раменете й я правеше по-малко внушителна, отколкото само преди няколко минути в заседателната зала, когато косата й бе прибрана в делова прическа. Сега тя изглеждаше мека, женствена, подканваща. Жена от главата до петите, Господ да му е на помощ.

— Случило ли се е нещо интересно? — попита Кортни.

В душата ми? Да, много неща, помисли той.

— По телевизията ли? Не.

— Тогава искаш ли да пийнем нещо?

— Да пийнем?

Дейвид бе изненадан от нейното предложение. Да говорят за работа — да; или за нейния дял от процентната печалба на фирмата може би; или за шансовете й да се издигне до старши съдружник — по всяка вероятност. Всичко друго, но не и „Искаш ли да пийнем нещо?“. Но щом вече го бе казала…

— Да, разбира се, защо не? — отвърна той. — Само за минутка да си сменя ризата и да си обуя обувките и ще слезем заедно в бара.

— Не, сега не ми се слиза в бара. Мислех си, че първо можем тук да пийнем нещо. Вече се обадих и поръчах бутилка шампанско, и ордьоври.

— Шампанско и ордьоври? — Светлината в края на тунела започваше да става по-забележима.

— Аз черпя — усмихна се тя. — След днешния ден, мисля, че мога да си го позволя. Дори няма да го впиша в разходите си около тази командировка.

— Защо? Аз бих го сторил.

Той влезе в стаята й, като не си направи труда да затваря свързващите врати.

— Е, Дейвид, аз не съм като теб.

Слава богу, помисли си той. Ако беше като мен, щеше да знаеш какви мисли минават през главата ми и двамата с теб сега щяхме да сме съвсем голи насред голямото ти легло, което би сложило край на моите терзания.

Тя посочи един стол до прозореца и той седна.

— Прекрасна гледка, нали? — попита тя, когато дръпна завесите и погледна навън.

Той извърна глава и погледна през рамо, като за части от секундата задържа невиждащия си поглед върху моста „Голдън Гейт“. След това погледна отново към Кортни, при което от напрежение стомахът му се сви на топка, която ставаше все по-голяма.

— Поразителна гледка!

— Бил ли си преди това тук?

В подобен ад от сексуални мъчения ли? — помисли той. Много пъти, но ми се струва, че никога не съм се чувствал така зле, както сега.

— В Сан Франциско ли? — попита той.

Тя кимна.

— Да, няколко пъти.

— По работа или за удоволствие?

Скъпа, онази работа, за която си мисля, като те гледам, би била удоволствие.

— Първият път бе по работа — каза той, — а после дойдох да си почина.

— Колко време остана?

— Две седмици.

Кортни затвори очи и се усмихна, при което шията й леко се издължи. От това просто движение кръвното налягане на Дейвид подскочи. Искаше му се да я притегли върху коленете си, да зарови пръсти в косите й и да покрие с целувки всеки сантиметър от тази бледорозова шия. Но, вместо това, той кръстоса крака, за да прикрие очевидните признаци на вълнението си.

— Не мисля, че две седмици са достатъчно време, за да се изживее всичко в Сан Франциско — каза тя. — Може би месец… Толкова е неповторимо, толкова е различно от всяко друго място, не мислиш ли?

Дейвид не се реши да отговори, от страх, че гласът му ще издаде на бдителната Кортни неговите помисли и усещания. — Ммм… — измърмори той.

— Няма нищо общо с Далас, това поне е сигурно. — Тя се отдалечи от прозореца и тъкмо се канеше да приседне на леглото, когато на вратата се почука. — Ако това е шампанското, което поръчах, те са много точни. Мислех, че ще чакаме поне половин час.

Дейвид се постара да възвърне самообладанието си, докато тя се насочи към вратата. Трябваше да се овладее, да потисне тези свои проклети хормонални импулси. Тя не го бе поканила в стаята си за кратко сексуално мероприятие, или в този случай — за късно следобедно мероприятие. Тя го бе поканила в стаята си, за да отпразнуват заедно нейния успех. И, въпреки че буйстващите му хормони го подтикваха да се възползва от ситуацията, той съзнаваше, че не трябва. Друг път, на друго място — може би, но не сега.

Дейвид успя да си наложи да се усмихне полулюбезно на сервитьора, който влезе с количка, отрупана с куполообразни подноси, празни чинии и високи чаши, както и с кофа лед, в която бе бутилката с шампанско. После, спомняйки си, че младият мъж очаква материален израз на благодарността му, той стана и написа върху чека името си, сумата на бакшиша и номера на стаята си.

