Росица Георгиева
Изгубена самоличност (14)

XIV

Отворих бавно очи. В стаята се прокрадваше лека светлина, която най-вероятно беше от слаба крушка на тавана. Виждах размазано, гадеше ми се и с усилие успях да повдигна глава. Наложих си да се концентрирам и да огледам помещението. Разбрах, че се намирах в мазе. Пробвах да се изправя, но получих силен ритник в корема, от който останах без въздух. Отпуснах се на земята в опит да нормализирам дишането си. В този момент тъмна сянка се надвеси над мен.

— Крайно време беше да се събудиш, кукло.

Хвана ме за потника и ме повлече нанякъде.

— Достатъчно.

Разпознах гласа на Боряна и това накара мозъка ми да заработи на пълни обороти.

— Къде е Адам?

Чух оглушителен смях и Боряна застана пред мен. Достатъчно близо, за да видя злобната й усмивка, но не достатъчно близо да успея да я поваля с ритник.

— Малка кучка, създаде доста неприятности.

Някой ме хвана за косата и ме издърпа в седнало положение. Двама мъже сграбчиха ръцете ми, след което ги завързаха. Огледах обстановката. Адам беше завързан в другия край, за щастие все още невредим. Беше пребледнял, а лицето му беше изкривено от тревога. Единственото, което ме успокояваше, бе, че Боряна излива гнева си върху мен, а не върху него.

— Адам, добре ли си?

Той ме погледна и кимна. В този момент получих толкова силен страничен ритник през лицето, че се превъртях няколко пъти и изгубих съзнание. Почти веднага изсипаха леденостудена вода, от която започнах да кашлям. Боряна ме изрита няколко пъти. Претърколих се и междувременно прокарах завързаните си ръце през краката. Така щях да си осигуря повече свобода на действие. Поех си дълбоко въздух и реших да действам, но в този момент Боряна сложи крак върху китката ми и натисна с всичка сила, докато костта не се счупи. Единственото, което успях да направя, бе да извикам от болка. За щастие беше дясната ми ръка. Бях левичарка, а това означаваше, че все още можех да нанеса сериозни поражения.

— Отвържете я.

Мъжът разряза връзката и ръката ми падна в неестествена поза. От движението болката се засили и пак загубих съзнание. Отново бях свестена с ледена вода, след което Боряна ме издърпа рязко за косата. Получих серия от удари в лицето и накрая се задавих с бликналата кръв. Тогава Боряна ме придърпа до Адам и ме стисна. Насочи лицето ми към него и се засмя.

— Струваше ли си? Кажи ми, Никол, заслужаваше ли си да се откажеш от всичко заради един нещастник? Виж го — целият трепери от страх и изглежда все едно ще припадне всеки момент. Жертва живота си за какво? — Тя ме пусна рязко и се строполих на земята. Усещах давенето на дробовете си, борещи се за глътка въздух.

— Има ли значение? Така… или иначе… ще ме убиеш, нали?

Боряна ме изгледа и се усмихна.

— Съвсем скоро ще ме молиш да те убия.

Направи знак на двамата мъже да развържат Адам. Нанесоха му множество удари в корема и краката, за да спрат опитите му да се съпротивлява и отстъпиха място на Боряна. Тя взе стола, върху който Адам седеше, и с всичка сила го стовари върху него. Опитах се да се изправя, но единият мъж ме изрита силно. Останала без въздух, паднах на пода.

Боряна се обърна към мен.

— Май напипах болното ти място. Застреляйте първо него. Искам да гледа как се мъчи. Искам бавната му смърт.

След което излезе. Единият от мъжете извади пистолета си и го насочи към Адам.

— НЕ! Спрете!

Събрах последни сили и се изправих. Другият мъж понечи да ме хване, но преди да заключи хватката, издърпах пистолета му със здравата ръка и го застрелях. Едновременно с това обаче загубих равновесие и залитнах. Докато падах, застрелях и другия, който се беше извъртял към мен и се готвеше да стреля. Най-накрая обучението, което бях преминала, се беше отплатило.

Адам се спусна към мен и ме огледа разтревожено.

— Спокойно… изглежда по-зле, отколкото… е. — Насилих се да се усмихна. Ти как си?

— Не говори. Сега ще повикам линейка.

Дишах на пресекулки, а болката в китката ми беше умопомрачителна. Смътно чух, че Адам се обажда на някого. Всичко се сливаше пред очите ми и не можех да различа кое е реално и кое плод на въображението ми.

— Не ме ли чуваш? Край на „Забвение“…

Адам говореше с някого, но не разбирах нищо. Затворих очи. Исках всичко да свърши.