Младият мъж се усмихна при вида на сумата.

— Благодаря ви, сър. О, ръководството на хотела се извинява за това, че телефоните временно не работят.

— Не работят ли? — попита Дейвид.

— Да. Опитваме се да отстраним повредата, колкото се може по-скоро.

— Какъв е проблемът? — попита Кортни, намръщено.

— Наистина не бих могъл да кажа, госпожо — отвърна сервитьорът. — Зная само, че има повреда някъде в централата. Нова е, и — между нас да си остане — не е като предишната. По цял ден гостите ни се опитват да се свържат чрез телефонистката и непрекъснато им прекъсват разговорите.

— Колко мислите, че ще продължи? — попита Дейвид.

— Вероятно не много дълго. Цяла група техници работят долу.

— Трябва да са отстранили повредата — каза Кортни. — Когато направих поръчката по телефона преди малко, нямаше проблеми.

— Не, още не е готово. Вие просто сте имали късмет да се свържете. Много от гостите слизат долу на рецепцията и се оплакват. Съжалявам за неприятностите.

Дейвид отвори на сервитьора вратата, но младият мъж се спря точно на входа.

— Ако наистина ви се налага да се обадите по телефона, има дрогерия точно отсреща, където има телефонен автомат. Може да има доста голяма опашка от чакащи, но, все пак, е по-добре от нищо, нали?

— Точно така — каза Дейвид, затваряйки вратата.

— Нови телефонни системи… — каза Кортни, докато измъкна от леда бутилката с шампанско и започна да избутва тапата. — Те са нищо и половина, нали?

— Това се казва да си в крак с прогреса. Дай аз да я отворя. Ще си счупиш някой нокът.

Дейвид сръчно побутна тапата с палец и тя с леко пукване изскочи от гърлото на бутилката. Нито капка от шампанското не се разля по пода, но по ръцете му се полепи лека мъгла от пенливи мехурчета — сигурен признак, че питието бе достатъчно изстудено. Той щедро напълни двете чаши и подаде едната на Кортни.

— За добре свършената работа! — каза той, докосвайки чашата си до нейната.

— Те отпиха от скъпото питие, а Кортни се усмихна, когато пенливата течност погъделичка езика и гърлото й.

— Мм, добро е — каза Дейвид, оставяйки чашата си. — Ти наистина разбираш от шампанско.

— Хей, почакай малко. Сега е мой ред да вдигна тост.

Той сви рамене и отново взе чашата си.

— За чудесния шеф! Наистина не се налагаше да идваш с мен в Сан Франциско, но веднъж дошъл, ти ми оказа тъкмо онази подкрепа и насърчение, от които се нуждаех и ми позволи да действам както смятах, че е правилно. Благодаря, Дейвид.

Поласкан от признанието на Кортни, Дейвид чукна чашата си в нейната. Той понечи да отпие, но тя го възпря, като протегна длан и докосна ръката му. После се приближи до него, повдигна се на пръсти и за момент допря устните си до неговите.

Огънят, който той бе успял да потуши временно, сега отново избухна под лъжичката му. Без да разсъждава повече, оставяйки се в плен на хормоните си, той обви ръка около талията й, докато тя правеше опит да се измъкне. Той я придърпа към себе си, а пламтящите му устни покриха нейните.

Кортни бе така замаяна от този внезапен порив, че не можеше въобще да мисли, а още по-малко — да реагира. И тогава тя попадна в плен на чувствата и емоциите си. Неговата сила, близостта на този мъж, вкусът на неговата целувка — всичко това допринесе за нейното падение.

Високата чаша за шампанско се изплъзна от ръката й и падна на килима, а съдържанието й незабелязано се разплиска, докато тя вдигна ръцете си и ги обви около врата му. Пръстите на едната й ръка се заровиха в гъстата коса на тила му, а другата й ръка погали мускулестите очертания на широките му рамене.

Нейното докосване засили огъня в него, накара го да се разгори с по-ярък пламък. Ръцете му не можеха достатъчно бързо да я обхванат. Пръстите му галеха стройния й гръб, плъзгаха се по закръгления й ханш, после отново се връщаха нагоре по гърба й и се насочваха към пълните й гърди. В желанието си да я обхване все по-пълно, в стремежа си да разбере всичко за нея, палците му се спуснаха в подножието на гърдите й, после се издигнаха и докоснаха двете връхчета. Бушуващият в него огън се изплъзна от контрол и той усети, че е невероятно възбуден.

Дейвид откъсна устните си от нейните и зарови лицето си в извивката на шията й.

— Господи, Корт — изстена той.

Кортни вдигна ръцете си и обхвана главата му, опитвайки се да докосне устните му. Тя дълго време се бе чудила как ли ще бъде с Дейвид — как ли целува той, как ли би се чувствала тя, как ли ще изгуби контрол под него.

— Не мислиш ли, че трябва… — започна той.

Но тя го пресече.

— Не, не мисля. Нито пък ти. Млъкни и ме целуни.

Устните им отново се срещнаха, ръцете им ненаситно се търсеха. Огънят на Дейвид започна да поглъща Кортни и тя почувства, че земята под нея се разлюлява. Стори й се, че плътно затворените прозорци се блъскат зад нея, а празната чаша за шампанско на Дейвид потраква върху стъклената повърхност на таблата с ордьоврите.

Господи, помисли си тя. Ако това означаваше да си в плен на неконтролируемата страст, то бе наистина страхотно. Абсолютно, невероятно страхотно!

 

 

Два дни по-късно, управителят и помощник-управителят на хотела изхвръкнаха от асансьора с извънредно загрижени лица и притичаха през фоайето. Двама техници, облечени в сиви работни комбинезони с името на хотела, изписано с яркочервени букви на гърбовете им, използваха лостове, за да отворят вратата.

— Готово ли е? — попита управителят.

— Още не — отвърна един от техниците.

— Не мога да повярвам, че е станало такова нещо — каза управителят на своя помощник — привлекателна млада жена. — При последното голямо земетресение нямахме почти никакви щети. Е, някоя и друга счупена чаша и чиния, но в никакъв случай чак счупени прозорци. Дори инспекторът по строителството ни издаде съвсем безупречно свидетелство за експертизата. Оттогава насам, винаги сме успявали да покрием нормативните изисквания. Как е могло да се случи подобно нещо?

— Аз си представям — каза по-възрастния от двамата техници, — че рамката на вратата вероятно се е изместила при последното земетресение отпреди няколко дни.

— Да — добави другия работник, като отново напъна вратата с лоста. — Вратата се е заклещила и не може да се отвори.

— И не е имало някакъв начин тези младоженци да се измъкнат, дори и да са опитвали.

— Те не са младоженци — промърмори управителят.

— Пък и телефоните не работят от два дни насам… — обади се помощник-управителят с глух глас, отчасти издавайки опасенията си.

— Ще ни съдят — каза управителят. — Ще ни осъдят да им платим всеки цент, който можем да съберем. И тогава кариерата ми, пенсията ми, всичките години, през които съм работил в тази хотелска верига, всичко отива по дяволите. Господ ми е свидетел, че нямам власт върху природните бедствия, включително и земетресенията, но се съмнявам, че за тях това има значение. Така или иначе, ще ни съдят.

Помощник-управителят се намръщи.

— Защо да ни съдят? Нищо не сме им сторили.

— Те са адвокати — отвърна управителят. — Адвокатите винаги съдят.

Тя погледна към вратата, а после отново към него.

— И двамата ли?

— Да. От Далас са. А нали знаете какви са ония енергични тексаски адвокати.

— Не. Мисля, че не зная.

— Е, знайте от мен, че могат да са много противни.

— Почакайте — каза по-възрастният техник, удряйки силно с чука по лоста. — Мисля, че сме на път да успеем.

След още един удар рамката на вратата изскочи от мястото си и откри малка пролука между стената и вратата.

— О, господи, дано все още са живи — молеше се управителят.

Но мисълта, че когато отворят вратата ще намерят два трупа в двете съседни стаи, продължи да го безпокои. Адвокатите от Далас бяха стояли заключени вътре цели два дни. От поръчките за обслужване по стаите се виждаше, че преди земетресението не са им носили никакви по-съществени количества храна, с изключение на малко ордьоври и бутилка шампанско. И с този негов късмет, сигурно нещо бе станало и с водопровода. Телефоните не работеха, а стените към съседните апартаменти бяха специално уплътнени, за да изолират шума, така че те едва ли бяха имали някакъв шанс да извикат помощ и някой да ги чуе. Възможно ли беше човек да умре от глад и обезводняване за два дни? Защо, по дяволите, ги беше настанил в съседни ъглови стаи на един и същи етаж?

— Защото те настояваха за гледка към залива, ето защо — промърмори той.

— Моля? — попита помощник-управителят.

— Не, нищо — каза той.

Техниците се наведоха и погледнаха през малкия процеп, който се бе открил.

— Виждате ли някакво движение вътре? — попита управителят.

— Не — отвърна техникът. — Виждам само легло. И като че ли никой не е спал в него.

— Може би и двамата са в другата стая — предположи помощник-управителят.

— Възможно е — съгласи се управителят. — Вижда ли се дали вратата между стаите е отворена?

— Не — каза техникът. — Вече ви казах, че виждам само леглото.

— Извикайте ги — каза управителят и се обърна към своя помощник. — Как се казват?

— Балард и Еймис — отвърна тя. — Дейвид Балард и Кортни Еймис.

Господ да ми е на помощ, помисли си управителят. Дори имената им му звучаха като звънец на съдебно заседание.

Той побутна рамото на техника.

— Извикайте ги.

Работникът сви рамене и пое дълбоко дъх.

— Хей! — извика той. — Мистър Балард! Мис Еймис! Добре ли сте там?

Четиримата в антрето затаиха дъх в напрегнато очакване и на най-слабия звук. Но не доловиха нищо.

— Повикайте ги отново — каза управителят. — По-силно.

— Мистър Балард, мис Еймис, тук е управата на хотела — извика отново работникът. — Дойдохме да ви измъкнем. Добре ли сте?

Отново нито звук. Управителят се облегна на стената и затвори очи. Никога не бе знаел, че е силно религиозен, но сега бе моментът да промени представата си за себе си. Ровейки се в паметта си, той започна да повтаря всички молитви, които бе учил като дете.

— Съвземете се — каза помощник-управителят, побутвайки шефа си по лакътя. — Те са добре. Трябва да са добре, какво толкова може да им се е случило докато са стояли в стаята?

— Безброй неща — каза управителят. — Най-малкото, може да са извършили групово самоубийство, или единият да е убил другия, или…

— Шшт! — по-възрастният техник направи знак да замълчат. — Мисля, че чувам нещо.

Управителят впери взор в тавана и прошепна:

— Моля те, моля те, моля те…

— Хей! — извика работникът.

— Хей? — дочу се сънен глас отвътре, но нищо не се виждаше.

— Хей! — техникът отново извика. — Опитваме се да ви измъкнем. Добре ли сте?

— Екстра сме — чу се мъжки глас, този път по-отблизо. — Малко сме гладни — не, страхотно сме гладни. Но, като изключим това, добре сме.

Управителят коленичи до техника, като леко го избута встрани, за да може да говори през пролуката.

— Мистър Балард?

— Да?

— Аз съм Харолд Уинтърс, управителят на хотела.

— Какво стана? — попита Дейвид.

— Като че ли хотелът претърпя някои леки поражения след земетресението онзи ден. Всъщност, те бяха толкова незначителни, че ние дори не бяхме разбрали за вас, докато не се обадиха от кантората ви тази сутрин, за да ви търсят. Не мога да ви опиша колко съжаляваме, но веднага щом ви измъкнем, ще се погрижим за всичко.

— Благодаря, но точно сега искаме да станем и да хапнем нещо.

— Всичко, което пожелаете, мистър Балард. Абсолютно всичко. Само кажете. Главният ни готвач веднага ще го приготви.

Дейвид стоеше на прага между неговата стая и тази на Кортни, подпрян с едната си ръка на изкъртената рамка на вратата, а с другата ръка придържаше чаршафа, който бе омотал около кръста си.

— Мисля, че бих могъл да започна с дебела пържола и няколко яйца. — Той се обърна към Кортни, която бе гола под чаршафите. — Ти какво искаш?

— Пържола и яйца звучи добре — каза тя сънливо. — А може би и няколко кроасана с плодове. И кафе. Да, плодов сок и много кафе.

Дейвид съобщи желанието й на управителя.

— Ще получите всичко, веднага щом успеем да отворим вратата — бе отговорът.

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще ви бъдем много задължени.

Той погледна отново към Кортни, а устните му се разтегнаха в сънлива усмивка.

— Е, като че ли уикендът свърши, а?

— Да, така изглежда — каза тя, като се надигна бавно, придържайки свенливо чаршафа около себе си.

— Май е време да се върнем към действителността.

— Да, действителността.

Но щеше да бъде много трудно да забравят двата дни, които бяха прекарали заедно, помисли си Кортни.